Бягството

53

Нокс седеше в колата, която й бяха отпуснали от УРС във Форт Белвоа. Беше казала на Пулър, че трябва да отскочи до там, за да се справи с натрупалите се формуляри, но истинската й цел беше да изчака излизането на Донован Картър и да го проследи.

Директорът се возеше в черна лимузина с униформен шофьор. Тя успя да зърне и човека, който го придружаваше — началника на вътрешна сигурност Блеър Съливан.

Напуснаха комплекса на АОЗС и Нокс потегли след тях. Когато стигнаха междущатска магистрала 95, тя се намираше през няколко коли от лимузината. Не след дълго се прехвърлиха на магистрала 395 и поеха на север към Вашингтон.

Нокс не знаеше дали от това ще излезе нещо, но беше готова да рискува. Нямаше какво да губи. Излязоха на отбивката за Шърлингтън и тя ги последва. Няколко минути по-късно лимузината спря пред малък търговски център, който изобилстваше от заведения за хранене. Картър и Съливан влязоха в близкия ресторант.

Тя паркира на заден на едно свободно място оттатък улицата и зачака. Използва времето да слуша радио и да отговаря на имейли, но нито за миг не изпускаше от очи входа на ресторанта. Пръстите й престанаха да барабанят по кормилото в момента, в който до лимузината спря бял ван. От него слезе як мъж и вратата му леко блъсна отстрани лимузината.

Стъклото на прозореца се плъзна надолу и шофьорът надникна навън. До слуха й достигнаха гневните му крясъци. Едрият му отговори.

Шофьорът изскочи навън и се изправи на сантиметри от него. Двамата продължиха да крещят, всеки опрял показалец в гърдите на другия.

Нокс се надяваше кавгата да не стане сериозна, тъй като беше сигурна, че шофьорът е въоръжен.

Погледът й попадна на някакъв тийнейджър, който се плъзгаше със скейтборд по тротоара. Имаше дълга къдрава коса, обърната наопаки бейзболна шапка с качулка върху нея, прокъсани на коленете и бедрата дънки и огромни кецове без връзки. Караше ниско приведен, очевидно подготвяйки се за труден скок. В следващия миг се тръшна по задник на тротоара и изчезна от погледа й.

Нокс отново насочи вниманието си към двамата мъже между колите. Те продължаваха да се карат, но сега шофьорът на Картър размахваше документите си под носа на другия. Дано това да сложи край на конфронтацията, помисли си тя.

Главата на хлапака бавно се появи над лимузината. Той изтупа дънките си, спокойно огледа обстановката и се наведе да вземе скейтборда.

За пръв път виждам такава овца да кара скейтборд, помисли си тя.

Хлапакът стъпи на дъската, оттласна се с крак и мина покрай двамата мъже. Постепенно набра скорост, направи остър завой и изчезна зад ъгъла.

Едрият мъж се върна обратно във вана, като продължаваше да ругае. Автомобилът му излезе на заден ход от мястото за паркиране в момента, в който Картър и Съливан се появиха на вратата на ресторанта. Шофьорът изкрещя още някаква ругатня към вана, който отвърна с пронизителен клаксон. После той зърна Картър и Съливан и побърза да отвори задната врата.

Нокс извади телефона си и набра номера на Пулър, който вдигна на второто позвъняване.

Тя му обясни какво прави и къде се намира. Той отговори с няколко кратки изречения.

— Разбрано — каза Нокс. — Но мисля, че…

Изведнъж тя млъкна. Сякаш някой беше натиснал скрит бутон в съзнанието й. Буквално не можеше да повярва на това, което ставаше пред очите й.

Всъщност не ставаше, а вече беше станало.

Чу Пулър, който я викаше по име.

— Нокс? Нокс!

Изобщо не му обърна внимание. Имаше сетива единствено за онова, което се разигра пред очите й.

Мъжът с вана беше блъснал лимузината нарочно.

Хлапакът, който не беше хлапак, караше скейтборда си, докато шофьорът беше ангажиран с другия човек.

Последва планирано падане, позволило на хлапака да се пъхне под лимузината, без да го забележат.

Миг по-късно вече го нямаше.

Едрият мъж се отказа да спори и ванът му бързо изчезна надолу по улицата.

Тя направи усилие да се откъсне от вцепенението и видя, че Картър и Съливан са вече в колата.

Шофьорът седна зад волана и запали двигателя.

Все още с телефона в ръка, Нокс изскочи от колата и хукна да пресича платното.

— Слезте от колата! — изкрещя тя. — Слезте от колата! Под нея е заложена…

Земята сякаш се разцепи под краката й, по асфалта се появиха дълбоки пукнатини, извиващи се като гигантски змии. Бавно, сякаш на забавен каданс. Тя се олюля и се стегна за неизбежното. В съзнанието й изплуваха картини от Мосул, ярки и невероятно живи. В един момент седеше в бронираното хъмви, а в следващия беше на десетина метра от него, просната в прахта. Нямаше представа как се е озовала там, не знаеше кой е оцелял и кой е загинал, обзета от тежкото предчувствие, че и нейният последен час е настъпил.

Всичко това мина през главата й за част от секундата. И слава богу, защото и без това времето й изтичаше.

В последния момент тя отмести очи, понеже можеше да ослепее, ако гледа право в експлозията. Което всъщност нямаше кой знае какво значение, защото хората в такава близост обикновено не оцеляват.

Последната й ясна мисъл беше изненадваща.

Съжалявам, Пулър. Сега всичко зависи от теб.

Ударната вълна я вдигна във въздуха и я запрати на пет-шест метра по-нататък, право във витрината на магазин за спално бельо. Миг преди сблъсъка успя да прикрие главата си с длани. Телефонът й излетя далече встрани, падна на тротоара и се счупи. Нокс се приземи на пода на магазина.

Лимузината беше напълно унищожена. Останките на тримата мъже в купето бяха неузнаваеми. Експлозията изпочупи прозорците от двете страни на улицата. По тротоарите лежаха окървавени хора, някои от тях в безсъзнание, а други — мъртви.

Отвсякъде долитаха писъци и стенания. Мнозина бяха тежко ранени, а тези, които по чудо бяха останали невредими, гледаха картината с изцъклени от ужас очи.

Обстановката беше като в Багдад или Кабул. Нищо не сочеше, че става въпрос за един оживен район на няколко километра от Вашингтон.

Взривът беше задействал алармите на всички автомобили, паркирани от двете страни на уличното платно. Между тях вече тичаха хора — някои към мястото на експлозията, а други в обратна посока, без съмнение ужасени от вероятността да последват още взривове. Полицаят, охраняващ близкия бижутериен магазин, правеше всичко възможно да помогне на ранените и да насочва останалите към по-безопасни места.

Нокс лежеше по очи на пода на магазина сред купчина счупени стъкла, почти затрупана от възглавниците и чаршафите от рафта, в който се беше блъснала. Очите й бяха затворени, а дишането й — плитко и разпокъсано. Кръв обливаше лицето й.

Минута по-късно завиха сирени. Хората закрещяха по-силно, оцелелите се опитваха да помогнат на ранените и умиращите.

Вероника Нокс продължаваше да лежи неподвижно с окървавено лице.