Буреносни хоризонти

37.Орли Ковиц

Новата колонизаторска инициатива на Ханзата залагаше на надеждите и патриотизма. Рекламни медийни кампании и разпращани по пощата брошури непрекъснато разпространяваха драматичните призиви на председателя от свят на свят и хората реагираха предсказуемо, убедени както винаги, че животът им на друго място и след ново начало ще бъде далеч по-добър.

Субсидирани и финансово стимулирани от Ханзата, обнадеждени тълпи напускаха водещи битки за оцеляването си колонии и чакаха да се качат на транспортните кораби, за да бъдат откарани до най-близките кликиски центрове за прехвърляне. Във всеки от световете, посетен за кратко от някой транспортален изследовател, въодушевени групи издигаха флага на Теранския ханзейски съюз, представяха подписани екземпляри на Хартата и предявяваха искания за нови територии за човечеството…

Веднага щом „Ненаситно любопитство“ отлетя от облачната Дремен, Орли се загледа в необятната шир. Спомни си, че беше гледала така и като съвсем малко момиченце, когато напускаха Земята. Нямаше почти никакви спомени от Земята, освен късчета синьо небе, високи сгради и най-вече една вечеря с водорасли в някакъв ресторант заедно с майка си малко преди разпадането на семейството им.

Усети някаква празнина в гърдите, макар да не съжаляваше кой знае колко, че заминава. Разбираше необходимостта да започнат отначало — съзнаваше, че двамата с баща й едва ли биха оцелели на Дремен през дълбоката мрачна зима на предстоящия нискотемпературен цикъл. Да, време беше да пробват на някоя от новите кликиски колонии.

Ян застана до нея и двамата се загледаха в Дремен, чиито перленосребристи облаци се носеха като вихрушки от меки валма памук и проблясваха на слънчевата светлина. Гледката беше красива, различна от всичко, което бяха виждали от долу. Смаляващото се кълбо приличаше на захвърлена сред пустошта бебешка дрънкулка.

— Погледни всички тези облаци, момичето ми. Безчет гръмотевични бури и ледени мъгли. Не съжалявам, че оставяме всичко това зад гърба си.

— Тук горе слънцето е толкова ярко…

Ян въздъхна.

— Ако онези хора бяха осъзнали мъдростта на моя слънчев огледален проект, можехме да превърнем Дремен в топло и доста уютно местенце. Но никой не пожела да инвестира.

Две години след ултиматума на хидрогите, когато на Дремен започнаха да разбират, че предстоят тежки времена, Ян Ковиц си науми да участва в изборите за кмет — предлагаше грандиозни и скъпо струващи решения на климатичните проблеми на колонията. Беше разработил план за изпращане в орбита на огромни вдлъбнати огледала с единственото предназначение да отразяват слънчевата светлина и да повишат с един-два градуса температурата на атмосферата. Според плана му огромните рефлектори щяха да са тънки като лигнин и покрити с високоотражателен тънък само няколко молекули слой. Дремен щеше да се превърне в независима от безкрайно дългите студени цикли планета.

Макар и технологически осъществим, планът се нуждаеше от огромни инвестиции, повишаване на данъците и години за реализирането му. Дори Орли, която нямаше никаква представа от политика, беше разбрала, че предлаганият от баща й проект няма да бъде приет.

Ян загуби изборите с потискащо огромна разлика. Вечерта след гласуването се прибра, усмихнат примирено, приел поражението си с великодушие.

— Изобщо не съм изненадан от късогледството им, момичето ми — каза той и я прегърна. — Гледат само земята под краката си, без да вдигнат очи към небето, за да прозрат бъдещето.

След блокирането на доставките на екти, а така също и на редовните търговски товари от Ханзата с храна и гориво, Дремен изпадна в много тежко положение.

Едва тогава колонистите осъзнаха, че Ян принципно е имал право, и ги хвана яд на собствената им неспособност да направят точната преценка, но като повечето хора не желаеха да си признаят недостатъците. И като гледаха неизменната усмивка на Ян, подозираха, че той им се подиграва и иска да им натякне: „Нали ви казвах“.

Вероятно щеше да постъпи по-добре, ако отделяше повече време и енергия за планиране на продукцията на гъби, но той беше широко скроена личност и го занимаваха крупните проблеми, а не подробностите.

И макар постоянно да се надяваше да съзре светлинката в дъното на тунела, твърде често изпадаше в абсолютна безизходица. Орли правеше какво ли не, за да го накара да е по-практичен…

По заповед на Ханзата Рлинда Кет прелиташе с „Любопитство“ от планета на планета, за да събира доброволци колонисти и да ги откарва на Рейндик Ко, най-близкия свят с транспортал. Там ги организираха в големи заселнически групи и ги разпращаха по кликиски светове, които се смятаха за подходящи за обитаване от хора.

Капитан Кет, едра добронамерена и вечно засмяна жена, бе стабилизирала атмосферното налягане в товарното отделение и го беше превърнала в приемна зала за колонистите. Корабът не беше проектиран за пътнически лайнер и разполагаше с малко удобства за толкова много хора, но полетът до Рейндик Ко не беше особено продължителен, а и самите пътници нямаха нищо против да са по-натясно за известно време.

Макар Ханзата да предоставяше само стандартните дажби от консервирани провизии, капитан Кет настояваше да организира, колкото й позволяваха възможностите, нещо като банкет за своите пътници. Беше качила почти петдесет души — няколко от Дремен, а останалите от Реджак и Уск.

— Кой знае каква храна ще намерите на онези кликиски светове! — каза тя и се усмихна на Орли. — Заслужавате поне една истинска вечеря, преди да ви стоваря на Рейндик Ко. Била съм там. Нищо особено.

— Освен че има кликиски транспортал — вметна Ян.

— Е, това си е така.

Въпросът на деня беше коя колонизаторска група или кой транспортален изследовател евентуално ще открие изчезналата Маргарет Коликос. Възрастната ксеноархеоложка беше изчезнала през каменния прозорец на Рейндик Ко, който щяха да използват и колонистите. Изглежда, ханзейските техници, които поддържаха съоръжението за прехвърляне, бяха организирали залагания.

Пътниците крещяха като обезумели. Орли вече ги беше чувала да се обзалагат — използваха кредитите на Ханзата или разменяха дребни задължения. Ян също се обзаложи за късмет — избира времето и света наслуки.

— Същият си като онези — каза му Орли, — които се обзалагат за откриването на изчезналия „Бъртън“ в Спиралния ръкав, татко. Шансът да спечелиш е малък.

— Шансът е малък — съгласи се Ян. — Но печалбата може да се окаже голяма.

„Ненаситно любопитство“ продължаваше полета си и скъсяваше все повече разстоянието до следващия етап от живота на Орли. Тя си взе одеялото и се сгуши до баща си, подпряла гръб на преградната стена. Капитан Кет намали осветлението в товарното отделение, за да могат всички да поспят, но много от колонистите бяха прекалено превъзбудени от нетърпение.

Ян заспа почти веднага, като безгрижно пеленаче. Орли остана будна, заслушана в равномерното му дишане, вторачена в металните стени. Не беше сигурна дали е възбудена, или притеснена.