Арабският принц

ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Джоан лежеше безмълвна и скована. Искаше да умре. Съгласието й за този отвратителен брак я бе оставило във властта на един покварен изверг. Едуард никога не трябваше да узнае какво се бе случило днес в спалнята й. Не, не само Едуард, никой не трябваше да узнае!

Надигна се и изпълзя от леглото. Наля няколко кани ароматизирана вода във ваната и се изкъпа, като търкаше ожесточено кожата си до зачервяване, после се облече, избра бяла роба и бяла копринена туника. Отново се почувства чиста в тези дрехи. Застла леглото с огладените вчера от Глинис ленени чаршафи и скри измърсените завивки в един кош зад вратата на гардероба.

Седна пред огледалото и внимателно прикри драскотините по лицето си с пудра и лек руж от сандалово дърво. Устните й бяха подути, но не можеше да отстрани издайническото доказателство. Само времето можеше да се справи с подутините й. Огледа се с присвити очи. Това бе най-ужасният ден в живота й! Страданието беше непоносимо. Но още със сядането си пред огледалото Джоан стисна зъби и си каза, че трябва да продължи да живее, да се справи с тази беда, да изтласка кошмарния спомен. Обаче отчаянието отново я победи и тя се отпусна безчувствена и вцепенена в едно от креслата. Но поне едно беше сигурно — след това изпитание вече нищо не можеше да я нарани.

Оказа се, че се лъже.

По лицето на краля се изписа недоверие. Прочете още веднъж съобщението от Кале и се намръщи. Веднага изпрати да повикат сър Джон Холънд.

— Получих ужасна вест — мрачно започна крал Едуард III, като се опитваше да скрие скръбта си. — Младият Едмънд, херцогът на Кент, е намерен мъртъв в Кале.

— Как се е случило? — припряно попита Холънд.

— Открили са го в една алея, пронизан с нож в гърба!

Холънд навреме си спомни, че Плантагенетите от десетилетия бяха прочути с избухливия си нрав.

— Явно не е било достатъчно да ги заставя да ме молят на колене! Трябваше камък върху камък да не остане от Кале! Трябваше да избия всичко живо в този проклет град! И да набуча главите на жителите му върху копията на крепостните стени! Да ги накарам да се окъпят в собствената си кръв! Проклетите французи са като червеи. Никога не са притежавали доблест!

— Сир, никак не ми е приятно да го кажа, но лорд Едмънд често посещаваше домовете с лоша репутация. Неведнъж съм го предупреждавал за опасностите от тези отвратителни бордеи.

Кралят го изгледа презрително и Холънд неволно отстъпи крачка назад. Веднага се отказа от намерението да продължи да коментира пороците на лорда.

— Едмънд, херцогът на Кент, е от рода на Плантагенетите! Младият ми братовчед беше достоен мъж, смел воин, истински кавалер и рицар. Загинал е при изпълнение на дълга си пред короната, все едно че е паднал при Креси!

— Можете да разчитате на мен, Ваше Величество. Той бе мой роднина и скъп приятел. Ще заловим убийците и ще ги предадем на правосъдието. Няма съмнение в това. Ако ми простите дързостта, сир, може ли да ви предложа сър Невил Уигс да се заеме с разследването? Може би трябва да удвоим стражите в Кале, за да не бъде застрашен някой английски поданик…

— За Бога, а кой ще съобщи тази печална вест на сестра му? Те двамата осиротяха още невръстни. Тя си няма никого другиго на този свят…

— Нали има мен, сир — вежливо напомни Холънд.

— Да, да, разбира се. Трябва да се погрижиш за нея, да бъдеш извънредно внимателен, за да преживее тази трагедия. — Крал Едуард III захвърли донесенията на масата. — Сега ще дойда с теб. Трябва заедно да й го съобщим. Трябва да направим всичко възможно да облекчим страданията й.

Джоан чу тропането на вратата и веднага се скова. Гърлото й пресъхна. А щом вратата се отвори и кралят влезе, а след него се показа и Джон Холънд, ужасяваща мисъл прониза мозъка й: „Той знае! Кралят знае, че този звяр ме е изнасилил, и сега ще го арестува!“ Сърцето й бясно затуптя, ушите й заглъхнаха в очакване на кралската заповед.

— Скъпа моя, имаме тъжна новина за теб. Трябва да бъдеш силна. Брат ти е убит в Кале.

Ръцете й се вдигнаха към гърлото, сякаш някой я душеше, и в следващия миг загуби съзнание. Крал Едуард повдигна братовчедка си.

— Господи, при падането е наранила красивото си лице — прошепна той и я притисна към гърдите си. — Загубила е съзнание — обърна се към Холънд. — Иди и веднага доведи моя лекар Джон Брей. Тя е толкова крехка. Къде са прислужниците й? Кажи на кралицата да изпрати няколко от придворните дами — извика той след излизащия Холънд.

Едуард нежно я залюля в ръцете си и младата жена отвори очи. Сърцето му се сви от мъка, когато видя уплашения й поглед.

Джоан се вкопчи в него.

— Не ме оставяйте сама, сир.

Състраданието му към това нежно и безпомощно създание нямаше граници.

— Успокой се, Жанет, Едмънд не би искал да се поболееш от скръб. Трябва да бъдеш силна заради малката си дъщеря.

Джоан вцепенено кимна и се притисна още по-силно към широките му гърди. Кралят толкова много приличаше на принц Едуард, че тя се почувства сигурна в ръцете му. Стаята внезапно се изпълни с жени. Първа влезе Глинис, последвана от кралица Филипа и още десетина придворни дами. Те настаниха нещастната жена в леглото. Глинис приготви приспивателно, както бе предписал лекарят на краля и после изпрати един паж да съобщи на Бриана.

Джоан се страхуваше да заспи, тъй като в съня щеше да бъде уязвима и беззащитна. Глинис се притесни, че тази скръбна новина веднага след раждането ще се отрази пагубно на здравето й. Господарката й се нуждаеше от пълна почивка.

Бриана се сепна, когато Нешър се покатери на масата, покрита с рисунките й.

— Откъде се взе? — Огледа се и видя луничавото лице на Рендъл Грей. — О, Рендъл, не знаех, че си в Бордо. Толкова си пораснал, че не можах да те позная.

— Лорд Хоуксблъд и Пади ще ме обучават за оръженосец, милейди, но сигурно няма да ме вземат в Каркасон. — Невестулката отново се настани на рамото на момчето.

— И аз мисля, че не бива да те вземат. Бойното поле не е място за деца.

— Лейди Бриана, не искам повече да бъда паж. Мразя да нося лоши вести на хората.

Ръката й посегна към гърлото.

— Какво се е случило?

— Отнася за лейди Кент, искам да кажа, лейди Холънд. Току-що узна, че брат й е мъртъв.

Когато Бриана се надвеси над леглото, Джоан отчаяно се вкопчи в нея и умоляващо простена:

— Не ме оставяй сама, обещай ми, че няма да ме оставиш сама, моля те!

— Джоан, разбира се, че няма да те оставя сама. Сега искам да поспиш, заклевам се в живота си, че когато отвориш очи, аз ще бъда тук.

Джоан се отпусна успокоена назад и се унесе в сън. Кралицата и придворните дами тихо напуснаха спалнята. След като Джоан спа спокойно два часа, Бриана освободи Адел и Глинис, за да си починат. Младата жена остана да бди до леглото на приятелката си.

Бриана гледаше умореното лице на Джоан и пред погледа й се редяха картини от щастливите дни в Уиндзор, които бе прекарала с Джоан и Едмънд. Младият граф бе толкова весел и жизнерадостен и винаги флиртуваше с нея, ала сега спомените имаха горчив привкус. Защо винаги най-ужасните неща в живота се случваха с най-добрите хора? Защо трябваше да има нещастия? Нима можеше да има нещо по-жестоко от смъртта на един млад човек?

Защо французите и англичаните воюваха от години? Защо принц Едуард не беше тук, когато Джоан се нуждаеше от него? Колко човешки живота ще бъдат пожертвани в името на победата над Франция? Какво ще стане, ако убият Едуард? Джоан нямаше да го преживее! А ако убият Кристиан? Очите й се замъглиха от сълзи. „Господи, не позволявай да ми го отнемат — сега, когато можем да бъдем щастливи!“ — мълчаливо отправи гореща молба към небесата.

Когато на следващата сутрин Джоан се събуди, първото нещо, което видя, бе лицето на Бриана, надвесено над нея. Приятелката й бе спазила обещанието си да остане с нея през нощта, но Джоан се ужасяваше от мисълта, че през деня ще бъде сама. Бриана й обеща, че ще дойде към обяд, но Джоан отчаяно я хвана за ръката.

— Не! Не искам да оставам сама дори и за пет минути!

— Няма да бъдеш сама, Джоан. Глинис е тук, а кърмачката ще ти донесе Джена, ако се чувстваш по-добре.

Джоан се вкопчи в думите й като удавник за сламка.

— Да, да, искам дъщеря ми да е при мен. Искам да остане тук, не искам да я връщат в детската стая. Бриана, трябва да отидеш при кралицата и да я убедиш, че е по-добре дъщеря ми да е при мен. Не искам да оставам сама!

Бриана разбра, че Джоан е пред прага на истерията. Навярно приятелката й се страхуваше да не се случи нещо лошо с детето й. Бриана се запъти към детската стая.

Просторното помещение се огласяше от щастлив детски смях, примесен с викове и плач. Кралица Филипа люлееше люлката на своята най-малка дъщеря, а до нея кърмачката държеше бебето на Джоан.

— Ваше Величество, Джоан моли да разрешите Джена с една бавачка и една кърмачка да останат в спалнята й за няколко дни.

— О, но тя се нуждае от почивка, докато се възстанови след трагичната вест за смъртта на Едмънд — възрази Филипа.

— Ваше Величество, Джоан изпадна в истерия. Мисля, че ако бебето е при нея, ако го притисне до гърдите си, това ще я успокои и ще й помогне да се съвземе.

— Да, разбира се. Ти си много умна жена, Бриана. Спомням си, че когато загубих едно от децата си, искаха да ме накарат да остана в леглото, за да преживея болката, но аз не се успокоих, докато не се върнах в детската стая при другите си деца. Ще сложим люлката до леглото й, а бавачката и кърмачката ще се настанят в съседната стая. Кой би допуснал, че толкова лекомислено създание като Джоан ще се превърне в любяща майка?

След като дъщеря й вече бе при нея, Джоан като че ли започна да се примирява със смъртта на Едмънд. Тя дълго плака, но Бриана знаеше, че сълзите ще успокоят душата й и ще й помогнат да надживее скръбта. Двете приятелки често говореха за Едмънд, за щастливите дни, които бяха прекарали заедно. Ала Бриана забеляза, че приятелката й дори не се усмихваше и понякога долавяше в очите й ужас, напомнящ страха на подгонено животно.

Явно страхът нямаше да изчезне от погледа на Джоан, докато не се върне принц Едуард. Черния принц бе не само най-смелият воин в английската армия, но и единствената опора на Джоан, нейният непобедим рицар в блестящи доспехи.

Кралят получи съобщение от маршал Уорик, че са превзели и оплячкосали Каркасон и английската армия се връща в Бордо. Уорик го уверяваше, че повече няма да имат неприятности от юг. Кралят и кралицата дадоха пищен прием по случай официалния годеж на принцеса Изабел и Бернар Ези. Празненството бе великолепно организирано и кралицата лично благодари на сър Холънд. Той беше най-добрият главен камерхер, който бяха имали досега. Надзираваше кралската кухня — следеше за доставяне на продуктите от всички краища на Европа и Изтока, както и винаги да има прясно агнешко от Англия, еленско месо, яребици, фазани, пъстърва, сьомга и вкусни стриди.

На следващия ден след пищния прием принцеса Изабел обяви, че разваля годежа с Бернар Ези. Кралят и кралицата я умоляваха да промени решението си, но тя остана непоколебима. Бяха я разглезили прекалено много и никой не можеше да въздейства на капризната и своенравна принцеса.

Изабел бе изоставена от предишния си годеник, но сега си бе отмъстила! Целият свят щеше да узнае, че и тя е сторила същото. Бернар бе унижен в очите на всички, а принцесата се смееше. Семейството му изрази протест, ала тя се наслаждаваше на скандала. Когато Бернар й каза, че сърцето му е разбито и той ще постъпи в манастир, Изабел безсърдечно му каза да се моли и за нея! Най-после принцесата бе щастлива. Най-после бе накарала един мъж да страда — така както бе страдала и тя от обидата, която й бе нанесъл граф Фландърски. Честта й бе отмъстена и гордостта й задоволена. Кралят и кралицата се утешаваха с мисълта за предстоящата сватба на принцеса Йоанна. Тя бе послушно дете и щеше изпълни всичко, което се иска от нея. Никога нямаше да стане причина за скандал.

Войската на Черния принц се завърна в Бордо и донесе тревожни слухове за страшната чума, която бе избухнала в Константинопол и бе опустошила пристанищата на Черно море.

Неколцина от воините на граф Уорик умряха в ужасни мъки и страшна агония. В последните мигове преди смъртта повърнаха кръв и накрая лицата им почерняха до неузнаваемост. Принцът и Уорик се постараха да спрат слуховете, тъй като болестта едва ли щеше да се разпространи толкова далеч на запад. Обявиха, че войниците са яли развалена храна, от която са се натровили, и заплашиха със смъртно наказание всеки, който спомене думата чума.

Кристиан Хоуксблъд и Али тихо разговаряха. Те знаеха причината за смъртта на войниците, но благоразумно мълчаха, за да не предизвикат всеобща паника.

Бриана и Адел шиеха в градината. Наближаваше лятото и цветята бяха разцъфтели. Край белите стени се виеха храсти с розови и червени цветя, топлият бриз разнасяше уханието на бял жасмин и жълти рози, привличайки пеперуди и птици, каквито никога не бяха виждали в Англия.

Бриана обичаше градината. Това бе истински оазис на спокойствието, красотата и тишината, където забравяше за дворцовия шум и суета. Наслаждаваше се на студените води на басейна, които я успокояваха и разхлаждаха през горещите следобеди. След като излезеше от хладните води, сядаше в едно кресло на слънце и шиеше, докато косата й изсъхне. Слънцето бе изсветлило косата й и сега беше още по-красива. Светлозлатистите къдрици около слепоочията ставаха тъмнозлатисти към краищата на косите й, които се стелеха по раменете й. Бриана си шиеше къса бяла туника, с която да седи около басейна, а Адел бродираше бебешка нощница.

— За Джена ли е?

Лицето на Адел се озари от щастие.

— Не, не е за бебето на Джоан, за друго бебе е… за моето бебе!

— Адел! О, за Бога, не знам какво да кажа!

— На моята възраст! Можеш ли да си представиш? Това е истинско чудо!

Бриана видя щастието в очите на леля си и изпита моментна завист.

— Пади знае ли?

— Не още. Света Богородице, представяш ли си как ще се перчи и ще се надува пред бедния Али?

Бриана се поколеба, но накрая се реши да я попита:

— Мислиш ли, че може да откаже да се ожени за теб?

Адел самодоволно се усмихна, бе сигурна в своя Пади.

— Ще го натупам здравата и ще му дам да се разбере! Стана доста горещо — въздъхна Адел и погали с ръка корема си. — Ще отида да си полегна.

Бриана свали дрехите си, облече късата бяла туника, която току-що бе ушила, и се плъзна в примамливите тюркоазени води на басейна. Беше доволна от себе си, тъй като се бе научила да се отпуска във водата и да плува по няколко метра. Единият край на басейна бе в сянка, затова тя отиде в другия край, огрян от слънчевите лъчи. Затвори очи и повдигна лице към слънцето. Дългата й коса плуваше около нея като златно сияние.

Кристиан гледаше запленен прекрасното видение. Красотата й винаги го бе поразявала, ала в този миг, сред тази романтична обстановка, тя бе омагьосваща. Бриана не го бе забелязала, тъй като той стоеше скрит в сянката, абсолютно неподвижен, и жадно пиеше с очи тази невероятна красота.

Сърцето му преливаше от нежност и любов. Дори и да бе на стотици километри от нея, тя неизменно владееше мислите му — странно ли бе, че очакването на мига, в който отново ще я притисне до гърдите си, бе за него най-вълнуващото усещане? Нима имаше по-щастлив мъж на този свят? Тя въплътяваше всичко, за което бе бленувал, за което и сега копнееше и от което всеки ден и всяка нощ се нуждаеше: красива, щедра, прозорлива, чувствена и най-важното — смела. А освен това си оставаше по детски романтична, безпределно вярваща в честността и благородството на хората около себе си.

Трогната усмивка се изписа на устните му. Тъкмо това най-много харесваше в нея. Макар че непоносима мъка гризеше сърцето му, не можеше да я обвинява… Не можеше да очаква, че Бриана ще му отдаде цялото си сърце, след като вярваше, че Робер де Бошан е загинал, пронизан в гърдите от неговото копие. Дори се гордееше със строгия й морал и непреклонните й изисквания. Не можеше да си представи по-съвършена майка за децата, които щяха да имат — децата, които вече познаваше от бляновете си. Тя ще им предаде безупречните си разбирания за чест, добродетели и морал.

Рано или късно Бриана ще се убеди, че той не е убил брат си, за да я спечели за своя съпруга. Но докато настъпи този мечтан ден, трябва да изтърпи всичките й съмнения и колебания.

Бриана се сепна от издрънчаването на стоманената ризница върху мраморните плочи. Дъхът й секна, като го видя да излиза от сянката на дърветата. Нима се бе върнал от похода? Застина във водата и се загледа смаяно в Кристиан, който забързано сваляше дрехите си. Нима ще се хвърли при нея в басейна?

Хоуксблъд се гмурна под водата и преплува почти цялата дължина на басейна, преди да изскочи над синкавата водна повърхност на сантиметри от нея. Изтръска капките от смолисточерните си коси и закачливо се усмихна:

— Дали не сънувам? Струва ми се, че ти не си моята Бриана, а приказна нимфа, изплувала от подводното царство… Е, поне се убедих, че не си морска сирена — току-що зърнах под водата две прелестни крачета, както и други съблазнителни части от женското тяло. — Винаги го очароваше начинът, по който тя се изчервяваше. Приближи се към нея, изкусен да продължи да я предизвиква. — Сигурно си разбрала, че съм се върнал в града. Надали друга жена може да измисли по-приятен начин за посрещането на любимия й мъж.

— Аз не трябва… не мога да…

— Не искаш да ме приемеш? — Лицето му помръкна в горчиво разочарование. — Нима предпочиташ да се сражавам някъде сред безкрайните равнини на Франция?

— Не, разбира се, че не искам! Така се радвам, че се завърна жив и здрав…

Обаче в думите й той чу прекалена любезност и разочарован се отдръпна от нея. Не подозираше, че в сърцето си тя жадуваше да го прегърне страстно и всеотдайно, но не смееше да си го позволи. А той би дал всичко на света за една нейна прегръдка, за мига, в който ще чуе признанието й, че за него е готова дори да умре.

— Сърцето ми изтръпна от радост, като те видях в басейна — прошепна й той.

— О, в горещите следобеди къпането тук е несравнимо удоволствие! — радостно възкликна Бриана. — А цветята в градината ухаят великолепно. Около фонтана прехвръкват птици, каквито никога не съм виждала в Англия. Дори и пеперудите тук са по-пъстри… Не мога да ти опиша какъв възторг предизвикват тези багри в душата ми!

— А защо мислиш, че всички пеперуди са бели?

Бриана се вцепени.

— Нима четеш всичките ми мисли?

— Бриана, аз много добре си спомням бялата ти кобила Папийон. Кой би нарекъл бял кон с френската дума, която означава пеперуда, ако не мисли, че пеперудите са бели?

— Аха, сега разбрах — засмя се тя заедно с него, макар да се почувства доста неудобно.

— Но още нещо ме тревожи. Явно трябва не само да ти помогна да научиш повече за животните и растенията, но и да се поупражняваме с френския — на френски „Папийон“ е от мъжки род и не е подходящо име за кобила. — Наведе се към нея и нежно я целуна. — Ще се заемем по-сериозно с езика, скъпа — дръзко се усмихна той и започна да й преподава първия урок.

Вдигна я на ръце и я понесе по стъпалата към ръба на басейна. Но внезапно долови в красивите й очи стаена страст и реши, че няма защо да стигат чак до леглото. Защото за него тя не беше само най-съблазнителната жена на света — за него тя си оставаше също най-милата компаньонка, най-искрената приятелка, най-преданата съмишленичка. Кристиан реши този път да се опита да се въздържи и да се наслади на очакването на върховния миг, заредено с нарастване на сексуалното напрежение между тях.

Остави я на мрамора до ръба на басейна и се изтегна до нея. Разроши прекрасната й коса — не очакваше така бързо да просветлее от южното слънце, — за да изсъхне по-бързо, и устните му инстинктивно се присвиха в предвкусване на насладите, които му обещаваше сочното й загоряло тяло. Мократа й бяла туника повече разкриваше, отколкото прикриваше формите й, въпреки че Бриана може би не подозираше това.

— Защо да не изчакаме тук, край басейна, докато слънцето изсуши капките вода по телата ни? Мога да се закълна, че за мен едно от най-приятните усещания е да подложа тялото си на галещите слънчеви лъчи. Ще ти донеса малко бадемово масло. Не ми се иска кожата ти да почернее чак толкова много като моята.

Бриана обърна глава и го проследи с поглед. Хоуксблъд обиколи басейна и тръгна по стъпалата към спалнята им. Той излъчваше някакъв необяснима притегателна сила, някаква магнетизъм може би, странен, но всемогъщ като лунното привличане, на което се подчиняват океанските приливи и отливи. От нея се искаше само да изкачи тези стъпала до тяхната спалня и след минута ще се озове в горещата му прегръдка, а след това той ще я люби така алчно, че ще прогони всички мисли от главата й. Целувките му винаги я отвеждаха в страната на чудесата, в която нямаше място за други освен за тях двамата — блаженство само за двама, без сенки и без призраци. Макар и за кратко, тя се забравяше напълно в този техен рай.

Но защо не я понесе на ръце към леглото? Нима вече не искаше да се люби с нея? Бриана затвори очи, за да пропъди тази тревожна мисъл, а когато отново ги отвори, той вече се надвесваше над нея, захвърлил всичките си дрехи, великолепен, с изваяни мускули, с очи, присвити от сподавеното желание.

— Обърни се — прошепна Кристиан и тя едва сега забеляза мускалчето с бадемово масло в ръката му.

Започна да я разтрива от ходилата, но скоро след това с плавни движения се насочи към колената. Когато достигна горната част на бедрата й, вече никой не можеше да я разубеди, че на този или на който и да е друг свят има мъж с по-чувствителни ръце от неговите. Силни и стегнати, но заедно с това нежни и топли, те я накараха да потръпне от предчувствие и очакване.

Дланите му се плъзнаха под кръста, а пръстите му игриво се впиха в слабините й, за да я изпълнят с трескав копнеж. Жената изохка и се изви, а той обсипа с целувки бедрата й, после опитните му ръце полазиха по — гърба й към раменете, без да спират омайните си движения. Напрежението в гърба й веднага се стопи и изчезна, тялото й се отпусна и тя тихо простена от наслада.

Кристиан легна до нея, вперил огнен поглед в трепкащите й мигли, същински крилца на пеперуди, докато дочака сладострастната извивка да превземе устните й, а тръпки да се разнесат по кожата й, залята от южното слънце.

— Ние с теб сме двама сибарити27 — дрезгаво прошепна Кристиан, безкрайно щастлив, че и сега успя да й осигури блажено политане в техния рай, далече от всякаква земна суета, далече от жестоката реалност на живота около тях. Ръката му се протегна към нейната и те сплетоха пръстите си. Нямаше по-голямо щастие за тях от мигове като този, под ласкавото слънце край бистрите води на басейна, сред пърхането на птиците и ромоленето на фонтана, зад който пеперудите прелитаха от цвят на цвят.