Арабският принц

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Сякаш изведнъж светът опустя и те останаха само двамата. Телата им се галеха с поглед. Най-сетне Бриана му подаде ръка и той нежно я пое и я поднесе към устните си, като че ли за него това беше най-скъпоценното нещо на този свят. Топлият му дъх опари кожата й.

— Ще седнете ли до мен, милейди?

— С най-голямо удоволствие, милорд.

Желанието, което го обзе, бе заслепяващо.

Джоан учудено повдигна вежди, спогледа се с Адел и седна в другия край на масата, по-далеч от влюбената двойка. Всеки, който ги видеше в този момент можеше да разбере, че двамата си принадлежат.

Пади и Али се спуснаха към Адел и Глинис и издърпаха столовете им. Останалите също заеха местата си около масата. Докато Кристиан Хоуксблъд държеше стола й, Бриана сложи ръка на рамото му и усети нещо твърдо. Погледна го изненадано.

— Защо сте си сложили ризница за вечеря?

Той повдигна ръкава на ленената си риза и силната му мускулеста ръка се откри.

— Не съм с ризница, милейди.

Бриана потрепери и пое дълбоко дъх. Близостта му я замайваше. Сведе очи, за да скрие дивото желание, което я обзе. Сетне леко повдигна клепки и го стрелна с поглед.

На устните му се изписа закачлива, но опасна усмивка.

Очите му гледаха с копнеж златистата й коса, привързана с панделки в цвета на роклята. Предвкусваше удоволствието, когато ще ги свали и ще я съблече. В този миг не можеше да реши кое ще направи първо. Почувства, че е възбуден. Умееше да контролира желанията си, ала този път реши да се наслади на сладката мъка.

Всичко в него я очароваше. Тъмните му коси и мургавото лице не бяха като на русите рицари в Англия. Тялото му беше съвършено и нямаше нито един белег. Освен, припомни си тя, онзи във формата на ятаган от вътрешната страна на бедрото. Миналото му разпалваше въображението й. Този мъж бе загадка, ала тя вътрешно се усмихна, като си помисли, че притежава ключа към нея. „Аз съм влюбена! Защо продължавам да му се съпротивлявам, щом това е последното нещо, което искам? Кристиан Хоуксблъд де Бошан е мъжът, с когото искам да прекарам живота си! Това е предопределено!“

Всичко, от което вкусваше тази вечер, й се струваше като амброзия. След това се сети, че храната бе осигурена от Хоуксблъд.

— Задължена съм ви за това вкусно еленско месо. Как мога да ви се отплатя? — попита тя и предпазливо го погледна.

В синьозелените му очи проблесна закачливо пламъче, сякаш й обещаваха, че той ще й покаже как да му се отплати. Чувстваше го толкова близък, като че ли можеха да се разбират без думи.

— Опитайте от печения глигански бут. Този глиган едва не ме промуши, преди да го убия. — Той отряза голямо парче от сочното месо и го поднесе към устните й.

Бриана го захапа с острите си бели зъби, сдъвка вкусното месо и облиза устни.

— Истинско щастие е, че сте успели да убиете това животно. Винаги ли имате успешен лов?

— Обикновено е така. Наслаждавам се на преследването и обичам да убивам. — Бриана потръпна. Хоуксблъд видя ужаса в очите й и продължи с по-сериозен тон: — Реших да направя някои промени в замъка, които сигурно ще ви изненадат.

Девойката се отпусна и се усмихна.

— А кога ще ме помолите за разрешението ми?

Пронизващият му поглед я накара да затаи дъх.

— Искам много неща от вас, милейди, но няма да моля за разрешение!

— Не обичам да ми заповядват и не обичам да се подчинявам! — заяви тя и предизвикателно го изгледа.

— Говорите така, защото още не сте изпитали мощта ми — засмя се Кристиан.

— Това никога няма да стане — увери го девойката.

— О, ще стане, ще стане — тихо рече той.

Гърлото й пресъхна. Бриана пое дълбоко дъх и се опита да възвърне самообладанието си.

— Говорехте за някакви промени тук, в Бедфорд?

Кристиан изпита задоволство, когато видя, че тя е смутена и се опитва да отклони разговора.

— Сър Джеймс Бърк е новият главен управител на замъка.

Бриана ахна.

— А сър Невил Уигс как го прие? Не е ли сърдит?

— Бесен е — потвърди с усмивка Хоуксблъд.

— Значи сте го помолили да напусне? — Очите й бяха разширени от изумление.

Той повдигна вежди.

— Да го помоля ли? Как не! Просто му заповядах да предаде всички ключове от замъка и всички сметки на сър Бърк.

— И той ви се подчини?

Кристиан гръмогласно се засмя.

— Напълно. Скоро ще бъде прекалено зает, за да може да изпълнява задълженията си на управител на замъка. Уредил съм той и рицарите му да бъдат повикани в редовете на кралската армия. Като всички нас, и сър Невил Уигс ще замине на война.

Раменете й се отпуснаха и ръката й се вдигна към гърлото.

— Как можете да говорите с такава радост за войната?

Той сви рамене и безгрижно се усмихна.

— С това съм се занимавал през целия си живот.

Очите й потърсиха неговите. Вече не й се искаше да се шегуват.

— Страхувам се за вас, Кристиан — прошепна Бриана.

Той нежно я погледна

— Не се страхувайте, милейди. Ще се върна с победа.

Девойката се изчерви, че е издала загрижеността си за него.

— Сър Бърк е много подходящ за главен управител на Бедфорд и аз напълно го одобрявам.

Хоуксблъд отново изпита задоволство от отстъпчивостта й.

— Вие сте не само красива, но и умна.

— Изглежда искате да ме покорите с ласкателства — отвърна закачливо.

— Думите са много силно средство за съблазняване. Жените се разтапят пред красивите и нежни слова.

Бузите й леко се изчервиха.

— Никой не ми е говорил нежни и съблазнителни думи — тихо рече девойката.

В очите му проблесна притаено желание и той стисна зъби.

— Радвам се.

В гласа му звучеше собственическа нотка и сърцето й се сви от сладка отмала.

Джоан внимателно ги наблюдаваше и разбра, че той я ухажва с думи. Явно приятелката й не можеше да устои на този мъж и сигурно скоро щеше да му принадлежи изцяло.

— Бих искала да посетя каменната кариера. Вече приключи ли изсичането на камъка?

Два чифта очи я погледнаха изненадано. Кристиан и Бриана се сепнаха, изведнъж осъзнали, че не са сами в залата и другите са били свидетели на разговора им.

— Утре ще започнат, лейди Кент.

— О, може ли да отидем да погледаме? — мило попита Джоан и другите го погледнаха с надежда.

— Това не е място за дами.

— Разбира се, че ще посетим кариерата — твърдо заяви Бриана. — Аз съм господарката тук.

Дамите развеселени се спогледаха. Не беше присъщо за Бриана да изтъква, че е владетелката на замъка.

— Господарка… — ядосано промърмори Хоуксблъд. — Тази дума предизвиква спомени у мен и ме кара да се чувствам слаб.

Истински дявол! Докога ще се изчервява пред него?

Не смееше да вдигне глава, за да не срещне хипнотизиращите му очи. Отмести поглед към ръцете му, но това се оказа грешка. Ръцете му бяха толкова силни и привлекателни, че тялото й изтръпна от желанието да усети докосването им. Този мъж притежаваше такава първична сила, че й се искаше да крещи от копнеж. Беше попаднала в капан. Страхуваше се от докосванията му, но всяка фибра от тялото й жадуваше за тях!

Устата й пресъхна и Бриана посегна към чашата си. На масата нямаше вино, само бира за мъжете и ябълков сок за жените, ала въпреки това се чувстваше замаяна и опиянена. Очевидно не от вино.

Кристиан гребна с лъжичката от сладкото от круши и я поднесе към устата й. Бриана охотно я пое и сетне облиза лъжицата. Сега беше негов ред да потръпне. Тя потърси с поглед очите му, ала те бяха приковани с явен копнеж към устните й.

Слугите започнаха да разчистват масите. Вечерята бе приключила и всички станаха. Адел разговаряше с Джоан и Глинис. Към тях се присъединиха Пади и Али. Джоан взе лютнята и я подаде на лелята на Бриана.

— Адел обеща да ни изпее песента, която ти е пяла, когато си била малко момиче, Бриана.

— Колко мило. Спомням си вечерите, когато Адел и майка ми ни пееха старинни ирландски балади. Това бяха най-щастливите ми дни в Бедфорд — въздъхна Бриана.

— Риана имаше по-хубав глас от моя — скромно рече Адел. — В щастливите домове винаги звучи музика. Съгласна съм да изпея нещо, ако след това и Бриана ни попее.

Всички посрещнаха с одобрение предложението й. Адел взе лютнята и запя. Гласът й бе мек и нежен. Звуците на песента се лееха гладко, придружени от акомпанимента на лютнята. Песента преобрази лицето й и в този миг тя изглеждаше красива. Бриана с изненада видя сълзи в очите на Пади, заслушан в тъжната ирландска балада. Когато песента свърши, всички избухнаха в аплодисменти и я убедиха да изпее още няколко песни. Накрая Адел се умори и решително каза, че сега е ред на Бриана да попее.

Девойката стана и отиде до ъгъла, където стоеше келтската арфа. Седна на един стол и облегна инструмента на рамото си. Всички слушаха като омагьосани. Гласът на младото момиче бе плътен и хубав. Не беше подходящ за тъжните ирландски балади, но напълно подхождаше за веселата песен, която тя запя. С такива песни изпращаха мъжете на война. Гласът й опияняваше като гъсто червено вино. Докато песните на Адел трогваха душата, песента на Бриана възбуждаше сетивата.

Светлините на свещите хвърляха отблясъци по копринената рокля и сякаш образуваха ореол около златистите й коси. Наистина приличаше на кралица, очаровала поданиците си. Всички разбраха за кого бе предназначена тази песен. Кристиан Хоуксблъд слушаше със затаен дъх. Докато я гледаше и слушаше прекрасния й глас, си представяше колко великолепна и страстна ще бъде в леглото. Тя наистина бе за кралица.

Дракар се усмихна. Най-сетне бе открил мечтата си.

Когато песента свърши, избухна буря от ръкопляскания. Всички бяха покорени от господарката на Бедфорд. Сякаш покойната графиня отново бе оживяла.

Това беше знак, че хубавите дни и щастието се завръщат в замъка Бедфорд.

Бриана остана още дълго в залата. Не й се искаше да се раздели с Кристиан. Ала вече наближаваше полунощ и девойката с въздишка се надигна от стола. Дамите я последваха и всички тръгнаха към стаите си.

Когато остана сама в стаята си, Бриана се изправи пред огледалото и се вгледа в отражението си. Роклята я бе променила. Бе изпълнена с живот… момичето се бе превърнало в жена. Затвори очи, за да се наслади на този прекрасен миг. Обгърна гърдите си с ръце и пръстите й потръпнаха от нежния чувствен допир на коприната. Отвори очи и се вцепени. Отсреща отново я гледаха аквамариновите очи! О, Господи, всичко от предната нощ се повтаряше!

— Ти си моята жена.

Тя се обърна и го видя зад себе си.

Кристиан Хоуксблъд не беше видение, бе мъж от плът и кръв. Трябваше да се възмути. Трябваше да му заповяда веднага да напусне стаята й. Трябваше да негодува от дързостта му, не биваше да остава сама с него. Знаеше, че трябва да направи всичко това, но не го стори.

— Знаех, че ще дойдеш — промълви тя.

И двамата знаеха, че тази нощ щяха да си принадлежат. Без да се колебае, Кристиан протегна ръка и развърза панделките в косите й. Златистата коса се разля по раменете й и той зарови ръце в гъстата копринена маса. Бе мечтал за този миг и много пъти го бе извиквал в сънищата си, но въпреки това не бе подготвен за чувствената наслада, която се разля по тялото му.

Възбуди се в мига, в който пръстите му докоснаха златистия водопад. Сякаш остър меч прободе гърдите му, тялото му потръпна и набъбналата му мъжественост бясно запулсира. Почувства, че целият му самоконтрол се стопява — качеството, което бе усъвършенствал през целия си съзнателен живот и с което се гордееше най-много.

Знаеше, че чувствата и доверието са най-важното в любовта. Бриана не се опита да се съпротивлява и не се отдръпна. Позволи му да разпусне и гали косите й.

— Струва ми се, че цял живот съм мечтал да докосна косите ти. — Той ги притисна към устните си. — Този аромат ме упойва. — Тя ухаеше на полски цветя и той внимателно приближи устни към нейните.

Бриана облиза долната си устна, предвкусвайки целувката му. Нежният розов език го подлуди. Устните му се впиха в нейните, езикът му властно ги разтвори и проникна в устата й, за да вкуси от сладостта й.

Тя буйно отвърна на целувката му и се притисна към него. Силните му пръсти се плъзнаха в косите й. Вкусът на устните й бе това, за което бе мечтал, или дори не бе и мечтал. Забравил за всичко, Кристиан вдъхваше с упоение аромата й, замаян от нейната сочна женственост и зрялост.

Ръцете й се плъзнаха по твърдите му мускулести гърди. В душата й се надигна щастлива вълна при допира до прекрасното му тяло.

Когато най-после откъсна устни от нейните, тя обгърна врата му с ръце и долепи устата си до пулсиращата вдлъбнатина на шията му. Гърдите й предизвикателно се надигнаха и се притиснаха към неговите. Обзе го дива страст, ръцете му обгърнаха кръста й и бавно я повдигнаха от пода.

Бриана се засмя предизвикателно, заровила лице във врата му. Златистите й коси се стелеха на вълни върху гърдите му, устните му нежно целунаха черната бенка на бузата й и той бавно я пусна надолу, докато пръстите на краката й докоснаха килима. Искаше да свали дрехите й, да захвърли своите, да усети как нежната й кожа се плъзга и трие по неговата.

Пръстите й леко го погалиха по високите скули и лицето му се втвърди от възбуда. Усети как кръвта нахлу в мозъка му и запулсира в гърлото му и сякаш по вените му потече гореща лава.

Кристиан искаше Бриана да се наслади на всеки миг от любовната игра. Искаше всяка частица от тялото й да тръпне от желание, искаше да изпитат и рая, и ада на пълното отдаване и страстта. Устните му шепнеха в ухото й любовни думи, които бяха толкова чувствени, че лицето й пламна от срам. Шепотът стана още по-съблазнителен и пръстите започнаха да развързват панделките на роклята й. Раменете й се оголиха, а топлите му устни галеха кожата й като коприна.

Бриана се задъха, а гърдите й се надигнаха към търсещите му устни. Топлият му дъх подразни възбудените й зърна, а мощните му ръце обгърнаха едрите й гърди. Галеха ги, повдигаха ги, играеха си с тях, а езикът му нежно обикаляше розовите им зърна.

Когато голите й гърди се притиснаха към неговите, едва не изкрещя от възбуда. Пръстите й нетърпеливо разтвориха ленената му риза и я смъкнаха от раменете му. Нежните й бели гърди се търкаха в мургавата му кожа и Бриана извика, обзета от неудържимо желание.

Кристиан се усмихна. Разбра, че тя повече не може да издържа.

— Ако искаш, можеш да ме ухапеш, любима — прошепна той. Изкушението бе толкова силно, че тя впи зъби в рамото му.

Всички прегради между тях бяха паднали. И двамата бяха голи до кръста, увлечени в безкрайната любовна игра. Бриана се бе вкопчила в него, а косите й ги обгръщаха като водопад от разтопено злато.

Ръцете му се плъзнаха по стройните й крака, повдигнаха краищата на роклята и откриха чувствения триъгълник между бедрата й. Дланите му се впиха под кръста й я притиснаха силно към твърдите му бедра. Знаеше, че от гърдите й ще се изтръгне вик на удоволствие, и закри с устни нейните.

Бриана простена и се подчини на властния натиск на устните и езика му. Изви тялото си и неговата твърда мъжественост се притисна към пламтящите й слабини. Искаше да се слее с него, да му принадлежи докрай. Искаше да го усети дълбоко в себе си, искаше да го погълне. Искаше Кристиан да вкара меча си в нейната ножница. Искаше да го приюти в себе си.

Роклята бе последната преграда между тях и Бриана трескаво започна да я съблича. Най-после коприната се свлече на пода и тя я отмести с крак.

В този миг сякаш пелена падна от очите й. Какво, за Бога, правеше? Бе гола и уязвима в алчните прегръдки на този мъж! Нима бе загубила разсъдъка си, за да му позволи да я съблече? Отчаяно се опита да прикрие голотата с косите си. В главата й като мълния проблесна мисълта, че роклята на майка й е виновна за всичко — тази магическа дреха променяше сетивата й до неузнаваемост. Същото се бе случило и на турнира, когато се уви в наметката на майка си от сиво кадифе и разбра, че зад черните доспехи на принц Едуард се крие Кристиан Хоуксблъд. Тайнствената сила на майка и се вселяваше и в нея, когато бе облечена в нейните дрехи.

— Спри, Хоуксблъд! Не мога да направя това! — изкрещя тя.

Той не отдръпна ръце от тялото й, дори я притисна още по-плътно към себе си.

— И двамата сме обречени. Не можем да се върнем назад — дрезгаво прошепна той.

— Не, всичко е в роклята, не го ли разбра? — извика отчаяната девойка. — Когато облека някоя от дрехите на майка ми, ти ме привличаш неудържимо. Но когато я съблека, аз си възвръщам моите възприятия. Отново ставам онази Бриана, която познаваш.

— Любов моя, та това е най-смешното, което някога съм чувал. Ти винаги си Бриана и винаги ще бъдеш Бриана, която наистина познавам и обожавам. Ти ще бъдеш завинаги жената на моите мечти!

Думите му прозвучаха напълно убедително. Как можеше да ги отрече? Не тайнствената сила на майка й я бе хвърлила в обятията на Кристиан Хоуксблъд, не, това беше неговата загадъчна мощ.

— Ти ме примами и съблазни, ти искаш да властваш над разсъдъка и тялото ми, искаш да завладееш душата ми! — Очите й бяха разширени от страх, примесен със срам от похотливостта й. — Как успя да ме накараш да се държа по този начин? Веднага се махни! Това е грях! Грях! — Пред очите й изплува милото лице на Робер де Бошан и тя потръпна от чувството за вина.

Хоуксблъд я сграбчи за голите рамене и силно я разтърси.

— Престани! — кресна той. — Престани, чуваш ли, веднага престани!

Допирът на силните му ръце я накара отново да се почувства безпомощна и уязвима.

— Всичко, което се случи между нас, няма нищо общо с майка ти. Нито с някаква мистична сила, която си мислиш, че притежавам. Това засяга теб и само теб, Бриана. Ти ме избра по собствено желание. Приеми истината и си признай, че ме желаеш.

Очите му не се откъсваха от нейните, знаеше, че не може да му устои, знаеше, че жадува за ласките му. Искаше го тъй силно, както и той нея. Истината беше, че тя го обичаше, винаги го бе обичала и винаги щеше да го обича. Отпусна безпомощно глава и се олюля.

Той я взе на ръце и я понесе към леглото.

— Тази нощ ще си принадлежим един на друг, но първо искам да си поговорим.

Кристиан умееше да се владее. Реши да бъде по-търпелив — заради нея и заради себе си. Седна на леглото и я погледна. Тя бе толкова красива и невинна. Дългата й коса се спускаше до килима и покриваше сочните извивки на тялото й, ала не можеше да скрие докрай разкошните й гърди и нежния триъгълник между бедрата.

Хоуксблъд повдигна крака й и целуна фината извивка на стъпалото й. Пръстите на краката й потръпнаха от удоволствие. Искаше да се наслади на чувствата, които той възбуждаше в нея, но в същото време се боеше от този мъж.

Той сякаш прочете мислите й.

— Довери ми се, любима. — Гласът му бе ласкав и успокояващ. — Знам, че си девствена. Няма да те насилвам. Ще те накарам сама да ме пожелаеш. Любовната игра трябва да бъде наслада и за двамата, иначе удоволствието изчезва напълно. — Поднесе кичур от косата й към лицето си и вдъхна аромата му. — Искам да те убедя, че не притежавам магическа сила. Бриана — пошепна той. — Бях отглеждан от рицарите на Ордена на хоспиталиерите „Свети Йоан“. Когато станах достатъчно голям, ме приеха в Тайния орден на Златната зора. Повечето от рицарите там бяха тамплиери, които се укриваха, тъй като техният Орден бе забранен. Те ме научиха да контролирам тялото и съзнанието си. Това не е много сложно и почти всеки може да го овладее. Умът контролира тялото и емоциите. Тази способност е много ценна за всеки рицар — в разгара на битката забравяш за болката и мислиш само за победата. Когато се съсредоточиш докрай, ходът на времето сякаш се забавя и ясно различаваш действията на неприятеля. Щом овладееш изкуството да се контролираш, ще успееш във всичко. Нима иначе щях да успея да се сдържа пред прекрасното ти голо тяло?

Бриана леко се усмихна. Искаше да победи този негов самоконтрол. Наистина беше много възбуждащо да лежи пред него гола и само да разговарят.

— А какво ще ми кажеш за твоите видения? — дрезгаво прошепна тя.

— Всеки може да има видения. Въпрос на овладяване на шестото чувство. Ти започваш да овладяваш това изкуство, любов моя.

Макар това да не беше въпрос, тя мълчаливо кимна и след миг рече:

— На турнира ти бе облякъл черните доспехи на принц Едуард.

Очите му се разшириха. Девойката бе започнала да вижда невидимото.

— Ти наистина си схватлива ученичка, Бриана. Ще те науча на тънкостите в любовното изкуство.

Бриана облиза пресъхналите си устни и Кристиан потръпна от желание, но се овладя.

— А какво ще кажеш за онзи лов, когато успя да вгорчиш храната на принцеса Изабел?

Той се усмихна и поклати глава.

— Не, това не е магическа сила, а само трик. Моята воля е по-силна от нейната. Със силата на внушението успях да я накарам да си помисли, че храната е горчива, макар че всъщност не беше така. Аз не мога да променям вкуса или миризмата на храните. Мога да променям само възприемането им.

— Твоята воля по-силна ли е от моята? — запита тя с трепет.

— Понякога да, понякога не. Ако бях по-силен, ти щеше да бъдеш моя още първата вечер.

Бриана се изчерви. Кристиан докосна с пръст бенката на бузата й.

— В едно от моите видения съзрях още една подобна бенка, белег на магическа сила.

Тя се изчерви още по силно.

— Не, това е белег на красота.

Кристиан поклати глава.

— Знам, че си магьосница, любима.

Думите му й доставиха удоволствие. Може би наистина бе надарена с вълшебна сила. Беше любопитна да разбере нещо за странния белег от вътрешната страна на бедрото му, който бе видяла в сънищата си, но той явно не желаеше да говори за това. Спогледаха се и разбраха, че мислят за едно и също.

— Може би е време да ти разкрия всичко за себе си.

Девойката затаи дъх, когато Кристиан започна да сваля панталоните си. Погледна го с ужас, примесен с възхищение. Неговата мъжественост бе огромна и гордо стърчеше сред гъстите черни косми. От вътрешната страна на бедрото му се виждаше черен белег във форма на ятаган. Бриана го гледаше втренчено, не смееше да помръдне. Най-сетне се окопити и проговори:

— За този меч ли Пади ми каза, че се нарича Килбрайд?

Кристиан отметна глава назад и се засмя.

— Пади обича да се шегува за моя сметка. Слугините в Уиндзор непрекъснато надничаха в стаята ми с надеждата да зърнат черната гадост между краката ми.

Бриана не можа да се сдържи, протегна треперещата си ръка и леко го докосна по белега. Кожата около него беше набръчкана и девойката потрепери, като си представи каква болка е изпитал Кристиан, когато е бил жигосан.

— Какво означава този белег?

— Това е клеймото на Тайнствения орден.

В стаята настъпи тишина.

— Разкажи ми — нежно помоли тя.

— След като отдръпнат нагорещеното желязо, рицарите разтъркват раната с черен пясък. След това ме оставиха сам в пустинята, където трябваше или да оцелея, или да умра.

— Но тази болка… трябва да е била непоносима — прошепна Бриана.

— Само така можеш да се научиш да превъзмогваш телесните страдания. Урокът е жесток, но безценен.

Младото момиче избягваше да гледа към мъжествеността му.

Кристиан разбиращо се усмихна.

— Белегът не те отвращава, нали?

— Не — бързо отвърна тя.

— А това? — попита той и посочи към члена си.

— Аз… не съм сигурна. Нямам опит с тези неща.

Сърцето му силно заби.

— Мисля, че е време да спрем да приказваме. Не мога да ти разкажа за любовта, мога само да ти я покажа.