Бягството

35

Робърт измина разстоянието между Канзас и Мериленд за двайсет и четири часа непрекъснато шофиране, подкрепяйки се с горещо кафе, силна музика и доста кутийки „Ред Бул“.

В момента минаваше покрай Форт Мийд, който приличаше на руска матрьошка — включваше АНС, кибер командването на американската армия и Агенцията за информационни системи на отбраната. Върху площ от близо двайсет квадратни километра бяха разположени повече анализатори и шпионска техника, отколкото на всяко друго място по света.

Ако благодарение на своята роля в спътниковото наблюдение Агенцията за геокосмическо разузнаване беше окото на американската разузнавателна империя, то АНС със сигурност беше ухото, тъй като беше продуцент и главен мениджър на електронното подслушване. А както светът и обикновените американци неотдавна научиха, АНС подслушваше много повече от разговори в чужбина.

Като част от Министерството на отбраната АНС задължително се ръководеше от военнослужещ. Преди да поеме тази длъжност, въпросният офицер автоматично получаваше пагони с четири звезди или адмиралски нашивки. Заместник-директорът винаги беше цивилно лице с техническа специалност.

Робърт знаеше всичко това, защото го бяха подготвяли един ден да оглави АНС. Разбира се, това щеше да стане след дълги години служба и най-малко три звезди на пагона. А можеше и да не се случи въобще. Беше амбициозна цел за един скромен майор, но първата стъпка вече беше направена. За рекордно кратко време беше заслужил първата си звезда, а останалите две най-вероятно щеше да получи някъде около своята петдесетгодишнина.

След присъдата Робърт изгуби не само военното си звание, но и всичко останало, което имаше значение в кариерата му. В момента беше само един избягал затворник с напълно разбит личен и професионален живот.

Но може би и с някакъв шанс за изкупление.

Той огледа оградата на Форт Мийд. В далечината се виждаха множество сателитни чинии, с чиято помощ се събираше информация от дигиталния ефир. Обемът й беше огромен — за шест часа надвишаваше информацията, съдържаща се в Библиотеката на Конгреса. Дори АНС с всичките си ресурси не разполагаше с достатъчно хора за нейния анализ, но това беше слаба утеха за онези, чиито комуникации агенцията улавяше и съответно обработваше.

Робърт беше посещавал Форт Мийд много пъти, но сега това беше невъзможно, без да се изложи на риска да бъде заловен и бързо върнат в затвора. Регистрира се в един мотел наблизо, пренесе сака в стаята си и седна пред малката масичка до стената.

В СТРАТКОМ бяха осъществени промени. През последните две години генерал-майор Мартин Ейбъл — командир по времето на Робърт — беше прибавил още една звезда на пагоните си след изпълнението на поредната важна задача. Преди четири месеца го бяха назначили за директор на Агенцията за национална сигурност — горе-долу по същото време, когато генерал Дофри бе започнал работа в СТРАТКОМ. Не като директор, което също би било възможно, а като заместник на титуляря с две звезди на пагоните.

Сега Мартин Ейбъл беше кралят на АНС — един факт, който му донесе и доста неприятности след разкритията на Едуард Сноудън. Агенцията се беше превърнала в обект на интензивни атаки от страна на медиите, борещи се за абонаменти и рейтинг, а Конгресът правеше отчаяни опити да изглежда така, сякаш върши нещо. Резултатът беше истински бум в теорията на конспирациите.

Може би основателен.

За генерал Ейбъл директорският пост в централата на АНС най-вероятно беше последната спирка. Повечето висши офицери начело на АНС излизаха в запаса веднага след изтичането на мандата им там. Ейбъл беше на шейсет, доста близо до задължителната възраст за пенсиониране. Което при определени обстоятелства би могло и да се отложи.

В момента в американските ВВС имаше трийсет и осем действащи генерали с три звезди. С поемането на АНС Ейбъл автоматично беше получил и четвърта. Такива във ВВС имаше само тринайсет, а общо във всичките родове войски — трийсет и четири. Една доста елитна компания.

Освен това Ейбъл беше оглавил съдебния състав по делото на Робърт. По-рано двамата бяха работили в тясно сътрудничество. Генералът обичаше да има протежета, с които да се пъчи, и не пропускаше да се хвали с постиженията на Робърт. Менторството на талантливи хора помага и на собствената ти кариера, а Ейбъл беше от хората, за които кариерата бе най-важното нещо на света. Поне такъв го помнеше Робърт, а неговите спомени никога не му изневеряваха.

Когато започнаха проблемите му, генералът не го потърси нито веднъж. Робърт не можеше да му се сърди, понеже знаеше какво означава асоциативна вина — нещо, вкоренено дълбоко в армията. Всеки се пази от лайното, защото знае, че ако случайно го настъпи, вонята ще му остане за цял живот.

И така, Дофри бе повишен едновременно с Ейбъл. След което бе умрял, но Ейбъл продължаваше да е жив и здрав и да оглавява разтърсваната от скандали АНС. Основната му задача беше да потушава пожари и да очаква нови. Доста зает човек.

Може би твърде зает, за да си спомня миналото.

Колко ли време бе необходимо за планирането на онова, което се случи във ФВЗ? Вероятно няколко месеца.

А за покриването на нещата по-късно?

Дали Дофри бе участвал в плана? Дали се бе появил в Канзас със задачата истината да остане неразкрита? Или обратно — с намерението да я открие?

По-скоро второто, каза си Робърт. Кой убива съзаклятниците си?

Двама души свидетелстваха на процеса срещу него. Вероятно и те бяха замесени.

Сюзан Ренълдс го обвини за диска в джоба му, надлежно открит от охраната. Но той нямаше представа как се е озовал там. Записаните върху него файлове бяха засекретени, а това означаваше само едно: Робърт Пулър беше откраднал поверителна информация.

Другият свидетел, Найлс Робинсън, обяви, че го е видял в компанията на мъж, който по-късно бил разкрит като агент на иранското правителство. Робърт никога не се беше срещал с подобен човек, но твърдението на Робинсън бе подкрепено от снимки.

Свидетелите и веществените доказателства имаха опустошителен ефект. Въпреки това Робърт продължаваше да вярва, че няма да го осъдят, защото беше невинен. Дълбокото му убеждение, че ще бъде оправдан, не се разклати дори когато в компютъра му се появиха улики за участие в хазартни игри онлайн.

Същевременно той не беше чак толкова наивен, за да вярва, че невинните хора не попадат в затвора. Но когато ставаше въпрос за военен съд, беше напълно убеден, че няма как да се случи. И това продължи почти до края на процеса. В един момент беше решил да даде показания в своя защита, да отхвърли обвиненията и да предложи някои свои теории за това, което се случваше.

След което дойде писмото.

Пъхнато под възглавницата в килията, където очакваше решението на съда. Нямаше представа как се е появило там.

Отвори го и прочете краткото му съдържание. Съобщението беше ясно: Ако предприемеш нещо, за да спасиш себе си, ще пострадат най-близките ти роднини. Те ще бъдат наказани заради теб.

Е, най-близките му роднини бяха само двама. Брат му и баща му.

В първия момент реши да покаже писмото в съда. Може би то щеше да докаже невинността му, макар че най-вероятно щяха да решат, че го е написал сам.

Всъщност той бързо отхвърли подобен вариант и отказа да даде показания. Просто се примири със съдбата си. Осъдиха го, след което беше изпратен във ФВЗ.

Задължителното обжалване беше неуспешно, а той така и не пробва други позволени от закона действия. Примири се, че ще прекара останалата част от дните си в затвора. Един невинен човек, осъден на доживотен затвор. Можеше ли да има по-тежка съдба? Понякога си мислеше, че смъртното наказание със сигурност би спестило голяма част от мъките му.

А сега? След две години в затвора някой беше пожелал смъртта му толкова силно, че му беше изпратил убиец в килията. Но този план се провали. Той успя да се възползва от него и да излезе на свобода.

Сега вече нямаше как да комуникират с него. Не можеха да го заплашват със смъртта на най-близките му.

В крайна сметка Робърт стигна до заключението, че неслучайно е получил този шанс. Дълбоко в съзнанието му се загнезди едно подозрение: след като го обвиняват в измислен шпионаж, значи в СТРАТКОМ се случва истински. Факт, който щеше да причини неизброими вреди на Америка. Ако вече не ги беше причинил.

Същевременно все още нямаше представа защо бяха избрали именно него. Но мозъкът му продължаваше да търси отговор на този въпрос. И той беше сигурен, че ще го открие.

Все пак успя да стигне до едно заключение: беше предпочел близките си пред родината, жертвайки себе си, но сега беше длъжен да предпочете родината си пред всичко останало.

Бяха му свалили униформата, но той нямаше да престъпи клетвата, която бе дал — да защитава докрай интересите на страната си.

Точно това възнамеряваше да направи и в този момент.

Освен това изпитваше непреодолимо желание да накаже мръсниците за това, което бяха извършили.