Бягството

22

Пулър машинално посегна към кобура и измъкна пистолета си.

Писъците несъмнено бяха женски. Той притича до единствения прозорец и надникна навън. Видя четири фигури. Бяха трима мъже и една жена — онази, която беше пищяла. Това не беше предположение, защото тя пищеше и в момента.

Огледа мъжете. Не можеше да види лицата им, защото бяха с гръб към него, а и външното осветление беше слабо. Но нямаше проблем да прецени габаритите им. Двама бяха едри почти колкото него, а третият — по-дребен. Най-дребна беше жената. Единият мъж я беше стиснал за гърлото и я влачеше надолу по стълбите.

Пулър набра 911 и докладва за това, което беше видял. После скочи към вратата и я отвори — точно навреме, за да види как групичката изчезва в улицата.

Стиснал пистолета, той безшумно се спусна по стълбите и се затича диагонално през вътрешния двор. Спря в началото на улицата и предпазливо надникна зад ъгъла. От мрака отново се разнесоха писъците на жената и той ускори крачка.

В следващия момент се оказа проснат на настилката, а пистолетът излетя от ръката му.

Претърколи се и вдигна глава. Тримата стояха около него и го гледаха. На лицата им имаше скиорски маски. Жената не се виждаше никъде.

Едва сега си даде сметка, че това е засада, в която жената е играла ролята на примамка.

А аз — ролята на идиота, който попада в капана.

В главата му бяха насочени три пистолета, които автоматично го лишаваха от всякакви шансове. Единственото нещо, което успя да направи, беше да стане и да вдигне ръце над главата си.

Поведоха го надолу по улицата, където чакаше някакъв джип. Качиха го вътре, като преди това му запушиха устата и му покриха очите с превръзка. Китките му бяха стегнати с пластмасови белезници. Автомобилът потегли.

Той изчисли, че пътуването продължи горе-долу половин час, но това не му помогна да установи посоката или крайната дестинация, тъй като превозното средство спокойно би могло да се върти в кръг, за да го заблуди. В късния нощен час не се чуваха дори нормалните шумове на града. Но той беше сигурен, че отдавна са извън него. Джипът спря. Вратата се отвори и чифт ръце го измъкнаха навън. Под краката му заскърца чакъл. Принудиха го да изкачи няколко стъпала и го вкараха през една врата, която след това се затръшна. Бутнаха го да седне на стол и измъкнаха парцала от устата му.

Пулър зачака. Нямаше никакво намерение да започва разговора, който очевидно предстоеше, защото това би означавало да се превърне в труп.

Гласът прозвуча глухо, сякаш идваше изпод земята. Явно ставаше въпрос за дистанционна връзка.

— Трябва да призная, че всичко е много шпионско — каза гласът, очевидно променен по електронен път.

Звучеше като Дарт Вейдър, но от нискобюджетна продукция. Това може би ще се окаже полезно, помисли си Пулър, защото мъжът не изгаряше от желание да разпознаят гласа му.

Пулър запази мълчание и зачака. Всичко, което можеше да каже мъжът, щеше да е нова информация, която би могла да го насочи към нещо — разбира се, ако изобщо излезеше жив от тук.

— Не искам да ви заплашвам, агент Пулър — започна гласът. — Единствената ми цел е да пробудя патриотизма ви.

— Можеше да го направите и по телефона.

— Не, това би било неудобно. Предпочитам този метод.

— Отвличане?

— Нека го наречем „агресивна покана за среща“.

— Докато три пистолета ме държат на мушка, можете да го наричате както желаете.

— Вие разследвате бягството на Робърт Пулър от затвора. Надявате се да го върнете обратно, по-скоро жив, отколкото мъртъв.

Устата на Пулър остана затворена.

— Искам да знам какво сте открили до този момент. Разбрахте ли къде е?

— Не.

— А разполагате ли с обещаващи улики?

— Май съм пропуснал частта, в която ми заповядват да докладвам на някакъв глас.

— Сътрудничеството ви ще бъде от полза за всички.

— В моя свят не се работи така. Аз съм войник и изпълнявам заповеди. Никога не се отклонявам от тях.

— Значи няма да споделите резултатите от разследването си?

— За това трябва да се обърнете към командването на американската армия.

— Вие се надявате да заловите брат си жив, но аз ще ви кажа, че това е невъзможно.

— Защо?

— Просто е невъзможно — повтори гласът. — Ако няма да ни сътрудничите, ще ви помоля да се оттеглите.

— Имам заповед да разследвам, а аз изпълнявам своите заповеди.

— Имате достатъчно поводи, за да се измъкнете. Един от тях е заповедта да поемете разследването, която е в нарушение с всички военни протоколи. Не трябва да сте част от него и молбата ви да се оттеглите ще прозвучи доста убедително. Защото, по разбираеми причини, вашата обективност е компрометирана. В крайна сметка става въпрос за родния ви брат. Армията на Съединените щати страда от много пороци, Пулър, но неблагоразумието не е сред тях.

— А вие откъде знаете това?

— Оттеглете се, агент Пулър. Това е всичко, което се иска от вас.

— Независимо дали участвам или не, разследването ще продължи.

— Това не е ваша грижа. Ще се оттеглите ли?

— Не.

— Ще ви попитам още веднъж: ще се оттеглите ли?

Пулър не отговори. Нямаше какво да добави към това, което вече беше казал.

— В допълнение ще подчертая само още един факт: тук става въпрос за нещо далеч по-голямо от бягство на затворник.

— Обяснете, ако обичате.

— Това би означавало да ви разкрия повече детайли, отколкото съм готов да направя. Достатъчно е да ви уверя, че съм патриот. Доброто на страната винаги е на първо място за мен независимо от минали или бъдещи действия.

— Не уточнихте за коя страна говорите. Останах с чувството, че тя не е моята — каза Пулър.

— Вече ме увериха, че сте издръжлив и упорит, боец с чувство за чест. Това са великолепни качества за всеки в униформа. Страхувам се обаче, че тук става въпрос за изключение, което опровергава цялото правило. За последен път ще попитам: ще се оттеглите ли?

— Не.

— В такъв случай нещата са извън мой контрол.

— Сега май ме заплашвате, а?

— Не е само заплаха, агент Пулър. Страхувам се, че вече е факт.

Гласът заглъхна, заменен от дълбока тишина.

После се дочуха приближаващи стъпки, изщракаха затвори. Пулър моментално се стегна, мускулите на крайниците му се подготвиха за това, което предстоеше.

После превръзката на очите му падна. Той инстинктивно примигна няколко пъти, за да нагоди очите си към ярката светлина. Миг по-късно усети дулото на пистолет, опрян в слепоочието му.

После стъклата се пръснаха от залп куршуми, а лампата на тавана угасна.

Пулър и мъжът до него замръзнаха за момент, а този с пистолета се обърна към прозореца, от който бяха дошли изстрелите. Това беше мигът, от който се нуждаеше Пулър.

Той скочи на крака, хвърли се странично към мъжа с пистолета и заби рамо в гърдите му. Кости, мускули и хрущяли се сблъскаха. Пулър беше по-висок от противника си и с двайсет килограма по-тежък. И двамата отхвръкнаха назад и Пулър използва този миг да заклещи с крак бедрото на мъжа, а с другия си крак да натисне прасеца му в обратна посока. Мъжът нададе силен вик, когато капачката на коляното му се натроши. Проснаха се на пода и от инерцията се плъзнаха по гладките дъски. Главата на противника му се блъсна в стената и ударът го зашемети.

Но китките на Пулър все още бяха вързани на гърба. Макар и едър, той беше много гъвкав и се сви така, че тялото му да се промуши между ръцете. После грабна преобърнатия стол, завъртя го във въздуха и го заби в гърдите на втория мъж, който летеше към него в тъмната стая. Мъжът успя да произведе два изстрела наслуки, след което се блъсна в масата и рухна на пода, едва дишащ и скимтящ от болка.

Пулър коленичи до първия, претърси джобовете му и прибра пистолета и мобилния си телефон. После грабна стола и го запрати в прозореца. Секунда по-късно прелетя през дупката и се приземи на няколко метра от сградата. В следващия миг вече беше на крака. Избра пътя си за по-малко от три секунди. Когато бягаш от хора, които искат да те убият, няма перфектно решение. Всичко е действие.

Хукна напред. Целта му беше да стигне до близкия завой и да изчезне от полезрението на похитителите си.

Минута по-късно от сградата се появиха двамата мъже и започнаха да се оглеждат за доскорошния си пленник. Не го видяха и се затичаха към чакащия наблизо джип. Качиха се и потеглиха, но джипът започна да поднася. Спряха, изскочиха навън и сведоха невярващи погледи към нарязаните гуми.

Робърт наблюдаваше всичко това от храстите вдясно от къщата. Именно той беше стрелял през прозореца, за да пръсне ярката крушка, която светеше в стаята. С пистолет това би бил един доста труден изстрел, но автоматът му вършеше отлична работа на близки разстояния. Беше преценил, че тъмнината ще донесе сериозно предимство на брат му, и остана на мястото си, докато не видя излитащия през прозореца стол, последван от едрото тяло на Джон. По-рано беше нарязал гумите на джипа.

После безшумно се приближи до пикапа си. Беше оставил двигателя да работи, защото искаше да избегне стърженето на стартера. След миг излезе на пътя и настъпи газта.

Робърт беше проследил брат си от мотела, където бяха открили тялото на генерал Дофри. След това търпеливо продължи да го следва и в крайна сметка стигна до мотела, в който беше отседнал Джон. Там стана свидетел на отвличането му от мъжете с черния джип, които го доведоха до тази къща. Не знаеше какво се случва вътре. Успя да долови някакъв глас, но не разбра какво говори. Не познаваше и хората, които бяха там. Направи бърз обиск на джипа, но вътре нямаше документи за регистрация и собственост.

Би могъл да атакува директно, но прецени, че шансовете му за успех са прекалено малки въпреки брутално ефикасното оръжие, което държеше в ръце. Освен това не искаше да застраши собствената си свобода и живота на брат си.

Знаеше, че Джон може да пробяга километър и половина за по-малко от шест минути, а стандартната за армията дистанция от три километра — за дванайсет. Погледна часовника си. Не след дълго брат му щеше да стигне до магистралата, междувременно освобождавайки се по някакъв начин от белезниците, с които бяха вързани китките му. След това щеше да бъде в безопасност, тъй като със сигурност не беше забравил да прибере пистолета си.

Робърт отби вдясно и спря на банкета. Направи го по две причини — да провери дали някой не преследва брат му и да му осигури време да стигне до магистралата. Даваше си сметка, че ако го подмине, ще пробуди следователските инстинкти на Джон. Той щеше да запомни номера на пикапа, марката и модела, плюс всичко останало, свързано с човека зад волана. А Робърт беше сигурен, че брат му ще го разпознае въпреки старателната дегизировка.

Изчака осем минути и бавно пое напред. Не след дълго стигна до магистралата и се огледа във всички посоки. Петнайсет секунди по-късно го видя. И изпита чувство на гордост, защото Джон крачеше по банкета, а ръцете му бяха свободни.

Някои хора пробуждат доверие при всякакви обстоятелства. Брат му беше един от тях.

Видя как Джон вади телефона от джоба си и започва да набира някакъв номер. Броени секунди по-късно той прескочи мантинелата и изчезна от другата й страна.

Няма нужда да ми благодариш, братле. Но оттук нататък трябва да внимаваш, защото положението ще става все по-лошо. Вярвай в мен, ако все още можеш.

Робърт настъпи газта и бързо се отдалечи.