Бягството

8

Джон Пулър знаеше, че летенето отпада, защото купуването на билет с кредитна карта можеше да бъде проследено. Това означаваше, че поне няколко чифта очи ще се извърнат в негова посока. По същата причина и влаковете бяха аут, а и в района нямаше такива, които да го откарат навреме до крайната дестинация. Автобусът може би щеше да свърши работа, но после щеше да му е нужен локален превоз, а наемането на кола също оставяше електронни следи. Това стесняваше избора му до неговата собствена кола, или по-точно до служебния седан, който му беше отпуснала армията. Но за горивото щеше да плаща от джоба си.

Пътуването до крайната дестинация в Канзас щеше да му отнеме двайсетина часа с почивките по пътя. Те бяха задължителни, тъй като само така можеше да провери дали някой го следи.

Костюмарът и генералите вероятно имаха куп основателни причини да го превърнат в свое ловно куче, но Пулър не беше склонен да се прави на глупак и да поема излишни рискове.

Тръгна в полунощ, след като приготви сака си. Взе със себе си и котарака Дезо. Често излизаше по никое време, защото се ръководеше от правилото, че военнослужещите рядко вършат престъпления денем. Повечето го правеха нощем, обикновено след като са прекалили с бирата и заяжданията.

Важното беше, че ако някой тръгнеше да го следи, щеше да се издаде с фаровете си. През първите три километра по тесните криволичещи улички не видя фарове. После излезе на по-оживени шосета, които бързо го изведоха на междущатската магистрала. Потегли на запад и спря два пъти — първо за закуска в крайпътно заведение в Кентъки, а след това за вечеря в някакъв претъпкан ресторант в Мисури.

Не беше с униформа и нямаше никакво намерение да я облича по време на отпуската си. Но си беше взел служебната карта и придружаващите я писмени пълномощия. Оръжията също бяха с него, защото противното би означавало, че вече е мъртъв. В сака му намериха място и няколко специални инструмента, пъхнати сред комплекти чисто бельо и други вещи, необходими за по-дълго пътуване. Това, което му липсваше, бе ясна идея какво да направи, щом стигне до мястото, откъдето беше избягал брат му.

Разбира се, ОКР имаше всички права да преследва и залавя бегълците, независимо към кои войски принадлежаха. Технически погледнато, брат му вече нямаше нищо общо с армията. Едновременно с присъдата го бяха уволнили дисциплинарно. Лошите нямат право да носят униформа.

Но поради факта, че Робърт беше осъден за престъпления срещу националната сигурност, отговорността за него носеха специалните агенти на военното контраразузнаване и ФБР. Пулър ги познаваше от много съвместни разследвания и не се съмняваше в качествата им. Това беше добре за тях, но не и за брат му. Трябваше да се отърве от този начин на мислене. Лошото за брат му беше добро за него и за страната.

На думи беше лесно, но не и на практика — през целия си живот двамата бяха близки заради пълната отдаденост на баща им на военната кариера и липсата на майка им. Джон Пулър се допитваше до брат си за всички свои важни решения — дали да покани на среща някое момиче, каква позиция да играе в гимназиалния футболен отбор, — търсеше от него помощ преди изпитите по физика в колежа и когато трябваше да съобщи на баща им, че не желае да учи в Уест Пойнт. Благодарение на съветите на Боби, точни, уместни и добронамерени, той се превърна в това, което беше днес, за добро или лошо. Как можеше да гледа на него като на враг?

При първото си посещение в затвора Джон имаше чувството, че е станала някаква ужасна грешка, която съвсем скоро ще бъде поправена. Двамата братя, високи и добре сложени, въпреки че Джон беше по-як, седяха един срещу в стаята за свиждания. Отначало той говореше, а Боби слушаше, после си размениха ролите. Посещенията продължиха в този дух горе-долу две години, по време на които статутът на брат му в затвора някак неусетно се превърна в нещо трайно и непроменимо, а самият той намираше все по-малко теми за разговор с него. Накрая започна да изпитва чувството, че седи срещу чужд човек. Онзи човек, когото познаваше цял живот, нямаше как да бъде затворен между тези стени. Нямаше как да излежава присъда за държавна измяна. След последното им свиждане Джон разтърси ръката му, но не почувства никаква връзка с него. Това не беше брат му.

Вярно, че съветите на Боби по телефона му помогнаха да предотврати катастрофа с непредвидими последици, докато разследваше убийството на един офицер и цялото му семейство в Западна Вирджиния. Заради тази помощ брат му се превърна в единствения затворник във ФВЗ, който получи благодарствена грамота от правителството. А когато възрастната им леля беше убита във Флорида, пак Боби му предложи своето съчувствие и полезни съвети. Това позатопли отношенията им, но фактът, че единият от тях е зад решетките, нямаше как да бъде преодолян.

Беше зад решетките, напомни си Джон Пулър, докато прекосяваше границата с Канзас на следващата вечер. Стъмваше се и той нямаше голям избор. Не искаше да отсяда там, където бе нощувал при свижданията с брат си. Това би улеснило евентуалните му преследвачи.

Десетина минути по-късно спря пред мотел, който, изглежда, бе построен през петдесетте години на миналия век, а след това тотално забравен. Това впечатление се затвърди от малкия офис, където имаше телефон с шайба, дебел стар указател и метален касов апарат с огромни размери. Компютър липсваше, а жената на рецепцията явно беше там от деня на откриването, с все същите дрехи и прическа. Той плати в брой за две нощувки и пое тежкия старомоден ключ от треперещите й пръсти.

Няколко минути по-късно се озова в стаята си в компанията на Дезо, който се сгуши на тънкия матрак с влажни чаршафи. Влагата идваше от климатика, който беше по-скоро овлажнител, изхвърлящ в стаята облачета хладна пара, които бавно падаха на пода и, разбира се, върху чаршафите. Пулър се изтегна на леглото и започна да проверява електронната си поща. Един имейл, изпратен от прекия му командир, напомняше, че трябва да стои максимално далече от разследването. Нямаше смисъл да му отговаря.

После заспа — единственото нещо, което можеше да направи, след като беше прекосил половината страна. Беше от хората, които умеят да си почиват дори в разгара на битка или разследване на някое убийство. Но тази нощ се будеше постоянно, притеснен от мисълта за това, което му предстоеше на следващия ден.

На другата сутрин стана, без да е стигнал до окончателно решение. Нахрани Дезо, пусна го да потича и подкара колата си към закусвалнята, намираща се на една пряка от мотела. Тя също беше от петдесетте години, но менюто, което предлагаше, беше устояло на времето: палачинки, бекон, яйца на очи и горещ чай. Нахрани се и излезе. Седна в колата си и мрачно се загледа през прозореца. Беше свикнал да има план при всякакви обстоятелства, независимо дали ставаше въпрос за сражение или разследване. Или по-скоро стратегия как да свърши работата си по най-добрия начин. Но за пръв път в живота му тази стратегия трябваше да включва преследването на избягал затворник, който се оказваше собственият му брат. И това го парализираше.

После се появи и частичен отговор, право пред него. Той не го изненада, понеже беше една от причините да се намира там, където беше. Кафенето отсреща беше често посещавано от персонала на ФВЗ. Знаеше го от предишните си посещения. Познаваше доста от хората, които се отбиваха там. Разбира се, не беше на „ти“ с тях, но едрата му фигура лесно се запомняше.

Зачака, заредил се с търпение. От кафенето непрекъснато излизаха униформени с картонени чаши и торбички с храна. Но те не му вършеха работа, защото уставът и правилниците тежаха на краката им като бетонните обувки на удавен гангстер. Търпението му беше възнаградено двайсетина минути по-късно. Жената паркира до тротоара и слезе. Наближаваше, а може би и беше прехвърлила петдесет, висока и пълна, с изрусена коса. Беше с черен панталон, червен пуловер и равни обувки. Забеляза служебния пропуск, окачен на врата й, и пропуска за паркиране във ФВЗ зад стъклото на колата й. Няколко пъти я беше срещал в затвора.

Цивилна служителка в затворническата администрация. Не помнеше името й, но не виждаше по-подходящ човек от нея.

При предишните му посещения бяха разменяли някоя и друга дума. Надяваше се, че го е запомнила, както той беше запомнил нея.

Пулър излезе от колата си, пресече улицата и влезе в кафенето в момента, в който тя поръчваше. Изправи се зад нея и поиска голяма чаша черно кафе. Чула гласа му, жената се обърна.

— Вие сте Пулър, нали? — попита. — От ОКР?

— Да, госпожо — отвърна с равен глас той. — Познаваме ли се?

— Аз работя в администрацията на затвора.

— О, да, спомням си. Вие бяхте госпожа…?

— Челси Бърк. Преди време се отбихте в канцеларията ми с въпрос за вашия… — Гласът й заглъхна, точно според очакванията на Пулър.

Той кимна и лицето му помръкна.

— Точно така. Затова съм тук, госпожо Бърк.

— Наричайте ме Челси, моля.

— Окей. Аз съм Джон. Виж, Челси, ще ми отделиш ли една минута? Така и така се срещнахме случайно…

Тя плати кафето си и Пулър побърза да направи същото. На лицето й се изписа колебание, но той я побутна леко към една маса до прозореца.

Седнаха и той отпи глътка от чашата си. Тя държеше своята с две ръце, а в очите й се четеше безпокойство.

— За мен новината беше истински шок — започна направо Пулър. — Случило се е през нощта, когато ти не си била там, нали?

— Да.

— Вече бях посетен от някои хора — добави той. — Всичко беше скрито-покрито, но аз все пак съм от ОКР и отлично разбирам за какво става въпрос. Вероятно и ти също.

— ОКР има ли отношение по случая?

— Страхувам се, че не мога да отговоря директно. Съжалявам.

— О, да, разбира се. Нямах намерение да…

— Няма проблем, Челси — махна с ръка той. — Но може би извадих късмет, че попаднах на теб.

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че не си под пагон.

— Не разбирам.

— В подобни случаи униформените не казват нищо на външни лица, докато единствената цел на ОКР е да стигне до истината. — Това беше вярно, въпреки че той го каза с цел да й внуши, че ОКР — в негово лице — вече участва в разследването.

— Абсолютно — каза тя.

Пулър с удовлетворение установи, че жената насреща му отпива глътка кафе и се обляга назад, вече доста по-спокойна и очевидно готова да го изслуша.

— Сигурно си даваш сметка, че нещата изглеждат доста странни — продължи той. — Токът спира, най-вероятно заради бурята. Но после спира и резервният генератор. Това вече не може да бъде случайно, нали?

Тя закима още преди да е свършил.

— Точно така, Джон. Шансът е едно на милиард. Веднага ще добавя, че бурята наистина си я биваше, но тя не може да повреди генератора, който работи на газ.

— Харесва ми начинът, по който разсъждаваш — усмихна се той и леко се приведе напред. — Но вероятно си наясно, че без спирането на тока генераторът не би се включил, за да блокира секунди по-късно.

Тя обмисли чутото и очите й се разшириха от вълнение.

— Нима мислиш, че и електрозахранването е било саботирано?

— Все още не знам със сигурност. Но е възможно.

— Управата на затвора се опитва да проумее какво всъщност се е случило. — В очите й се появи тревога: — А и твоят брат… Сигурна съм, че си много разтревожен.

— Не е лесно да видиш член на семейството си в затвора. Но моята работа е да разследвам сериозни криминални престъпления. Ясно е, че в този случай дългът взема връх.

Тя хвана чашата си с две ръце.

— Знаех за наградата, която е получил, защото ти е помогнал. Документите минаха през ръцете ми.

— Ако не беше той, много хора щяха да изгубят живота си.

— Изглежда странно, нали? — започна Челси.

— Кое?

— Това, че осъден за държавна измяна човек в един момент помага на родината си, получава награда и си остава в затвора. А после изведнъж изчезва. Изпарява се като дим.

— Сигурен съм, че агентите вече са те разпитали. Теб и останалите ти колеги.

— Още не са стигнали до нас, но ще го направят. Вчера цял ден бяха в затвора и сигурно ще останат още доста време.

— Питам се дали брат ми е имал скорошни посещения — каза той, без да я гледа в очите, но внимателно следеше реакциите й.

— Моят отдел не се занимава с това, но всички свиждания се записват в специален регистър. Всъщност ти би трябвало да го знаеш.

— Знам го, разбира се. И сигурно вече са прегледали регистъра…

Този път я погледна право в очите и в погледа му имаше очакване.

Лицето на Челси леко порозовя.

— Не съм сигурна — отвърна тя.

— Но всичко в затвора е компютризирано, нали?

— Абсолютно.

— Тоест съществува дигитален списък на външните посетители?

— Да.

Той се приведе напред.

— Нещо в тая работа ми намирисва, Челси. Казвам ти го под секрет, нали разбираш? — Изчака я да кимне и продължи: — Съвсем наскоро имах посещение от двама генерали и един цивилен от СНС…

— Съвета за национална сигурност?! — възкликна тя. — О, боже!

— Да, доста високопоставена личност. Но както и да е. Засипаха ме с въпроси, на които нямах отговори. Останах с усещането, че те искат да ги открия. За да го направя обаче, ще ми трябва информация…

Пулър замълча за момент, обмисли това, което беше казал дотук, и стигна до заключението, че то не е изцяло лъжа. Разбира се, това изобщо нямаше да му помогне, ако подозренията се насочеха към него. Същевременно изпита леко чувство на вина, че притиска жената. Но следващите й думи бързо прогониха това чувство.

— Не виждам как мога да ти помогна, Джон — каза тя. — Просто нямам достъп до тази информация.

Той се облегна назад.

— А познаваш ли някого, който има такъв достъп и евентуално би проявил желание да поговори с мен?

— Да. Един от надзирателите, който вече няколко пъти ми споменава, че иска да подаде молба за назначение в ОКР. Може би той ще ти помогне, а в замяна ти ще му направиш услуга.

— Може би — каза Пулър. — Как се казва?

— Редник Обри Дейвис. Добро момче, ерген. Пада си по бирата, но чувам, че има сериозни амбиции за кариерата си.

Пулър извади една визитка и я плъзна по масата.

— Кажи му да ми звънне на мобилния, става ли?

— Ще му кажа — съгласи се тя. — Но не мога да гарантирам, че ще ти помогне.

— Това никой не може да ми гарантира. Голяма част от уликите вече са се стопили. Опитвам се да задържа онези, с които разполагам, като се надявам, че те ще ме насочат към нови. Много ти благодаря, Челси.

Той стана от масата и тръгна към колата си. От това можеше и да излезе нещо след време, но не беше сигурен. Ако късметът му не проработеше, редник Обри Дейвис щеше да докладва нагоре по веригата, което означаваше спешно обаждане от прекия командир на Пулър, а може би и от хора на по-високи позиции. А в случай, че късметът тотално му обърнеше гръб, нямаше да има телефонно обаждане. Просто щеше да се появи цял камион с военни ченгета, които да му прочетат правата и да го приберат за неизпълнение на заповед. Междувременно обаче трябваше да провери и куп други неща. Например как така точно в онази нощ ФВЗ остава без всякакви източници на електрическо захранване, което позволява на един особено важен затворник да избяга.

И да остави след себе си един труп, който не би трябвало да е там.

Описано така, бягството на брат му изглеждаше невъзможно. Може би самият той бъркаше при описанието.

Единственият начин да разбере истината бе да започне да рови. С много голяма лопата. При това незабелязано. Един почти неизпълним план.

Но нямаше друг избор, защото ставаше въпрос за човек от семейството му.