Буреносни хоризонти

107.Антон Коликос

Сами сред дълбоката нощ на Марата, Антон и трийсет и седмината изплашени илдирийци се стараеха да осигурят достатъчно продължително осветление, за да оцелеят.

Инженер Нур’оф свърза останалите неповредени енергийни клетки, за да изстиска достатъчно енергия за поддържане на жизненоважните системи в куполния град — но просто нямаше енергия за повече от няколко дни.

— Секда може да ни гарантира безопасност, но всички се страхуват да пътуват на тъмно — сподели паметителят Вао’сх с Антон. — Извън купола дебнат опасности и няма достатъчно илдирийци, за да формират отломък.

— Тук също дебнат опасности, Вао’сх, и рано или късно ще се наложи да напуснем това място. Бихме могли поне да го направим навреме. — Антон се усмихна. — Ако ще свърши работа, мога да разкажа няколко земни притчи за опасностите от отлагането.

След като губернаторът най-после се убеди, че няма да пристигнат никакви спасители, нареди на своя администратор да организира заминаването им. Антон придружи Бхали’в и свещеника-философ Илюрл с мощен блестител до транспортните хангари навън. Тримата облякоха отражателните облекла — основното им предназначение беше да предпазват от ужасната жега и слънчевите лъчи през ослепителния дневен сезон, но сега синтетичната материя ги предпазваше от дълбокия мраз на дългата нощ.

Докато бавно наближаваха хангара, на Антон му се стори, че вратата е повредена. Поредният злонамерен саботаж или само небрежност при поддръжката? Но вратата се отвори и Бхали’в се втурна към трите скоростни совалки вътре.

Когато Антон, Вао’сх и групата илдирийски доброволци бяха посетили намиращия се върху нощната страна строителен обект Секда, бяха използвали една от тези совалки. След спускането на нощта над Марата Прайм совалките бяха прибрани до следващия дневен сезон. Те бяха единственият транспорт, с който малобройният екип можеше да се прехвърли в безопасност на осветената от слънцето страна.

Илюр’л беше неспокоен и припрян. Изглежда, продължаваше да е убеден, че шана рей от историята на Вао’сх ги дебнат от всяко мрачно ъгълче. Антон огледа внимателно за следи от саботьори. Действителните саботьори.

Администраторът провери трите совалки — сверяваше със списъка си и водеше кратки бележки на една диамантено-кристална плоча.

— Всички изглеждат съвсем здрави и годни да стигнем до строителния обект на Секда, където роботите са готови да ни посрещнат. Ще разпределя екипа на три групи.

След като се върнаха при сгушилите се в осветената част на купола, Бхали’в направи план за разпределяне на хранителните припаси и продоволствие в трите совалки. Въпреки че щяха да изминат дългото разстояние само за половин ден, бежанците не знаеха колко време ще им се наложи да чакат избавление, след като се озоват на строителния обект.

Антон беше все така приятно изненадан от начина, по който се справяше с напрегнатата ситуация — хладнокръвно и обмислено, с безстрашие и самообладание, на които не бе подозирал, че е способен. Изглежда, все пак не беше кабинетен учен, а като че ли действително беше усвоил нещо от всичките приказки, които знаеше. За да подкрепя членовете на малобройния екип, той им разказваше истории за подвизи на решителни и безстрашни герои. Илдирийците и особено Вао’сх много харесаха приказката за холандчето, което запушило с пръст една пробита дига. Макар историята да беше простичка, като проява на героизъм беше достойна за описаните в Сагата за седемте слънца събития.

Когато инженер Нур’оф съобщи, че скоростните совалки са натоварени и заредени с гориво, губернатор Ави’х обяви с подчертано задоволство:

— Отново се свързах с кликиските роботи в Марата Секда. Те ни очакват.

— В такъв случай да тръгваме — каза Антон с пресилено въодушевление, — преди осветлението да е угаснало отново.

Макар че го подхвърли на шега, коментарът му се оказа предостатъчен импулс за илдирийците.

Всички навлякоха термичните костюми и излязоха от осветения купол, понесли личните си аварийни блестители. Губернаторът вдигна най-мощния блестител и поведе групата под ярките звезди, които потрепваха безкрайно далеч. Дори краткият преход до хангара се оказа почти свръх възможностите на илдирийците. Ави’х, който твърдеше, че черпи сила чрез тизма директно от своя брат мага-император, се придвижваше с толкова бърза крачка, че всъщност направо подтичваше.

Разпределиха се на предварително уточнените групи и бързо влязоха в ярко осветените совалки. Антон и Вао’сх щяха да пътуват с губернатора на Марата, с неговия административен заместник, със свещеника-философ, Нур’оф и няколко земеделци, изкопчии и механици.

Макар губернаторът да бързаше да тръгне, Вао’сх спокойно изтъкна, че би било по-достойно от негова страна първо да се погрижи да тръгнат останалите.

— Не забравяйте, губернаторе, че участваме в събития, които ще бъдат документирани в Сагата за седемте слънца. Как бихте желали да ви запомнят?

Бхали’в го подкрепи:

— Вие сте нашият вожд, губернаторе. Вие сте нашата връзка с мага-император, а чрез него и с Извора на светлината. — Практичният както винаги администратор добави: — А и като потеглите последен, ще дадете възможност на пристигналите преди вас да подготвят и направят по-безопасно посрещането ви.

Ави’х се съгласи. Двигателите на първата совалка се включиха и Антон изпита смътно облекчение, щом тя се надигна и потегли, плъзгайки се с все по-голяма скорост към далечната невидима светлина на деня.

Докато Антон се настаняваше до Вао’сх, зареваха и двигателите на втората совалка. Инженер Нур’оф преглеждаше плановете си: докато чакаше всички да закопчаят ремъците си, съставяше списък на продоволствията и наличните съоръжения на строителната площадка на Секда, тъй като губернаторът му беше наредил да намери начин да се измъкнат от планетата веднага след като пристигнат във временното си убежище.

Антон прегледа бележките, които си водеше, за да се увери, че е взел всичко необходимо от Марата Прайм. От месеци превеждаше и проучваше отделни части от Сагата. От всички човешки учени, които бяха кандидатствали, Антон Коликос беше единственият одобрен да работи заедно с илдирийски паметител. Това беше успех, с който не можеше да се похвали нито един от колегите му. Прекараното сред извънземните време, приятелството му с Вао’сх, а сега и това неочаквано изпитание, да не говорим за смъртта на баща му и изчезването на майка му, го принуждаваха да направи преценка и да осмисли много повече факти и събития, отколкото беше предполагал първоначално, а именно само да преведе отделни илдирийски митове и легенди.

Той погледна паметителя и попита:

— Доволен ли си, че ти се предоставя възможност да преживееш реално онова, което проповядваш, Вао’сх? Самият ти да станеш легендарна фигура, а не само да разказваш за тях?

Лицевите изпъкналости на приятеля му се обляха в многоцветни багри и отсенки.

— Не, паметителю Антон. Ако зависеше от мен, бих предпочел само да разказвам истории, без да ги преживявам.

Втората совалка вече беше потеглила. Най-накрая и тяхната се отлепи от повърхността. Тъй като беше най-компетентен от цялата група, Нур’оф застана на контролния пулт. Бхали’в седна пред комуникационното табло — свързваше се периодично с другите две совалки. Носеха се над неравната, потънала в мрак безжизнена пустош. Единствено Антон се беше вторачил през тъмния прозорец — всички илдирийци бяха извърнали лица към осветения салон и един към друг: не можеха да гледат стихналата в мрачни сенки повърхност.

С всеки миг се приближаваха все повече и повече към далечната ивица на дневната светлина. Първата совалка се беше отдалечила на огромно разстояние и не се виждаше зад заоблената извивка на планетата. Двигателите на втората совалка бяха малки оранжеви точици в далечината.

Внезапно Бхали’в се намръщи и изсумтя:

— Загубихме връзка с първата совалка. — Обърна се към седналия зад него губернатор на Марата. — Съобщенията им внезапно прекъснаха. Пилотът успя само да каже, че на екрана има някаква необичайна крива, и сигналът прекъсна.

— А втората совалка? — попита губернатор Ави’х.

Антон се наведе напред, връхлетян от внезапни подозрения. Администраторът изпрати контролен сигнал.

— Засега всичко е нормално… Чакайте…

Далеч пред тях ярката оранжева точица от струите на двигателите внезапно се разискри в нажежен до бяло ослепителен блясък.

Илдирийците се вцепениха.

— Клар бекх! Просто… се взриви — възкликна Нур’оф и моментално почна да проверява.

Антон скочи.

— Изключи всичко, Нур’оф! Трябва да кацнем моментално!

— Но… но… — запелтечи Ави’х.

Антон го прекъсна:

— Две совалки една след друга! Това не може да е съвпадение! Само на няколко минути сме след тях, така че не ни остава много време.

Инженерът намали рязко скоростта и совалката застърга върху неравната пустинна повърхност. Антон продължи припряно:

— Не знам дали е саботаж, или повреда в совалките, но не е изключено в момента на тръгването ни да е включен часовников взривен механизъм. Трябва светкавично да се измъкнем навън.

И в мига, в който совалката най-после спря с оглушително скрибуцане, отвори люка към непрогледния мрак и студения въздух.

— Грабвайте светителите, ако искате, но слизайте. Веднага!

Паметителят Вао’сх грабна един от преносимите прожектори и се втурна след учения. Нур’оф помогна на двамата земеделци Мхас’к и Сил’к да се измъкнат през люка.

Антон изкрещя:

— Ако съм сгрешил, пак можем да се върнем, но ако съм прав, ще го разберем след по-малко от минута.

И хукна в тъмнината — не му трябваше светлина.

— Бягайте!

Разбрал, че се налага да спасява живота си, губернаторът Ави’х се запрепъва по замята — влачеше администратора си.

Последен се измъкна инженер Нур’оф.

— Може би двигателите се прегрели — предположи той. — И след като кацнахме, може да сме предотвратили проблема.

Антон им викна да побързат и добави:

— А може причината да е и съвсем друга. Хайде!

Единственото му предположение беше, че мистериозните саботьори са повредили двигателите, за да се взривят по време на полет. Часовниковият механизъм продължаваше да тиктака в главата му.

Въздухът беше мразовит, а нощното небе — непрогледно тъмно. На това отдалечено както от Прайм, така и от Секда място дори Антон се усети изолиран и уязвим. Представи си какво изпитват илдирийците. Когато най-после спря, задъханите паникьосани бегълци вдигнаха високо аварийните си блестите ли, сякаш бяха рояк светулки.

Губернатор Ави’х се обърна към Антон и изля обхваналия го ужас под формата на гняв и обвинения:

— Какви са тия глупости? Изобщо не трябваше да те слушаме…

Часовниковият механизъм взриви и третата совалка — възпламени резервоарите с гориво и разруши двигателите. Парчетата се извисиха във въздуха и полетяха надолу като метеорити. Ярките пламъци осветиха всичко като фарове, но ужасените илдирийци не изпитаха никакво облекчение от пращящите светлини.

Пръв се обади Вао’сх — формулира мислите на всички:

— Паметителят Антон и инженер Нур’оф спасиха живота ни.

— Но сме загубени насред нищото — простена Илюр’л. — Уязвими сме от тъмнината и сенките… и всичко, което живее наоколо.

— При това оцеляха само дванайсет от нас… и един човек — добави Бхали’в. — Останалите са мъртви. Това е крайно недостатъчно за цяла отломка.

Антон знаеше, че трябва да ги успокои по някакъв начин.

— Все още има надежда. Въпреки че другите две совалки са унищожени, успяхме да осуетим плановете на злосторниците да убият и нас, които и да са те. Можем да се справим.

Даваше си сметка за отчаянието на илдирийците и за това, че са по-ужасени от изолацията и околния мрак, отколкото от неведомите убийци, и се опита да ги окуражи.

— Останахме живи, но трябва да се подкрепяме взаимно. Не можем просто да стоим и да чакаме някой да ни спаси.

И посочи натам, където някога щеше да се развидели; опитваше се да убеди сам себе си, че над хоризонта започва да се усеща бледото сияние на зората.

— Можем да направим само едно — да тръгнем натам.

Хвана Вао’сх за ръката и закрачи уверено напред.

Паметите лят промълви с глух глас:

— Нашата история в Сагата става все по-интересна, стига някой от нас да оцелее, за да я разкаже.