Буреносни хоризонти

21.Орли Ковиц

Сивият облачен Дремен беше нейна родина още отпреди войната с хидрогите, но Орли Ковиц усещаше, че всяко друго място би било по-добро от това. Е, на четиринайсет години тя не разполагаше с кой знае колко възможности за сравнение.

Когато беше на шест, баща й я доведе тук — търсеше мечтата си. Ян Ковиц беше отчаян оптимист, но Орли постепенно осъзна, че грандиозните му начинания не са кой знае колко практични, въпреки искрените му намерения. Тя го обичаше, разбира се, и си даваше сметка, че е твърдо убеден, че ще извади късмет, стига да е достатъчно настоятелен и търпелив.

Орли стоеше до баща си сред кишавото поле, което беше тяхната земя, и духаше измръзналите си пръсти. Целият огромен парцел беше на тяхно разположение, тъй като почти нито един дременски фермер нямаше претенции към него. Това би трябвало да подсказва нещо, но баща й беше сигурен, че ще успеят да се справят.

Бяха пристигнали твърде късно. Първите семейства се бяха преселили тук преди сто и десет години и бяха оградили парцелите си. Много от тях вече се държаха като сноби — смятаха се за чистокръвни аристократи със синя кръв само след две-три поколения. Баща й обърна гръб на снобизма, придоби свободната земя и се зае да я обработва. Вършеше работата си старателно, без кой знае какво планиране, но с огромна енергия. Вече осем и половина години работеше неуморно и непрекъснато повтаряше: „Следващата година ще е по-добра. Със сигурност ще се справим, Орли“.

Тази година обаче реколтата от гъби беше абсолютна катастрофа.

Почвата беше влажна и наторена, осеяна с локви кафява торфена вода. Много от гигантските гъби бяха повалени и крехките шапчици бяха събрани, но повечето бяха отворили развалените си спори, а месото им беше потъмняло и имаха неприятен вкус.

Ян заби лопатата си в меката студена тор и се усмихна широко.

— Все нещо ще спасим, Орли. Поне петнайсет процента.

Тя се усмихна в отговор на насърчението му.

— Може и двайсет, ако времето е добро.

Но на Дремен времето никога не беше добро.

Орли избърса чело и отметна тъмния си бретон встрани. Макар да й се искаше да си пусне дълга коса като надменните дъщери на някои от колонистите, знаеше, че със заострената си брадичка, вирнатото носле и големите си очи ще заприлича на майка си, каквато беше на снимките. Ян никога не говореше на жена си, която ги беше изоставила преди много време след едно от поредните провалили се начинания на съпруга й. Орли пък не искаше да му напомня за нея и затова се подстригваше късо.

Не знаеше защо баща й беше решил да дойде точно на Дремен. Беше мразовит свят с мрачни небеса, слънцето се издигаше на небосвода в течение на десетилетия, но все пак затопляше планетата и правеше живота почти поносим. На Дремен имаше много вода и континентите бяха осеяни с огромни плитки езера, които се изпаряваха активно, поради което атмосферата беше влажна и често падаха поройни дъждове. Тук не вирееха подобни на дървета растения и земята беше покрита с хладни тресавища, мъхеста кора и жилави лишеи.

Но Орли беше пристигнала с баща си в периода на залязващата фаза на звездата и климатът с всяка година ставаше все по-хладен — идваше суровата зима. През предишните мразовити периоди дременските колонисти бяха разчитали на търговските продоволствени кораби на Ханзата, но сега ембаргото на хидрогите беше променило всичко.

Изпълнен с големи очаквания, Ян беше проучил климата и метеорологичните особености на Дремен и беше успял да убеди някои инвеститори (напълно основателно), че житните култури може и да не могат да виреят във влажната и сумрачна среда, но някои видове гъби с подобрени генетични качества със сигурност ще дават огромни реколти. От спорите, които донесе на Дремен, пораснаха огромни гъби с годно за ядене питателно месо, макар и малко жилаво и сладникаво. Ян както винаги бе изпълнен с неизчерпаемия си оптимизъм.

Първата реколта надхвърли и най-дръзките мечти на баща й — или планове, защото той изобщо не беше помислил за многобройна работна ръка или автоматизирани устройства, с които да прибере, да нареже и да съхрани деликатното месо на гъбите, които пораснаха много бързо, но също толкова бързо прогниха. Синхронизирането на дейностите се оказа от съдбоносно значение.

Двамата с Орли работеха денонощно до изнемога, но въпреки това половината реколта изгни. Ян отиде до града, за да потърси помощ, но нямаше с какво да плати на работниците. В крайна сметка се принуди да пусне хората да съберат, каквото могат, с надеждата да спечели поне благоразположението на колонистите, ако не истински печалби.

Необраните гъби пръснаха спорите си из тресавищата и през следващия сезон реколтата беше още по-изобилна… и отново изгни.

Въпреки че двамата разполагаха с огромни хранителни запаси, очевидно бяха надценили нуждите на дременци от ядливи гъби. Техният вкус им не им допадна особено и никой не прояви желание да плаща за тях.

След това, със затихването на слънчевия цикъл и настъпването на сковаващата зима, хладните мъгли се превърнаха в студена суграшица, а мочурищата — в покрити с киша, а накрая и в затрупани със сняг безкрайни пространства. През последните две-три години планетата се беше превърнала в хлъзгава, безплодна пустиня. И сега двамата с баща й обикаляха гъбените полета, осеяни с хванали тънка ледена кора локви.

Орли спря и загледа контейнерите с гъби, което бяха успели да приберат и нарежат.

— Щом се позатопли, татко, трябва да помислим за друга култура.

— Отдавна мисля за това, момичето ми. Тъжното е, че вече никога няма да можем да се отървем от тези гъби. Ще ни се наложи да изпепелим стотици акри земя, за да подготвим почвата и да унищожим спящите спори. Изглежда, завинаги сме обречени да се разправяме с тези гъби.

— Е, значи ще продължа да измислям нови рецепти.

— Не си губи времето за сметка на заниманията си по музика. — Баща й изви многозначително вежди. — Някой ден ще станеш прочута изпълнителка. Сигурен съм.

Думите стоплиха сърцето й, макар да не виждаше реален шанс да успее тук, на Дремен. Но въпреки това не оспори надеждите му.

— Да, някой ден.

Отидоха до пълните контейнери и ги запечатаха като предпазна мярка срещу влошаващото се време.

— Достатъчно за днес, момичето ми. Да се прибираме. Заслужи си почивката.

— А имам и домашни задължения.

— След като се нахраним, ще прескоча до града. Важните клечки се събират на редовното си заседание, за да решават световните проблеми.

— Мислех, че вече си решил всички проблеми.

— Аз да, но те никога не ме слушат. Успяха да го докажат при последните избори.

И разроши косата й, сякаш все още беше малко момиче.

Къщурката им в края на замръзналото тресавище не беше кой знае колко разкошна, но беше уютна. Орли беше посещавала просторните домове на заможните колонисти и смяташе собствения си дом за много по-приятно кътче за живеене. Пуснаха торбите си, Ян включи отоплението, а Орли се зае да приготви вечерята.

Очакваше ги печатно съобщение-покана за новата транспортална колонизаторска инициатива на Ханзата. Ян Ковиц се престори, че не му обръща внимание, но Орли видя, че очите му грейнаха.