Буреносни хоризонти

103.Орли Ковиц

Още преди Орли да се измъкне от пещерата, в каньона отекна рев на приближаващи се бойни кораби.

Тя избърза до цепнатината и подаде глава навън, за да разбере какво става. Отвесната канара се спускаше под нея, осеяна тук-там с кристалните блокове. От височината й се зави свят и тя сграбчи полуразтопения ръб на входа и вдигна глава.

Бойните кораби на ЗВС връхлитаха към фунията на каньона като рояк освирепели стършели. Щом наближиха селището сред кликиските руини, намалиха скорост… и рязко полетяха надолу. Орли се запита дали не изпълняват някакъв парад. Познаваше много добре обозначенията на Земните въоръжени сили и не виждаше причина да се притеснява. Та нали бяха въоръжени сили на хората, чиято задача беше да защитават и спасяват ханзейски колонии.

Но корабите на ЗВС откриха огън.

Оръжейните системи на първите три манти изстреляха язерни снаряди — приличаха на нажежени стрели от лава. Те разкъсаха земната повърхност и я превърнаха в димяща стъклена маса. Дреднаутът зад тях изстреля взривни снаряди, насочени право към кликиските постройки, издържали на десетки хиляди години ерозия, сред които колонистите бяха вдигнали новите си домове.

Орли запищя, ужасена от разрушенията. Гласчето й потъна в смъртоносния рев. От виковете гърлото й пресъхна и тя затвори уста. Продължаваше да крещи безмълвно, разбрала, че не може да направи абсолютно нищо.

В селището под нея колонистите се бяха вцепенили от ужас. Много от тях бяха на открито и работеха в градините си или помагаха на строителните екипи при издигането на новите постройки. Когато след първата си атака въздушните мародери се отдалечиха, всички постройки бяха обхванати от огнените пламъци.

Водещата манта стигна до ръба на тесния каньон, изрева над отвора, където се криеше Орли, след това се издигна рязко нагоре и набра ускорение, което не би могъл да издържи никой човек. Завъртя се като праисторическа хищна птица и се насочи за ново нападение. Язерите оставяха следи от смъртоносна бродерия и изпепеляваха пъстрите жилища от полуготови конструкции, които Ханзата беше доставила за изграждането на първата колония.

Мъже и жени бягаха като обезумели. Някои търчаха към сградите с надежда да намерят убежище в тях. На други дрехите и косите бяха обгърнати в пламъци и те пищяха и рухваха на земята.

Баща й беше някъде там долу.

Орли избърса сълзите си, наведе се и огледа стената под себе си. Беше се изкатерила дотук от кристал на кристал, без да си дава сметка колко нависоко е стигнала… и колко много време щеше дай отнеме, докато слезе. Щеше да мине поне час, докато отново стъпи на дъното на каньона. Дотогава от колонията щеше да остане само пепел. А и ако почнеше да се спуска по канарата сега, щеше да се изложи на огъня на нападателите, които, изглежда, имаха намерение да изтрепят всичко живо на Корибус.

Следващите манти изреваха една след друга, дреднаутът затътна над главата й, толкова огромен, че Орли не можеше да го обхване целия с поглед. Сякаш измина цяла вечност, докато най-после отмина над отвора на пещерата.

Докато корабите променяха курса си в края на дългия каньон, за да предприемат нова атака, над колониалното селище сякаш надвисна бездиханна пауза. Оцелелите викаха и стенеха, но поради разстоянието отчаяните им вопли достигаха до слуха й като едва доловим шепот. Тя видя няколко групи да се втурват към главната сграда, където се намираше кликиският транспортал, и възкликна:

— Да! Махнете се оттук. Където и да е.

Баща й сигурно им помагаше да се спасят или беше в комуникационната кула.

Петте манти предприеха следващото си нападение — насочиха се право към транспортала. Язерите и снарядите сравниха съоръжението със земята с единичен целенасочен удар — раздробиха изхода, през който биха могли да се спасят корибуските колонисти. Всички, които се опитваха да избягат, бяха блокирани и след секунди разкъсани на парчета.

А бойните кораби продължаваха атаките си.