Буреносни хоризонти

38.Антон Коликос

Въпреки че трескавото оживление, изпълнило дневния сезон на Марата, му харесваше, Антон изпитваше истинска наслада от надвисналата нощна тишина — което пък беше съвсем непонятно за илдирийските му приятели.

Като момче често бродеше сам из проучваните от родителите му всевъзможни извънземни археологически разкопки. Маргарет и Луис се отнасяха с него като с възрастен. Изглежда, не знаеха как другояче да се държат. По цели вечери ги слушаше да обсъждат направените през деня открития. Опитваха се да тълкуват кликиската архитектура, разположението на помещенията и йероглифските текстове по стените. Понякога го разпитваха какво е правил през деня. В повечето случаи обаче той само ги слушаше, впечатлен от увлечението им по отдавна изчезналата извънземна култура…

В почти напълно опустелия куполен град Антон имаше своето илдирийско „семейство“. Макар да не увеличаваше тизма с присъствието си, беше наистина очарован от великия илдирийски епос.

Особено харесваше една история за някаква ексцентрична илдирийска художничка, фанатично отдадена на изкуството. Тъй като използваните от нея материали не я удовлетворявали, изрисувала всеки сантиметър от кожата си от темето на обръснатия си череп до петите си. Превърнала сама себе си в жива фреска със сюжети за герои от илдирийската история и хората идвали да разглеждат удивителното й тяло. Една сутрин обаче, след като вече била завършила великата си творба, художничката открила върху лицето си една малка бръчица и осъзнала, че с времето собствената й тленност ще унищожи нейния шедьовър.

Убедена, че изкуството й е по-важно от живота й, тя измислила консервираща отрова, която да увековечи и вкамени кожата й. Изпила я и застанала с разперени ръце и крака, за да се вижда всеки детайл от картината. След което зачакала химикалите да втвърдят тялото й, без да си позволи нито една гримаса от болка. Според Вао’сх тялото-статуя на художничката и досега било изложено в Призматичния палат и Антон се надяваше да го разгледа, щом се върнат в Миджистра…

— О, надявах се да те намеря тук, паметителю Антон — възкликна Вао’сх от вратата. — Пристигна септа на Слънчевия флот с подробности за прехода и възкачването на новия маг-император. Носи ги самият губернатор Ави’х. Помоли да спрем всякаква работа, за да го посрещнем.

Антон избута листовете настрана и се протегна.

— Кой съм аз, за да възразя?

Поради преждевременната смърт на мага-император Сайрок’х вече бившият престолонаследник Джора’х не беше разполагал с достатъчно време, за да стане баща на необходимия брой синове с благородно потекло. Затова кандидат-губернаторите за многобройните илдирийски отломъчни колонии бяха крайно недостатъчни — особено за такива незначителни колонии като Марата. Поради това Ави’х, най-малкият брат на Джора’х, щеше да запази поста си, тъй като нямаше наличен заместник.

След като всички членове на малобройния екип се събраха на централния разказвачески площад под главния купол, губернаторът на Марата влезе в ослепително осветения си град, придружен от няколко воини от ескортиращата септа на Слънчевия флот. Септар Рхе’нх изчака да го освободят, тъй като трябваше да откара кандидат-губернаторите на други планети на Империята.

Губернатор Ави’х, облечен както обикновено в широка богато украсена жълта роба, беше по-нисък от повечето илдирийци, но беше вирнал брадичка, сякаш като изпъваше врат, щеше да стане по-висок. През светлия сезон, когато Марата Прайм гъмжеше от туристи, не любезният губернатор често посещаваше разказваческите сесии на Вао’сх, но по-скоро по задължение, отколкото от искрен интерес към историите.

Придружаваше го главният администратор Бхали’в, негов постоянен компаньон и усърден помощник. Бхали’в заговори със силен писклив глас:

— Всички да приветстват губернатора на Марата!

Събраните илдирийци започнаха да се удрят по гърдите и Антон постъпи по същия начин. Ави’х се качи по стълбите на централната платформа. Помощникът му пристъпваше припряно до него и продължаваше да говори от името на господаря си:

— Нововъзкаченият маг-император Джора’х разпореди губернатор Ави’х да се завърне на своята планета и да пази своите всеотдайни служители дори през тези месеци на мрака. Макар това да е в разрез с установената традиция, губернаторът го прави, за да заздрави тизма и да демонстрира своята преданост.

Губернаторът на Марата спря и се усмихна измъчено. Бхали’в продължи да дърдори:

— Ще контролираме всички работни дейности и ще отчитаме резултатите, за да се уверим, че Марата Прайм се поддържа както подобава през нощния сезон. Със завръщането на губернатора сред вас този град ще процъфтява дори в тъмнината.

Антон си помисли, че инженер Нур’оф и неговият термален енергиен проект ще допринесат много повече за предстоящото процъфтяване от присъствието на Авих. Беше му съвсем ясно, че един порочен и разглезен благородник като губернатора се чувства ощетен, че са го лишили от неговото полугодие в Призматичния палат.

Накрая заговори самият губернатор — описа церемонията по възкачването на Джора’х, ослепителната погребална клада и внасянето на все още блещукащите кости на починалия маг-император в костницата на Призматичния палат. Илдирийците го слушаха с дълбоко преклонение, а Вао’сх едновременно с интерес и печал.

— Иска ми се да бях присъствал. Такова невероятно събитие се случва само веднъж в живота — промълви той.

След събранието илдирйските работници се върнаха към задълженията си, а Ави’х събра паметителите, като изрично настоя да присъства и Антон. Седеше в пъстро удобно кресло, а чиновникът стоеше прав отстрани и отново заговори вместо него:

— Паметителю Антон, на Илдира пристигнаха някои твърде закъснели новини за вас — доклад от Теранския ханзейски съюз.

— Новини? Кой би могъл да ми изпраща съобщения чак тук?

И в същия момент осъзна, че ще научи нещо, от което отдавна се страхуваше и опасяваше.

Нетърпеливият раздразнителен губернатор заговори безцеремонно:

— По всичко изглежда, че баща ти е бил намерен мъртъв на археологическите разкопки на Рейндик Ко. Но майка ти все още се води изчезнала. Ханзейският търговец, който донесе новината, не съобщи кой знае какви подробности.

На Антон му причерня, пред очите му затрептяха черни точици. Вао’сх го хвана за ръката, за да го подкрепи.

— Съжалявам, приятелю. Знам, че отдавна се тревожиш…

Сякаш току-що срязал церемониална лента, губернаторът вдигна рязко ръка в знак, че е приключил със задълженията си.

— Това е всичко. Друго няма. Двамата можете да си вървите.

Антон запристъпва с натежали като олово крака. Вао’сх го подкрепяше.