3

Джон Пулър хвърли сака си на пода, смъкна шапката и избърса капката пот от носа си. После се просна в леглото. Току-що се беше върнал от разследването във Форт Сил. Резултатът беше неутрализирането на редник Роджърс.

В мига, в който въпреки неговите предупреждения показалецът на Роджърс започна да обира луфта на спусъка, Пулър направи малка крачка вдясно и стреля. Всъщност той не видя Роджърс да натиска спусъка, но реакцията му се дължеше на изражението в очите на младежа и недовършената ругатня, замряла на устните му, прекъсната от мощния откат на неговия ЗИГ. Роджърс удържа на думата си, че няма да напусне сляпата уличка без бой. А Пулър изпита уважение към него. Момчето съвсем не беше страхливец, въпреки че със сигурност и шотът „Джим Бийм“ му помогна.

Куршумът на Роджърс се заби в тухления зид зад гърба на Пулър. Откъртилото се от него парченце проби ръкава му, но без да засегне кожата. Можеше да ликвидира Роджърс с изстрел в главата. Ситуацията беше опасна, но той беше преживявал и по-лошо. Дулото на пистолета му се наведе надолу едновременно с изстрела. Куршумът попадна в десния крак на редника, малко над коляното. Стрелбата в торса не е напълно ефективна, защото раненият понякога има възможност да отвърне на огъня. Но когато е прострелян в областта на коляното, дори най-твърдият мъжкар се превръща в ревящо бебе.

Роджърс изпусна пистолета, падна на земята и закрещя, като притискаше с длани раната си. Вероятно дълго време щеше да куца, но щеше да е жив.

Пулър му направи турникет, повика линейка и го придружи до болницата. Дори му позволи да се вкопчва в ръката му, когато болката ставаше непоносима. След като попълни задължителната купчина формуляри и отговори на цяла лавина от въпроси, най-сетне успя да се качи на военнотранспортен самолет за дома.

В крайна сметка мъжът, когото редникът беше застрелял след неуспешната сделка за дрога, си беше получил заслуженото. А семейство Роджърс от Питсбърг все пак щеше да получи възможност да се грижи за своя син и брат. „Стийлърс“ нямаше да се лишат от заклетия си фен, макар че за известно време щяха да получават подкрепата му от някой военен затвор. Това не биваше да се случи, но се беше случило.

Ситуацията беше критична — един от двамата щеше да загине. Но Пулър винаги бе предпочитал да щрака белезници, вместо да натиска спусъка. Не обичаше да стреля по своите събратя, дори да са извършили престъпление.

Заключението му беше, че денят е бил уморителен и гаден.

Сега се нуждаеше от няколко час сън, нищо повече. Само няколко часа. После щеше да се върне на работа, тъй като в ОКР не се предвиждаха почивки. Разбира се, за известно време щяха да го заковат на някое бюро — задължителна процедура при разследването на случаи с употреба на оръжие. Но след това отново щеше да поеме натам, където го изпратят. Престъпността не се придържаше към никакви графици. Пулър никога не се беше съобразявал с някакво работно време, защото битката не започваше в девет и не свършваше в пет.

Телефонът му иззвъня секунди след като беше затворил очи. Погледна дисплея и изпъшка. Беше баща му. Или по-точно, някой от болницата звънеше от негово име.

Хвърли телефона върху завивките и отново затвори очи. Щеше да говори с генерала по-късно — най-вероятно утре, а може би чак вдругиден. Но не сега. В този момент се нуждаеше от сън повече от всичко на света.

Телефонът отново иззвъня. Пак беше болницата. Пулър не вдигна. След известно време звъненето спря.

После започна отново.

Тези тъпаци няма да се откажат.

Следващата мисъл го накара да подскочи в леглото. Може би се беше случило нещо с баща му… Не, не. Старецът бе твърде голям инат, за да умре сега. Най-вероятно щеше да надживее и двамата си синове.

Той се надигна и посегна към телефона. Изписаният върху дисплея номер не беше на болницата, а на прекия му командир Дон Уайт.

— Слушам, сър.

— Имаме критична ситуация, Пулър. Може би още не си чул за нея.

Пулър примигна и светкавично свърза думите на командира си с обаждането от болницата. Баща му. Нима наистина е умрял? Това не може да бъде! Бойните легенди не умират. Те живеят… вечно.

— Какво не съм чул, сър? Току-що пристигам от Форт Сил. Нещо за баща ми ли?

— Не, за брат ти.

— За брат ми?

Брат му лежеше в най-строго охранявания затвор на страната.

— Ранен ли е? — попита той, въпреки че не можеше да си представи как ще се случи подобно нещо.

Във ФВЗ нямаше бунтове. Спомни си, че въпреки това Боби бе получил удар от някакъв надзирател, но той така и не сподели каква е била причината.

— Не. Нещата са по-сериозни.

По-сериозни от раняване?!

— Той… Мъртъв ли е?

— Не е мъртъв — отвърна Уайт. — По всяка вероятност е избягал.

Пулър си пое дъх и се опита да проумее чутото. Никой не бягаше от ФВЗ. Все едно да отлетиш за Луната с тойота.

— Как?

— Никой не знае.

— Вие казахте „по всяка вероятност“. Нима има някакви неясноти по въпроса?

— Казах „по всяка вероятност“, защото управата на ФВЗ използва именно тази фраза. Станало е снощи. Не мога да си представя защо не са го открили, ако все още се намира в периметъра на затвора. ФВЗ е огромен, но не чак толкова огромен.

— Липсват ли и други затворници?

— Не. Има обаче още нещо, което е не по-малко обезпокоително.

— Какво, сър?

— Неидентифициран мъртвец, открит в килията на брат ти.

Пулър беше толкова изтощен, че не успя да асимилира думите на началника си. Но веднага прецени, че не би постигнал много дори и след десет часа сън.

— Неидентифициран труп? Искате да кажете, че не е нито затворник, нито надзирател, нито друг служител на затвора?

— Именно.

— А как точно е избягал брат ми?

— По време на буря. Централното захранване прекъсва, а след това блокира и резервният генератор. Управата иска помощ от близката база за възстановяване на реда. До момента на преброяването на затворниците всичко изглежда наред. Но после се оказва, че един от тях липсва. Брат ти. Има и една допълнителна бройка — мъртвецът в килията му. Чух, че министърът на отбраната за малко не получил инфаркт, когато му докладвали.

Пулър слушаше разсеяно, тъй като в умореното му съзнание се появи друга мисъл.

— Информирали ли са баща ми? — попита той.

— Лично аз не съм, ако това питаш. Но не мога да кажа за другите. Исках да научиш по най-бързия начин. Докладваха ми за инцидента преди няколко минути.

— Но нали се е случило снощи?

— Предполагам, че управата на ФВЗ не е изгаряла от желание да бие камбаната. Новината стигна до нас по каналния ред. Знаеш как е в армията, Пулър. Всяко нещо с времето си. Няма значение дали щурмуваш укрепление на противника, или подготвяш комюнике. За всичко трябва време.

— Но баща ми може вече да знае, нали?

— Да.

Пулър още беше объркан.

— Сър, бих искал да ви помоля за няколко дни отпуск.

— Очаквах го. Смятай, че го имаш. Сигурен съм, че искаш да бъдеш при баща си.

— Да, сър — машинално каза Пулър, но реалното му желание беше да се намеси в ситуацията с брат си. — Предполагам, че случаят ще бъде възложен на ОКР.

— Не съм сигурен, Пулър. Брат ти служи във ВВС. Или по-скоро е служил във ВВС.

— Но ФВЗ е затвор и на сухопътните войски. Няма териториални спорове.

— Има и още как — изсумтя Уайт. — Военните имат спорове дори за тоалетните. А като отчетем престъплението на брат ти, може би трябва да очакваме намесата на други институции, които бързо ще ни накарат да забравим междуведомствените вражди.

Пулър моментално разбра за какво става въпрос.

— Националната сигурност — мрачно рече той.

— Бягството на брат ти вероятно ще предизвика и други реакции.

— Но той едва ли е стигнал далече. ФВЗ все пак се намира в центъра на голяма военна база.

— В близост до която има летище — отбеляза Уайт. — Да не говорим за между щатските магистрали.

— Това означава, че ще се нуждае от фалшиви документи. Плюс транспорт, пари и дегизировка.

— От външна помощ — довърши Уайт.

— Мислите ли, че е получил такава? Как?

— Не знам. Но това, което знам, е, че повредата на генератора точно когато спира токът е почти невъзможно съвпадение. А как един затворник напуска строго охраняван затвор е въпрос, на който трудно може да се отговори, нали? Ами мъртвецът в килията му? Откъде се е появил той, по дяволите?

— Установили ли са причината за смъртта му?

— Може би, но не са я споделили с мен.

— Мислят ли, че го е убил брат ми?

— Нямам представа какво мислят, Пулър.

— Но сте убеден, че той е получил както вътрешна, така и външна помощ?

— Ти ми кажи, Пулър. Ти си следователят.

— Нямам мнение. Случаят не е мой.

— Бъди спокоен, никога няма да бъде твой! — повиши тон Уайт. — И те съветвам, докато си в отпуск, да стоиш настрана! Проблемите на един Пулър са ми напълно достатъчни, чуваш ли?

— Чувам — отвърна Пулър. Но не е задължително да съм съгласен.

Той затвори и погледна дебелия риж котарак, който се появи в стаята, скочи на леглото и потърка глава в ръката му.

Беше го кръстил Дезо заради дезертьорската му природа — често бягаше от къщи и го нямаше с дни. Погали го по главата, а след това го взе в ръце и го притисна към гърдите си.

Брат му лежеше в затвора вече две години и нещо. Процесът му приключи бързо. Съдебният състав беше изцяло от негови колеги. Така го правеха в армията. Делата не се точеха с години, липсваха безкрайните обжалвания, а медиите бяха държани на разстояние. На подобни процеси нямаха място нашумелите цивилни адвокати, които се интересуваха не толкова от защитата на обвиняемия, колкото от евентуалните авторски права за книга или филм, които биха им донесли милиони долари. Всичко беше в ръцете на военните и те се справяха добре. Разбира се, имаше грозни истории, но те не се изнасяха на показ — погребваха ги в някой затвор.

Самият той дори не присъства на процеса, тъй като по същото време се намираше в Близкия изток, където изпълняваше поредната задача на ОКР — в случая да стреля по враговете на Съединените щати. Армията не се интересуваше от семейните му проблеми. Той имаше поставена задача и трябваше да я изпълни. А когато се прибра в Щатите, по-големият му брат вече се намираше във Федералния военен затвор, осъден да остане там до края на дните си.

Но сега положението беше претърпяло промяна.

Пулър смъкна дрехите си и влезе под душа. Пусна водата и опря глава във влажните плочки на стената. Не можеше да приеме, че брат му е избягал от затвора, защото това беше доказателство, че е виновен — нещо, което Пулър никога нямаше да повярва или приеме.

Убеждението му не се дължеше единствено на кръвната им връзка. Във фамилия Пулър нямаше предатели. Всички нейни представители се бяха били и умирали за родината си. Един от тях се беше сражавал срещу британската армия на страната на Джордж Уошингтън. Друг, ефрейтор Уолтър Пулър, беше намерил смъртта си в Гетисбърг, отблъсквайки южняците при щурма на Пикет. През 1918 г. друг член на фамилията, Джордж Пулър, бе свален над Франция, докато управлявал британски боен самолет. Той бе успял да се спаси, като скочил с парашут, но само четири години по-късно бе намерил смъртта си по време на тренировъчен полет. Най-малко две дузини мъже с фамилията Пулър бяха служили в различни бойни части по време на Втората световна война, като повечето от тях не се бяха върнали.

Ние се сражаваме, не сме предатели!

Той спря душа и излезе от банята. Прекият му командир беше прав в едно — прекъсването на тока и на резервното захранване в един и същ момент наистина беше невероятно съвпадение. А и как брат му би могъл да избяга без чужда помощ? ФВЗ бе един от най-строго охраняваните затвори. Никой не беше бягал от там. Никой.

Но по всичко личеше, че брат му бе успял да го направи. И бе оставил след себе си мъртвец, когото не можеха да идентифицират.

Пулър облече чисти цивилни дрехи, пусна котарака да потича на чист въздух и се насочи към колата си.

Предстоеше му да посети място, където не обичаше да ходи. Почти беше готов да го замени с операциите в Близкия изток, но нямаше как да не отиде. Съвсем ясно си представяше ужасното настроение на баща си, макар да не беше сигурен, че той разбира напълно какво се случва. Не беше приятно да си край него, когато е ядосан — все едно да си пред очите на вбесения генерал Джордж Патън, друга военна легенда, прословута с гневните си изблици.

Пулър се качи в белия служебен седан, запали двигателя и спусна страничното стъкло, за да позволи на топлия вятър да подсуши късо подстриганата му коса. Всичко това беше далеч от очакванията му за първия ден у дома след мисия. Но той отдавна беше наясно, че в неговия свят няма предвидими неща освен усещането, че всеки следващ миг може да ти предложи най-голямото предизвикателство в живота.

Докато шофираше към болницата за среща с непримиримия боец Джон Пулър-старши, генерал в оставка от армията на Съединените щати, внезапно му се прииска ескорт от танковете на Трета армия, командвана от генерал Патън. Беше почти сигурен, че ще се нуждае както от бронята им, така и от огневата им мощ.

Загрузка...