Бягството

32

— Благодаря, че сподели тази информация с мен, Пулър — рече Нокс.

Седяха в лоби бара на хотела, в който беше отседнала Шайрин Кърк. Самата тя спеше в стаята си. Пулър се беше срещнал с Нокс, за да й разкаже всичко, което беше научил от Кърк в колата.

— Трябваше да знаеш.

Нокс отпиваше от висока чаша с просеко, а той си беше поръчал бира.

— Но госпожа Кърк очевидно не искаше да говори пред мен — отбеляза тя. — Затова изчака да останете насаме.

— Тя си е потайна.

— Не мога да я обвинявам.

Нокс огледа бара. Беше пълен с гости на хотела, някои от тях с партньори, а други явно търсеха такива, дори и само за една нощ.

— Какво възнамеряваш да правиш сега?

— Мисля да си поговоря с тези хора — отвърна Пулър и плъзна едно листче към нея.

— Свидетелите по делото? — погледна го Нокс.

Пулър допи бирата си и кимна.

— Сюзан Ренълдс все още е държавна служителка, но работи във Форт Белвоа, Вирджиния. Найлс Робинсън заема някакъв пост в частна фирма, свързана с правителството. Седалището й е във Феърфакс, Вирджиния.

— Дистанционно или очи в очи?

— Никога не интервюирам хората дистанционно — поклати глава той.

— Интервюираш или разпитваш?

— Зависи от хората.

— А какво очакваш да откриеш?

— Отговори.

— Кога тръгваш?

— Утре сутринта. Има един полет в осем, който каца на „Рейгън Нешънъл“ два часа по-късно.

Пулър плати сметката и стана, а след това хвана ръката й.

— Свидетелите не знаят, че отивам при тях, Нокс. Искам да ги изненадам.

— Ако се страхуваш, че ще ги уведомя, спокойно можеш да преспиш в стаята ми и да ме наблюдаваш. Регистрирах се тук малко преди да се срещнем в бара.

Той мълчаливо се взря в лицето й, за да прецени изражението му.

— Вярвам ти, Нокс.

— Не, не ми вярваш! — гневно отвърна тя. — Ако не искаш да дойдеш в стаята ми, аз ще дойда в твоята. А след това заедно отлитаме на изток.

— Не е нужно да го правиш.

— Напротив, нужно е. Забелязах как ме гледаш и затова искам да го направя.

— Мисля да си ангажирам стая.

— Нали си имаше стая?

— Освободих я веднага след като те оставих на гробището. Планирах да проверя още някои улики, преди да замина за Вашингтон. Но нещата се промениха след инцидента с Макри и появата на Шайрин. Можем да тръгнем утре сутринта, а аз ще се регистрирам тук.

— Пулър…

Но той вече беше напуснал бара и крачеше към рецепцията.

Скръстила ръце пред гърдите си, Нокс остана да гледа след него. Жената зад гишето проведе няколко телефонни разговора, а Пулър ставаше все по-намръщен.

— Много съжалявам — каза най-сетне тя. — Опитах дори най-скъпите хотели в центъра, но без резултат.

— Благодаря — рече Пулър и се върна при Нокс.

— Какво става? — попита тя.

— Някакъв конгрес на животновъдите. Преди десет минути са ангажирали последната свободна стая в хотела.

— Животновъди ли? — усмихна се Нокс. — Не знаех, че и те си правят конгреси. Какво обсъждат, за бога? Може би как се доят крави?

— Това означава, че всички хотели са пълни — отвърна Пулър.

— Е, моята стая е на разположение. Да вървим.

Пулър излезе от банята, облечен с долнище на анцуг.

Нокс пристъпи към него и му подаде телефона си.

— Можеш да го провериш — обяви тя. — Докато се преобличаше, не съм водила разговори и не съм изпращала имейли или есемеси. Ако искаш, можеш да го задържиш, докато пристигнем във Вашингтон.

— Вече наистина прекаляваш.

— По-скоро действам както трябва.

Вратата на банята се затвори зад гърба й. Миг по-късно се разнесе шуртене на вода.

Пулър огледа стаята. Едно легло и един фотьойл. Лицето му се разкриви в гримаса при мисълта да прекара нощта в някакъв тесен за него фотьойл. Сведе очи към пода. Дюшеме.

Обади се на рецепцията и поиска походно легло. В хотела нямаше такова — животновъдите ги бяха заели всичките.

— Имаме детско легло — каза жената.

— Благодаря — рече Пулър и затвори.

Умница.

Седна на фотьойла и погледна телефона на Нокс. Тя беше махнала автоматичното заключване, за да елиминира необходимостта от парола. Нямаше нито входящи, нито изходящи разговори. Той провери за есемеси и имейли, но не откри такива. Беше му казала истината. За всеки случай отвори кошчето, но и в него нямаше нищо.

Остави телефона на нощното шкафче, протегна крака и зачака. Чуваше шуртенето на водата в банята. После Нокс запя. Мислите му неусетно го отнесоха далече назад към един човек.

Майка му.

Отношенията между родителите му винаги бяха обтегнати. Майка му беше кротка жена, но проявяваше желязна воля всеки път когато Джон Пулър-старши я притискаше в ъгъла. Същевременно беше много привързана към момчетата си… докато един ден внезапно не изчезна от живота им.

Преди това си беше взела душ. Точно това пробуди спомените му. Чуваше шуртенето на водата и песента на майка си. Пулър играеше в задния двор. Спомни си, че беше погледнал къщата в близост до военната база. Майка му беше на прозореца, увита в хавлия и с все още влажна коса. Очите им се срещнаха. Тя се усмихна и му помаха, а той й отвърна.

Тогава я видя за последен път. Когато влезе вътре, нея вече я нямаше. Мащабното издирване, което последва, остана без резултат. Оттогава баща му никога не бе споменал името й.

За приятелите си Джаклин Пулър беше Джаки. А тя имаше много приятели, значително повече от баща му. Хората се страхуваха от него, но нея я обичаха. Нямаше ден от живота му, в който да не мислеше за нея. Нито един.

Представи си лицето й, усмивката, помахването. Бяха изпълнени с любов и насърчение и нищо не предвещаваше този трагичен и загадъчен край.

До слуха му долетя глас и образът започна да се размива.

— Пулър? Пулър?

Някой разтърси рамото му.

Спомените се стопиха и той отвори очи. За един миг му се стори, че пред него стои отдавна изгубената му майка.

Но това беше Нокс, увита в хавлия и с мокра коса.

— Добре ли си?

В очите й се четеше загриженост.

Пулър се прокашля и рязко се изправи, а тя машинално отскочи назад, тъй като той без малко не настъпи босите й крака.

— Извинявай, но нещо се бях замислил — каза той.

— Чудя се за какво — засмя се тя.

Той й се усмихна насилено, взе телефона от шкафчето и й го подаде.

— Мисля, че това беше твое.

— Сигурен ли си, че не искаш да го задържиш?

— Сигурен съм, че би било излишно.

Тя върна телефона на нощното шкафче, след което огледа фотьойла, пода и леглото.

— По-добре да решим кой къде ще спи.

— Виж какво, ще бъде най-добре да спя във фоайето — отвърна той. — Там има диван.

— Нима се страхуваш да прекараш нощта в стаята на една жена? — попита тя. — Къде остана прословутата рейнджърска самодисциплина?

Пулър огледа увитата й в хавлия фигура.

— Вярвам в себе си — вдигна глава той, доловил аромата на ванилия от косата й. По гърба му полазиха тръпки.

— Тогава какъв е проблемът?

— Мога да спя на фотьойла или на пода.

— Но можеш да спиш и в леглото. Аз ще използвам фотьойла.

— Това е твоята стая, Нокс.

— Ти си много по-едър от мен, а аз съм спала и на много по-лоши места.

След тези думи тя извади дрехи от куфара си и тръгна обратно към банята. Минута по-късно се появи облечена в шорти и блуза без ръкави. Косата й беше пусната. Взе една възглавница от леглото и едно одеяло от гардероба. След това се сви на фотьойла и се зави с одеялото.

— Сигурна ли си? — попита Пулър, като наблюдаваше действията й с нарастващо смущение.

— Да! Ще изгасиш ли лампата?

Пулър щракна ключа, изтегна се на леглото и придърпа чаршафа върху гърдите си.

— Какво си мислеше, когато излязох от банята? — надигна се на лакът Нокс. — За брат ти ли?

— Не. За друг член на семейството.

— За баща ти?

— Не — рязко каза той.

— Добре, схващам намека и спирам да питам.

За известно време лежаха в тишина, нарушавана само от дишането им.

— За майка ми — обади се той. — Мислех за майка ми.

Обърна се и срещна погледа на Нокс.

— Тя жива ли е?

— Не знам.

— Какво й се е случило?

— Изчезна, когато бях още момче. Точно преди това ми махна от прозореца, докато играех на двора. В един момент беше там, а в следващия изчезна. Не я видях никога повече.

— Съжалявам, Пулър.

— Не съм… Не съм споделял това с никого.

— Разбирам.

— Ще ти бъда благодарен, ако…

— Умея да пазя тайна. Заклевам ти се, че няма да кажа на никого.

— Благодаря ти.

— Но защо се сети за нея точно сега? Заради брат ти?

— Не. Случи се, докато ти беше под душа. И пееше.

— Пяла съм под душа? — притеснено попита тя. — Съжалявам, но дори не съм се усетила. А и не мога да изпея дори един верен тон.

— Не, справи се добре.

Отново настъпи тишина.

— Това ли е споменът за майка ти? Освен че си я видял на прозореца? Пеела е, така ли?

Пулър само кимна. В момента не можеше да говори.

— Нямах представа, Пулър. Ако имах, едва ли щях…

— Знам — прекъсна я той, замълча за момент, после каза: — Какво семейство, а? Брат беглец, изчезнала майка и затворен в болницата баща, който си въобразява, че все още командва армейски корпус.

— Дядо ми имаше алцхаймер — промълви тя. — Това е… ужасна болест, която изтрива от съзнанието ти абсолютно всичко важно.

— Така е.

В стаята отново се възцари тишина.

— Лека нощ, Пулър.

— Лека нощ, Нокс.