Арабският принц

ПЕТА ГЛАВА

Сърцето на Джоан Кент бе изпълнено с щастливо очакване. Тя броеше дните до завръщането на принц Едуард в Уиндзор. Когато бяха в Бъркхемстед, той й бе казал, че ще се върне след две седмици за турнира в Уиндзор, но се носеха слухове, че се е върнал по-рано.

Трябваше да използва всички женски хитрини, за да предизвика интереса му. Тя толкова отдавна бе влюбена в наследника на английския трон, че познаваше всичките му навици. Той ставаше преди изгрев слънце, обличаше се, посещаваше параклиса преди утринната молитва, а след това отиваше да поязди.

Когато принц Едуард влезе в параклиса, очите му съзряха тъничка фигурка. Джоан бе склонила глава и се молеше. Прекрасната й коса бе покрита с тънък воал. Девойката изглеждаше вглъбена в молитвата си. Когато свърши, се прекръсти, сетне се изправи и се насочи към изхода. Принц Едуард също се прекръсти и побърза да я последва. Сърцето му учестено биеше.

— Жанет… Джоан… стори ми се, че си ти. Какво правиш тук толкова рано?

Очите й се разшириха от престорена изненада.

— Не исках никой да ме види. Чувствам се много объркана. Не знам как ще живея занапред. Размишлявах дали да не стана монахиня, Ваше Височество.

Принцът смаян я изгледа. Ефирният бял воал бе прикрепен със златна диадема към прекрасната й сребристоруса коса. Приличаше на ангел с ореол около главата. В този миг Едуард видя как в очите й проблесна лукаво пламъче; двамата отметнаха глави назад и избухнаха в смях. Смехът им отекна в параклиса, те се спогледаха виновно и побързаха да се измъкнат навън.

— Ти си непоправима палавница. Кажи ми какво наистина правеше в параклиса?

— Може би имам любовна среща — подразни то тя и го изгледа с премрежени очи.

Гняв, примесен със страстно желание, го прониза като стрела. Главата му се замая, той обви кръста й със силните си ръце и потърси устните й.

Сърцето на Джоан учестено заби. Целувките му бяха горещи и упойващи. Тялото на Едуард беше едро и стегнато, а мускулестите му гърди се притискаха страстно към нейните, така както винаги бе бленувала.

Желанието бе завладяло Едуард, слабините му пламтяха, а кръвта бясно пулсираше в слепоочията му. Той не искаше да я пуска, но знаеше, че някой може да ги види.

— Ела с мен в конюшнята — дрезгаво прошепна принцът.

Може и да беше палавница, но никога нямаше да стане лека жена. Погледът й, изпълнен с високомерие и внезапна студенина, го накара да застине на мястото си.

— Аз нямах предвид… исках да те поканя да пояздим заедно.

Господи, това прозвуча още по-лошо. Той смутено прокара ръка през русите си къдрици.

Сърцето на девойката се изпълни с жалост към него. Очите й отново го изгледаха дяволито.

— Знам едно място, където можеш да ме прегръщаш, без да предизвикаме клюки.

— Къде? — властно попита той. Обзе го гняв, че това крехко създание успява да предизвика такъв хаос в душата му.

— На танците. Ще запазя един танц за вас тази нощ, Ваше Височество.

Тя го остави толкова възбуден, че той трудно можеше да върви. Не можеше да язди в това състояние и затова се упъти към реката. Студената вода щеше да охлади страстта му.

Вече в стаята си, Джоан се изправи пред огледалото. Докосна леко устните си. Искаше й се да запази усещането за устните му, докато не я целунеше отново. Тази вечер! Никога не се бе чувствала по-щастлива!

Бриана рисува до късно вечерта. Тя щастливо си тананикаше, докато изписваше с четката по тънкия пергамент бъдещето си име Бриана де Бошан, заобиколено с цветя и сърца. Тръпки на възбуда преминаваха по тялото й, когато си припомняше тюркоазените очи на Робер де Бошан и настойчивия му поглед, който не се отделяше от лицето й при срещата им в Бъркхемстед.

Внезапно от устните й се изтръгна силна въздишка. „Тюркоазени… аквамаринови!“ Навярно Робер де Бошан бе тайнственият рицар, завладял сънищата й. Не можеше да сбърка тези очи. Сърцето й се изпълни с щастие. Нима всичко, което ставаше с нея, беше истина. Нима наистина съдбата й бе изпратила рицаря на нощните й блянове? Нима Робер де Бошан бе мъжът, за когото страстно бе молила света Агнес? Младото момиче приближи към леглото и нетърпеливо отметна завивките. Щеше ли да го сънува и тази нощ? Колкото по-скоро заспи, толкова по-скоро ще разбере. Когато най-после се успокои и заспа, в съня й се яви Уорик. Той изглеждаше огромен и застрашителен, но този път девойката не изпита страх.

— Много съм доволен, че се съгласи да се сгодиш за моя син.

Видението изчезна и на негово място се появи образът на Робер де Бошан.

Когато високата му фигура се склони над нея, дъхът й секна. Както винаги тялото й потръпна от желание. Искаше страстно да се приближи към него, жадуваше той да я докосне, да я целуне, да я докосва по най-интимните места. Беше замаяна от щастие, когато най-после ръцете им се срещнаха. Тя се засмя и очите й се срещнаха със завладяващите аквамаринови очи.

— Най-после си моя… дойдох да те отведа. — Гласът му беше дълбок и трептеше от вълнение, а очите му горяха от желание.

Той беше висок и силен мъж, точно такъв, за какъвто винаги бе мечтала. Лицето му излъчваше сила и гордост. Не можа да се сдържи и прокара пръст по него. Докосна високите скули и силната му челюст, а сетне пръстът й се плъзна по дълбоката вдлъбнатина на брадичката. Когато се спря на устните му, той леко го захапа. Тръпка премина през цялото й тяло, гърдите й се втвърдиха от възбуда. От устните й избликна чувствен смях, който го предизвикваше и сякаш го подканяше да бъде по-смел. Устните му се допряха до малката бенка на лявата й буза.

— Нали ще ми разрешиш да вкуся от този омагьосващ белег?

Устните й потръпнаха и тя повдигна лице, за да приеме целувките му. Силните му ръце я обгърнаха, сетне се плъзнаха надолу и тя усети, че дланите му докосват другия й скрит белег.

— Точно този исках да вкуся.

Той се засмя и тя видя белите му зъби. Никой досега не й бе говорил по този начин, но на нея й харесваше. Погледите им се срещнаха и тя се усмихна.

— Ще ти позволя да го вкусиш през първата ни брачна нощ.

— Ако ме накараш да чакам дотогава, ще те изям цялата — закле се той.

— А ако ме накараш да чакам още дълго твоите целувки, ще изпищя — дрезгаво промълви Бриана.

Устните му се спуснаха надолу и спряха на гърдите.

Стори й се, че ще умре от желание. Очите й светнаха предизвикателно и тя отвори уста да изкрещи. В този миг устните му се разтвориха и се впиха в нейните. Сякаш някой я докосна с нажежено желязо и в гърдите й избухна пламък. Бриана изохка в съня си. Звукът я събуди. Отвори очи, не можеше да диша. Тялото й се извиваше от първата възбуда. Сънят беше като истински — можеше да усети уханието на сандалово дърво и бадеми, което се излъчваше от тялото му. Нейният непознат рицар беше синът на Уорик. Мъжът от сънищата й имаше стройното и силно тяло на Робер де Бошан, неговите аквамаринови очи, но не притежаваше бялата кожа и русите му коси. Лицето му беше мъжествено и мургаво. Имаше черна коса и завладяващата красота на Луцифер.

Залата за пиршества в Уиндзор бе впечатляваща. Бяха изразходвани огромни суми за обзавеждането й. Крал Едуард III Плантагенет обичаше лукса и не бе пожалил средства, за да я украси и да я снабди с всички удобства.

В единия край на обширната зала бе издигнат голям подиум, на който бе поставена кралската трапеза.

Кралят притежаваше великолепен гардероб, дрехите му бяха изискани, обсипани със скъпоценни камъни. Тази вечер той бе облечен в пурпурна кадифена туника, на която бяха избродирани със златни нишки леопард и лилии. На главата си носеше малка корона, а русата му коса се стелеше на вълни до раменете. На гърдите му блестеше златна верига, украсена с рубини, а ръцете му бяха обсипани с пръстени.

Принцеса Изабел седеше до него, в креслото на майка си. Бе облечена в бяла атлазена рокля, чиито дълги ръкави бяха поръбени със самурени кожи. Короната на главата й бе украсена със скъпоценни халцедони, а на ръцете си носеше гривни и пръстени, украсени със същите камъни. Младата принцеса обичаше да бъде център на внимание, и особено от страна на баща си, и когато той заговореше с принца на Уелс, тя се намесваше в разговора и го отвличаше.

Любимият цвят на принц Едуард бе черното. Започна да се облича в черно още като момче, за да изглежда по-голям. След това си внуши, че черният цвят му носи щастие, и дори хералдическите му знаци бяха в черно. Тази вечер бе облечен в туника от черно кадифе, внесено от Италия. Тъй като Едуард бе с руси коси и сини очи, черното му отиваше и подчертаваше красотата му. Той не обичаше да носи корона, но туниката му бе богато украсена с диаманти, които блестяха на светлината на свещите.

Принц Лайънъл бе облечен в синьо, цвят, който му отиваше, тъй като тушираше прекалено червендалестото му лице. На гърдите му висеше тежка златна верига, украсена със сапфири, и сигурно щеше да му тежи като воденичен камък, ако младият принц нямаше невероятно широки и силни рамене.

Принц Джон беше още момче, но притежаваше изключителен интелект и се славеше с прекрасен вкус. Тъй като косата му имаше светлокафяв цвят, той знаеше, че зеленият цвят му отива най-много. Носеше късо наметало, украсено по края с лисича кожа и пристегнато към едното му рамо с голяма брошка от изумруди.

Бриана, която наблюдаваше кралската маса, забеляза как Джон свали наметалото си и го преметна през слабичките рамене на Бланш Ланкастър. Хвърли към Лайънъл поглед, изпълнен с презрение заради неприличната песничка, която си тананикаше, и помогна на Бланш да се премести по-далеч от пияния му брат, близо до баща си — великия граф Ланкастър. Сърцето на Бриана се изпълни с нежност, когато забеляза загрижеността му. Джон и Бланш бяха сгодени и той с радост закриляше нежната и ефирна девойка.

Тъй като брат й, графът на Кент, се бе върнал с принц Едуард, Джоан вечеряше на неговата маса и бе поканила приятелката си да се присъедини към тях. Това беше чест за младото момиче, след като Джоан и брат й имаха кралска кръв. Техният баща бе обвинен в предателство и бе обезглавен, когато Джоан беше на две годинки. Всъщност не беше виновен, но бе доста непопулярен, тъй като бе водил твърде безгрижен живот и бе позволил на управителите на земите му безогледно да ограбват селяните и да оплячкосват имуществото им. В резултат на което понастоящем Едмънд беше много богат. Той притежаваше една градска къща в Лондон и водеше доста бурен живот.

От години Едмънд се опитваше да съблазни Бриана, а тя толкова често го бе отблъсквала, че това бе станало предмет на шеги между двамата. Накрая той разбра, че девствениците не са за него, и се насочи към по-достъпните дами в двора. Отнасяше се към Бриана като към сестра.

Бриана още не бе казала на Джоан за удивителния си годеж и приятелката й не подозираше нищо. Всъщност тя все още не вярваше и очакваше с нетърпение появата на Робер де Бошан. Бриана бе облечена в нова рокля от тафта с цвят на кехлибар и бе сложила златния си колан, украсен с изумруди, който, както вярваше, й бе донесъл щастие. Тя бе преизпълнена с вълнение и й се струваше, че сърцето й ще се пръсне от нетърпение.

Смееше се на всяка дума на Едмънд и въпреки че не бе пила нищо, се чувстваше като замаяна. Странстващите музиканти засвириха на лютните си и девойката едва се сдържаше на стола си.

Бриана погледна към масата, край която седяха благородниците, приближени до краля, със съпругите си. Начело на масата седяха граф и графиня Пембрук, а до тях красивата графиня Солсбъри. Граф Уорик разговаряше с граф Нортхемитън, а от дясната страна на граф Уорик седеше синът му Робер де Бошан. Той гледаше към нея! Господи, откога ли я наблюдаваше? Тя сведе поглед и отпи глътка вино, като смяташе, че студената напитка ще охлади вълнението й. Виното обаче има обратен ефект. Бриана си припомни до най-малки подробности съня от предната нощ и лицето й пламна. Рицарят на нейните мечти имаше същото силно и стройно тяло, същите аквамаринови очи, същите чувствени устни, чиито целувки я бяха довели до лудост. Единственото, което отличаваше Робер де Бошан от тайнствения рицар, бе цветът на косите и мургавото му лице. Картините от съня сякаш танцуваха пред очите й и девойката се изчерви още повече.

Засрами се от неприличните видения и наведе глава. Добре че се появиха жонгльори, които привлякоха вниманието на гостите. След тях излезе Годенал, придворният поет на краля, и започна да рецитира дълга поема, възпяваща рицарските подвизи. Бриана обичаше да слуша легенди за героите. Те я вдъхновяваха да рисува върху пергамента красиви картини, които илюстрираха разказите. Погледна към приятелката си и забеляза, че Джоан е не по-малко развълнувана от нея. Джоан също бе облечена в нова копринена рокля с цвят на узрели праскови, поръбена по краищата с хермелин, а в сребристорусите й коси бяха вплетени блестящи перли. Бриана си помисли, че приятелката й вероятно също има някаква тайна.

На няколко пъти Джоан забеляза многозначителния поглед на принц Едуард, отправен към нея. Възхищението, което прочете в очите му, я изпълни с щастие. Усети, че се задъхва от вълнение, сведе поглед и се заслуша в думите на брат си. Ала не можа да се сдържи и отново погледна към кралската маса. Красивите тъмносини очи на Едуард продължаваха да я наблюдават с възторг и обещаваха вълнуващи удоволствия.

Принц Едуард очакваше с нетърпение края на вечерята, когато щяха да започнат танците. Той бе като хипнотизиран от красотата на малката Жанет. Не му се искаше цяла вечер само да я гледа отдалеч, докато придворният поет рецитираше дългите си балади, и реши да приложи малка хитрост. Обърна се към сестра си и се усмихна.

— Тази вечер си много красива, Бела. Вероятно всички благородници ще искат да танцуват с теб, но те съветвам да запазиш първия танц за татко. Това ще му достави голямо удоволствие.

Изабел се замисли. Двамата с баща си щяха да бъдат великолепна двойка, а освен това всички щяха да видят новата й рокля.

Едуард понижи глас.

— О, Господи, Годенал се кани да започне нова балада за подвизите на сър Роланд и Карл Велики7 и едва ли ще остане време за танци.

Изабел нетърпеливо подръпна ръкава на баща си.

— Татко, толкова много искам да открия танците с теб. Нима цяла вечер ще трябва да слушаме Годенал?

— Скъпа, всички обичат епическите балади. Той е изключителен съчинител и може да разплаче всички присъстващи.

— Да, от скука — раздразнено отвърна принцесата. — Ти явно не искаш да танцуваш с мен. — Тя капризно сви устни.

Крал Едуард ласкаво я потупа по ръката. Младите бяха толкова нетърпеливи и буйни. Той кимна на Годенал да дойде при него, прошепна му няколко думи и даде знак за започване на танците.

Дамите и господата излязоха в галерията, докато се преместят масите до стените, за да се открие пространство за танците. Бриана повече не можеше да се сдържа и хвана приятелката си за ръката.

— Кралят ми е избрал годеник — развълнувано прошепна тя в ухото на приятелката си.

— О, Бриана, кой е той?

— Робер де Бошан.

— Синът на Уорик? Вие ще бъдете най-красивата двойка в двора. Струва ми се, че ти завиждам. Всички дами са луди по него.

— Още не мога да повярвам на късмета си.

— Може ли да се присъединя към вас, госпожици? — чу се дълбок глас зад тях и Бриана смутено се извърна.

Озова се лице в лице с русокосия гигант. Той наистина беше най-привлекателният млад мъж, когото бе срещала досега. Внезапно почувства, че езикът й се скова, а краката й сякаш се сраснаха с пода.

— Чувам музика — намеси се Джоан. — Вероятно залата е готова за танците.

Тримата се отправиха към залата. Бриана си представяше как всички погледи са вперени в нея и в младия благородник. Сърцето й щеше да се пръсне от гордост. В този миг към тях се приближи Адел. Девойката възвърна спокойствието си и отправи ослепителна усмивка към Робер де Бошан.

— Адел, позволи ми да ти представя Робер де Бошан. — Името му й звучеше като ангелска музика. — Това е моята леля Адел.

Той галантно се поклони, взе ръката на Адел и я приближи към устните си. В очите му блесна закачливо пламъче.

— Вие сте твърде млада, за да бъдете придружителка. — Тези думи му спечелиха мигновено сърцето на Адел. — Мога ли да помоля за вашето разрешение да поканя племенницата ви за един танц?

В този миг Адел бе готова да му даде разрешение за всичко.

Изабел и кралят вече танцуваха и след няколко минути залата се изпълни с двойки.

Принц Едуард се мъчеше да си проправи път към Джоан Кент. Ала Уилям де Монтегю стигна пръв до нея. Девойката следеше с крайчеца на окото си всяко движение на Едуард. Тя подари една очарователна усмивка на Монтегю и двамата се понесоха в танц. Тази сутрин тя бе видяла как Едуард се разгневи, когато му каза, че може би е имала любовна среща в параклиса. Искаше да го накара да ревнува, за да засили интереса му.

— Съжалявам за баща ти, Уилям.

— Проклети французи. Нямам търпение да прекося канала. Войната е единственият достоен отговор. Ала преди да замина, искам да поговорим сериозно, Джоан. Знаеш, че си завладяла сърцето ми. На тази земя за мен не съществува друго момиче освен теб. Мисля за теб ден и нощ.

— Това, за което мислиш ден и нощ, е войната.

Той се усмихна.

— Когато добия рицарско звание, аз ще се посветя само на теб и няма да се успокоя, докато не те спечеля. Няма да приема отрицателен отговор — страстно завърши той.

Принц Едуард не отделяше поглед от двойката и когато танцът свърши, бързо застана пред тях.

— Е, братовчедке, ще танцуваш ли с мен? — нехайно попита Едуард.

— Ако не можете да си намерите партньорка, ще се смиля, Ваше Височество — подразни го Джоан.

— Монтегю ми се стори доста настойчив — каза принцът, когато двамата се отдалечиха. — Да не би да си въобразява нещо за теб?

— Казах му, че съжалявам за баща му. — Тя подигравателно нацупи устните си. — Да не ревнуваш?

— Той целувал ли те е? — настоя Едуард и гневно стисна устни.

Джоан го изгледа с премрежен поглед.

— Опита се. — Джоан видя как един мускул на бузата му заигра и ръцете му грубо я притиснаха към силните му гърди. Тя се вцепени. — Едуард, всички ни гледат.

— Съжалявам, Жанет, но ти ме караш да полудявам. Искам да бъда с теб… да говоря с теб, да отидем някъде, където ще бъдем сами.

— Това е невъзможно, Ваше Височество.

— Когато си наумя нещо, нищо не е невъзможно. Просто трябва да приложим по-хитра стратегия.

— Говориш за ухажването като за военни маневри.

Искаше му се да я задуши в прегръдките си. Тя беше толкова малка и крехка. Господи, не можеше да мисли разумно, когато тя беше така близко до него. Вдигна глава и се огледа.

— Ще танцувам с Изабел, а ти танцувай с брат си. После го накарай да те изведе в галерията.

Робер де Бошан се поклони на Бриана

— Ще танцувате ли с мен, лейди Бедфорд?

— О, да, Ваше Благородие, аз обичам да танцувам. — Уплаши се да не да му се е сторила твърде нетърпелива. Когато се плъзнаха по дансинга, тя сведе поглед. Танцуваха известно време докато Бриана събра смелост и вдигна поглед. — О, имате рана на врата! — смутено избъбри тя.

— Драскотина. Белезите от рани са чест за воина, лейди Бедфорд.

Бриана никога не бе смятала, че белезите са чест за един рицар. Явно мъжете гледаха на някои неща по-различно от жените. Вероятно белезите от рани бяха доказателство за проявен героизъм. Припомни си белезите по лицето на граф Уорик и потръпна.

— Струва ми се, че не съм добър танцьор, лейди Бедфорд. — Младият мъж беше наистина твърде огромен, за да танцува елегантно. Движеше се тромаво, но внезапно това й се стори много трогателно.

— Моля ви, наричайте ме Бриана. — Господи, май отново проявява нетърпение!

— Само ако вие се съгласите да ме наричате Робер.

— „Ваше Благородие“ и „лейди Бедфорд“ звучи толкова надуто. — Е, поне беше откровена!

— Бриана, аз искам да бъда твоят рицар на турнира. Ще ми дадеш ли шалче или ръкав, за да ги нося на турнира?

О, разбира се, Робер! За мен ще бъде чест.

Когато наближи краят на танца, принц Лайънъл се приближи и потупа Робер по гърба.

— Бошан, ела да седнем заедно. Ти мразиш танците като мен. — Погледът му похотливо се плъзна по устните на Бриана, а сетне се спря на гърдите й. — Тя наистина е апетитна, но е от придворните на кралицата и не става за забавления в леглото.

Бриана се изчерви до корените на косите си.

— Принц Лайънъл, лейди Бедфорд и аз скоро ще се сгодим, надявам се — сухо рече Робер.

— А, така ли? Ти наистина си щастливец! Е, в такъв случай тя няма да ти откаже любовните удоволствия — засмя се принцът, възхитен от собственото си остроумие.

Бошан прегърна Бриана през раменете, за да я отведе по-далеч от него.

— Извинете ме, Ваше Височество, трябва да върна лейди Бедфорд на леля й, а след това ще бъда щастлив да се присъединя към вас.

Бриана бе трогната от нежното му внимание.

— Принц Лайънъл е толкова груб — смутено промърмори девойката.

— Аз съм в свитата му, лейди Бедфорд. Той е много великодушен към мен. Надявам се да стана управител на двореца му.

— Лоялността е похвално качество, Ваше Благородие. — Бриана бе ядосана на себе си, че си бе позволила да критикува сина на краля.

— Лейди… искам да кажа, Бриана, надявам се, че не ми се сърдиш, задето казах, че скоро ще бъдем сгодени, макар че все още не съм те помолил за това?

— Не, не съм сърдита — увери го тя.

— Тогава мога ли да уредя всичко необходимо за годежа?

— Да, Ваше Благородие… Робер… ако желаеш.

Бошан се наведе, целуна почтително ръката й и я остави с Адел.

— Той ще започне с уреждането на годежа ни — възбудено каза Бриана на леля си.

— Само след един танц? — Сигурно здравата си му завъртяла главата!

„О, по-скоро той е завъртял моята!“ — помисли си младото момиче.

Джоан се разхождаше из галерията под ръка с брат си Едмънд. От другия край се зададоха принцеса Изабел и принц Едуард.

— Тази среща не е случайна — обвинително я изгледа Едмънд. — Признай си, че е нагласена!

Джоан тъкмо се канеше страстно да отрече, когато внезапно разбра за какво я обвинява брат й.

— Принцеса Изабел те е накарала да ме доведеш тук, нали, малко дяволче!

— Ако не искаш да останеш насаме с нея, заведи я обратно в балната зала. — Джоан прехапа долната си устна, за да не се засмее.

— Радвам се, че го намираш толкова забавно. И сега как, по дяволите, ще се измъкна от принцеса Изабел? Имам уговорена среща с една дама в десет часа.

— Няма да прахосаш времето си напразно с дамата, нали? — подразни го сестра му.

— Едмънд, търсех те навсякъде! — радостно извика принцеса Изабел.

— Аз също ви търсех, Ваше Височество. Обещахте ми да запазите един танц за мен.

— И кога съм ви обещала, сър? — превзето се усмихна Изабел.

— Когато двамата бяхме сами в конюшнята в Бъркхемстед — възмутено отвърна Едмънд.

— Едмънд, вие сте много опасен мъж. — Тя се освободи от брат си и хвана ръката на Едмънд.

Принцът на Уелс намигна на граф Кент.

— Почакай за миг, Бела. Струва ми се, че не мога да те пусна с този необуздан мъж.

Изабел се нацупи.

— Едуард, моля те, само за един танц.

Граф Кент сложи ръка на сърцето си:

— Само един танц, Ваше Височество, кълна се в честта си.

Принцеса Изабел и Едмънд се отправиха към балната зала, а принц Едуард сграбчи ръката на Джоан и я поведе към вратата в дъното на галерията. Те се изкачиха на втория етаж и влязоха в голямата гостна, която в този час бе пуста. Тя се използваше през деня, но сега тънеше в полумрак. Свещите не бяха запалени и стаята се осветяваше само от лунната светлина. Лунните лъчи струяха по сребристорусата коса на Джоан и я правеха да изглежда още по-ефирна.

— Ти си неземно хубава — прошепна Едуард и прокара пръст по белите хермелинови кожи на рамото й.

Джоан сложи ръце на широките му гърди и почувства потрепването на мускулите му. Топлината на тялото му сякаш опари пръстите й и тя усети силните удари на сърцето му.

Едуард изохка. Погали косата й, а сетне нежно обхвана с длани лицето й, сякаш държеше кристална чаша. Бавно го повдигна и се наведе над устните й.

— От три часа мечтая да направя това. — Устните му се впиха в нейните, той ги раздели и езикът му проникна в кадифената сладост на устата й.

Джоан простена и по тялото й премина сладостна тръпка.

Силните му ръце се плъзнаха по тялото й и я притиснаха към неговото. Бедрата му бяха стройни и силни и тя почувства набъбналата му мъжественост, която грубо се притискаше към нежното й тяло.

Девойката се изви и обви ръце около шията му. Ръцете му се плъзнаха надолу и тя извика от удоволствие.

— Сладка, сладка моя… — прошепна Едуард. — Жанет, тази нощ не мога да те оставя да си отидеш. Искам да се любим до зори.

— Не, Едуард, не можем. Аз трябва да остана девствена, иначе няма да имам никаква стойност в очите на краля.

Той я пусна.

— Сгодена ли си за някой друг?

— Кралят ще ми избере годеник и аз не мога да направя нищо, трябва да се примиря с това!

Кралят убеждаваше Катерин де Монтегю да танцува с него. Графиня Солсбъри се страхуваше, че това може да породи клюки. Той се опитваше да привлече графиня Пембрук на своя страна.

— Уилям ме помоли да се грижа за съпругата му, лейди Пембрук. Хайде, ела да танцуваш с мен, Катерин, имам новини, които ще те зарадват.

— Едуард, ти нямаш срам — прошепна Катерин.

— Когато се отнася до теб, наистина нямам срам. — Той стисна скришом ръката й. — А освен това наистина ти нося новини. Твоят съпруг е в Париж. Ще бъде гост на краля, докато пристигне откупът.

— Той не е гост на краля, Едуард, а е затворник в Париж.

— Предоставени са му всички удобства и вероятно в този миг се забавлява с някоя френска проститутка.

Катерин се засмя.

— Е, така е по-добре. Не плачи, любима. Животът е твърде кратък. Когато танцът свърши, искам да дойдеш с мен в гостната на горния етаж. Преди да отида при кралицата, искам да ти кажа лека нощ насаме.

Принц Едуард и Джоан отскочиха един от друг, когато внезапно вратата се отвори. На светлината, идваща от коридора, те видяха кралят и графиня Солсбъри.

— Татко! — изненадан възкликна принцът.

— Едуард? — Какво правиш тук? — Кралят откачи една от лампите в коридора и освети стаята. Двамата Плантагенети мълчаливо се изгледаха. В красивите им сини очи не се виждаше и най-малък намек за вина.