Буреносни хоризонти

87.Нико Чан Тайлар

Навреме на Ураганово депо… е, поне в рамките на един час. За него това беше истински рекорд. Беше доставил венталска вода на две необитаеми планети и беше въодушевен от добре свършената работа. С нетърпение очакваше да си отдъхне една вечер в някоя квартира за гости и да похапне в някое от заведенията храна, приготвена от семейства, които все още помнеха земното си потекло.

Беше кацал десетки пъти на Ураганово депо — в повечето случаи с товарен ескорт с цистерни с екти или за да достави хранителни стоки от парниковите куполи на клана Чан. Справяше се по-добре, когато виждаше местоназначението си, без да му се налага да разчита на сложните навигационни системи. Вече познаваше проходите през скалните отломки като петте си пръста.

Щом „Водолей“ доближи кръжащите в орбита планетоиди, Нико забеляза два дреднаута на ЗВС да обикалят във външния периметър. Зевесетата бяха разчистили голяма част от преградното поле, за да отворят проход. Във всички посоки се бяха разлетели камъни и прахоляк, които се нагорещяваха и ускоряваха скоростта си от непрекъснати взривове.

Три товарни кораби на клановете се стрелнаха, преследвани от бързи ремори. Клановете бяха модифицирали много от корабите си със „спринтови“ двигатели и излетелите съдове се пръснаха в различни посоки толкова бързо, че военните не можаха да ги застигнат.

— Шиз, какво става тук?

Той посегна към комуникационната система, за да се свърже с контролния център на Ураганово депо, но се сети, че ще е по-умно да си трае. „Водолей“ беше малък кораб и се приближаваше във висок полюсен вектор. Нико беше сигурен, че ЗВС все още не са го забелязали.

В този момент засече предупредително съобщение:

„Говори Роберто Кларин. ЗВС установиха контрол над Ураганово депо! Конфискуват цялото ни продоволствие. Няма съмнение, че ще избият всички ни до крак“.

Беше стандартно съобщение за аварийна ситуация. Щяха да минат години, докато достигне най-близката обитаема система, но пристигащите скитнически кораби, като този на Нико, можеха да го засекат.

Нико се разтресе от гняв. Не знаеше какво да предприеме. Затворените в цистерните на „Водолей“ могъщи вентали започнаха да клокочат и да вибрират от въпроси и тревожно любопитство и той изръмжа:

— Помните ли какво ви казах за нашите тъпи войни? Сега сте свидетели на една от тях.

Под него, на Ураганово депо, работници на ЗВС товареха сандъци с хранителни припаси, пълни с екти цистерни, материална част и лична собственост. Нико включи на подслушване водените на честотите на ЗВС разговори. Зевесетата се майтапеха и ругаеха, развеселени от безпомощните опити на скитниците да окажат съпротива.

— Ограбват ни като пладнешки разбойници! — възкликна Нико ужасено.

И долови дълбокото безпокойство на венталите.

„Това е като нападение на хидроги… само че тези войници издевателстват със собствения си народ“.

Всички обитатели на Ураганово депо бяха пленени — откарваха ги на мантите. Шефът на станцията Роберто Кларин очевидно беше задържан като военнопленник, въпреки че нямаше официално обявена война. Нико се ужаси, че военните ще обявят всички обитатели на Ураганово депо за „безследно изчезнали“.

„Арестувайте всички до един — изкомандва гласът на генерал Ланиан. — Претърсете внимателно и си свършете работата както трябва. Председателят не иска никакви жертви, освен в краен случай. Той се надява, че това ще ни гарантира по-изгодни условия за капитулация на скитническите кланове“.

— Капитулация? — измърмори Нико. — Пред тези плячкосващи варвари?

От борда на „Водолей“ той записваше подробно действията на ЗВС. Но това изобщо нямаше да изненада клановете, особено след като самият той беше намерил разрушените останки от кораба на Камаров.

— Трябва да предупредя Рандеву.

Нямаше търпение да отлети веднага, но не искаше да го направи преди окончателното приключване на операцията. Поддържаше двигателите си готови за рязко ускорение, ако му се наложи да се измъква.

„Ние можем да предадем съобщението — казаха в ума му водните създания. — Всички кораби с вентали на борда ще узнаят за случващото се тук. Те могат да разпратят бързо новината сред скитниците“.

Нико погледна блещукащите бидони, наредени около него в пилотската кабина.

— Можете да общувате по-бързо помежду си, отколкото ако аз изпратя сигнал?

„Ние всички сме едно цяло. Каквото знае един от нас, знаят го всички вентали“.

— Като телевръзката чрез световната гора?

„Верданите са подобни на венталите. Затова бяхме съюзници в древната война“.

След около час повечето бойни кораби на ЗВС бяха натоварени и отлетяха от гравитационно стабилния остров между кръжащите планетоиди. Мантите, събрали военните си трофеи, се приближиха към патрулиращите дреднаути през осеяната със скални отломки зона, спряха в периферията на системата и зачакаха.

Но два от крайцерите останаха последни, все още прикрепени към току-що опустялото депо. Включиха двигателите си и използваха акселерационната тяга, за да отблъснат деликатно балансираната в точката на равновесие станция. След това се издигнаха и се отдалечиха от огромното струпване.

Устойчивостта на депото поначало беше относително несигурна, тъй като то беше разположено в идеалния център между двата полюса на кръжащите скални масиви. Допълнителният тласък на мощните двигатели на мантите го извади от точката на равновесие и Ураганово депо постепенно започна да набира скорост като търкулнала се от върха на стръмен склон топка.

— Не мога да повярвам! — промълви Нико. Не преставаше да записва всичко ставащо. — Просто не искам да повярвам на това, което виждат очите ми!

Ураганово депо се носеше все по-надалеч. Върху него започна да се изсипва канонада от скални и ледени отломки. Нико превключи наблюдателния периметър на кораба на по-широк обхват. Огромен метеорит прониза един от товарните корпуси и в него зейна огромна дупка. Все повече отломки обстрелваха, нащърбяваха и раздробяваха клатушкащата се станция — а тя продължаваше да се приближава към по-близкия от двата вкопчени във взаимната си гравитация планетоида.

Ураганово депо най-накрая се блъсна в летящата в космоса планина и за част от мига всичко приключи.

Съоръжението се стовари върху покрития с остри ръбове планетоид и се сплеска. Разлетяха се струи въздух, проблеснаха пламъци от възпламененото складирано гориво и взривените енергийни батерии. Във всички посоки плиснаха отломки — разпръскваха се като на забавен каданс в огромно космическо ветрило от всевъзможни боклуци.

Нико насмалко щеше да повърне.

Като самодоволна и преяла от задигнатите съкровища змия, бойната група на ЗВС се отдалечаваше тромаво: армия надменни завоеватели, отнасящи пленниците със себе си. Щом ЗВС излязоха от обхвата на видимостта и Нико вече беше сигурен, че няма да го засекат, той включи двигателите на максимална скорост и каза на венталите:

— Трябва да се махнем оттук.

Съобщението вече беше разпратено до всички кораби с водни същества, но само той можеше да покаже изображенията, комуникационните записи и неоспоримите веществени доказателства. Надяваше се този път да не се загуби. Отговорността му беше огромна.