Буреносни хоризонти

66.Нира

През годините на пленничеството си Нира не искаше нищо друго, освен да избяга от разплодителните лагери. Не искаше да види никога повече омразното лице на губернатора на Добро или цялата колона отвратителни разплодителни партньори. Години наред се беше взирала с копнеж през оградите към пустия пейзаж отвъд тях, бленувайки да си отиде у дома при световната гора… просто да остане съвсем сама.

Сега вече беше прекарала дълги месеци в абсолютна изолация, без да общува с никого, като се изключеше краткият мъчителен разговор с Удру’х. Но не с него имаше желание да се среща тя. Губернаторът беше проявил снизходителност да я остави на този остров — нейната спокойна вселена.

В уединението си можеше да наблюдава, да слуша вълните, да подлага лицето си на полъха на топлия вятър. Разхождаше се сред причудливите папратовидни дървета, чиито тумбести стволове израстваха от песъчливата почва. Синкавата водна пустош на гигантското езеро се простираше навсякъде около нея чак до хоризонта, макар тя да знаеше, че там някъде има бряг. Пърхането на птиците и шумоленето на листата я успокояваше, както би успокоило всеки зелен жрец. Опитваше се да долови отделни думи в шепота на листака, но тези дървета изобщо не бяха свързани със съзнанието на световната гора.

Понякога се опитваше да изпрати призив чрез тези първични дървета, но получаваше в отговор единствено стаено безмълвие, също както при отчаяните си опити да изпрати вик за помощ чрез храстовидните дръвчета на хълмистия склон по време на пожара. За зла участ растенията и горите на Добро не притежаваха собствен живот. Само растяха, даваха семена и умираха, без да съхраняват никакви спомени като световните дървета.

Но въпреки това, докато се разхождаше из своя остров и го кръстосваше от бряг до бряг, тя разговаряше на глас с дърветата. Растенията оставаха безмълвни, но тя поне можеше да си фантазира, че я слушат съсредоточено, без да знаят какво дай отговорят. Гласът й беше успокояващ и нежен и винаги намираше какво да им каже. Разговорите с тях й помагаха да съхрани разсъдъка и съобразителността си.

Може би някъде там, в другия край на този свят, Осира’х усещаше, че тя все още е жива. Беше й много трудно да се надява, след като пазачите я бяха пребили почти до смърт и брутално бяха разкъсали връзката й с нейната принцеса. Вече не можеше да долавя мислите на малкото момиче. Щеше ли да се досети Осира’х да я потърси? Може би в сънищата им техните мисли биха могли да се свържат по някакъв начин…

Макар да се радваше на известно спокойствие тук, Нира изпитваше някаква празнота. Надяваше се, че е дала достатъчно информация на дъщеря си, за да я накара да се усъмни в разплодителната програма на Добро и в зловещите кроежи на Удру’х по отношение на самата нея, но не знаеше дали малкото момиче изобщо може да направи нещо.

Обезсърчаваше я и мисълта, че всички останали човешки затворници продължават да бъдат държани в разплодителния лагер, унижавани ежедневно от своите илдирийски господари. А най-лошото беше, че приемаха смирено ужасната си участ. Поколение след поколение бяха възпитавани да вярват, че това е естественото предназначение и начин на живот на човешката раса. Всички бяха подлагани на едни и същи ужасяващи експерименти, но единствено Нира беше оказвала яростна съпротива. Другите не познаваха никаква друга възможност.

А сега се намираше тук, захвърлена, но пазена за всеки случай. Отне й много време, докато проумее защо губернаторът на Добро просто не я беше убил. Сигурно възнамеряваше да я запази като заложник, като силен коз. Срещу Джора’х? За да спаси сам себе си ли я беше спасил губернаторът? Единствената й надежда беше, че Удру’х би могъл да извлече някаква полза от нея.

И тя чакаше ден след ден на острова и се молеше Джора’х най-накрая да я намери. Крепеше я крехката надежда, че Осира’х е разбрала всичко и скоро ще намери начин да помогне на всички затворници…

Нира разказваше всичко това на дърветата. Ако някога изобщо се върнеше на Терок, щеше да разполага с огромно богатство от истории и преживявания, които да споделя с истинските световни дървета — те поне щяха да ги изслушат.