Бягството

13

Пулър се настани в канцеларията и се зае със записите на охранителните камери, уловили събитията през нощта, в която брат му беше избягал от затвора. Неизбежните паузи бяха изтрити, останали бяха само заснетите кадри. Той поиска да затъмнят прозорците, за да може да се съсредоточи единствено върху екрана. Общата продължителност на записите от всички камери беше някъде около два часа. Не се падаше повече от трийсет минути на камера. Забележително кратко време за важните събития, които се бяха случили.

В началото му трябваха няколко минути за ориентация. Коридори, стаи, врати. Когато токът спря, той се приведе напред и започна да разглежда кадрите един по един.

Мрак. Виждаха се малко неща.

После осветлението се възстанови за момент, примигна и отново угасна. Камерите бяха успели да уловят бягащи силуети и подскачащи лъчи на фенерчета. Имаше и звук, който той побърза да изолира, като се вслушваше в отделните гласове. Съмняваше се, че някой от тях принадлежи на брат му, но нямаше как да изключи подобна възможност. Кадрите се сменяха един след друг, а той продължаваше да напряга очи в търсене на познатия силует. За съжаление, камерата, която хващаше вратата на килията му, беше разположена твърде далече. Фигурите, щъкащи из дългия коридор, бяха напълно неразпознаваеми. Може би имаше начин за увеличение и допълнително осветяване на кадрите, но със сигурност щеше да отнеме много време.

После се чуха изстрелите. Съвсем истински. Последвалият звук беше толкова силен, че Пулър подскочи. Нима наистина беше експлозия? Във ФВЗ? След това се появиха подкрепленията от Форт Левънуърт, които бързо прочистиха коридорите от напусналите килиите си затворници. Поне доколкото той успя да види.

Облегна се назад и изпи остатъка от водата в бутилката пред себе си. Нямаше нищо, което да обещава бърз напредък. Разполагаше с трансформатори, от които никой не беше очаквал да изгорят по време на гръмотевична буря. Разполагаше и със затлачен генератор плюс двама ефрейтори, които най-вероятно щяха да операт пешкира за случилото се или най-малкото кариерата им щеше сериозно да пострада.

Разполагаше още с изстрели и експлозия, за които никой все още нямаше смислено обяснение. Това, с което не разполагаше, бяха мотиви, улики и заподозрени. Нямаше нищо. А брат му беше изчезнал без следа, може би отвлечен от врагове на САЩ. Защото нямаше начин да се е измъкнал сам, без чужда помощ.

Пулър натисна още няколко клавиша и на екрана се появи кристално ясен образ, заснет още преди спирането на тока. Приведе се напред и се втренчи в брат си.

Робърт седеше на закрепен за стената и пода на килията нар. Стените бяха от бетонни блокове, а подът — от гладък цимент. Имаше един прозорец. Под него шкаф и умивалник, също завинтени в стената. Робърт беше с оранжев гащеризон и гуменки без връзки. Връзките можеха да се превърнат във въже, което би могло да се използва за нападение или самоубийство. Брат му четеше книга. Гърбът му опираше в стената, а дългите му крака бяха изопнати на нара. Когато грохотът на бурята достигна до него, той за момент вдигна глава, а след това се върна към четенето. След което токът спря и килията потъна в мрак. Миг по-късно генераторът се включи и лампите светнаха. Камерата в килията му отново оживя.

Робърт все още беше на нара, но вече не четеше книга. Беше стъпил на пода и гледаше към вратата. Генераторът всеки момент щеше да блокира и мракът щеше да се завърне.

Миг преди да се случи това, Пулър спря кадъра, приведе се напред и се втренчи в лицето на Робърт, сякаш за да разчете мислите, преминаващи през неговия зашеметяващо сложен ум.

Говори ми, Боби. Покажи ми нещо. Какво мислиш, какво чакаш? Нещо, което предстои да се случи? Или пък не?

Не за пръв път му направи впечатление колко много прилича на по-големия си брат. И двамата бяха високи, с еднакви носове и квадратни челюсти, наследени от баща им. Хлътналите им очи им придаваха замислен мрачен вид независимо от това, което им се въртеше в ума. Наистина, и тримата мъже от фамилия Пулър бяха малко мрачни.

Мислите му неусетно се върнаха към детството. Благодарение на пъргавия си ум Боби беше неизменен лидер на хлапетата във военните бази, където живееха. Пулър не познаваше по-чувствителен и по-честен човек от него. Толкова чувствителен, че баща им постоянно му триеше сол на главата за тази „слабост“. Правеше го толкова често, че Джон все още помнеше точните му думи: „Не можеш да командваш хората в бой, ако те харесват, Боб. Те трябва да изпитват равни части страх и респект към теб. По мое мнение страхът дори трябва да има предимство. Респектът си е респект и толкова. Но страхът може да ти помогне да преодолееш всички препятствия, измислени от врага. Ако хората се страхуват от теб, те ще те последват дори в ада. Защото страхът, че ще се изложат пред теб, ще бъде много по-силен от онова, което ги очаква на бойното поле. Запомни го, синко. Дори да забравиш всичко друго, което съм ти говорил, това трябва да го запомниш“.

Но Боби така и не преодоля тази своя „слабост“. Вероятно именно тя беше причината да се насочи към ВВС вместо към армията. И да свърже кариерата си с технологиите, а не с пушките и престорената самоувереност.

Когато научи от капитан Макри, че компютърната система на затвора е била хакната, първата мисъл на Пулър беше за брат му, който се справяше с компютрите по-добре от всеки друг, когото познаваше. Но това нямаше как да се е случило, тъй като достъпът му до подобна техника в затвора беше напълно изключен. Освен това, когато електрозахранването беше възстановено, той продължаваше да седи мирно и кротко. И дори изглеждаше леко изненадан. Е, добре, не е бил брат му. Но кой тогава?

Мислите му бяха прекъснати от отварянето на вратата. На прага се появи жена на неговата възраст, висока и стройна, с широки рамене и тесни бедра, облечена в черен костюм с панталон и бяла блуза с вдигната яка. Пулър реши, че изглежда доста шик, въпреки че не разбираше нищо от мода. Кестенявата й коса се спускаше до раменете, лицето й беше обсипано с лунички, а носът й бе остър и леко чип. Имаше атлетичен вид, а от поведението й лъхаше самочувствие.

— Агент Пулър?

Стреснат от това необичайно обръщение, Джон стана на крака.

— Старши армейски следовател Джон Пулър от Седемстотин и първи отряд на ОКР в Куонтико — представи се той.

— Вероника Нокс — протегна ръка жената, след което вдигна пред очите му служебната си карта. — УРС — добави тя. Управлението за разузнаване и сигурност към американската армия.

— Къде е базата ви? — попита той.

— Всъщност никъде. Отивам където има проблеми. Затова съм тук.

— Ясно. Чинът ви?

— Защо ви е?

— Стандартна процедура.

— Капитан.

— Много добре, госпожо — каза Пулър с предчувствието, че има нещо странно в появата й.

— ОКР вече разследва тук — добави Нокс.

— Знам.

— Но вие не сте част от техния екип.

— И това го знам, госпожо.

— Не е нужно да ме наричате „госпожо“.

— Добре.

— А беглецът е по-големият ви брат — продължи тя, седна и насочи показалец към лицето на Робърт на екрана. — Главният герой. Открихте ли нещо?

— Още не.

— Известно ми е, че сте оторизиран да бъдете тук. Изпратиха ни копие от заповедта. Но защо всъщност дойдохте?

— По същата причина, която е довела и вас. За да разбера какво се е случило.

— Значи ОКР разполага с достатъчно ресурс, за да удвои своите екипи?

— Не. При нас също има недостиг на хора, както при всички останали армейски подразделения.

— Тогава? — погледна го с очакване Нокс.

— Какво тогава?

— Защо дойдохте? — повтори въпроса си тя.

— Защото ми възложиха това разследване. Аз съм войник и изпълнявам заповедите си.

— Аз също. Изпратиха ме тук, за да работя с вас.

— Кой ви изпрати? — остро попита Пулър.

— Достатъчно е да знаете, че съм прикрепена към вас. Ако имате желание да разберете от кого, моля, действайте.

— Но защо няма да ми кажете?

— Защото не ви познавам и не съм сигурна дали мога да ви се доверя. Поне засега.

— Не носите униформа.

— Нито пък вие.

— Може би ще я облека на даден етап.

— Може би и аз. — Тя отново погледна към екрана. — Сигурен ли сте, че нищо не привлече вниманието ви?

— Да.

— Да се надяваме, че това ще се промени.

Начинът, по който изрече тези думи, накара Пулър да се втренчи в нея.

— Вече проверих трансформаторите в подстанцията — каза той. — А също така и генератора.

— Претоварване поради бурята, микроорганизми и двойка тъпаци, които със сигурност ще операт пешкира — изстреля бързо Нокс.

— Стигнах до абсолютно същото заключение — рече той, като продължаваше да я наблюдава внимателно. — Значи сме екип, така ли?

— Само понеже армията го пожела — отбеляза тя. — Обикновено работя сама.

— В ОКР работим на групи.

— Различен подход.

— Какво мислите за евентуалното наличие на някакво устройство за произвеждане на звуци? В случая наподобяващи изстрели и експлозия.

— Може би брат ви е имал такова — отвърна тя и отново погледна към екрана.

— И къде го е държал според вас? Килията му е пред очите ви. Да виждате нещо подобно? Защото аз не виждам.

— Сигурна съм, че го познавате по-добре от мен. Както и от всеки друг. Именно това е причината да сте тук.

Пулър погледна към вратата.

— Прегледахте ли регистъра за посетители?

— Това е следващата ми задача.

— Ами тогава да вървим.

— След вас — каза тя и задържа вратата.