Буреносни хоризонти

30.Губернаторът на Добро Удру’х

Зелената жрица вече му беше създала много проблеми. Всеки път, когато започваше да си мисли, че е намерил решение на ситуацията, възникваха цял куп непредвидени последствия. Ако Нира не се беше оказала толкова ценна за разплодителната програма, Удру’х отдавна щеше да я ликвидира. Но подобно деяние би било престъпно пропиляване на огромния й потенциал.

Въпреки че магът-император продължаваше да настоява да дойде на Добро, сега поне беше повярвал, че е мъртва.

Чрез невероятно нравствено усилие Удру’х беше успял да запази тайната от брат си. Отсега нататък обаче играта ставаше деликатна и рискована, докато губернаторът не вземеше решение как да постъпи с Нира…

В грандиозна процесия от Илдира една септа на Слънчевия флот бе започнала да отвежда губернаторите и техните млади наследници към различните илдирийски светове. Предишният ден Удру’х и кандидат-губернаторът бяха пристигнали на Добро. След като подчинените му се заеха да продължат дейностите си в разплодителните лагери, губернаторът взе Даро’х под крилото си. Двамата заедно се увериха от докладите на медицинските служители и администраторите, че експериментите продължават според програмата и че подложените на опитите не са създали никакви проблеми. След което младият му племенник се зае ревностно да изучава особеностите на колонията, чието управление щеше да поеме.

Самият губернатор се зае със собствените си неотложни задължения. Беше отсъствал прекалено дълго. Подготви се за решителни действия, потърси подкрепата на Извора на светлината и отлетя с бърз кораб към обратната страна на планетата. Съвсем сам.

У всеки илдириец самотата и отдалечеността предизвикваха не по-слаб инстинктивен ужас от тъмнината, но Удру’х трябваше да издържи. Дискретността беше по-важна от собственото му удобство. Беше достатъчно силен. Осмели се да не вземе със себе си никого, дори най-доверения си медицински служител.

Никой друг не знаеше, че Нира е жива.

Удру’х беше тренирал упорито духовната си устойчивост и бе упражнявал връзката си с огромната мрежа на тизма. Щеше да понесе това необходимо мъчение поне за известно време.

Усили до максимум двигателя и се понесе на юг над екватора на Добро към ненаселения долен континент. Щом забеляза огромната водна шир на едно плитко езеро, разбра, че е близо до целта. Бяха изминали доста часове, часове на самота, но той държеше здраво контролните уреди и продължаваше полета.

Не беше чак толкова зле. Все още. Беше силен, да, достатъчно силен… със сигурност по-силен от Джора’х.

Слез внезапната смърт на бившия маг-император, докато тизмът се беше разкъсал и всички илдирийци бяха разпилени, объркани, несвързани, губернаторът на Добро се беше възползвал от своя шанс. Отдавна беше чакал този момент.

Когато разбра, че Нира е жива, тогавашният престолонаследник Джора’х започна глупашки да настоява дейността на Добро да бъде изоставена, да се зачеркне натрупаното от извършвани векове наред експерименти, да се обрече на риск бъдещето на Илдирийската империя. И всичко това заради любовта му към една жена. При това дори не илдирийка, а човек, чиито телепатични способности и общуване с разумната световна гора предлагаха безгранични възможности.

Години наред Удру’х внимателно беше изслушвал своите най-добри свещеници-философи и духовни наставници, докато обучаваха Осира’х и нейните братя и сестри. Усмихваше се и наблюдаваше ненатрапчиво, но през цялото време упражняваше уменията си, изучаваше духовните техники, усилваше способностите си. Като запазваше безизразно самообладание върху лицето си, губернаторът на Добро се беше научил да изчиства съзнанието си, да прикрива зад невидими прегради мислите си и да спотаява тайните си и от най-близките си познати.

В началото беше игра, след това предизвикателство, а най-накрая усъвършенствано умение, което близките му никога не биха заподозрели, тъй като никога не биха могли да си представят, че някой би могъл да прибягва до подобни неща. Удру’х винаги се беше опасявал, че брат му може да предприеме неразумни действия. А тъй като никога не би могъл да се противопостави на законния маг-император или да не се подчини на нарежданията на Джора’х, трябваше да е готов за всякакви възможности.

След като се научи как да блокира известни мисли от тизма, се зае с медитация и съзерцание, за да открие начини да отклонява духовните нишки на брат си. Така че ако Джора’х не се съсредоточеше изключително напрегнато, никога нямаше да разбере, че губернаторът на Добро го лъже.

През мрачните дни преди възкачването на Джора’х на престола Удру’х се възползва от хаоса, за да отвлече Нира от разплодителния лагер. В изпълнение на оставените от него инструкции стражите бяха пребили зелената жрица до безсъзнание — всъщност много по-зверски, отколкото му се беше искало и почти я бяха убили. Но все пак я бяха оставили жива и я тъпчеха с наркотици, за да е в постоянен унес. А още преди възстановяването на тизма Удру’х устрои кътче, в което да я държи на скрито.

Губернаторът знаеше колко е силно увлечението на Джора’х към тази жена и си даваше сметка, че може да я използва като разменна монета, ако плановете му се провалят.

Удру’х не се доверяваше на никого — абсолютно на никого — и запази всичко в абсолютна тайна. Не можеше да я остави някъде, където за нея да се грижи и да я храни обслужващ персонал. Не, Нира трябваше да се справя абсолютно сама. Сам беше открил съвършена клетка — едновременно просторна и от която не можеше да се измъкне, — където една зелена жрица можеше да оцелее, без никой да узнае за съществуването й.

В дните на кризата преди възкачването на мага-император Удру’х се беше върнал светкавично от Илдира на Добро, за да отнесе лично упоената с наркотици жена от мястото, където я държаха стражите, в южното полукълбо — далеч от разплодителните лагери и в съвсем различна климатична зона. Беше открил един малък, но богат на растителност остров насред огромно езеро. Остави я там и се върна в Илдира, за да присъства на церемониите по възкачването и погребението. В суматохата Джора’х дори не беше забелязал краткото му отсъствие.

И сега, няколко седмици по-късно, Удру’х отново пристигаше на острова, за да се увери, че Нира е оцеляла. Докато кръжеше, преди да кацне, забеляза къде си е направила подслон от сухи дървета. Смарагдовата й кожа можеше да фотосинтезира светлината за прехрана. За един илдириец подобно уединение би било най-ужасяващо наказание. Но Нира беше силна. Беше се уверил в това от понесените от нея изпитания в разплодителния лагер.

Приземи кораба върху обрасло с по-рядка растителност място, изскочи навън и вдъхна влажния въздух, съвсем различен от този над покритите със суха трева хълмове на север. Присви очи и се огледа, за да я открие. Дали не беше полудяла и нямаше да се хвърли върху него с камък в ръка?

Но тя пристъпи напред, изправена в цял ръст и покрита само с парче плат около бедрата. В очите й прочете не страх, а примесен с презрение и примирение гняв.

— Виждам, че си се възстановила от контузиите — каза той. — Изглеждаш здрава и силна дори в това абсолютно уединение.

— Не съм сама. Имам дърветата. — Изглежда, черпеше сили от странната възлеста растителност с широки, подобни на ветрила листа. — Всяко друго място е по-добро от твоите разплодителни лагери.

— Повечето потомци на „Бъртън“ не биха се съгласили с теб.

Той се огледа. Усещаше нарастваща тревога на самотния остров насред ширналото се под пустото небе езеро. Човешкото присъствие не го успокояваше, защото Нира не беше свързана с тизма.

Нира се приближи с такова самообладание и решителност, че Удру’х отстъпи половин крачка назад. Тя знаеше, че не понася самотата, по дяволите!

— Въоръжен съм! — каза той.

Тя се усмихна и той се наруга за това, че беше издал уплахата си.

— Може да си мислиш, че си ме изпратил в ужасно заточение, но за мен това е кътче от рая с изобилието си от вода, дървета и слънце. Открих плодове и корени, които могат да се ядат. — Тя повдигна смарагдовите си ръце. — За мен това не е ужасен затвор, както може би ти се струва. Мога да живея тук години.

И двамата знаеха, че няма къде да избяга. Спокойната повърхност на езерото стигаше чак до безкрайно далечния хоризонт без нито едно парченце суша. Дори да успееше да го прекоси до най-близкия бряг, къде би могла да отиде от там? Това място беше най-доброто за нея, а и Удру’х винаги можеше да я намери тук. Един ден може би щеше да се наложи да я отведе обратно в цивилизацията…

— Знам какво правиш — продължи Нира. — Целият ти живот е една огромна лъжа. Всичко на Добро е лъжа и си ме скрил тук, както криеш всички потомци на „Бъртън“.

— Може би.

Губернаторът направи още няколко крачки към кораба си; изпитваше нарастваща тревога. Нямаше търпение да се върне в разплодителната колония, където щеше да е заобиколен от успокоителното присъствие на други илдирийци.

— Но беше наложително да те доведа тук. Човеците лесно могат да бъдат измамени. Но брат ми Джора’х не е чак толкова… наивен.

— Да, не е — отвърна тя с усмивка. — Той ще ме намери.