Арабският принц

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

На двадесет и пети август Джоан едва не обезумя. Сутринта, когато се събуди, бързо пресметна дните от последното си месечно кръвотечение и разбра, че поредният й цикъл закъснява с почти два месеца. От пет години никога не й се бе случвало подобно отклонение, въпреки че за пръв път бе получила менструация още на дванадесетгодишна възраст. Не се съмняваше, че е забременяла. Въпросът бе какво да прави оттук нататък. Нищо не можеше да подлуди по-силно дейна натура като нея, както бездействието и неизвестността.

Тревогите си можеше да сподели само с един човек на този свят, но нейният любим Едуард бе отвъд Ламанша и се сражаваше някъде във Франция. Мислите й летяха като птици към него над морската шир, молеха го да се върне ден по-скоро, молеха да й изпрати съвет какво да прави в тази непоносима безизходица. Ако се опита да му изпрати писмо, само ще влоши положението. Внезапно изтръпна от ужас, уплашена за съдбата на любимия. Ами ако е мъртъв? Тази мисъл бе най-непоносима за Джоан. Ако той не се върне, и тя няма да иска да живее. Мисълта за смъртта я ужаси. Ако Едуард е загинал, това ще реши проблема й. Ще се самоубие заедно с детето, което носеше под сърцето си!

Джоан се сви в леглото си и се разтресе в ридания. Когато се изтощи от плач, започна пламенно да се моли. Скочи от леглото и изтри сълзите от лицето си. Може би Бог ще я чуе по-добре, ако отиде в параклиса на Уиндзор? Сграбчи първата наметка, която й попадна пред очите. За пръв път не се замисли дали цветът й подхожда на пребледнялото й лице или на цвета на прелестната й рокля.

За своя изненада в параклиса завари кралица Филипа и половината от придворните дами. Засрами се заради недостойните си страхове, когато научи от жената, застанала до входа на храма, че те идвали всеки ден, за да се молят Богу за победата на Англия и за оцеляването на крал Едуард, на Уелския принц и на всички храбри воини, заминали с тях на смъртен бой. За пръв път в живота си Джоан изслуша литургията до края, но се закле в душата си, че няма да е за последен път.

Страните й запламтяха, когато си помисли какво я очаква, ако разкрият тайната й. Жените са тъй жестоки, особено тези, които не се радват на ласките на някой мъж. Клюкарките ще заекват от злорадство… И без това в двора вече се носеше славата и като вятърничава флиртаджийка — трябваше да признае, че има истина в тези приказки, — но всичко досега бледнееше пред потоците от кал и злостни сплетни, с които щяха да я залеят, ако тези лисици подушат, че е бременна от Уелския принц. Щяха да се нахвърлят върху нея като глутница бесни кучета, за да я разкъсат на парчета.

Падна на колене и зашепна молитва без следа от преструвка, горещо и задъхано. Нещастницата не подозираше каква трогателна гледка би дарила на нечие любопитно око, ако можеше да я зърне отнякъде, докато шептеше със сплетени пръсти жарки слова за оцеляването на Едуард и на брат си. Едва след половин час дойде ред да помоли и за опрощение на грешната си душа. Като всички жени, и Джоан лекомислено обеща на Всемогъщия Бог, че никога повече няма да се обръща с молба към него, ако сега и само сега я избави от ужасната безизходица. Дори не се осмели да поиска от Бога нещо определено — като например Едуард да се ожени за нея, — искаше само всичко да свърши щастливо. След литургията се върна в стаята си. Реши, че трябва отново да започне да посещава благонравните лекции на мадам Марджори, които отдавна бе зарязала. И то не толкова заради противното мърморене на мадам, колкото заради непоносимата надменност на принцеса Изабел и съскащите придворни дами, вечно следващи я по петите като ято гъски с проточени шии. До острия слух на принцесата бяха стигнали слуховете за нещастието на лейди Елизабет Грей и тя веднага заповяда на дамите от свитата да престанат да общуват с нея. Всички отбягваха нещастната девойка, сякаш бе чумава.

Но се оказа, че дори и след литургията не й олекна на сърцето. Следващите три часа прекара в мисли за възможностите да се отърве от нежелания плод. Явно ще трябва да се довери на уменията на Глинис, защото самата тя нямаше представа какви отвари от билки да изпие, ако въобще можеха да помогнат билките след втория месец. Не, реши тя и тръсна глава, ще се отърве от тази проклета бременност, това е толкова просто. И няма защо да досажда на Едуард с оплакванията си. По-добре ще бъде принцът въобще да не разбере за нейната трагедия.

Ако се върне в Уиндзор, всичките й проблеми ще се разрешат. Знаеше, че на сутринта ще се повтори същото — пак ще се тревожи, ще се моли, ще мисли, докато я заболи главата, ще се върти в омагьосан кръг и отново ще се озове там, откъдето бе започнала: Едуард трябва да се върне при нея. Внезапно я прониза ужасяваща мисъл: какво да прави, ако той се забави цяла година във Франция? Трябва да напусне двора, преди да започне да й личи. Но къде да отиде?

Къщата на брат й на Фиш стрийт в Лондон не беше достатъчно отдалечена от Уиндзор… Може би ще трябва да замине за замъка на нейния род, в Кент? Дори не си спомняше как изглежда, защото го бе напуснала още съвсем малка. Брат й бе наследил и един по-малък замък — замъка Уейк в Лидъл. Може и там да се скрие. Не, това е невъзможно. Не може да понесе мисълта да живее далеч от своя Едуард.

Сърцето й се сви от копнеж. Защо поне не бе запазила любовните му писма? Припомни си страстните му думи и това за малко я успокои. Но не можеше да притисне листата до устните си, да ги скрие до гърдите си — сигурно тогава болката й щеше да затихне… Струваше й се, че е съвсем сама на този свят, сиротна и изоставена. Седеше като вцепенена до прозореца, неспособна дори да заплаче.

През целия ден Глинис бе заета в пералнята. Прислужницата бе решила да използва слънчевия ден и да изпере всички дрехи от доста обемистия гардероб на лейди Кент преди началото на есента. Адел стоеше с нея — внезапно й бе хрумнало да изпере всички ленени чаршафи и покривки.

Бриана забеляза, че Джоан не слезе да обядва, нито се появи на следобедната лекция на мадам Марджори. Преди да тръгне към трапезарията за вечерята, тя отиде до стаята на Джоан. Завари приятелката си сама в здрача.

— Къде беше през целия ден? — попита загрижената девойка.

— Не си спомням — унило отвърна Джоан. — Сутринта отидох до параклиса. Знаеш ли, че там видях кралицата и повечето от придворните дами? Всеки ден се молели за победата на краля и за живота на нашите мъже.

— Не, не знаех. Сигурно съм изпуснала литургията. Исках да изповядам греховете си, но осъзнах, че никому не мога да разкажа за срамните си тайни. И стените имат уши, дори и стените на изповедалнята.

— О, не бива да казваш нито дума на отеца. Помисли си за бедната Елизабет Грей и как всички се отвърнаха от нея!

— Нека да отидем в залата — настоя Бриана.

— По-добре иди без мен. Чувствам, че не съм подходяща компания за никого.

Това беше толкова нетипично за Джоан, че приятелката й си помисли, че нещо не е наред.

— Няма да те оставя да стоиш сама. Знам, че ти липсва принц Едуард и в този момент се нуждаеш от някого, който да те разсее от тежките мисли.

Обаче по време на вечерята Бриана забеляза, че Джоан е доста потисната. Не я попита нищо, знаеше, че когато Джоан реши, ще й довери какво я измъчва. След вечерята двете се отправиха към стаите си, но когато Бриана й пожела лека нощ, Джоан я хвана за ръката.

— Мога ли тази нощ да остана с теб? — уплашено попита Джоан.

— Разбира се, Джоан. И аз не искам да съм сама.

Когато влязоха, Бриана спусна тежките завеси на прозорците и залости вратата. Постави върху една табла две чаши с медовина и няколко блокчета марципан. Знаеше, че Джоан обожава сладките неща.

Джоан измъчено се усмихна и отхапа парченце марципан.

— Смяташ ли, че Елизабет Грей постъпи правилно?

— Е, бедната Елизабет беше в безизходно положение. Знаеше, че няма никакви шансове да се омъжи за принц Лайънъл, и ако бе родила детето, никой мъж нямаше да се ожени за нея. Така че тя постъпи правилно. — В стаята настъпи тишина. Сетне Бриана тихо добави: — Въпреки това аз не бих го направила.

Джоан изплака.

— О, скъпа, какво има? — Думите застинаха на устните й. — Господи, нима и ти си бременна? — Бриана се отпусна на възглавницата и хвана ръцете на приятелката си. — Обещай ми, че няма да направиш някаква глупост!

— Каква например? — нещастно попита Джоан, а очите й се наляха със сълзи.

„Например да се самоубиеш“ — помисли си Бриана.

— Не бива да правиш аборт… това е много опасно.

— Знам — прошепна Джоан.

— Когато казах, че Елизабет е постъпила правилно, имах предвид, че това бе единственият изход за нея. Ала за теб би било напълно погрешно. Принц Едуард и ти се обичате. Той никога няма да ти прости, ако убиеш детето му. Едуард скоро ще се върне от Франция. Сигурна съм, че ще намери начин да убеди родителите си и ще се ожени за теб, когато разбере за детето.

Джоан избърса сълзите си.

— За Бога, не казвай на никого за това. Всичко ще се уреди.

Джоан тъжно кимна.

Бриана се прокле за баналните думи, ала не можа да измисли нищо по-добро. Поне се опита да утеши приятелката си.

— Сега имаш нужда от сън. На сутринта всичко ще изглежда по-различно. — Девойката трескаво започна да оправя леглото, за да прикрие тревогата си.

Джоан легна и скоро се унесе в сън. Свещите вече догаряха. Бриана лежеше в леглото, но сънят не идваше. Душата й бе изпълнена със смут не само за самата нея, но и за съдбата на приятелката й.

При Креси съдбата бе жестока към французите. Те бяха победени, но водачите им отказваха да признаят поражението. През целия следобед френските воини отчаяно се съпротивляваха, но хиляди от тях паднаха убити на бойното поле. Когато вечерта настъпи, френският крал все още крещеше за настъпление, но маршалите му отдавна бяха избити.

Кристиан Хоуксблъд събра корнуолските стрелци, които без колебание се втурнаха към оределите френски редици. Хоуксблъд искаше да плени кралското знаме. Повали с един удар знаменосеца и изтръгна огненочервеното знаме от пилона. Англичаните продължаваха да покосяват редовете на французите, докато труповете им не покриха пътя към Абевил.

Когато боят свърши, всички англичани паднаха на колене да благодарят на Бога за нечуваната победа. Пурпурният плащ на принц Едуард бе почернял от кал. Кралят прегърна радостно сина си.

— Днес ти доказа, че си истински рицар. — Сетне гласът му се извиси така, че всички да го чуят. — Достоен си да бъдеш следващият крал на Англия!

Бурни възгласи посрещнаха думите на краля.

— Дължа живота си на този мъж — отвърна принц Едуард и посочи към Кристиан Хоуксблъд.

Отново проехтяха възторжени викове.

— Всички ние заедно извоювахме победата при Креси!

Англичаните бяха опиянени от победата над много по-силния противник.

— И бъдещите поколения ще говорят за победата при Креси!

Оглушителният рев на войската заглуши думите на Едуард III.

Принцът и Хоуксблъд се заеха да пресметнат загубите и да помогнат на ранените. Стотици ранени се нуждаеха от помощ — трябваше да се превържат кървящи рани, да се наместят счупени кости, да се зашият разкъсани крайници.

Хоуксблъд потърси природения си брат. Откри го на едно възвишение.

— Подозирам, че ти си намушкал коня на принц Едуард!

Робер отвори уста да протестира.

— Не се опитвай да отричаш. Засега ще го приемем за нещастен случай, но те предупреждавам, Робер, че ако нещо се случи с Едуард, ще те намеря ако ще и вдън земя и ще те унищожа!

Робер изгаряше от омраза към това чуждестранно копеле. Трябваше да се отърве при първа възможност от този натрапник.

Кристиан Хоуксблъд и Едуард Плантагенет тази нощ спаха в една палатка. Измиха в потока кръвта и калта от ръцете си, след което Али ги разтри с бадемово масло, примесено с тамян. Оръженосецът на Хоуксблъд бе поразен от издръжливостта на Черния принц, когато видя, че се е сражавал с изкълчено рамо. Болката беше мъчителна, но благодарение на уроците на Кристиан принцът бе съумял да не мисли за нея.

И двамата имаха рани по лицата и телата си. Принцът с любопитство наблюдаваше как Али слага захар върху раните на господаря си.

— Захарта заличава белезите, но може би вие, Ваше Височество, искате вашите да останат.

— О, не, Али. Моята любима е много чувствителна. Не искам да я плаша. Така че сложи захар и върху моите рани.

Двамата рицари се увиха в плащовете си и легнаха на коравата земя, за да отдъхнат. За тях това бе невероятен ден. Принц Едуард знаеше, че няма да го забрави до края на живота си. Преди битката очакването и страхът караха кръвта му да бушува във вените. Във вихъра на битката той забрави за всичко. Когато конят се строполи под него, младият мъж осъзна колко близко е до смъртта. Само след миг можеше да бъде мъртъв, ала се изправи и продължи да се бие въпреки смъртната болка в рамото. Бе оживял благодарение на годините на обучение и дисциплина. Душата му се изпълни със сила, която прогони страха и умората.

Бе продължил да върти меча, макар ръката му да бе изтръпнала от болка. Бе свикнал с мириса на смъртта, бе престанал да чува предсмъртните викове, бе се сражавал до последната капка сила. Мислеше, че всеки миг ще издъхне. Ала чудото на победата бе възвърнало силите му, енергията се върна в тялото му, кръвта отново закипя във вените му.

Кристиан и Едуард лежаха напълно изтощени, но мускулите им се отпуснаха от освежителния масаж. Не можеха да заспят и дълго разговаряха.

— Мислите ли, че вашето падане беше случайно? — попита Хоуксблъд.

— Не видях и не усетих нищо нередно. Джон Холънд яздеше до мен. Съвсем наскоро го назначих за главен камерхер на двореца. Той е много амбициозен и предполагам, че ми е предан — отвърна Едуард

— А кой беше от другата ви страна?

— Хм, там беше твоят брат Робер. Едва ли е възможно синът на граф Уорик да бъде предател.

— Да, Ваше Височество — кимна Кристиан, — но все пак имам известни подозрения към Робер.

— Е, никой от нас не може да избира братята си — тъжно отвърна Едуард. Ако можеше да избира, би искал Кристиан да бъде негов брат. Надяваше се, че и Хоуксблъд мисли така.

Настъпи тишина. Двамата мъже се унесоха в мисли за любимите си жени. Едуард се бе заклел, че ако войната във Франция се проточи, ще открие начин да извика Жанет при себе си. Нуждаеше се от нейната любов и топлина, от нейната женска нежност, за да забрави за грубостта и жестокостта на войната. Бе научен да подчинява живота си на войната, да се сражава без остатък, ала сега, когато битката бе свършила, той се нуждаеше от покой и от Джоан.

Кристиан Хоуксблъд се бе самовглъбил. Напоследък това му се случваше доста често. Можеше да се утеши с еротични фантазии, които му помагаха да забрави ужаса на войната, ала сега фантазиите му бяха съвсем други. Мечтаеше за собствен дом, за семейство, за уют. Бе обиколил почти целия свят и сега искаше да се установи някъде, да има синове и дъщери. Копнееше за топлината и спокойствието на домашното огнище.

Помисли си за Уорик. За пръв път изпита радост, че Ги де Бошан е негов баща. Хубаво беше да се бие рамо до рамо с някого, с когото имаше кръвна връзка.

Накрая мислите му се насочиха към Бриана. Робер бе изтръгнал от нея обещание за женитба, като се бе възползвал от състрадателното й сърце. Колко недостойно бе да използваш съжалението на една жена, за да я спечелиш. Хоуксблъд знаеше, че рано или късно тя ще бъде негова, каквото и да му струва това. Той и Робер бяха съперници и Кристиан знаеше, че сблъсъкът между тях е неизбежен.

Прогони мислите за Робер и се концентрира върху мисълта за Бриана. Видя я в цялата й красота. Напрегна съзнанието си до краен предел и прошепна:

— Ела при мен!

Бриана се бе свила в леглото с гръб към Джоан. В съня си видя Бедфорд. Седеше в градината на замъка, заобиколена с три деца.

Нейните деца — двама здрави синове и малка дъщеричка. Всички бяха възбудени, защото очакваха завръщането на баща си. Ала нейното нетърпение бе много по-силно. Нейният съпруг бе най-важното нещо в живота й. Той бе слънцето, което стопляше техния дом. Децата щяха да изтичат първи да го посрещнат, ала и тя едва щеше да се удържи да не се хвърли в прегръдките му. Предвкусваше мига, в който очите им щяха да се срещнат над главите на децата. Аквамариновите му очи! Щеше да я люби с поглед и едва щеше да дочака мига, когато ще останат само двамата.

Света Дево, той се върна! Бриана отметна косите си и повдигна полите на роклята си и се втурна към него.

— Бриана! Бриана, къде отиваш? — изплашено извика Джоан.

Бриана смутено се обърна. Погледна приятелката си и объркано промълви:

— Аз … не знам къде отивам. Може би ходя насън.

Върна се в леглото и се плъзна под завивките. Сънят бавно се върна. Колко щастлива беше, заобиколена от прекрасното си семейство. Надяваше се с цялата си душа, че някога ще има децата, които бе видяла в съня си. Дори изпита завист към Джоан, която очакваше дете. Ако тя имаше дете, никога нямаше да се чувства самотна.

Сънят продължаваше. О, Господи, синовете й имаха черни коси. Сега знаеше кого бе тичала да посрещне. Наистина не можеше да управлява сънищата си, но сърцето й изтръпна от безкрайна вина. Трябваше да престане да мисли за този мъж, трябваше да престане да го сънува! Искаше да бъде предана съпруга на Робер де Бошан. Трябваше да прогони от душата си арабския рицар!