Бягството

46

Шест часа по-късно наближиха Вашингтон и Пулър внимателно побутна Нокс.

Тя се събуди веднага. Спокойна, уверена и готова за действие.

— Не се сетих да те попитам къде ще отседнеш — каза той.

— Можеш да ме оставиш пред хотел „Дабълю“ в центъра. Намира се на лесно място, а аз съм била там и преди.

— На две крачки от Белия дом. Да не би да имаш среща с президента?

— Не, това не влиза в днешната ми програма — отвърна тя.

Пулър я погледна. Начинът, по който изрече тези думи, звучеше съвсем сериозно.

— Добре, ще те закарам — каза той.

— А ти? — изгледа го тя.

— Ще отскоча до Куонтико да си взема чисти дрехи и някои други неща. И ще се обадя в службата.

— Аз ще го направя от хотела.

— Питам се как ще приемат факта, че си стреляла срещу двама души, единият от които е мъртъв?

— Според мен добре, особено ако обърнат внимание на алтернативата — отвърна тя. — Но това едва ли ще ме спаси от попълването на купища формуляри и писането на доклади. Рано или късно ще трябва да се върна в Канзас и Северна Каролина, за да свърша тази работа.

— Надявам се, че ще открият онзи, по който стреля в Шарлът.

— Това би ми помогнало. Може би ще се окаже, че е умрял в някоя от съседните улици.

Телефонът на Пулър отново изпиука. Той провери дисплея, докато чакаха на червен светофар, а след това го прибра в джоба си.

— Нещо важно? — погледна го тя.

— Генерал Райнхарт и господин Шиндлър настояват за среща.

— Къде?

— Те също са се върнали на изток и предлагат вечеря във Военния клуб. В осем и половина. Ще дойдеш ли?

— Не мисля, че искат да се срещнат с мен — каза Нокс.

— Това изобщо не ме засяга. Ти си част от моя екип и по тази причина трябва да присъстваш и да докладваш.

— Чувала съм, че Райнхарт е голямо куче.

— Такъв е всеки, който се бори за четвърта звезда на пагона — сви рамене Пулър. — Ще се наложи да облека униформа. Мога да те взема малко след осем и да отидем заедно. Как ти звучи това?

— Звучи ми добре. Наистина съм поласкана.

— За какво?

— Че бях включена в твоя екип.

Спряха пред хотела. Нокс слезе и взе нещата си от багажника. После заобиколи колата и му направи знак да свали стъклото.

— Аз пък все си мислех, че ти си част от моя екип — игриво каза тя, целуна го по бузата и тръгна към хотела.

Той я изчака да влезе, вдигна стъклото и потегли.

В Куонтико Пулър проведе кратка среща с командира си Дон Уайт. Той беше крайно недоволен от ситуацията, а и си даваше сметка, че не му е казал всичко.

— Знам, че това разследване е свързано с голямо напрежение за теб. Но съветът ми е да следиш всички посоки на компаса. Ако нещата тръгнат на зле, което е доста вероятно, ще обвинят теб, при това толкова бързо, че свят ще ти се завие.

— Разбрано — кратко отвърна Пулър.

Малко по-късно той позвъни в офиса на Райнхарт и получи разрешение да вземе на вечерята Нокс. След това попълни няколко формуляра и се обади на ветеринаря във Форт Левънуърт, за да провери как се чувства Дезо.

— Какво да ти кажа? — отвърна човекът. — Проклетият котарак изобщо не знае, че си го зарязал!

— Е, добре. Предай на Дезо, че и аз го обичам.

Той облече екипа си и излезе да потича, въпреки че до вечерята във Вашингтон не оставаше много време. След кроса се прибра в квартирата си с приятно чувство на умора в мускулите и в добро състояние на духа благодарение на ендорфините. Взе бърз душ и прегледа бележките си от последните дни.

Смъртта на Макри.

Смъртта на украинеца.

Смъртта на Дофри.

Изчезналите трансформатори.

Човекът, който го беше спасил, вероятно брат му.

Лъжите на Сюзан Ренълдс.

Нападението.

Смъртта на Найлс Робинсън.

Писмото на баща му.

Брат му, някъде там.

И Нокс. Бяха си разменили погледи, които за малко не доведоха до размяна на още много неща. След което дойде есемесът. Тя не беше тази, за която се представяше. Той не можеше да й се довери изцяло. Всъщност на никого не можеше да се довери. Не, това не беше светът на военните въпреки присъствието на доста униформи. Това беше светът на разузнаването, задръстен от лъжи, съмнителни съюзи, скрити мотиви, променящи се планове. Докато ти забиваха нож в гърба, тези хора ти казваха това, което искаш да чуеш, и прехвърляха вината за деянието си на други. Този свят беше светът на брат му, но за него си оставаше безкрайно чужд.

Пулър облече парадната си униформа, напусна Куонтико и пое на север по междущатска магистрала 95, която щеше да го отведе във Вашингтон. За късмет, натовареният трафик беше в южна посока, както обикновено привечер. Не след дълго той спря пред хотел „Дабълю“ и извади телефона си с намерението да изпрати съобщение на Нокс, но в същия момент тя се появи. Беше с морскосин костюм, бледосиня блуза и обувки на висок ток. Косата й беше прибрана на плитка, а под мишницата си стискаше чантичка. Пулър вече знаеше, че вътре има зареден пистолет.

Той отключи пътническата врата и тя се качи. Погледът му неволно се спря на дългите й бедра под фината материя.

— Е, успя ли да свършиш нещо днес? — попита тя.

— Доста неща. А ти?

— И аз свърших едно друго. Получи ли разрешение за присъствието ми на вечерята?

— Всичко е наред.

— Изненадана съм, че са се съгласили.

— Е, вероятно са провели няколко разговора, изпратили са имейли, а след това са проверили биографията ти ред по ред, консултирайки се с точните хора. И ето те тук. Бъди сигурна, че вече знаят за теб повече, отколкото ти самата.

Потеглиха към Военния клуб, който не беше много далече.

— И така, каква е програмата?

— За програмата отговарят те — каза той. — Генералите и приближените до президента хора обичат да контролират нещата. А аз съм само един скромен следовател.

— С тази самооценка няма да стигнеш далече — рече тя.

— За мен е важно да напредвам бавно, но стабилно.

— Освен ако някой не те гръмне.

— По-добре ли се чувстваш? — погледна я той. — Преодоля ли онова, което те мъчеше?

Тя отново скръсти ръце пред гърдите си — нещо, което правеше само когато е в отбранителна позиция или иска да избегне директните отговори.

— Все още работя по въпроса.

— Добре, ясно. Може би трябва да опиташ с антидепресанти или със свещеник.

— Свещеник ли? — втренчено го погледна тя.

— В досието ти пише, че си католичка. Предполагам, че това ти дава право на изповед, а изповедта е балсам за душата.

— Пак ли ме обвиняваш в лъжи?

Пулър си проби път сред оживения трафик и спря на червен светофар.

— След десетина минути сме там — каза той.

— Не те разбирам, Пулър.

— Не беше болна, нямаше дори настинка. Гласът ти беше нормален, по пътя към Вашингтон не кашля и не киха. В един момент включих климатика, но ти дори не потръпна. Освен това и аз съм алергичен към полени, но не усетих във въздуха дори следа от тях.

— Тоест?

— Лицето и очите ти бяха зачервени по други причини — най-вероятно плач. Пак ще повторя, че не те познавам чак толкова добре, но след като си рухнала, причината за това трябва да е сериозна. И вероятно ще се стовари върху мен. Ако бъркам, спокойно можеш да ми кажеш.

Светофарът светна зелено, но Пулър не помръдна. Колите отзад започнаха да свирят.

— Карай. По думите ти имаме някакви си десетина минути.

Той настъпи газта и пресече кръстовището.

— Вече ти казах, че не съм тази, за която се представям — продължи минута по-късно тя.

— А пък аз ти отвърнах, че не съм изненадан.

— Ами ако… — Тя замълча и извърна глава към страничното стъкло.

— Какво ако?

— Отбий! — завъртя се към него тя.

— Какво?

— Отбий и паркирай. Останалата част от пътя ще извървим пеша. Дори и малко да закъснеем, генералът и господин Шиндлър едва ли ще обърнат внимание. Вероятно ще стигнем по-бързо пеша, отколкото ако висим в задръстването.

По чудо намериха място за паркиране още на следващата улица.

Извървяха около половин пряка, преди тя да проговори.

— Хубава шапка. Още като те видях, исках да ти кажа, че в униформа изглеждаш много добре. Внушително.

— И ти изглеждаш отлично, но все още чакам да чуя това, което имаш да ми кажеш — отвърна той.

— Включването ми в разследването не беше случайно. Назначиха ме заради теб.

— С каква задача?

— Да следя твоите действия и да докладвам. Което и правех.

— Това ли е всичко?

— Не ти ли стига? — побутна ръката му тя.

— Времето на флиртовете отмина, Нокс.

Тя веднага стана сериозна и се загледа през предното стъкло.

— Не, не е всичко. Трансформаторите…

— Какво за тях? — загрижено попита Пулър.

— Аз уредих да бъдат откарани. В комплект с Джордан, човека от поддръжката.

Пулър се закова на място, а Нокс продължи още няколко крачки по инерция. После се завъртя и бавно тръгна към него. Челото й беше сбърчено от притеснение.

— Уредила си премахването на важни доказателства в криминално разследване? — мрачно изрече той. — Това е възпрепятстване на правосъдието.

— Уверявам те, че не беше по моя воля — каза тя. — Беше заповед.

— Чия?

— На началниците ми.

— Искам имена, чинове, постове!

— Страхувам се, че няма как да стане.

— Току-що призна престъпление, Нокс.

— За което никога няма да бъда съдена. Така се прави в моя свят.

— Но не и в моя!

— Ако все още не си обърнал внимание, ти се намираш в моя свят. Просто защото там е живял брат ти.

— Защо трябваше да премахнеш доказателствата?

— Защото върху тях щяха да бъдат открити следи от експлозиви.

— Искаш да кажеш, че е било саботаж?

— Те не биха оставили това на случайността. Същото се отнася и за генератора, който умишлено е бил блокиран.

— А двамата техници?

— Така и не са разбрали. Хората на Макри не са имали никакви проблеми да го блокират.

— Откъде знаеш всичко това?

Двамата продължиха по тротоара.

— Имаме сериозен проблем, Пулър. Сред нас има предател, може би повече от един. Всъщност със сигурност са повече. Всичките на високи позиции. Именно те са вкарали брат ти в затвора. Без съмнение планират нещо друго, нещо голямо…

— Но защо тогава съм тук? Ти знаеш всичко! Защо ме поканиха да се включа в купона?

— Това е най-важният въпрос. Защо са те поканили? Все още не съм открила човек, който да ми даде задоволителен отговор.

— Райнхарт, Дофри и Шиндлър обясниха, че благодарение на близостта ми с Робърт бих могъл да стигна до заключения, които друг не може да направи. Това бил най-добрият шанс да го заловят.

— Кой знае.

— Ами защо не ги попитаме? Така и така отиваме на вечеря с тях.

— Точно това няма как да направим — каза тя. — Когато споменах, че нещата опират до най-високи места, имах предвид самия Еверест.

— Шиндлър е в Съвета за национална сигурност, човек на президента. А Райнхарт е много уважаван генерал. Нима искаш да кажеш, че тези хора са предатели?

— Не твърдя това, но не казвам и обратното. Знам само едно — трябва да разкрием истината, преди да се е случило нещо необратимо.

— По всичко личи, че знаеш много повече от мен — каза Пулър.

— В някои строго определени области това може би е вярно. Но нямам отговор на въпросите кой и защо, които ти сам си задаваш. Не получим ли някакви отговори, все едно че не знаем нищо.

— Но защо трансформаторите? Какво са искали да прикрият?

— Не искаме те да знаят, че знаем. В противен случай ще се заровят дълбоко и никога няма да ги открием.

— А Макри? А хората, които ме отвлякоха?

— Нямам обяснение. Не знам дали са били част от конспирацията или друга фракция, за която не знаем нищо.

— А мъжете на онази уличка?

— Ако знаех, щях да ти кажа.

— Сигурна ли си?