Бягството

16

Пулър отиде в друг мотел на километър от предишния. Влезе в стаята си, заключи вратата, подпря я с бюрото, включи телефона си на вибрация и се хвърли в леглото, без дори да се съблича. Спа непробудно шест часа — разбира се, в компанията на Дезо, който мъркаше и доволно ближеше лапите си.

Когато се събуди, беше време за вечеря, а в гласовата поща го чакаше съобщение.

Беше от Нокс. С желание за среща. Той не й се обади веднага, защото не беше сигурен, че иска да я види. Освен това го чакаха няколко телефонни разговора.

По-късно взе душ и облече джинси и бяла риза. Седна на леглото да се обуе и едва след това й се обади.

— Къде изчезна, по дяволите? — вдигна на второто позвъняване тя.

Интересно кога е успяла да ме вкара в списъка с контактите си, помисли си той.

— Спах.

— Това е добре.

— Да. Какво има?

— Нови развития.

— По-точно?

— Предпочитам да ти ги кажа лице в лице.

Срещнаха се в заведението, където вечеряха предишната вечер. Той си поръча ребърца със сос „Джак Даниелс“, зеле и моркови с майонеза и печени на скара картофи. Зае се да унищожава всичко това, поливайки го обилно с „Бъдуайзър“.

Нокс си поръча салата и чаша вода. Тя огледа огромната порция в чинията му и отбеляза:

— Можеш да се храниш малко по-добре.

— Така е, сигурен съм, че консервираното месо в салатата ти и химикалите в дресинга няма да ти докарат рак след десет години.

Нокс се облегна назад и сведе мрачен поглед към салатата си, а Пулър се възползва от възможността да я огледа.

Носеше тъмносин панталон, кремава блуза и сако. Изобщо не приличаше на военнослужеща. Това му направи впечатление още при първата им среща.

УРС, помисли си той. Трябва да се дължи на УРС.

Беше убеден, че го очакват още много загадки. Довърши храната в чинията си, опразни халбата и я погледна очаквателно.

— Добре, а сега да поговорим за новите развития — делово рече той.

— Имам информация за хората, които са прибрали изгорелите трансформатори.

Той избърса устата си със салфетка и се облегна назад.

— Как го направи?

— Докато ти спеше, се обадих на няколко души и проследих някои улики — отвърна тя.

— Аха. И?

— Оказа се, че нямат нищо общо с военните.

— Вече имаш цялото ми внимание, Нокс.

— Това е всичко, което научих за тях. Просто не са военни. Все още не знам какви са.

— Ал Джордан спомена, че са били по-старши от него, а това ми прозвуча по военному.

— Проверих и него. Изразил се е образно. Мъжете били с костюми.

— И не са му показали документи?

— Той твърди, че поведението им е било доста заплашително.

— Аха. Ще ми позволиш ли един чисто технически въпрос? Как се отнасяш към УРС — като към военно формирование или като към нещо друго?

— Какво намекваш, Пулър?

— Нищо. Зададох ти най-обикновен въпрос.

— УРС е сто процента военно формирование. Ти много добре знаеш, че седалището му е във Форт Белвоа, а това е военна база.

— Така е, знам. Моят отряд от ОКР също беше там, преди да ни преместят в Куонтико.

— Тогава? — заядливо попита тя, сякаш умираше да чуе още някоя провокация от устата му.

Той реши да приеме предизвикателството.

— Аз също проведох няколко разговора — небрежно отвърна той.

— С кого? — попита с каменна физиономия Нокс.

— От доста години съм в армията, така че имам дълъг списък с контакти. УРС е създадено през хиляда деветстотин седемдесет и седма в Арлингтън Хол Стейшън, Вирджиния. Разузнаване, сигурност, последно поколение кибер оръжия. Доста солидна организация.

— Вярно е.

— Разделени сте на осем бригади, занимаващи се с различни разузнавателни операции, групи за подкрепа и специални отряди. Началникът ви е генерал-лейтенант — равен по чин със сегашния командир на ОКР.

— Познавам структурата на моето командване, Пулър. Спокойно можеш да прескочиш уроците по военна история.

— О, щях да забравя една организация, на която сте подчинени — невъзмутимо добави той. — Централната служба за сигурност.

Тя примигна, но това беше единствената й реакция.

— Учуден съм, че пропусна това уточнение — а именно, че си част от Централната служба за сигурност, която е подразделение на АНС.

— Много ми е трудно да повярвам, че някой в твоя списък с контакти знае към кого принадлежа и към кого не — поклати глава тя.

— Да или не?

— Какво?

— За АНС ли работиш?

Тя му показа служебната си карта.

— Тук пише УРС, Пулър.

— Знам какво пише — отвърна той.

Тя се облегна назад.

— Всъщност какво толкова ти пука за назначението ми? АНС, УРС или армията? — Нокс сви рамене и добави: — Всички сме американци. И работим за Америка.

Пулър я изгледа, но не каза нищо. Изражението му я накара да отмести очи. Той стана и хвърли няколко банкноти на масата.

— Пак ли ме зарязваш? — попита тя. — Това започва да ме дразни, пък и хората ще говорят. — Но тонът й не беше убедителен, а в очите й се четеше паника.

— Пази се, Нокс.

— Предишния път, когато се разделихме по подобен начин, ти откри труп в стаята си, Пулър.

— Нима искаш да кажеш, че имаш нещо общо с това?

— Разбира се, че не. Но имам заповед да работя по този случай съвместно с теб.

— Аз обаче нямам такава заповед. Предполагам, че не мога да ти забраня да се мотаеш наоколо, но с партньорството бяхме дотук. Поне от моя страна.

— Помисли си, Пулър. Хубаво си помисли!

— Ти си помисли, Нокс. Лъжите едва ли са най-добрата политика.

— Не съм те лъгала! — остро възрази тя.

— Но не ми каза и истината, нали?

Тя скръсти ръце пред гърдите си и погледна встрани. Това й е нещо като навик, помисли си Пулър. Не знаеше дали го прави неволно, или търси подходящ момент за поредната си лъжа.

— Не можем ли го обсъдим на някое не толкова публично място? — вдигна глава Нокс.

— Няма смисъл, особено ако ще продължаваш да увърташ.

— Ще бъда максимално откровена, обещавам. Какво ще кажеш?

— Скоро ще разберем — отвърна Пулър и тръгна към изхода.

Тя скочи, хвърли двайсетдоларова банкнота на масата и забърза след него.

Той я чакаше до колата си и преди да потеглят, каза:

— Аз карам, ти говориш.

Направиха ляв завой още на първата пресечка, а след това се насочиха към покрайнините на града. Левънуърт не беше особено голям. Прекосиха центъра с магазините и офис сградите, които отстъпиха място на жилищните квартали. Тук преобладаваха къщите с дворове, повечето от тях тъмни и почти сливащи се с околността.

— Искам да знам дали някой от тези, с които разговаряше, каза, че съм от Централната служба за сигурност — агресивно започна Нокс.

— Защо?

— Не е ли ясно защо? Изобщо не държа да парадирам с поста си.

— Значи все пак си служител на ЦСС?

— Отговори на въпроса ми! — настоя тя.

— Никой не ми е казал.

— Налучквал си, така ли?

— Не съвсем.

— В смисъл?

— Първата работа на всички униформени, които познавам, е да се представят с чин и длъжност в подразделението си. Независимо дали това се случва в Пентагона или в магазина, първата ми работа при подобна среща е да кажа: „Здрасти, аз съм старши армейски следовател от Седемстотин и първи отряд на ОКР със седалище в Куонтико“. Преди това бях старши сержант в трети батальон на Седемдесет и пети рейнджърски полк във Форт Бенинг. Чин, част, взвод, рота, батальон, бригада, дивизия, корпус — всичко това е буквално вградено в нашето ДНК. Всички сме прикачени към нещо и държим да уточним какво е то. Защото е въпрос на чест и на принадлежност. Факт, който потвърждава войнишката ни същност и който няма как да бъде заобиколен.

— А аз не ти се представих с чин, преди да ме попиташ — направи гримаса тя. — И не уточних частта, в която служа.

— При първата ни среща ти се обърна към мен с „агент Пулър“, но аз съм само следовател. Всеки униформен би използвал „господин“ или „следовател“, но никога „агент“.

— Пропуск номер две — раздразнено отвърна тя.

— Освен това ти изобщо не ми приличаш на военна, Нокс.

— Така ли? — обидено го изгледа тя и тялото й се стегна.

— О, изглеждаш в отлична форма, но работата не е там.

— Какво ме издаде?

— Имам петнайсет години служба в армията и съм син на военен. Това ми позволява да надуша униформата, независимо с какво е маскирана. Но при теб не стана така. Не надуших абсолютно нищо. — Той направи кратка пауза и попита: — Наистина ли си била в Ирак?

— Да. Но не в униформа. Събирах разузнавателни сведения.

— Което означава, че не си била на фронта.

Тя не реагира.

— Казах нещо, Нокс!

— Отбий — внезапно рече тя.

— Какво?

— Отбий и спри, Пулър.

Той насочи колата към банкета и спря.

Нокс включи лампичката над главата си, откачи предпазния колан, вдигна блузата си нагоре и смъкна панталона си до бедрото от лявата страна. Пулър я наблюдаваше, без да знае какво да очаква.

А след това го видя.

Дълъг червеникав белег, опасващ хълбока. Все още си личеше къде е имало шевове и въпреки че раната беше отдавна зараснала, изглеждаше доста дълбока.

— Шрапнели от мини и РПГ — поясни тя. — Бях в един конвой, пътувахме към Басра, когато ни обградиха бунтовници. Оказа се, че са доста по-добре въоръжени, отколкото очаквахме. Петима от хората ми загинаха, а аз не бях сигурна, че ще проходя отново. Шрапнелът засегна гръбначния ми стълб. Две седмици не усещах краката си. За щастие, парализата беше временна, причинена от възпаления и отоци. Доста дълго живях на кортикостероиди, но в крайна сметка хирурзите извадиха всички парчета метал от тялото ми. След това положих огромни усилия да се възстановя. И успях. Не напълно, разбира се. Когато вали, бедрото и задните ми части адски болят. Но, общо взето, се смятам за най-голямата късметлийка на света. За разлика от останалите членове на екипа ми.

Пулър мълча няколко секунди и каза:

— Трябва да знаеш, че дори когато се питах откъде се появи, нито за миг не се усъмних в твоя патриотизъм и огромен кураж.

Нокс бавно придърпа нагоре панталона си, напъха в него блузата си и закопча колана.

— Не мога да повярвам, че го направих — прошепна тя. — Не съм показвала белезите си дори на мъжете, с които съм излизала месеци наред! — После извърна глава към страничното стъкло. — Не искам да си мислиш, че не мога да се справя с работата, Пулър. Напротив, мога. Знам, че тази сфера все още е мъжко царство, но аз съм дяволски добра във всичко, което правя!

— И в това не се съмнявам, Нокс.

— Работата ми е такава, че понякога се налага да мамя — обърна се да го погледне тя. — Но не обичам да мамя хора като теб.

— Добре. Нещо друго, което искаш да ми кажеш? Или можеш да ми кажеш?

— Появата ми тук е свързана с две задачи.

— Първата е да работиш с мен.

— А втората е да те наблюдавам. Много внимателно.

— Защо?

— Не е ли очевидно защо?

— Нима твоите началници наистина подозират, че имам нещо общо с бягството на брат ми?

— Не. Но мислят, че по някое време той може да потърси връзка с теб.

— А защо му е да го прави?

— Защото, имайки предвид състоянието на баща ви, ти си единственият му близък на този свят. А докладите потвърждават тази близост между вас.

— Значи си се надявала, че ще те заведа право при него?

Нокс преметна предпазния колан и щракна закопчалката.

— Никога не съм мислила, че това ще бъде просто и лесно, но ние нямаме право да пренебрегваме подобна възможност. Винаги започваме от очевидното, нали знаеш?

— Брат ми е прекалено умен, за да допусне такава глупава грешка — отвърна той и включи на скорост.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Да видим трупа, който са открили в килията му. Трябваше да го направя още сутринта, но знаеш, че се наложи да се разправям с друг мъртвец.

— Не е ли малко късно?

— Късно е, разбира се. Но ако чакаме още, тялото може да изчезне като трансформаторите.

Известно време пътуваха в мълчание.

— Е, на чисто ли сме?

— Засега да, Нокс.

— Можеш да ме наричаш Вероника.

Той я погледна и каза:

— Нокс ми харесва повече. Отива ти.

— В какъв смисъл? — сбърчи вежди тя.

Той настъпи газта и шевролетът се стрелна напред.

— Напомня ми на Форт Нокс в Кентъки.

Когато отново я погледна, му се стори, че на лицето й има усмивка.