Бягството

23

Джон Пулър смени мотела за пореден път. С темпото, с което се местеше, много бързо щеше да изчерпа възможностите да си намери сравнително евтина стая в околността. Поигра известно време с Дезо, който приемаше промените далеч по-лесно от него. Ех, ако можеше и да говори. Котаракът му единствен беше видял убиеца на Дофри.

Пулър така и не разбра дали полицията е реагирала на обаждането му, но това вече нямаше значение. Изобщо не възнамеряваше да подава жалба, тъй като местните ченгета едва ли щяха да разберат нещо, а той държеше да не разкрива какво е научил.

Звънна на Нокс и я помоли да се срещнат на следващата сутрин в заведението, където бяха вечеряли.

Точно в седем Пулър зае място в тяхното сепаре. Тя се появи малко по-късно, облечена както обичайно в тъмен костюм с панталон и бяла блуза. Огледа се и го зърна. Докато крачеше към него, той си даде сметка, че му предстои важен избор: дали да й се довери или не. Защото въпреки откритото й поведение и начина, по който му показа белега си, той продължаваше да има резерви. Това вероятно се дължеше на факта, че често бяха злоупотребявали с доверието му.

Нокс седна насреща му и поръча кафе на минаващата покрай сепарето сервитьорка. Той изчака възрастната жена да се отдалечи, приведе се над масата и накратко разказа за неотдавнашните си премеждия. През цялото време внимателно я наблюдаваше и очакваше да познае дали е истински изненадана, или се преструва.

В крайна сметка стигна до заключението, че реакцията й е искрена. Същевременно си даваше сметка, че това, срещу което се е изправил, е толкова опасно и натежало от измами, че и най-малката грешка може да доведе до нещастие. Вече започваше да се съмнява в своите обикновено правилни заключения.

Тя го изненада още с първия си въпрос.

— Кой е стрелял по лампата? — попита. — Този човек ти е спасил живота.

— Изстрелите бяха повече от един — уточни Пулър. — Най-малко шест и това ме кара да си мисля, че е стрелял с автомат М4. Използвал съм го достатъчно често, за да запомня звуците, които издава. Но ти си права — неизвестният стрелец наистина ми спаси живота. Като преди това е проследил джипа, с който ме закараха там.

— Дали е следял теб или твоите похитители?

— Добър въпрос. За съжаление, не мога да ти отговоря.

— М4 е стандартно оръжие в армията.

— Така е, но се използва предимно от специалните части. Имах такъв, когато бях рейнджър. Той е широко разпространен и в пехотата.

— Мислиш ли, че тези хора са убили Дофри?

— Не знам. Възможно е. Но нещо в гласа ми направи особено впечатление.

— Какво по-точно?

— Че този човек не е просто престъпник.

— Защото е споменал, че мисли за доброто на страната?

— Но на коя страна, Нокс? Може би е свързан по някакъв начин с разузнаването.

— Американските разузнавателни агенции не отвличат хора, Пулър. Нито пък правят опити за убийство на федерални следователи.

— Сигурна ли си в това?

— Дори не мога да повярвам, че ми задаваш такъв въпрос!

— Наистина ли? След всичко, което се случи?

Тя не издържа на погледа му и сведе очи. След това почука с лъжичката по чашата си.

— Ако този човек действително е от разузнаването, вероятно работи за някой от враговете ни. Както ти сам спомена…

— Може би.

— Но трябва да имаш предвид и друго нещо.

— Какво? — изгледа я подозрително той. От тона й усети, че това, което ще каже, няма да е приятно.

— Ал Джордан, човекът от поддръжката, който е отговарял за изгорелите трансформатори…

— Говори ли с него? Разбра ли се кой ги е изнесъл?

— Опитах се да говоря.

— Какво значи „опитах се“? — втренчено я погледна той.

— Оказа се, че е преместен.

— Как така преместен? Къде?

— Не успях да получа ясен отговор.

— Но той работи в поддръжката от петнайсет години! Лично проверих досието му. Причината да го преместят може да бъде само една.

— Да го разкарат някъде по-далече, за да не може да споделя това, което знае — довърши вместо него Нокс. — А и да няма отговор на въпроса кой е задигнал проклетите трансформатори! Проверих площадката. Боклуците са разчистени. Дори и да отидем там, няма да открием нищо.

Пулър се облегна назад, огледа заведението и отново се втренчи в лицето й.

— Още ли поддържаш мнението, че съм станал параноичен? — попита той.

Нокс вдигна глава да го погледне в очите.

— Може би не исках да повярвам, че това е възможно — тихо каза тя.

— А аз мислех, че в разузнаването съюзниците често се превръщат във врагове.

— Това е силно преувеличено, особено от пресата, филмите и телевизията.

— Май трябва да се съглася с теб — въздъхна той.

— Предполагам, че ще го направиш. А сега накъде?

— Към Форт Левънуърт.

— Какво ще търсим там?

— Ще се опитаме да разберем как е станало така, че един човек без никакво отношение към въоръжените сили на САЩ, е бил включен в специалния отряд на военната полиция, а после е бил открит мъртъв в килията на брат ми. Заклевам се, че няма да мръдна от там, преди да получа отговор.

— Ами онези, които те отвлякоха и за малко не те убиха?

— Те са в състояние да ме изненадат само веднъж, Нокс. Ако се появят отново, едва ли ще оставя някой от тях да си тръгне. Предполагам, че мога да разчитам на теб да ми прикриваш гърба, нали? — изгледа я той.

— Нима трябва да питаш?

— Нямаше да питам, ако не бях преценил, че трябва.

— Да, можеш да разчиташ на мен — отвърна твърдо тя. — А ти ще прикриваш ли моя?

— Това го правя от деня, в който се появи, Нокс.