Бягството

67

Разсъмваше се. Не се върнаха обратно в АОЗС, тъй като Уорън Джонсън, временно управляващ Агенцията, беше във Вашингтон.

Пулър здраво настъпи газта и колата стигна до подземния паркинг за рекордно кратко време.

Джонсън ги посрещна във фоайето. Беше нисък и оплешивяващ мъж със сплескан нос и малки очи, почти скрити зад дебели очила. Той ги отведе в някакъв кабинет и ги покани да седнат, а след това премина директно на въпроса.

— Генерал Райнхарт изрично ме помоли да бъда откровен с вас — обяви той.

— Това ще помогне, защото имам чувството, че времето ни изтича — отвърна Пулър.

— Той ми каза за вашите подозрения към Сюзан Ренълдс. В момента няма да ви занимавам с моето мнение по въпроса. Но след смъртта на Донован и Малкълм Ауст вече няма значение какво мисля. — Човекът леко се приведе напред. — Факт е, че Сюзан Ренълдс играеше ролята на контакт за Малкълм при една негова мисия, проведена съвместно с Центъра за контрол на ОМУ.

— Каква мисия? — попита Пулър. — Може би нещо, свързано с химическите оръжия на Сирия?

— Не. Наскоро получихме информация за скрити кутии с „Ебола-Заир“ в Африка, които могат да се използват като оръжие.

— „Ебола-Заир“? — вдигна вежди Нокс.

— Вирусът ебола съществува в четири разновидности — каза Джонсън. — Първата е „Ебола-Рестън“. За нея се вдигна много шум, защото се разпространява сред маймуните и е открита в гъстонаселените райони около Рестън, Вирджиния. Но „Ебола-Рестън“ не е патогенен за хората, докато „Ебола-Заир“ е изключително смъртоносен за нас.

— Казахте, че той може да се използва като оръжие.

— Имаме сведения, че вирусът е в аерозолна форма, тоест може да се разпространява по въздуха. До този момент бяхме убедени, че всички разновидности на ебола се предават чрез пряк контакт — ръкостискане, обмен на телесни течности и прочие. При определени условия това го прави управляем, макар че остава много опасен. Още преди няколко години се появиха слухове, че руснаците имат „Ебола-Заир“ в аерозолна форма, но тези слухове останаха непотвърдени и тревогата утихна. Докато не получихме новата информация.

— А Ренълдс е ръководела мисията от ваша страна? От нея ли изтече информацията?

— Това все още не е ясно — загрижено отвърна Джонсън. — Но е напълно възможно. Двамата с Ауст се познават от много отдавна. Идеята именно той да намери скривалището дойде от нея. А той се справи много добре, ако не броим едно малко уточнение.

— Разбирам. Какво уточнение?

— Той се съмняваше, че се е добрал до всичко. Това е споделил с Донован, който пък го каза на мен.

— А защо не се е добрал до всичко? — попита Нокс.

— Според него някой го е изпреварил на мястото и е отнесъл част от кутиите.

Нокс и Пулър се спогледаха.

— Значи Ренълдс е играла зад гърба на Ауст, за да се сдобие с това, което й трябва? Той най-вероятно й е изпращал всекидневни доклади. В един от тях й съобщава, че е намерил мястото. А тя изпраща предварително подготвен екип, който прибира част от кутиите с вируса — каза Нокс.

— Не искам да спекулирам по този въпрос — вдигна ръка Джонсън. — Нямаме време да мислим за това. Ще бъдем изправени пред огромен проблем, ако въпросното количество бъде използвано.

— Несъмнено ще бъде използвано — каза Пулър. — И ще съм дълбоко изненадан, ако не бъде използвано срещу нас.

— Срещу нас? — изгледа го Джонсън. — Имате предвид тук, в Съединените щати?

— Имам предвид в този район.

— Какви са основанията ви?

— Присъствието на Сюзан Ренълдс.

— „Ебола-Заир“ в аерозолна форма — каза Нокс. — Колко жертви можем да очакваме от количеството, с което разполагат?

— Катастрофално много, както във всеки гъстонаселен район. Ако в организма проникне дори капчица заразена течност, с човека е свършено. Лечение все още няма. Разработката на ваксина е в начален стадий. Може би знаете за новата епидемия, появила се в Западна Африка. Много хора са загинали, а ситуацията още не е овладяна.

— Тоест хората, които са болни, ще бъдат заразни? — попита Нокс.

— Естествено. Но за разлика от повечето болести ебола става заразна едва след като болният развие определени симптоми — най-вече прилошаване и треска. От друга страна, нейното диагностициране е много трудно, защото прилича на цял куп други заболявания. По ирония на съдбата най-доброто средство за това е паспортът. Ако човек пристига от райони на Африка, в които върлува ебола, диагностицирането му става сравнително лесно.

— Но ако се случи тук? — попита Пулър. — Хората ще си помислят, че са пипнали грип. След десет дни или две седмици вече ще са заразни и ще са предали болестта на десетки около себе си, без дори да знаят, че имат ебола.

— Това е доста безпрецедентна възможност — мрачно отвърна Джонсън.

— Според Ауст какво количество липсва?

— Три кутии, всяка по метър и половина. Може да ви се стори, че количеството не е кой знае какво, но еболата в аерозолна форма има свойството да се разпространява изключително бързо. Особено силно поразява белите дробове, които са наситени с кръвоносни съдове.

— А каква е съдбата на кутиите, които е прибрал?

— Транспортирани са в строго охраняван обект, оборудван да се справя с биотерористични заплахи. Предстои да бъдат изследвани, а след това унищожени.

— Тоест изследването все още не е започнало?

— Не. Тези неща изискват време за подготовка, най-вече по отношение на сигурността. Изследването може би ще покаже къде е произведено оръжието. Можете да си представите какви ще бъдат санкциите.

— Възможно ли е да са руснаците? — попита Нокс. — Останах с впечатлението, че подозирате именно тях.

— Напълно възможно — каза Джонсън. — Сегашното състояние на света и възраждането на империализма в Русия могат да доведат до много неочаквани неща.

— Според мен те са доста нестабилни в момента — отбеляза Пулър.

— Заразените по този начин ще предават ли вируса на околните чрез дишане, или това става само при физически контакт или чрез обмен на телесни течности? — попита Нокс.

— Не мога да отговоря, тъй като никога досега не сме се сблъсквали с подобен проблем. Притискам моите служители да намерят отговор на този въпрос, но не очаквайте да стане бързо. Учените не са устроени така. В най-лошия случай трябва да приемем, че заразените по въздушен път ще заразяват околните по същия начин — чрез кихане, кашлица и прочие. Което означава сериозен мултипликационен ефект. Хиляди хора. Стотици хиляди хора. Истински филм на ужасите.

— Значи кутиите приличат на кислородни бутилки? — попита Пулър.

— Да. Виждал съм снимки на онези, които е открил Ауст. По нищо не се различават от кислородните бутилки. А вие мислите, че съдържанието им може да бъде разпръснато някъде тук?

— Вашингтон е столицата ни. Къде другаде биха постигнали максимален ефект?

— Никъде другаде, Пулър! — нервно извика Нокс. — В района е пълно с потенциални мишени!

— Най-вероятните мишени са снабдени със специални монитори за контрол на въздуха, които могат да засекат всякакви патогени и други отклонения от нормата — поясни Джонсън. — Голяма част от главните военни инсталации са оборудвани с тях. Белият дом също, Министерството на вътрешната сигурност… Списъкът е дълъг. При засичане на нещо такова системата моментално се затваря, последвана от още много процедури, включително евакуация и дори карантина. Всичко зависи от това, което лети във въздуха.

— Е, все пак е някакво успокоение — каза Нокс.

— Трябва да добавя, че не е сигурно дали въпросните монитори могат да засекат ебола в аерозолна форма, защото доскоро ние изобщо не подозирахме, че съществува подобен биологичен агент.

— Ясно. Успокоението току-що излетя през прозореца.

Телефонът на Пулър иззвъня. Беше брат му. Той отиде в далечния ъгъл на помещението и накратко го запозна с това, което бяха научили от Джонсън.

— Разпространението на ебола по въздушен път е нещо адски сериозно, Джон — отвърна Робърт.

— Това вече го разбрах. Проблемът е, че знаем за опасността, но нямаме представа за мишените. Дори да се съсредоточим само върху този район, което може да се окаже тотално погрешно, опциите пак са твърде много. Едва ли някой ще посмее да предупреди хората официално, тъй като това би означавало страшна паника.

— Логично — отбеляза Робърт. — Но аз се заех да анализирам ситуацията и проведох няколко телефонни разговора.

— Провел си телефонни разговори? — изненадано попита Пулър.

— Да, от твое име. Ако не си забелязал, гласовете ни звучат еднакво. Но както и да е. Успях да се свържа с човек от Левънуърт, старши сержант Тим Маккъчън. Вече е разговарял с теб.

— Да. Той ни каза за Иво Месич, който е напуснал базата в деня, когато онзи украинец е направил опит да те убие в затвора. Защо си потърсил точно него?

— Защото разполага с факти за стажантската програма на чуждестранните военни.

— Защо проявяваш интерес към нея?

— Заради интереса на Иво Месич. Или по-скоро на Антон Бок.

— Не мога да проследя мисълта ти, Боби — объркано каза Пулър. — Ще те помоля да ми обясниш по най-бързия начин, защото времето ми тук изтича.

— Според мен Бок е пребивавал в Левънуърт не само за да вкара убиеца в базата. Той прави впечатление на човек, който върши много неща наведнъж, и едва ли е висял цял месец в класните стаи. Мисля, че е бил тук, за да научи и други неща.

— Например?

— Учебната му програма е включвала някои доста интересни теми, свързани с военната история на Съединените щати. Една от тях привлече вниманието ми.

— Коя по-точно?

— Курс, озаглавен „Американско командване и контрол: история на Пентагона“. Той съдържа някои наистина интересни и задълбочени проучвания за самата институция. Много задълбочени. От работата на столовата до отоплението, вентилацията и климатизацията. От коридорите до програмата за бионаблюдение.

— Сериозно ли говориш?

— Според мен за в бъдеще трябва да бъдем по-внимателни с информацията, която предоставяме на курсантите — най-вече на онези, които носят чуждестранни униформи.

— Благодаря ти, Боби.

Дочула последната част от диалога, Нокс се втурна към него.

— Какво има?

Пулър вече набираше някакъв номер на телефона си.

— Обажда се армейски следовател Джон Пулър — обяви той. — Моля веднага да ме свържете с генерал Арън Райнхарт. Спешно е!

Гласът насреща попита за какво да докладва.

— За Деня на Страшния съд — изръмжа Пулър. — Кажете му, че се отнася за Деня на Страшния съд!