Буреносни хоризонти

88.Джес Тамблин

Гласовете на венталите в главата му се бяха превърнали в неразделна част от него, обвивка от непонятни желания, която обгръщаше собствените му мисли. Джес се носеше в откритото пространство, едновременно свързан в едно цяло с водните създания и изолиран в перлено-кораловия си космически кораб, който пулсираше от втечнената енергия.

Гордееше се със своите доброволци водоносци, които кръстосваха Спиралния ръкав, за да открият необитаеми планетни резервоари, в които венталите биха могли да се разраснат. Всеки нов развъдник на водните същества беше като нововъзникнала клетка в огромен заякващ организъм. С всеки ден венталите ставаха все по-могъщи, а хидрогите все още изобщо не подозираха за завръщането на изконния си противник.

Затворената в мембраната на сферичния му кораб океанска вода би трябвало да замъглява зрението му, докато се взираше към осеяното със звезди пространство, но тя самата беше част от него. Виждаше абсолютно ясно, протегнал сетивата си през венталите. Дребните океански твари на праисторическия океански свят продължаваха да се носят около него в разполагащия с всичко необходимо мехурат извънземна екосистема.

Джес продължаваше да издирва нови и нови планети, включително и такива, неподходящи за човешки живот. Наличието на вода беше единственото необходимо условие.

Някъде в дълбините на мисълта си съзираше отдавнашни и откъслечни спомени на венталите за титаничната битка, унищожила водните същества, разпокъсала ги на части молекула по молекула и разпръснала ги из космическия вакуум. Сякаш някакъв заглъхнал инстинкт му припомняше за техния съюз със световната гора, за това как се бяха обединили, за да конструират гигантски семенни кораби, с които се бяха втурвали в сраженията… преди огненото предателство на фероуите. Джес стисна ужасен очи, но кошмарните гледки се разиграваха в главата му и той беше принуден да проследи как мятат един надаващ вопли вентал в огнения ад на някакво слънце.

Но усещаше пулсиращата в тялото му мощ и самоувереност на венталите и това му действаше успокоително.

„Ще започнем отначало капка по капка и ще успеем“.

Изведнъж в съзнанието му нахлуха нови поразяващи образи от случващо се в момента нападение, на което бяха свидетели групата вентали на кораба на Нико Чан Тайлар. През водния филтър пред очите си Джес наблюдаваше всичко, което в момента виждаха венталите. Видя как една огромна изкуствена инсталация — Ураганово депо! — е нападната от гигантски боен флот. Но това не бяха хидроги. Агресори бяха кораби на Земните въоръжени сили — манти и дреднаути. Зевесетата бяха предприели мащабно нахлуване, отвличаха скитнически пленници, задигаха продоволствие… а след това унищожиха депото!

Всички вентали виждаха случващото се и го препредаваха на всички водоносци. Никой от тях, включително и Джес, не беше достатъчно близо, за да се притече на помощ на Ураганово депо. Но въпреки това разпръсналите се във всички посоки доброволци вече знаеха. Голямата гъска нямаше как да запази мародерството си в тайна.

— Проклети да са — възкликна той.

Мина му през ума, че водата в неговия кораб може да заври от възбудената от гнева реакция на енергизираната му кожа.

Но въпреки че не можеше да стигне навреме до Ураганово депо, все пак можеше да помогне. Можеше да изпрати съобщение. Можеше да направи нещо.

„Идете при Ческа! — почти изкрещя мислено той. — Който от вас е най-близо, да открие говорителката Перони и дай каже за случилото се. А ти, Нико, иди и й покажи доказателствата“.

Съобщението щеше да се разпространи като мълниеносни вълни по повърхността на езеро. Заедно със своите доброволци той щеше да изправи на крака венталите в общата им битка срещу хидрогите. Но говорителката Перони беше тази, която от името на всички кланове трябваше да се изправи срещу председателя на Ханзата.

Сърцето му го поведе към една блуждаеща комета, понесла се в безкрайно пътуване, след като беше затворила елипсата около своето отдалечено слънце. Докато замръзналата ледена топка се отдалечаваше в необозримата си орбита, газовете в главата и опашката й отново щяха да се кондензират. Само преди година двамата с Ческа си бяха уредила интимна среща в тънката й опашка.

Тук Джес можеше да си мисли само за своята любов и за пропуснатите възможности. Тази комета щеше да си остане за него място, изпълнено със спомени. Сега с помощта на венталите щеше да превърне кометата в нещо още по-вълшебно.

— Само втечнена вода ли предпочитате, или и ледът е подходяща среда за вас?

„Водата си е вода — пара, течност или лед. Физическото състояние е без значение“.

Макар причудливият венталски кораб да реагираше на всяка негова мисъл и жест, Джес приложи всичките си пилотски умения, за да промъкне коралово-перления мехур през развихрилата се суграшица около кометната глава и да кацне на замръзналата повърхност. Прекрачи меката мембрана на кораба си и излезе навън без никаква друга защита, освен тънкия слой блещукаща влага и ефирната си перлена одежда. Стъпи на черния лед и сивкавобелия сняг. Венталите пазеха непокътнато тялото му дори в космическия вакуум.

Щом босият му крак стъпи върху грапавата безплодна повърхност, няколко капчици от обладаната от неудържима енергия вода се плъзнаха по енергизираната му кожа и проникнаха в кристалната решетка на кометния лед — и Джес с изумление загледа как понеслият се в пространството айсберг се изпълва с живот.

Венталите започнаха да се разпространява като фосфоресцираща боя върху повърхността на езеро: проникнаха светкавично във всяка цепнатина на масивните ледени блокове, от които се състоеше кометата.

„Хидрогите никога няма да се сетят да ни потърсят тук“, прошепна глас в съзнанието му.

Джес дълго остана сред вледенената спокойна тишина. Накрая се върна във водния мехур, отдели го от кометата и отлетя.

Изпитваше огромно удовлетворение. Бълбукащата и блещукаща комета беше като ярко петно светлина — един нов остров от вентали, оръдейно гюле от водна енергия. Опиянен от поредната си победа, Джес се втурна да търси още и още места, където да посее неочакваните съюзници на човечеството.