Арабският принц

ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА

Хоуксблъд яздеше като бесен. В съзнанието му непрекъснато проблясваха като мълнии виденията за опасностите, които застрашаваха любимата му жена. Видя съвсем ясно как Бриана политна на пода от жестокия удар на Джон Холънд, но силата на свръхестествените му способности се простираше само дотук — отдалечен на десетки километри от нея, Кристиан беше безсилен. В следващия миг образите в пламналия му мозък избледняха и той едва не изпадна в истерия. Разбра, че се е случило нещо страшно, нещо неописуемо, пред което се смразява кръвта на човека… знаеше само едно: трябва да пришпори изтощения си кон, да изчерпи и последната капчица от сила в него, да препуска до сетния си дъх, но да се добере час по-скоро до Бордо.

Двете жени се вкопчиха отчаяно една в друга, ужасени от това, което бяха извършили. Но в същото време съзнаваха, че ако се наложи, отново щяха да го направят. За щастие Холънд не помръдна в окървавеното легло. Нещастните приятелки нямаха друг избор — трябваше или да го убият, или да загинат и двете от злодейската му ръка!

Едва бе отминала едната опасност, когато се зададе следващата. Започнаха да осъзнават последиците от безумно смелата си постъпка и страхът ги парализира. Бриана отиде до гардероба и измъкна една роба за Джоан, после нави края на килима и дотътри насред стаята тежкото тяло на Холънд.

Нямаха представа какво да правят с окървавения труп. Опасяваха се, че не могат дори да го вдигнат от пода — бившият съпруг на Джоан беше много набит и мускулест, — но нямаха друг избор.

— Ще изчакаме, докато се стъмни — прошепна Бриана. — Може би ще успеем да го замъкнем в градината.

В този миг усети с шестото си чувство, че приятелката й сега ще се строполи на пода в безсъзнание. Веднага се хвърли към нея, успя да я подхване под мишниците и я довлече до креслото при прозореца. Ако Джоан я изостави в този решителен миг, тя ще изпадне в безизходно положение. Паника се надигна в гърдите й. Струваше й се, че нещо се е вкопчило в гърлото й и яростно я души. Разумът й се замъгли от отчайващата мисъл, че е изправена пред смъртна опасност. Всеки момент бе готова да закрещи.

Черният му жребец бе плувнал в пот и бяла пяна се стичаше от бърните му, когато Хоуксблъд потропа на портата на белокаменната си къща.

— Къде е тя? — изкрещя той от седлото.

— Отиде при Джоан — стреснато измънка Адел, но се успокои, като видя как рицарят се понесе към кралския замък. Адел знаеше, че нищо няма да застраши любимата й племенница, ако Хоуксблъд е край нея.

Кристиан на един дъх изкачи хълма, на който се извисяваше величественият кралски дворец. Спря коня до ъгъла на оградата и от седлото се метна върху нея, скочи в градината и се завтече през три стъпала по стълбата нагоре към апартамента на Джоан.

Вратата с трясък се разтвори и Бриана изпищя от ужас. Ала в следващия миг, задъхана и смаяна, се озова в прегръдката на Кристиан. Зарида като малко дете на гърдите на майка си. Нима бе отново при нея, и то тъкмо в мига, когато отчаяно се нуждаеше от помощ! Това бе чудо, истинско чудо! Отпусната в сигурните му ръце, вече не трябваше да се тревожи за нищо. Под неговата закрила можеше да разчита, че всичко ще се уреди… не знаеше как, но бе уверена, че всичко ще свърши добре за нея и за Джоан.

Приятелката й не продума, загледана в невероятната сцена на нежност и неизказани любовни признания. Думите бяха излишни. Джоан дълго стоя така, не смеейки да наруши блажените мигове на тяхното душевно сливане.

Кристиан вдигна мокрото й от сълзи лице и прошепна с безкрайна нежност:

— Искам да събереш силите си, любима, искам да бъдеш силна. Заради Джоан. И заради мен!

Бриана кимна през сълзи и едва чуто промълви:

— А ти… как… откъде разбра, че искам да се върнеш при мен?

— Дочух вътрешния си глас, гласа на сърцето. Прости ми, че не пристигнах по-рано. Щях да ти спестя ужасната кървава драма.

Бриана отново потрепери и се вкопчи в него. Той бе нейната опора, нейната надежда.

— Трябваше да го сторя, Кристиан…

— Не ми обяснявай! Обичам те и ще те обичам каквото и да сториш! Защото нищо на този или онзи свят не може да ни раздели!

— Едуард не трябва никога да узнае, че той е изнасилил Джоан.

— Никой няма да научи за това престъпление — твърдо изрече Кристиан.

— А сега какво да правим?

— Ти нищо няма да правиш. Първо трябва да се възстановиш след това ужасно изпитание. Аз ще се погрижа за останките на Холънд. Вие двете се скрийте в другата стая. Измийте се и хвърлете тези окървавени дрехи.

Бриана послушно кимна. Неговото самообладание й вдъхна необяснимо спокойствие. Кристиан се наведе и устните му съвсем нежно докоснаха нейните.

— Сега трябва да свърша нещо много важно. Обещаваш ли, че ще ме изчакаш, без да изпадаш в паника?

— Обещавам. — Бриана вдигна глава и закрепи клетвата си с гореща целувка, влажна от непресъхналите още сълзи.

— И аз обещавам — обади се Джоан, напълно уверена в безупречната му почтеност.

Кристиан отново се приближи до Бриана.

— Сега съм по-спокоен, защото за вас двете опасността вече е отминала. Повярвай ми… имам опит в тези неща…

— Кристиан, аз ти вярвам напълно — изрече Бриана и веднага си помисли: „Чак сега разбирам какво означава да убиеш някого, за да защитиш свой близък. Ти, любими, си бил принуден да убиеш Робер, за да спасиш живота на принц Едуард, а аз, глупачката, едва не убих нашата любов заради моето подозрение.“

Кристиан я изгледа сурово. Мислите й проехтяха в главата му, все едно че ги бе произнесла на висок глас.

— Бриана, моля те, вслушай се в гласа на сърцето!

Хоуксблъд уви в килима трупа на Холънд и го метна на рамо, след което веднага напусна двореца по същия път, откъдето бе влязъл.

С трупа в килима, преметнат върху седлото, смелият рицар язди почти два часа. Стигна в една пуста местност и слезе от коня, разви килима и огледа трупа. На шийната вена на Холънд се виждаше остър разрез от хладно оръжие и това очевидно бе причината за смъртта му… освен ако не е издъхнал от страхотния удар в тила, от който е била отнесена задната половина на черепа му.

В този миг видя, че от жакета на убития се подава свитък с някакъв пергамент, опръскан с кръв. Измъкна го, видя кралския печат и разбра, че държи някакъв много ценен документ. Разчупи внушителното восъчно клеймо, още незасъхнало добре, и прочете заповедта на Едуард III. Думите бяха зацапани със съсирена кръв, но общият смисъл веднага му стана ясен.

Армията на Ланкастър няма да стигне до Поатие! Кралят нареждаше на сина си, принц Едуард, веднага да се върне в Бордо. За Черния принц бе равносилно на самоубийство да се изправи срещу французите само с десетхилядната си войска! Хоуксблъд изгледа с презрение мъртвия враг, проснат в нозете му, разбирайки, че Холънд никога не би съобщил на принц Едуард за тази заповед на краля — така би обрекъл Черния принц и бойците му на неминуема гибел.

Хоуксблъд вече нямаше право да прахосва нито време, нито сили, за да зарови в земята останките на презрения предател. Изправи глава, зарея поглед в небесната синева и напрегна цялата си воля, за да излъчи посланието си колкото бе възможно по-надалеч. След миг зърна самотен лешояд да кръжи над полето. Към първата птица се присъединиха втора, трета, после още и още, цяло ято, описващи широки и бавни, но постепенно стесняващи се кръгове. Мрачните птици щяха да сложат най-естествения край на тази мрачна история: плът при плътта, пръст при пръстта, но мършата при лешоядите.

Хоуксблъд пришпори жребеца си и се понесе в галоп към стана на принц Едуард. Стисна зъби и се постара всецяло да се концентрира и да мисли само за благородната си цел — не трябваше да позволи умората след двадесетчасовата езда да надделее над него и да му попречи да спаси от гибел съратниците си.

Щом приближи Ангулем, сякаш камък падна от плещите му — под хълма се белееха палатките на английските рицари. Скочи от коня и едва не извика към най-близкия страж, когато леден ужас скова гърлото му. Пред него не беше станът на английската армия, а лагерът на французите! Яростно изруга и веднага притаи дъх. Защо бе забравил да повика на помощ шестото си чувство? Може би защото е мислил през целия път само за Бриана, изтощен от отчаяното препускане, измъчен от страха за майка си, останала в далечния Ориент сред заплахата от чумна епидемия. Как, за Бога, френската армия е успяла толкова бързо да достигне до Ангулем?

Скри се в сянката на дърветата. За щастие дрехите и конят му бяха черни и се сливаха с мрака. Трябваше да се възползва от тази случайност и да разбере какъв е броят на френските войници.

Хоуксблъд пристъпи предпазливо напред, като водеше коня след себе си. След два часа установи докъде се простират границите на противниковия лагер.

Легна на земята в сянката на дърветата и започна да се концентрира. Последователно преодоля бариерите на времето, пространството, звука и разстоянието и постигна състоянието, допринасящо за неговите видения. Пред него се откри невероятна гледка. Йоан, френският крал, бе повел армия от четиридесет хиляди воини! Водеше със себе си четиримата си сина, двадесет и шестима от най-знатните благородници на Франция — херцози и графове — и около петстотин рицари, удостоени с новия орден на честта, които по-скоро биха умрели, отколкото да отстъпят и педя земя от родината си. Ала това, което беше още по-лошо, бе фактът, че тази армия се намираше между армията на Едуард и Бордо и отрязваше всеки път за отстъпление.

Хоуксблъд се насочи на север, за да се срещне с принц Едуард и Уорик, които се намираха на няколко километра от Поатие.

— Най-добре е да съберете всички военачалници. Рицарите трябва да знаят, че сме изправени пред смъртна опасност.

Пред Военния съвет Хоуксблъд съобщи лошите вести: херцог Ланкастър е трябвало да отстъпи към Шербург и двете английски армии няма да успеят да се срещнат. Армията, предвождана от принц Едуард и граф Уорик, е напреднала прекалено много на север и французите са отрязали пътя за отстъпление на юг към Бордо. И накрая съобщи, макар и със зле прикрита неохота, за ужасяващата многочисленост на френската армия.

— Ще ни избият до крак! — отчаян извика граф Солсбъри.

Едуард тресна с юмрук по бронята на гърдите си.

— Никога няма да им се дам жив!

Уорик се надигна от пейката.

— Никоя армия не може да устои на английските стрелци! Техните дълги лъкове са най-страшното оръжие в Европа!

— Ще предупредя моите воини, че ни чака жестока битка, битка на живот и смърт, — обади се лорд Пембрук.

— Не! — изкрещя Хоуксблъд. — Нима не още не сте разбрали, че всяка битка се решава много преди да е започнала? Нашите бойци не трябва да влизат в бой, предварително обезкуражени от далеч по-многобройния неприятел!

— В добрата стара Англия винаги се е спазвала традицията да се сблъскваме с какви ли не трудности и винаги да побеждаваме — гордо заяви принц Едуард.

Накрая последната дума остана за най-опитния воин. Каленият в безброй битки граф Уорик заговори с решителен, нетърпящ възражения тон:

— От тук до Поатие се простират десетки възвишения с лозя. Ще изберем най-удобната позиция в тази местност — лозята ще им попречат да разгърнат конницата си. Ще заставим всеки военачалник да прикрие хората си зад два реда лози.

Графът веднага повика двама ординарци да разнесат заповедта му за окопаване на войските сред лозята.

На следващата сутрин кардиналът на Поатие, Талейран де Перигор28, уплашен за съдбата на красивия град, издаде едикт, в който обявяваше, че чумата е Божие наказание, сполетяло нещастната Франция заради греховете на жадните за власт крале и принцове. Накрая кардиналът призоваваше крал Жан Валоа да започне преговори за вечен мир.

Френският крал и знатните благородници от неговия двор не желаеха и да чуят за примирие. Принцовете и херцозите копнееха час по-скоро да прогонят отвъд Ламанша омразните английски псета, които се осмеляваха да претендират за престола и короната на Франция. А и не можеше да се пренебрегва толкова силен религиозен водач като кардинала на Перигор. Властта на църквата беше по-силна от светската власт и крал Жан бе принуден да се съгласи за преговори с принц Едуард.

Бойните действия бяха временно преустановени и крал Жан и свитата му се срещнаха с принц Едуард, Уорик и Хоуксблъд. Черния принц, най-благородният рицар в християнския свят, великодушно предложи да върне всички пленници, които англичаните държаха за откуп, а освен това да предаде градовете и крепостите, превзети от английската армия през последната кампания, срещу седемгодишен мир.

Крал Жан видя презрителните лица на своите благородници и поиска принц Едуард да се предаде като заложник заедно със сто от своите рицари.

Черния принц му се изсмя в лицето.

— Вашите сънародници ви обичат толкова много, че веднага ще платят откупа — заяви крал Жан.

— Как смеете да отправяте на един рицар такова позорно предложение? — избухна гордият Плантагенет. — По-скоро ще загина с меч в ръка, отколкото да опетня честта си и славата на Англия! Англичаните никога няма да платят откуп за мен!

Граф Уорик също не можа да сдържи възмущението си.

— Вие, французите, явно нямате никакво намерение да сключвате мир! А и защо да го правите? Армията ви е четири пъти по-многобройна от нашата, но ние не се плашим от това! Ще се бием тук и нека, с Божията воля, победи по-достойният!

Кристиан Хоуксблъд никога досега не бе изпитвал такъв прилив на гордост. Уорик струваше колкото петима французи! Благодари и на Бога, и на Аллаха, че този мъж му бе баща. От този ден нататък с чест ще носи името де Бошан!

Принцът, Уорик и Хоуксблъд отлично разбираха, че англичаните нямат шанс за успех, ако френският крал използва умело своите предимства. Всичко, което трябваше да направи, бе да обкръжи малобройната английска армия, което и сториха. Ала англичаните отказаха да се предадат въпреки безизходното си положение.

На сутринта преди началото на битката английските стрелци заеха позиции в рововете по стръмния склон зад храстите и гъстите лозя. Тази местност не бе подходяща за разгръщане на тежковъоръжената конница на френските рицари.

Един от съгледвачите докладва на принц Едуард, че кралят на Франция има бяло перо на шлема си, както и всички най-знатни благородници от свитата му. Черния принц се изкачи на върха на хълма, за да обхване с поглед полето на битката, сред което се извиваше тясна пътека. Остана смаян! Нима крал Жан нищо не бе научил от битката при Креси?

Френският крал бе заповядал на рицарите си да изкачват тясната пътека в редици по четирима. Черния принц даде знак на стрелците с дългите лъкове и французите започнаха да падат като снопове. Крал Жан заповяда да разширят редиците, но английските стрелци успяха да повалят конете на нападащите французи. Корнуолските стрелци на Хоуксблъд, въоръжени с дълги ножове, пропълзяха сред лозята и се нахвърлиха върху френските рицари, преди онези да се изправят на крака.

Маршалът на Франция се опита да спаси синовете на краля и им заповяда да отстъпят. В резултат отстъпващите връхлетяха върху задните редици и във френската армия настъпи пълен хаос. Уорик и Хоуксблъд с малък отряд от конници стремително нападнаха втория френски ешелон. Оръженосецът на принц Едуард сър Джон Шандо извика:

— Сир, сега е моментът за настъпление! Победата ще бъде наша! Бог е с нас!

Знамената със златните кралски лилии, покрити с кръв, падаха в прахта. Отстъплението на французите бе масово и следобед само няколко френски подразделения под командването на крал Жан все още се биеха. Накрая трябваше да избират между капитулацията и смъртта. Дори кралят на Франция се предаде в плен с думите:

— Надявам се, че ще ме предадете жив в ръцете на вашия принц. Ще ви платя достатъчно богат откуп!

Бяха пленени толкова много знатни благородници, че Черния принц не можеше да повярва на щастието си. Когато Рендъл Грей доведе най-младия френски принц, дванадесетгодишния Филип, Едуард го посвети в рицарство на бойното поле.

Вечерта преброиха мъртвите и се установи, че французите бяха загубили повече от десет хиляди воини, а англичаните — само неколкостотин бойци. Бяха пленени френският крал и брат му, четиримата синове на краля, Орлеанският херцог и десетки от най-знатните благородници на Франция, всички, които носеха бели пера на шлемовете си!

Вечерта, когато празнуваха победата край богата трапеза с гъсто френско вино, принц Едуард, за да спази правилата на рицарството, лично сервира храната на краля на Франция.

— Това е най-горчивият ден в живота ми! — мрачно процеди френският крал. — Никога досега френски крал не е бил пленяван от враговете!

— Не! Вие сте най-почетният ми гост! — отвърна Черния принц и вдигна чаша.

Пади, Али и сър Рендъл спяха в палатката на Хоуксблъд, защото господарят им бе решил да пренощува в палатката на принц Едуард. Кристиан и принцът не можаха да заспят. Бяха прекалено възбудени от победата и разговаряха до сутринта.

— Джон Холънд е мъртъв — тихо каза Кристиан.

— Сигурен ли си?

— Да, разпознах тялото му. Гърлото му беше прерязано, а черепът — премазан. Заварих го мъртъв.

Принц Едуард се прекръсти и дълго мълча. Хоуксблъд също не наруши тишината. Накрая Едуард не издържа:

— Това означава, че Джоан е вдовица!

— Така е, Ваше Височество — съгласи се Кристиан и го изчака да продължи.

— Исусе, значи трябва да получа разрешение за брак от папата! Ще отидеш ли в Авиньон вместо мен?

— Ще отида, сир — отвърна Хоуксблъд и се усмихна в мрака. В този миг и двамата се чувстваха всемогъщи като богове.

Най-после Кристиан заспа. Присъниха му се сцени от детството. Той бе красиво дете с черни копринени къдрици и блестящи аквамаринови очи. Всички го глезеха и беше любимецът на харема. После картината се смени. Беше тъмна нощ и Кристиан усещаше тревогата на майка си. Тя го обичаше толкова много, че раздялата й с него бе равносилна на смърт, ала трябваше да се откаже от сина си в името на неговата безопасност.

Кристиан беше приел бойното си кръщение. За невръстното разглезено седемгодишно момче животът сред коравосърдечните нормански рицари беше неимоверно сурово изпитание, но техните уроци се оказаха по-ценни от златото и скъпоценните камъни, които майка му пазеше за него. Събуди се плувнал в пот. Прелестното лице на майка му още бе в паметта му, но приятният спомен бе пронизан от болезнената мисъл, че над бъдещето му е надвиснала неизбежна заплаха.

Хоуксблъд стана и отиде да разбуди оръженосците си. Али скочи веднага и бързо се облече. Пади започна да се оплаква, че току-що бил заспал, а вече го будят.

— По-добре да беше спал през нощта, вместо да приказваш до сутринта, Пади — засмя се Хоуксблъд. — Трябва да замина за Авиньон по заповед на принц Едуард и ще взема Али със себе си. А ти, Пади, заедно с Рендъл ще бдите над нашите дами. Моята мисия не е тайна, но по-добре е да не се разчува за нея.

Али се наведе над Пади и прошепна:

— Кажи на Глинис… — Той се поколеба. После си каза, че е нелепо да крие чувствата си пред приятеля, който бе спасил живота му. Пади му бе най-близкият и верен другар от години. — Кажи на Глинис да започне да шие сватбената си рокля… не, може да й се стори много нахално. Просто й кажи, че скоро ще се върна при нея.

По обратния път към Бордо граф Уорик се почувства уморен и остарял. Беше доволен, че войната с Франция е свършила. Плантагенетите бяха пленили краля на Шотландия и краля на Франция. Вероятно през идните няколко години щеше да царува мир, а за следващата война той щеше да е прекалено стар, за да воюва. Винаги бе изпитвал страх от този ден, но сега, когато този ден бе настъпил, Уорик изпита само облекчение. И умора. Безкрайна умора, която сякаш пълзеше по вените му и проникваше в костите.

Пади пръв забеляза, че старият воин се олюля на седлото. Разбра, че нещо не е наред с маршала, който винаги яздеше гордо изправен. Извика на Рендъл и двамата пришпориха конете си. Видяха, че очите на Уорик се затварят от умора, и се опитаха да го ободрят с викове и шеги.

Вестта за изключителната победа на Черния принц бе изпреварила армията и когато наближиха Бордо, пътищата бяха изпълнени с ликуващи хора. Поздравяваха победителите, посрещаха ги с целувки и гирлянди от цветя, поднасяха им вино и хляб.

Кралят и кралицата бяха в траур заради смъртта на младата принцеса Йоанна, която им бе отнета от коварната болест. Ала Едуард III не позволи на мъката и болката да затъмнят радостта от победата. Заповяда да изпратят височайшите пленници в Англия заради собствената им безопасност и определи срока за получаване на откупа.

Пади и Рендъл съпроводиха Уорик до дома му и го оставиха на грижите на слугите му. Графът беше болен и Пади се молеше Хоуксблъд и Али да се върнат по-скоро. И двамата разбираха от болести, докато той беше безпомощен. Най-много се страхуваше да не би граф Уорик да се е заразил от черната чума.

Когато Пади приближи къщата на Хоуксблъд, от вратата изскочи Адел и се хвърли на шията му. Целуна го, шепнейки благодарствена молитва, че се е върнал жив и здрав, и накрая избухна в сълзи. Пади беше трогнат от чувствата на жена си и също се просълзи.

В този миг се появи Бриана — с поруменели страни, задъхана и по-красива от всякога.

— Той върна ли се с вас? — нетърпеливо попита тя.

Пади поклати глава. Бриана видя пълните със сълзи очи на оръженосеца и се хвана за сърцето. Това беше най-тежкият миг в живота й.