Буреносни хоризонти

55.Дейвлин Лотце

Докато Рлинда Кет разтоварваше доставените провизии и настаняваше седмината доброволци, които искаха да пробват късмета си на необитаем кликиски свят, Дейвлин тръгна към главното колониално селище с високо вдигната глава. Беше настъпил моментът да признае кой е и какво е правил, с надеждата, че бившите му съседи отново ще го приемат.

При предишното му пребиваване тук хората го харесваха и той се преструваше, че изпитва същото… или поне в началото се преструваше. Никой така и не беше успял да се досети, че е „специалист по смътни загадки“, изпратен да изследва изоставеното илдирийско селище. Беше установил, че илдирийците не са оставили нищо след себе си, и председателят тайно го беше повикал, което по всяка вероятност беше изненадало останалите заселници.

Ако по някакъв начин бяха узнали, че е ханзейски шпионин, сигурно се бяха запитали дали не е събирал данни за частния им живот. Шпионинът си е шпионин. Дейвлин очакваше да го посрещат с обяснимо негодувание, но щом възнамеряваше да заживее отново с тях, трябваше да им признае всичко. Дали щяха да му простят?

Влезе в сградата със залата за събрания и административните кантори, като си повтаряше наум какво ще обясни на кмета. В началото кметът Лупе Руис — бузест фермер с бронзова кожа — отделяше само по няколко часа седмично за административните си ангажименти. По-късно, когато колонията започна да се разраства, управлението на селището започна да запълва цялото му време.

Щом кмет Руис го видя, върху широкото му лице грейна усмивка.

— Дейвлин Лотце! Добре дошъл! Всички се надявахме, че ще се върнеш. — Той разпери ръце и пристъпи напред, искрено зарадван. — Приключи ли най-после секретната ти мисия? — Тонът му беше съзаклятнически и… възторжен. — Научихме за важните ти ангажименти към Ханзата. По-рано си мислехме, че си най-обикновен колонист като всички нас, а ти се оказа знаменитост!

— Как… как разбрахте?

Кметът махна пренебрежително с ръка.

— Сигурно се шегуваш, а? Капитан Кет кацна няколко пъти тук. Двамата с Брансън Робъртс нещо са се сдушили, нали разбираш. Разказа ни, че си специалист изследовател по илдирийска социология и че тъкмо ти си открил кликиската транспортална мрежа. Велико дело!

— Капитан Кет беше заедно с мен. Тя ми помогна да открия…

Руис отпусна ръка върху рамото му.

— Ти си герой, Дейвлин! Гордеем се с теб. И като си помисля, че беше един от нас и се спотайваше тук…

Дейвлин можа само да измърмори:

— Благодаря.

Руис с рязък жест избута документите върху бюрото си встрани, сякаш за да покаже тяхната маловажност.

— А сега се връщаш, за да се заселиш за известно време? Докато работата отново те призове? Не можеш да си представиш колко сме доволни. Капитан Робъртс наскоро отлетя с кораба си, за да участва в колонизаторската инициатива, а някои от нашите пожелаха да тръгнат към кликиските светове. Със сигурност ще се намери място за един енергичен и… способен мъж при нас.

— Аз… оценявам доверието и ентусиазъма ти, кмете. Не бях много сигурен как ще ме посрещнете. Старото ми жилище все още ли е свободно, или вече се е настанил някой друг?

Кметът го изгледа изненадано.

— Разбира се, че е свободно. Нашата колония не се е увеличила кой знае колко, Дейвлин. Опитваме се да се справяме някак си.

— Имало ли е нови епидемии от „оранжево петно“?

— Не. Антиамебната филтрационна система, която инсталира във водопровода, спаси живота на всички ни. — Червендалестият кмет отново се ухили широко. — Но се надявам, че пак си готов да се хванеш за работа. Можем да използваме помощта ти за изграждането на инфраструктурата, особено с електрификацията и канализацията. А след това бихме искали да погледнеш комуникационните системи и предавателните кули. През последната година засилената слънчева активност и йонните бури пречат на локалната мрежа.

— Не е от моята компетентност, но ще направя, каквото мога.

Руис му намигна.

— Според капитан Кет знаеш по малко от всичко.

Кметът напусна кабинета си заедно с него.

— Истински се радваме, че си пак при нас.

Същата вечер, успокоен, но и някак изнервен, Дейвлин се разходи до ниските хълмове в покрайнините на града. Изпитваше странно удовлетворение, че е тук. Ярката луна огряваше пейзажа със сребристото си сияние. Тъкмо силната лунна светлина беше една от причините илдирийците да харесват този свят, тъй като нощният мрак им действаше потискащо.

Хълмовете бяха скалисти и ниски, обрасли с чворести кухи дървета — наричаха ги флейтови дървета. Кухите клони бяха осеяни с малки дупки и при всеки порив на вятъра естествените духови инструменти издаваха мелодични звуци. Атоналното им свирукане напомняше странна приспивна песен, изпълнявана едновременно както от пискливите „пикола“ на тънките клонки, така и от плътните „фаготи“ на дебелите стволове.

Силното лунно сияние сякаш заличаваше блещукащите звезди, но Дейвлин ги оглеждаше, различаваше отделни съзвездия, припомняше си на какви огромни разстояния го бяха отвели странстванията му из Спиралния ръкав. Ромолящите звуци на шуртящите по хълмовете поточета и шумоленето на високите треви пригласяха на симфонията на флейтовите дървета.

Наистина много по-приятно място от кошмарния свят, в който беше попаднал през кликиския транспортал. Никакви медузести твари или гигантски стоножки. Беше съвсем сам и спокоен. Радваше се, че отново е на Крена. Чувстваше се почти като… у дома.

В същия момент забеляза диамантените точици на няколко от звездите да се движат — носеха се по небосвода като метеори, но без да изгорят в атмосферата. Летяха с огромна скорост. Кораби? Посетители?

Три точици се движеха в права траектория. Зад тях още шест. Прекосяваха звездния небосвод една подир друга. Дейвлин присви очи. Никога не беше наблюдавал подобно явление. Появиха се още десет и накрая ярките светлинки осеяха нощното небе като снежна фъртуна.

Сърцето му се сви от ужас.

Няколко от точиците промениха курса си и се отклониха встрани. Дейвлин вече чуваше глухия тътен на прелитащите на огромно разстояние грамадни кораби. Стрелкащите се звезди се откъснаха от небето и се понесоха надолу.

В селището под него се разнесоха тревожни викове. Колонистите бяха изскочили от къщите си и се взираха в небето. Дейвлин остана на възвишението, откъдето гледката беше най-добра.

До слуха му достигна свистящ звук като от мощни струи и той погледна към хоризонта. Знаеше какъв е този звук още преди четири от огромните кораби да профучат над главата му, понесли се в зловещото си разузнаване.

Бойни кълба на хидроги.

Блестящите сфери прекосиха небето — приличаха на осеяни с шипове топки. От пирамидалните им израстъци припукваха сини искри, като миниатюрни светкавици. Дейвлин беше чувал за опустошителните нападения срещу Терок и Буунов брод. Но извънземните никога не бяха нападали Крена. Досега.

Изпаднали в паника, колонистите в селището крещяха, тичаха да се скрият и сочеха към небето. Добре поне, че проявяваха достатъчно разум да не включат алармените сирени, за да не привлекат вниманието на дрогите.

Едно покрито с шипове бойно кълбо изрева над главата му и остави ярка диря върху звездния небосклон. За момент затъмни ярката луна и отмина. Неприятелят не показа с нищо, че е забелязал хората отдолу. Още пет бойни кълба прекосиха небето. И отново нито едно от тях не откри огън. Вероятно хидрогите минаваха оттук, насочени към друга мишена.

Най-накрая вихрушката от бойни кълба се стопи в далечината, без да направи нищо на колонията. Още и още бели точици продължиха да прелитат под далечните звезди — огромна извънземна бойна флотилия, тръгнала нанякъде в системата на Крена.

Дейвлин пое дълбоко дъх и се опита да се овладее. Обикновените колонисти нямаха никаква представа какво ги бе подминало току-що. Нямаха нито средствата, нито опита, за да знаят как да реагират.

Дейвлин хукна към селището. За лош късмет, след като се бяха наслушали на измислиците за невероятните геройства, които му беше приписала Рлинда Кет, сега всички тези хора очакваха отговори от него.