Арабският принц

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Бриана се вцепени. Гледаше хаотичното струпване на бойците в средата на арената, без да посмее да извика. Разширените й от ужас очи оставаха приковани в бляскавите му месингови доспехи. Въпреки праха и суетнята в средата на арената девойката успя да види как копието на рицаря в месинговите доспехи прониза гърдите на съперника му. Ще бъде истинско чудо, ако раната в сърцето не се окаже смъртоносна!

Със свито гърло и насълзени очи проследи как оръженосците изнесоха поваления рицар. Шлемът скриваше лицето му, но в сърцето й като отровна змия пропълзя ужасно подозрение. Нима под бронята е бил нейният годеник Робер! Не, Кристиан де Бошан не е способен на такава подлост! Обаче защо от седмици сърцето й тръпнеше, обзето от смътни предчувствия, че Хоуксблъд ще направи всичко, на което е способен, за да провали сватбата й с Робер?

Ужасената Бриана се спусна към стъпалата, изскочи от трибуните и се завтече към палатките на кралския лекар. Адел се опита да я настигне, без да разбира за какво е тази необяснима тревога, изписана по лицето на племенницата й. Около палатката на сър Джон Брей се бяха скупчили неколцина рицари и оръженосци. Съседната палатка също бе претъпкана с рицари, но те бяха само леко ранени. Бриана се втурна в палатката и затърси с поглед Робер. Видя граф Солсбъри, легнал до платнището с рана под коляното, но никъде не откри годеника си.

— Кого докараха на ръце от арената? — попита тя.

— Сина на граф Уорик, лейди — отговори й един оръженосец. Всички благородници знаеха, че е годеница на Робер, и я изгледаха състрадателно. Тези погледи бяха по-красноречиви от всякакви думи. Нима годеникът й е мъртъв? Краката й се подкосиха, палатката се олюля пред смаяния й поглед, политна към земята и оръженосецът до нея побърза да я подхване.

Сър Джон Шандо видя цялата сцена и заповяда да я изнесат отвън на тревата. Бриана се съвзе и първото, което се изпречи пред все още замътения й поглед, бе разтревоженото лице на леля й.

— Ще се оправя… — прошепна тя. — Благодаря ти, Джон.

— Ще ви съпроводя до апартамента в замъка, лейди Бедфорд.

— Но какво се е случило? — запита изумена Адел.

— Робер де Бошан загина по време на бойната сцена на арената — тихо отвърна Джон Шандо.

— Всемилостиви Боже! — изпищя Адел и се прекръсти с трепереща ръка.

Бриана лежеше на леглото в спалнята си, приковала невиждащ поглед в тавана. В размътеното й съзнание изплува споменът за деня, когато между двамата братя де Бошан започна да се разгаря безмилостно съперничество. И то заради нея! Още при първата им среща Хоуксблъд безцеремонно бе заявил, че тя ще бъде негова и само негова.

След първата им любовна нощ в Бедфорд той я бе заставил да се закълне, че ще се откаже от годежа с Робер. Но ако бе изпълнила клетвата си, това щеше ли да спаси живота на годеника й? Самата мисъл за пропусната фатална възможност й бе непоносима. Нали Кристиан се беше заклел: „Трябва да запомниш нещо важно, лейди: никога няма да принадлежиш на Робер де Бошан, нито на този свят, нито на другия!“

Той бе изпълнил клетвата си!

Бриана разбираше, че никога не бе обичала Робер, но, странно защо, това само увеличаваше страданията й. В пристъп на безумно безразсъдство се бе отдала на брат му, но не се реши да развали годежа. Обаче и Робер имаше вина — много злини причини с неистовата злоба, която изпитваше към брат си. При последната им среща той й бе казал: „Надявам се, че в деня на сватбата ни ще се пръсне от злоба!“

А ето сега се оказва, че няма да има никаква сватба…

Бриана захлупи лице във възглавницата и горчиво зарида:

— Мили Боже, не ме оставяй да изпитам облекчение от смъртта му! Не ми позволявай да злорадствам и да се държа като безсрамница!

Някакъв паж й донесе официално писмо от секретарите на Негово Величество, с което Едуард III й поднасяше своите височайши съболезнования за злополуката по време на турнира, при която бе загинал годеникът й, сър Робер де Бошан. Един час по-късно пристигна писмо от граф Уорик с молба да го приеме в удобно за нея време.

Бриана, в черна туника върху сивата си роба, със сплетени коси, бавно и унило пое от ниското крило на замъка към апартамента на рода де Бошан. Един от слугите покани нея и Адел в кабинета на графа. След като се поклони, Адел деликатно се оттегли в съседната стая и ги остави да разговарят насаме.

Лицето на стария граф си оставаше непроницаемо, като изсечено от гранит. Бриана не знаеше за какво ще разговарят.

— Милорд, безкрайно дълбоко съжалявам за загубата ви… — смутено прошепна тя.

Граф Уорик уморено поклати глава.

— Кралят заяви, че в Уиндзор повече няма да се пресъздават бойни сцени по време на рицарските турнири. Много са опасни. Загубихме прекалено много млади и смели рицари в тази кръвопролитна война, за да даваме още жертви при такива безсмислени злополуки.

Тя отвори уста, за да протестира, че не е било нещастен случай, но думите застинаха в гърлото й. Нима може да заяви пред сломения и нещастен баща, чийто син бе загинал тази сутрин, че другият му син е убиец?

— Лейди Бедфорд, за мен вие все още си оставате моя снаха.

— Аз… не ви разбирам, графе…

— Синът ми Кристиан иска утре да се ожени за вас.

— О, за Бога, не! — извика Бриана. — Та нали Робер все още не е погребан!

— Мила моя, това е обичай в нашия род. Когато се подпише брачен договор и смъртта ни отнеме сина, другият син е длъжен да го замести.

— Не мога да се омъжа за Хоуксблъд — прошепна тя.

Лицето на стария граф отново се вкамени.

— Той е решен да те вземе за своя съпруга, а и двамата знаем, че не е от тези, които лесно се примиряват с неуспехите.

— Аз… аз бих искала само да се извиня и да се оттегля, милорд…

— Не ми давайте отговора си сега. Наспете се, лейди Бедфорд. Може би утре ще се съгласите, че Хоуксблъд е разумен избор за вас.

Бриана излезе от кабинета и заедно с леля си се върна в ниското крило. Уиндзор бе претъпкан с посетители, очакващи празненствата. От десетките свещи в огромните свещници в залата за кралските пиршества се разнасяше ярко сияние — както всяка вечер, когато кралският двор се огласяше от празнични възгласи, весела глъч и женски смях, а залата се изпълваше с танцуващи двойки. Животът продължаваше въпреки смъртта или може би за да се надсмее.

Когато се върна в стаята си, Бриана се замисли за разговора с графа. Явно Хоуксблъд не си бе губил времето и бе успял да изпроси бащината благословия. Имаше ли на този свят човек, който да го спре? Уорик й бе споменал, че Кристиан след смъртта на баща си ще владее всичките му замъци и земи. Още един мотив за убийството на законния наследник! И можеше ли да отрече, че Кристиан се бе държал в Бедфорд, в нейното родово имение, като пълновластен господар? Може би отдавна е кроил планове да заграби всичко! Нима само тя е била досега толкова заслепена, че не е подозирала каква изгода има Кристиан от смъртта на брат си? С един замах на копието той стана наследник на неописуемо богатия род на графовете Уорик!

Някакви гласове в съседната стая я откъснаха от мрачните й мисли. Вратата на стаята й се отвори и високата фигура на Кристиан Хоуксблъд изпълни рамката й.

— Какво искаш? — твърдо запита тя.

— Искам теб, Бриана.

— Никога няма да ме притежаваш — решително заяви девойката.

Той пристъпи към нея.

— Мога да те притежавам и ще те притежавам.

— Нима не изпитваш никакви угризения? — изкрещя Бриана, невярваща на ушите си. Отново ли сънува?

— Не, никакви — спокойно отвърна мургавият рицар.

— Но аз бях сгодена за Робер!

— Обаче не го обичаше! Всъщност ти непрекъснато се опитваше да отложиш сватбата, дори се стараеше да не мислиш за нея.

Заля я непоносимо чувство за вина. Но можеше ли да отрече правдата в думите му?

— Щях да го обикна! — изрече тя с пресъхнали устни.

— Не, Бриана, ти обичаш мен!

Тя го погледна в очите, дишането й се накъса, високите й гърди неспокойно се развълнуваха.

— Аз те обичах, Кристиан. Но ти уби любовта ми — безмилостно, с един удар, както уби и брат си!

Кристиан се приближи към нея и твърдо я стисна за раменете.

— Той се оказа замесен в заговор, за който никой от нас не бе подозирал. Дал съм клетва да пазя тайна. За теб остава само да разчиташ на рицарската ми дума.

Погледна боязливо към мургавото му лице. Стори й се като изсечено от камък. Трябваше да събере всичките си сили, за да му се противопостави. В сърцето й пролази страх. След като го бе обвинила открито, след като бе казала в лицето му, че е убиец, сега той ще й отмъсти.

— Не ти вярвам… — прошепна тя.

Помисли си, че ще я залее с водопад от гневни обиди, от пламенни самооправдания, но Кристиан само стисна устни с мрачна решителност.

— Ще бъде доста интересно да се оженим, без да си имаме доверие — неочаквано се пошегува той.

— Няма да се омъжа за теб, арабино! — избухна красивата девойка, а в следващия миг се сепна от дързостта си и застина като поразена от мълния.

— Ще се омъжиш за мен, ще се омъжиш! — закле се Кристиан.

Тя го изгледа с открита ненавист.

— Не можеш да ме заставиш!

— Но кралят може да ти заповяда.

— Тогава ми донеси кралската заповед! — изкрещя Бриана, разгневена, убедена, че той още веднъж се опитва да я измами.

Хоуксблъд хладнокръвно бръкна в жакета си и измъкна пергамент, скрепен с кралския печат. Хвана ръката й, разтвори дланта й и остави документа, после се обърна и безмълвно напусна стаята.

Бриана усети как ноздрите й се изпълват с миризмата на свещите от олтара в параклиса. Цяла нощ не можа да затвори очи. Церемонията преминаваше като насън пред замъгления й поглед.

Този свят наистина принадлежеше на мъжете. Какво струваха нейните желания в сравнение с волята на тези четирима властни рицари, гордо изправени в средата на параклиса? Уорик бе застанал до Хоуксблъд, а кралят — до принц Едуард, защото принцът бе поканен като шафер на сватбата на Хоуксблъд. Докато свещеникът монотонно напяваше молитвата на латински, Бриана крадешком плъзна поглед надолу по сватбената си рокля, която Джоан бе скицирала с такова въодушевление. Ох, как мразеше тази рокля!

Пророчески се оказаха думите, които тогава, в Бедфорд, тя бе казала на Робер: „Преди венчавката младоженецът не бива да вижда сватбената рокля на избраницата си…“ Мислите й отново се върнаха към Джоан. Тя също бе принудена да сподави желанията си и да се подчини на волята на всемогъщите мъже. Нима това беше справедливо? Нима жената няма право сама да решава съдбата си?

Бриана се сепна. Кралят се приближи до нея и я хвана за ръката. Свещеникът продължаваше с въпросите, повтаряни от незапомнени времена:

— Кой дава тази жена?

— Аз! — гордо отговори крал Едуард III Плантагенет и сложи ръката й в дланта на Кристиан де Бошан. Само Негово Величество имаше правото да я предаде на младоженеца, тъй като Бриана бе негова повереница от деня на осиротяването си.

Като насън Бриана повтаряше тържествените слова на свещеника, обричайки верността си, бъдещето си, живота си… докато смъртта ги раздели. Заклеваше се да го обича, да го почита и да му се подчинява, коленичила, за да целуне ръката му, повтаряйки думите:

— Ще се подчинявам на твоята власт, господарю мой.

Нямаше друг избор, освен да промълви тези свещени слова. Обърна се и подаде сватбения си букет на Адел, за да протегне ръка към венчалната халка.

Дълбокият глас на Кристиан я обгърна като кадифе.

— С този брачен пръстен аз се венчавам за теб, с моята плът те призовавам…

Мислите й препускаха в обърканото й съзнание. Той наистина веднъж я бе призовал с тялото си и ако още веднъж му се подчини, за нея това би било пълно безчестие! Тогава чу тържествените слова на свещеника:

— А сега ви провъзгласявам за съпруг и съпруга в името на Отца, Сина и Святаго Духа.

Хоуксблъд се приведе към нея и устните му се приближиха към нейните. Тя не повдигна лице, за да приеме целувката му, но младоженецът напираше неудържимо към устните й. Очите му светеха като два блестящи аквамарина върху мургавото лице. Този воин бе твърде горд, за да се поклони пред когото и да било, но ето че пред нея сведе глава. Целувката му бе кратка и целомъдрена. Бриана отново взе букета от ръцете на леля си и застина като мраморна статуя, изчаквайки да се изредят всички присъстващи, за да поздравят младоженеца и да целунат младоженката.

Крал Едуард III поднесе извиненията си:

— Вчера бе ранен моят приятел Уилям де Монтегю. Много съм разтревожен, защото състоянието му се влошава с всеки изминат час.

Кралят си тръгна заедно с принц Едуард, но когато тя се опита да ги последва, Хоуксблъд я хвана за китката и тихо, но решително й прошепна:

— Не, ние ще останем тук.

Тя недоумяващо го изгледа. В този миг от страничната врата на храма се показаха четирима рицари, понесли богато украсен ковчег. Само шестима, заедно със свещеника, присъстваха на опелото на Робер. Бриана си каза, че е срамота за принц Лайънъл и за рицарите от рода Кларънс да не почетат за последен път своя приятел. Нали Робер бе служил всеотдайно на принца до последния си дъх? Не можеше да знае, че в този миг Лайънъл лежи в леглото си напълно пиян, отчаян от презрението на баща си и брат си.

Трябваше да събере всичките си сили, за да издържи на тази опечаляваща церемония. Стоеше неподвижна, мълчалива и замислена, докато свещеникът монотонно редеше заупокойните молитви на латински. Когато най-после изрече и последната дума, Бриана се приближи до олтара и застана до ковчега. Извади бяла роза от сватбения си букет, но остър шип прободе пръста й и кръвта покапа по белите листенца на розата. Наведе се и положи самотното цвете върху ковчега.

— Прости ми, Робер… — отрониха пребледнелите й устни.

На излизане от параклиса яркото слънце я заслепи и трябваше да вдигне ръка над очите си.

— Милорд — обърна се Адел към Хоуксблъд, — бихте ли изпратили Пади да ми помогне, за да съберем вещите на лейди де Бошан?

Трябваше й цяла минута, за да осъзнае, че тя е лейди де Бошан. Но не й прозвуча странно, което пък вече й се стори забавно.

— Не, Адел. Аз ще дойда да помогна за багажа — реши Кристиан.

Бриана влезе в апартамента на съпруга си и стаите й се сториха познати. Напрегна паметта си и си припомни, че вече е била тук — по-рано този апартамент принадлежеше на брата на Джоан, Едмънд, херцог Кент, и един следобед приятелката й я беше поканила при брат си. Стаите бяха обзаведени с разкош, защото Едмънд бе наследник на много богат и знатен английски род и братовчед на кралските синове. Освен двете просторни стаи в апартамента имаше и стая за преобличане с огромен гардероб по цялото протежение на стената. В най-широката стая се ширеше грамадно легло, скрито зад полупрозрачни завеси. В ума й изплуваха думите на Хоуксблъд: „Ще посея моето семе в теб, Бриана, можеш да не се съмняваш в това.“ Винаги е бил безкрайно уверен, че ще се венчаят! Странно, но нито веднъж не й спомена, че Робер ще им попречи да се оженят. Нима е пристигнал в Англия, за да му отмъсти? Постъпките му говорят тъкмо за подобни намерения. Или се е стремял към нея само защото тя вече е била обещана на сина на граф Уорик?

Кристиан пренесе и последния сандък от багажа на Бриана, след което се обърна към Адел с подчертано загрижен тон:

— Вече съм прибрал всичките си дрехи от гардероба в стаята за преобличане. Остава да се надявам, че ще се чувствате удобно в скромния ми апартамент.

— Благодаря ви, милорд. Тук всичко е прекрасно.

— Много сте любезна, Адел, но зная, че апартаментът е твърде тесен за новото ми семейство. Обаче скоро ще замина за Франция. Тогава ще се освободи още една стая.

Ленените чаршафи на Бриана бяха от най-доброто качество, всичките избродирани с „Б“ — Бедфорд. Адел си помисли, докато оправяше грамадното сватбено легло за първата им брачна нощ, че „Б“ може да означава и Бошан.

В другата стая двамата младоженци останаха сами за пръв път след разменянето на брачните клетви. Бриана гордо вирна глава.

— Много по-щастлива бях в Бедфорд. Предпочитам да се върна в бащиното ми имение, вместо да те придружавам във Франция.

Кристиан се приближи до нея, но не посмя да я докосне.

— Бриана, аз се ожених за теб, за да споделяме дните си и в щастие, и в нещастие, до последния ми дъх. Ще дойде и този прекрасен ден, когато двамата ще заминем за Бедфорд. Но все още е далеч пред нас. Първо трябва да заминем за Франция. И то двамата заедно.

Тя с яростен замах отметна кичурите от раменете си и очите й гневно блеснаха.

— Нали ти ме научи да бъда коварна? Ще се постарая да избягам от Уиндзор още в същия ден, в който отплаваш за Франция!

Сега не се сдържа и я докосна. Силните му ръце нежно погалиха раменете й, а след това я притеглиха към гърдите му. Гласът му бе по-тих, но много по-вълнуващ.

— Когато настъпи денят, в който ще трябва да отплаваме за Франция, ти няма да мислиш повече за раздяла, скъпа. Защото ще мислиш само за мен, ще копнееш за мен, ще заспиваш с моето име и с моя образ.

Наведе глава и докосна устните й със своите толкова нежно и същевременно властно, че смаяната жена наистина си помисли, че е невъзможно да се устои на обаянието и мъжествената красота на този загадъчен арабски принц.

Когато най-сетне устните им се разделиха, Бриана дръзко заговори:

— Ако си въобразяваш, че ще ме омагьосаш само с целувки и нежност, това означава, че не ме познаваш. Можеш да притежаваш тялото ми, а дори и съзнанието ми благодарение на мистичните ти способности, но никога няма да владееш дори едно кътче от душата ми. — Още не бе привършила, когато женският й инстинкт я предупреди, че не биваше да му казва тези думи. Не бе благоразумно открито да предизвиква мъжкото му достойнство.

Но той като че ли не обърна внимание на думите й. Очите продължаваха да я милват с любовен поглед, който се плъзгаше по лицето, косите и тялото й.

— Нека да ти помогна да свалиш сватбената си рокля — тихо рече Кристиан.

Обхваната от паника, че ще поиска да се възползва от съпружеските си права още преди падането на нощта, тя изплашено извика:

— Не, искам да остана с нея!

Веждите му леко се повдигнаха.

— Нима си решила, скъпа, да се появиш в сватбения си тоалет на тържественото кръщаване на най-младата принцеса на Англия? Нима ще се появиш в тези дрехи пред погледите на целия кралски двор? Или си забравила, че трябва да отидем в параклиса?

Бриана се изчерви.

— О, не, разбира се, че не съм забравила! Адел ще ми помогне да се преоблека. — Преглътна с усилие. — Само бих желала да остана за малко сама, милорд.

Кристиан разбираше, че няма да й е лесно да издържи още една церемония, трета за днес, в параклиса на замъка Уиндзор. Този ден наистина бе наситен със събития.

— След малко ще се върна при теб, за да те придружа до параклиса. А сега можеш да се наслаждаваш на самотата си, защото от днес нататък твърде рядко ще бъдеш самотна — добави той и иронично се усмихна.

Всъщност тя с радост смъкна сватбената си рокля. Адел й помогна да се преоблече в бледосиня роба и тъмносиня туника върху нея, а върху златистата си коса тя сложи малка диадема, обсипана с диаманти. Не можеше да носи ярки цветове в деня, когато бе погребението на Робер, обаче, от друга страна, кралят и кралицата нямаше да останат доволни, ако се появи на кръщаването на последната им рожба в траурни дрехи. За нейния тоалет и за тоалета на Адел бяха необходими час и половина.

Кристиан влезе в стаята тъкмо когато Адел вече поставяше последните игли в косата й.

— Изглеждаш царствено, мила моя — галантно се поклони рицарят.

— Достатъчно ли съм красива, за да очаровам някой принц? — хапливо попита тя.

— Несъмнено — кимна той, без да се засяга от тона й.

Параклисът бе изпълнен докрай, но хората се отдръпнаха, за да сторят път на младоженците. Всички бяха ужасени, че арабският принц бе убил брат си и в същия ден се бе венчал с годеницата му, но кралят очевидно приемаше смъртта на Робер де Бошан за причинена от нещастно стечение на обстоятелствата и затова бе дал благословията си за сватбата на Бриана Бедфорд и Кристиан Хоуксблъд. На кръщавката присъстваха всички членове на кралското семейство. За кралица Филипа бяха донесли специално кресло, а крал Едуард III държеше новороденото в ръце. „Държи го като трофей, спечелен след битка — помисли си Бриана. — Всички мъже са суетни, особено когато става дума за тяхната мъжественост!“

Тъй като бе твърде висок, принц Едуард се отличаваше отдалеч сред останалите принцове и принцеси. Когато Джоан роди своето дете, принцът няма да може да го признае за свое. Сега Джоан е лейди Холънд и детето й от Едуард ще бъде обявено за дете на Джон Холънд. Сърцето й се сви от мъка за приятелката й. Към Едуард не изпитваше състрадание. Той бе достатъчно знатен, силен и богат, така че можеше прекрасно да се грижи за себе си. Защо трябваше да прелъстява бедната Джоан, щом като не можеше да се ожени за нея!

Погледна за миг мъжа, който само от няколко часа бе неин съпруг, и остана изненадана от израза на лицето му. Високият ръст позволяваше на Кристиан да вижда далеч напред над главите на околните. Вероятно сега съзерцаваше новородената принцеса, защото на иначе суровото му лице бе изписана необичайна нежност. Освен това й се стори доста замислен. Може би в този миг мечтаеше за бъдещите си деца. Бриана внезапно потрепери от страх. Странно, но в същата секунда младата жена усети как силната му ръка я подхвана, очите му се извърнаха към нея — изпълнени с непозната за нея нежност, можеше да се закълне в това, — а в следващия миг на лицето му отново се появи безизразната маска.

След привършването на церемонията множеството се отправи към залата за пиршествата. Хоуксблъд през целия път не пусна ръката й от своята. Огромната зала бе пълна с маси, огъващи се от всевъзможни ястия, блюда, чаши и кани, плодове и цветя. На специална дълга маса, опъната пред кралския подиум, върху сатенените покривки бяха подредени десетки подаръци, поднесени от всички присъстващи.

— О, Боже, забравих да донеса подарък! — сепна се Бриана.

— Аз вече съм изпратил подарък от името на двама ни.

— Какъв? — полюбопитства тя.

— Медальон с формата на сърце, с едър рубин в средата, заобиколен от перли — съвсем тихо каза Кристиан. — Ето го там, в левия край на масата.

При вида на рубина Бриана ахна. Сигурно бе страхотно скъп. Нима вече бе завладял хазната на рода Уорик, или, Боже опази, бе посегнал и към скъпоценностите на рода Бедфорд?

Съпругът й издърпа стола пред нея, за да я настани до масата, а тя уморено прошепна:

— Всъщност вече едва издържам… Бих искала да си тръгнем.

— Скоро ще успеем да се измъкнем — увери я той.

Сега внезапно й се прииска да не напускат залата!

— Днес успя ли да хапнеш нещо? — тревожно я попита той, когато започнаха тостовете с пожелания за щастие и дълъг живот на новата принцеса.

Бриана поклати глава — наистина не бе сложила залък в устата си и може би това обясняваше припадъка й в параклиса.

— Тогава не пий от виното — предупреди я Кристиан.

Но тя отпи решително от чашата си — като че той й бе казал да направи обратното.

— Ти вече веднъж наруши клетвата да ми се подчиняваш, Бриана. При това съзнателно я наруши.

Бриана разтърси рамене. В гърдите й сякаш нещо се скъса.

— Понеже бях заставена насила да изрека брачната клетва, може би ще е по-добре да се отрека от нея, преди да съм изпълнила всички брачни задължения, произтичащи от тази клетва. Повече не желая да слушам за никакви клетви!

Тя вдигна чашата в очакване да бъде напълнена отново от прислужника зад гърба й, но Кристиан веднага посегна към китката й и здраво я стисна. Чашата се изплъзна от ръката й и се счупи.

— Не ставай смешна. Въобще не става дума за твоята брачна клетва. Когато ти заповядам нещо, ще се подчиняваш, или ще те принудя да ми се подчиниш. Изборът е твой. — Очите му гледаха с изгарящ поглед.

„О, как го мразя!“ — помисли си тя.

— Не е вярно — натъртено рече той.

За Бога, той отново бе прочел мислите й. Сега й се струваше, че стократно повече. И при това се страхуваше от него.

Устните му се изкривиха в иронична усмивка.

— Не е необходимо да се страхуваш от мен, лейди, освен ако не ме принудиш да се държа недостатъчно вежливо.

Бриана се опита да се съсредоточи върху вечерята — вкуси от агнешките котлети, артишока, пореча. Насили се да сдъвче храната, но едва преглъщаше от вълнение и умора.

Кристиан се наведе към нея.

— Не разбираш ли, че това е афродизиак26?

Тя бързо отдръпна чинията от себе си, а Хоуксблъд запази каменното изражение на лицето си. Слугите сервираха сирене и торта. Този път успя да го издебне — когато Али поднесе на господаря си купичката с розова вода, за да си изплакне пръстите, тя се възползва от мига, в който Кристиан се бе извърнал с гръб към нея, и изпи виното от чашата му на един дъх.

С внезапно прозрение Хоуксблъд схвана, че Бриана се нуждае от нещо, което да й вдъхне смелост за всичко, което й предстоеше. Повика Али и му прошепна нещо, но тя чу всяка негова дума. Може би именно това беше намерението му.

— Приготви банята за моята лейди, а след това си свободен до сутринта.