Бягството

43

Срещата с Тод Ландри, някогашния адвокат на Робърт, беше насрочена за осем сутринта в кантората му в центъра на Шарлът, която беше съвсем близо до „Риц“.

Посрещна ги една секретарка, която ги поведе към малка заседателна зала в дъното на просторен офис. Докато краката му потъваха в дебелия килим, Пулър оцени по достойнство светлата ламперия и хубавите картини по стените. Зад бюрата се трудеха усърдни като пчели юристи, решаващи различни проблеми от правно естество.

Ландри ги посрещна на вратата на заседателната зала. Беше среден на ръст, слаб и строен, с посивяла коса около плешивината на темето. Носеше тъмен двуреден костюм и копринена вратовръзка върху светлосиня пепитена риза. Пулър не пропусна да отбележи златните ръкавели, които проблясваха под ръкавите на сакото. Това беше човек, който добре се грижеше за външния си вид.

И който беше успял да съхрани военната си стойка, здравото ръкостискане и делово поведение.

— Моля, седнете — покани ги той. — Сигурен съм, че искате да преминем директно на въпроса. Кафе, вода?

— Не, благодаря — отвърна Пулър, а Нокс само поклати глава.

Настаниха се около масата. Ландри разкопча сакото си и зачака.

— Предполагам, че знаете защо сме тук — започна Пулър.

— Робърт Пулър. Не мога да повярвам, че се е измъкнал от ФВЗ. Бях твърдо убеден, че е невинен. Нещо, което не бих казал за повечето си клиенти. Но май ще се окаже, че съм сбъркал.

— Може би не сте. Открихме достатъчно факти, които сочат, че са осъдили невинен човек.

— Защо тогава е избягал?

— Не можем да навлизаме в тази тема, но все пак ще кажа, че съществуват доста смекчаващи вината обстоятелства.

— Добре, ясно. Аз вече не съм под пагон и няма как да изисквам информация. Но вие безспорно имате някакви въпроси, нали?

— Вече се срещнахме с Дъг Флетчър — обади се Нокс.

— Добър човек, добър юрист — каза Ландри. — В момента е преподавател в Юридическия факултет в Шарлътсвил.

— Точно така — потвърди Пулър. — Разбрахме, че сте разговаряли с Шайрин Кърк.

— Никак не обичах да се изправям срещу нея — усмихна се Ландри. — Безброй пъти ми е сритвала задника. Надявам се, че никога няма да се премести в Шарлът и да се занимава с частна практика.

— Ценим откровеността, която сте проявили при разговора с нея.

— Вижте, това беше доста странен случай — каза Ландри. — Малко неща изглеждаха смислени. Наясно съм, че имаше доказателства за хазарт, но въпреки това отказвах да ги приема. Такива неща се фалшифицират сравнително лесно. Ако Робърт не беше проявил самоувереност относно хакването на личния му компютър, присъдата евентуално можеше да бъде съвсем друга. Подчертавам — евентуално, но със сигурност бихме имали повече аргументи за защита.

— Научихме, че е имало писмо от бащата на Робърт — каза Нокс, пренебрегвайки косия поглед на Пулър.

— Който е и ваш баща — добави Ландри, обръщайки се към Пулър. — Добре знам кой сте вие.

— Да, така е.

— Брат ви твърдеше, че сте най-добрият следовател в системата на Министерството на отбраната. И беше много горд с вас.

— И аз с него.

Ландри кимна.

— Писмото имаше голяма тежест. Убеден съм, че то беше единствената причина обвинението срещу него да бъде променено от шпионаж в държавна измяна. А това означаваше доживотна присъда вместо смъртна.

— Брат ми беше ли запознат с него? — попита Пулър.

— Не — отвърна след кратко колебание адвокатът.

— Защо?

— Защото неговият… вашият баща не желаеше това. Такива бяха условията, при които съдията имаше право да разгледа писмото и да вземе решение за промяна на обвинението.

— Значи баща ми не е искал брат ми да знае за неговата намеса?

— Именно. Разбира се, това ми се стори доста необичайно, но тогава бях под пагон, господин Пулър. Изпълнявах заповеди. Също като Дъг Флетчър.

Пулър се облегна назад, обмисляйки чутото.

— Робърт споменаваше ли за заплахи срещу семейството му? — попита Нокс.

Ландри спря очи върху лицето на Пулър.

— Какво знаете за това?

— По онова време бях на мисия в чужбина. В бойна зона. Прибрах се в Щатите едва след като брат ми вече беше осъден и изпратен в затвора.

— Той ми разказваше много за вас. Не във връзка с делото, а изобщо. Страхуваше се, че може да си помислите нещо лошо за него. И твърдеше, че е невинен. През цялото време. Опасяваше се единствено от факта, че ще хвърли петно върху безупречната репутация на семейството си.

— Аз редовно ходех да го виждам — рече Пулър.

— Което със сигурност е било важно за него.

— Но той не сподели ли с вас нещо по-конкретно за въпросните заплахи?

— Каза, че е намерил някакво писмо под възглавницата си в килията в ареста.

— Което е било сложено там от служител на затвора.

— На пръв поглед това изглежда очевидно. Той ми го показа. Беше написано с печатни букви, всеки би могъл да го направи. По тази причина представянето му като доказателство би било доста съмнително. Обвинението вероятно щеше да обяви, че то е дело на самия Робърт. Но аз така и не получих шанс да опитам, защото брат ви не ми позволи. Този факт ме убеди, че писмото е истинско. Някой заплашваше семейството му, за да повлияе на защитата му пред съда. И той отказа да даде показания. На практика ми върза ръцете до края на процеса. Осъдителната присъда се оказа предрешен въпрос.

— Разбирам — каза Пулър.

— Любопитното е това, което се случи вчера във Вашингтон — добави Ландри.

Двамата го погледнаха изненадано.

— Какво се е случило във Вашингтон? — обади се Нокс.

— О, съжалявам. Мислех, че вече знаете. Снощи ми се обади един стар колега и приятел от времето, когато работех там. Беше се натъкнал на материал в пресата.

— За какво говорите? — попита Пулър.

— Вие познавате Найлс Робинсън, нали?

— Колега на брат ми е, дал е показания по време на делото. Съвсем наскоро разговаряхме с него.

— Значи добре сте направили.

— Защо? — попита Нокс.

— Защото вече не бихте могли. Снощи е бил застрелян на Юниън Стейшън.

Пулър и Нокс се спогледаха.

— Найлс Робинсън? — попита Пулър. — Сигурен ли сте, че става въпрос за човека, който е свързан с делото срещу брат ми?

— Абсолютно. Към статията е поместена и негова снимка. Познах го веднага. Добре си го спомням. Тогава го подложих на дълъг кръстосан разпит, който, за съжаление, не даде резултат. Ако това има някакво значение, човекът изглеждаше доста притеснен, че дава показания срещу Робърт.

— Сигурен съм, че е било така — отвърна Пулър.

— Заловили ли са убиеца? — попита Нокс.

— По-скоро не, ако съдим по това, което пише в материала. Приятелят ми твърди, че Робинсън се е намирал край телефонните кабини на Юниън Стейшън. Доста странно. Кой в днешно време ползва монетен автомат? Изненадан съм, че все още ги има.

— Дали е бил там с намерението да пътува? — попита Пулър, предизвиквайки любопитния поглед на Нокс.

— Не знам — поклати глава Ландри. — Може би, ако са намерили билет в джобовете му.

— Имате ли какво още да добавите? — попита Нокс.

— Само едно: искам да подчертая, че през цялото време твърдо вярвах в невинността на Робърт. За съжаление, моето убеждение беше минирано от доказателствата — направените от Робинсън снимки в комплект с устните му показания, компютърните файлове със залаганията и дълговете му, проследяването на личните му финанси. Като капак на всичко дойдоха онзи диск и показанията на втория свидетел, забравих й името.

— Сюзан Ренълдс.

— Точно така. Тя беше като скала на свидетелския стол. Но за разлика от Робинсън, хм…

— Не изглеждаше разстроена от факта, че изпраща брат ми в затвора до края на дните му?

— Именно — насочи показалец в гърдите му Ландри. — Изглеждаше доволна, че го прави. — Той замълча и поклати глава. — Много неприятна жена. Безскрупулна. Аз, разбира се, я проучих с надеждата да открия някакви аргументи срещу нея. За съжаление обаче, не намерих нищо.

— Е, може пък ние да имаме по-голям късмет — рече Пулър, стана и протегна ръка. — Благодаря за времето, което ни отделихте.

— По-скоро аз трябва да ви благодаря — отвърна Ландри. — Искрено се надявам, че истината ще излезе наяве. И ако брат ви се окаже невинен, той не бива да прекарва дори една минута повече в затвора.

Докато се сбогуваха, Нокс поглеждаше Пулър с нескрита тревога.

Няколко минути по-късно вече крачеха по обратния път към хотела.

— Робинсън е мъртъв! — каза Нокс. — Толкова неочаквано!

— Може би не.

— Какво искаш да кажеш?

— Защо се е озовал край телефонните кабини на гарата?

— Може би защото е говорил с някого, с когото не е искал да бъде видян, или са избягвали да използват джиесемите си — отговори след кратък размисъл Нокс.

— Въпросът е с кого е говорил, преди да го разстрелят.

— Кой знае — сви рамене тя.

— Възможностите едва ли са толкова много. Би могъл да контактува и по друг начин с хората, които са платили лечението на сина му. От друга страна, монетният автомат е перфектният начин за комуникация с човек, който не може да си позволи нито среща очи в очи, нито проследяване на разговора.

— Чакай малко. Нима…

— От другата страна на линията е бил брат ми — каза Пулър.

— Но защо му е трябвало да говори с Робинсън?

— Чу Ландри. Робинсън се е чувствал виновен. Убеден съм, че брат ми е забелязал това още по време на показанията му. И може би е решил, че е дошло времето този човек да разкрие истината, дори и само за да прогони чувството си на вина.

— Мислиш ли, че е разкрил мотивите на Робинсън?

— Болното дете? Може би. Аз видях снимката му. Вероятно брат ми я е виждал, защото съм сигурен, че е била сложена още в кабинета му в Канзас Сити. Робърт не пропуска нищо. Вижда всичко, помни всичко. А сега трябва да разберем каквото можем за смъртта на Робинсън.

— Кой го е убил според теб? Може би брат ти, защото Робинсън е отказал да му сътрудничи?

— Брат ми никога не би избрал Юниън Стейшън. Там има твърде много хора. А и той не е хладнокръвен убиец. Би могъл да убие някого при самозащита, какъвто е бил случаят във ФВЗ, но не и от разстояние. Според мен Робинсън е бил проследен и ликвидиран в момента, в който преследвачът му е осъзнал какво се случва.

— А брат ти?

— Не мога да знам какво му е казал Робинсън. Може би нещо, което е насочило вниманието му в друга посока.

— Мислиш ли, че ще посети Сюзан Ренълдс?

— Може би, ако вече не го е направил.

— Не би ли трябвало да чуем за подобно посещение?

— Не е задължително. Ако някой друг плаща на Ренълдс, тя едва ли ще изгаря от желание да сподели това със своите работодатели и да привлича внимание. Но може би се е обадила на Робинсън да го предупреди.

Телефонът на Пулър иззвъня. Той погледна дисплея и изражението му се промени.

— Лоши новини? — попита Нокс, която го наблюдаваше внимателно.

— Дъг Флетчър удържа на думата си.

— Какво?

— Току-що получих от него писмото на баща ми.

— Виж какво — рече Нокс и докосна ръката му, — качи се, събери си багажа и прочети писмото. Не бързай, използвай толкова време, колкото ти е необходимо. Аз ще освободя стаята и ще те чакам във фоайето.

— Оценявам това — погледна я Пулър, поколеба се за миг, после добави: — Моля те да ме извиниш за гадното поведение тази сутрин.

— Забрави — усмихна се тя. — Самата аз не съм по ранното ставане. И понякога също мога да бъда гадна.

— Спомена, че не си близка с баща си, но не го ли виждаш понякога?

— Той умря.

— Извинявай, не знаех.

— Пиеше прекалено много. Постепенно се затвори в себе си и изпадна в депресия. Сам сложи край на живота си с куршум, без дори да остави предсмъртно писмо.

— Мамка му, това трябва да е било трудно за теб!

— Не чак толкова. Когато се случи това, вече бяхме напълно отчуждени.

— Но все пак е бил твой баща!

— Отдавна не беше такъв в моите очи. Титлата „баща“ не се дава даром — само защото един сперматозоид е оплодил определена яйцеклетка. Тя трябва да се заслужи, но той избра да не го прави и си понесе последствията. Изборът не беше мой, а негов.

— Възхищавам се на… аналитичността, която демонстрираш.

— Тя дойде след десет години сълзи. А когато емоциите изчезнат, ти остават само анализите. — Въпреки категоричния тон, с които бяха изречени тези думи, Нокс се обърна и се загледа встрани. Няколко секунди по-късно каза: — Хайде, върви да си свършиш работата. Аз ще отскоча до съседната аптека и ще се срещнем във фоайето.

Пулър се обърна и влезе в хотела.

Нокс трескаво се огледа, зърна тясната уличка зад сградата на „Риц“ и се насочи към нея. Сълзите й потекоха в момента, в който свърна зад ъгъла.