Буреносни хоризонти

26.Джес Тамблин

След като знаеше, че може да избяга, отдалечената водна планета вече не му се струваше безнадежден капан. Цялата му енергия и възродените вентали не биха успели да направят нищо, ако не отнесеше водните същества на скитниците… при Ческа.

Седеше на скалата по цели дни и наблюдаваше постепенното оформяне на корпуса на изумителния съд във водата. Венталите препредаваха мислите му и помагаха на водните създания — от планктона и скаридите до тромавите левиатани, — които наистина бяха необятна работна сила.

Прибоят блъскаше в скалата, а Джес следеше и насочваше трескавата активност сред дълбоките води и сред останалите от прилива изолирани езерца. Микроскопични животинки и дребни коралови създания циментираха милионите песъчинки една по една, докато изграждаха скелета на органичната сфера. Черупчести твари и хлъзгави безгръбначни отделяха смола и перлена секреция, с която облицоваха грубата повърхност на корпуса, усилваха го с емайл, по-силен от този на човешки зъби, а отгоре го покриваха с облицовка от изтеглени от водната шир чисти метали.

Над водата се издигаха сводести ребра, които напомняха сграбчили огромно кълбо пръсти — играчка на някакво гигантско дете. Коралите неспирно изграждаха основната носеща конструкция. Извисен над плитчините, все още недовършеният кораб приличаше на вкаменелост на отдавна изчезнал дракон, довлечена от вълните до самотната скала. Джес наблюдаваше постепенното му оформяне и съзиждане — и как с всеки изминал ден ставаше все по-великолепен. Усещаше безграничната сила на просмуканото си с енергията на венталите голо тяло.

Скитниците бяха ненадминати майстори по скалъпването на действащи кораби от всевъзможни боклуци — на външен вид корабите не бяха особено привлекателни, но за сметка на това бяха изключително сигурни. Джес беше виждал всевъзможни невероятни конструкции, които не можеш да срещнеш в нито един стандартен каталог, но този уникален съд, конструиран от безбройната армия океански твари под ръководството на водните създания, които никога не бяха приемали човешки контури, беше наистина невъобразим.

Облицованите коралови кости оформяха извивки и скоби като пръстените за географска ширина и дължина на древен глобус. В конструкцията бяха вградени непонятни двигатели, които се задвижваха със съвършено неразбираеми енергии.

Тъй като черпеше необработена жизнена енергия направо от самия извънземен океан, Джес имаше съвсем различна представа за изминаващото време. Можеше да стои спокойно, докато приливите и отливите се редуваха и докарваха все нови и нови създания, нови и нови работници и материали, и да наблюдава израстването на кораба.

Най-накрая, по време на един прилив, под двете диамантени луни в небето на този безименен свят силуетът на сферичната клетка се очерта напълно.

От най-големите дълбини доплува огромно същество с пипала — буботеше глухо на език, по-древен от човешката цивилизация. Издигна се във въздуха и от осеяната му с водорасли кожа рукнаха водни струи. Чудовищната му прегръдка беше толкова могъща, че можеше да сплеска дори бойно кълбо на хидрогите. Левиатанът вторачи огромното си млечнобяло око в Джес, а след това в космическия кораб.

После протегна три дебели като стълбове пипала и сграбчи сферичната конструкция. Джес наблюдаваше вцепенен от уплаха, че с огромната си сила може да повреди изградения с толкова грижи и усилия съд. Но венталите знаеха какво правят. Звярът повдигна с неподозирана деликатност кораба от строителната площадка край скалата, понесе го към дълбокото и потъна.

Джес не откъсваше очи от пустата водна повърхност.

„Сега какво?“

„Сега твоят транспортен мехур е готов“.

Тъй като в тялото му кипеше силата на венталите, Джес можеше да диша във водата… всъщност той изобщо нямаше потребност да диша — още един признак, че е повече от човек. Под кожата му като фосфоресциращ планктон се носеха вълнички втечнено електричество, готови да разтърсят със статичните си заряди всичко, до което се докосне.

Океанската повърхност закипя от мехури — последният въздух излизаше от кълбото. А после венталите заредиха кораба под водата със собствената си спояваща енергия.

Вълните се разтвориха внезапно и с рев и огромното кълбо се издигна над водата. Корабът се понесе по леките вълни, пълен с океанска вода: гигантска капка, споена от мощта на венталите.

Двете луни над планетата грееха сред звездните водопади и обливаха кораба със сребристото си сияние. Коралите и перлите блещукаха като хладен огън. Корабът-мехур плавно се приближи и спря пред Джес — на педя от скалата. Стената стичаща се вода го подкани и Джес разбра, че трябва да влезе. И мина през мембраната, без нито една струйка да потрепне.

Озова се в сфера-аквариум, пълна с вода и риби, дребни морски животинки и растения, изпълнени с енергията на венталите. Изпита топлина и удобство. Усещането беше изумително.

„Сега ти и ние можем да управляваме този кораб“.

Чувството на благоговение отстъпи място на нетърпение и решимост. Най-после можеше да започне великото си пътешествие и знаеше точно къде да отиде. Щеше да намери Ческа поне за да й разкаже, какво се е случило с него и да помоли скитниците за тяхната подкрепа в новата му грандиозна мисия.

Без да разбере как, Джес поведе огромния воден кораб. Гигантската сфера се издигна в облаците и се понесе плавно и безшумно над безименната планета.

Джес се връщаше на Рандеву, в родината си.