Бягството

17

Робърт Пулър съзнаваше, че възможностите са много. Намираше се в поредната мотелска стая, приведен над лаптопа си.

Простите сметки сочеха, че предизвикателството е голямо.

Официално в Америка действаха седемнайсет разузнавателни агенции.

Официално.

Напоследък вниманието на медиите беше фокусирано върху АНС, при това напълно основателно, и върху прословутия Едуард Сноудън. Но АНС беше само една брънка от веригата, известна като Разузнавателната общност.

Работеща с близо хиляда и триста държавни организации и две хиляди частни компании, разположени на десет хиляди различни места в страната, Разузнавателната общност ползваше услугите на почти един милион служители, една трета от които работеха в частни компании с достъп до секретна или свръхсекретна информация.

Така тя заемаше второ място в списъка на националните работодатели, отстъпвайки единствено на веригата „Уолмарт“, която имаше с около 30 процента повече служители от нея.

Съгласно Изпълнителна заповед №12333, основните цели на Общността бяха шест на брой. Всичките запечатани дълбоко в съзнанието на Робърт. В момента обаче вниманието му беше насочено само към една от тях — онази, която предоставяше огромна власт на правителството.

Робърт си я повтори наум: Да извършва и други дейности, свързани с разузнаването, които президентът може да възложи.

В тези думи се съдържаше една неизмерима свобода на действие, ограничавана единствено от размера на амбициите на действащия президент. А когато тя се сблъскаше с някакви законови ограничения, адвокатите на правителството ловко използваха тази заповед за заобикаляне на съдебните тълкувания. В повечето случаи имаха успех, тъй като Конгресът не упражняваше почти никакъв надзор в тази област.

Докато беше в СТРАТКОМ, Робърт не си задаваше въпроса дали това е правилно или не. Пряката му работа имаше несъмнена полза от тази юридическа практика. Сега обаче я виждаше под малко по-различен ъгъл. Всъщност не малко, а много по-различен. АНС беше част от Разузнавателната общност. От юридическа гледна точка АНС, наричана „ухото“ на американското разузнаване, нямаше право да подслушва гражданите на страната без съдебна заповед. Но в днешно време голяма част от информацията, събирана от АНС и другите агенции в Общността, беше дигитална. А глобалните доставчици на тази информация нямаха абсолютно никакви ограничения. Гугъл, Фейсбук, Яху, Туитър и други разполагаха с огромни бази данни по целия свят, благодарение на своите фиброоптични кабели, сървъри и превключватели. На практика достъпът до тях беше неограничен.

Това ставаше чрез високотехнологични търсачки, които разкодираха различните данни, използвани от глобалните интернет доставчици. Вградените в тях филтри анализираха съдържанието и го използваха за три до пет дни според конкретните си нужди. А поради факта, че голяма част от данните, които Общността събираше, не бяха регулирани, в тях присъстваше и огромно количество информация за американски граждани, включително имейл адреси на изпращача и получателя, видео и аудио материали и снимки. Така в момента, в който човек изпратеше някакви данни по интернет, те стигаха до хора, за които той изобщо не подозираше. А какво можеха да направят те с тях? Това нямаше как да се знае. Освен ако някой ден не почукат на вратата на въпросния човек, не покажат служебна карта или бадж и не го информират хладно, че от този момент нататък няма никакви права.

Приведен ниско над картата върху екрана на лаптопа си, Робърт се зае да проучва възможностите.

Небраска, Колорадо, Уайоминг, Вирджиния, Мериленд. В случай, че държеше на пълна картина, би могъл да добави щатите Тексас, Вашингтон и Аризона. Там се намираха основните центрове на Общността. За момента беше сигурен само в едно — в никакъв случай нямаше да остане в Канзас.

Остави този проблем за по-късно и се съсредоточи върху човека в килията. Беше му направил скица, която обаче нямаше как да му помогне да го открие. Скиците не можеха да бъдат пуснати за разпознаване в базите данни.

Но дали наистина беше така?

Той излезе, качи се в пикапа и потегли.

Два часа по-късно се върна в мотела с няколко нови покупки: таблет „Самсунг Галакси“ с вградена камера, гланцирана фотохартия, цветен принтер, скенер и няколко кутии с консумативи.

Разопакова всичко това и се зае със задачата да превърне една скица в нещо по-материално. Тоест да я превърне в лице. Със съответните цветове и плътност, за да бъде разпознато от дигитален скенер.

Когато приключи с картината, навън вече беше тъмно. Беше толкова гладен, че отскочи пеша до близкия „Макдоналдс“, където погълна един „Биг Мак“ с двойна порция пържени картофи и голяма бутилка диетична кола, за да неутрализира мазнините и солта. След това се върна в стаята си и премина върху втората част от задачата.

Направи снимка на рисунката, а след това я прехвърли от таблета на принтера, който надлежно зареди с фотохартия. Извади готовата снимка и я поднесе под лампата, за да я разгледа добре.

След това й направи още една снимка с таблета, прехвърли я в лаптопа и я отвори. Сега вече приличаше повече на фотографски портрет, макар и не съвсем. Пикселите се виждаха отчетливо върху гланцираната хартия. Зае се с обработката й, прибавяйки още цвят на кожата, косата и очите. След това се облегна назад и отново разгледа произведението си. Остана доволен.

Но все още нямаше истинско доказателство за качеството на работата си.

Със софтуера на лаптопа той хакна първата база данни и пусна снимката на обиколка из нейните файлове. Това му отне трийсет минути, но без резултат. Използва останалата част от нощта за сърфиране из всички бази данни, в които успя да проникне.

В четири сутринта той се призна за победен. Поне засега.

Непознатият мъж си остана непознат. Поне засега.

Това, което Робърт правеше, беше свързано с напълно реални рискове. Достъпът до всички бази данни подлежеше на мониторинг. Беше се погрижил да влиза през „задната вратичка“, но въпреки това щеше да има следи от проникването, чрез които можеха да стигнат до него. Той беше прекарал целия си съзнателен живот в света на компютрите и съзнаваше, че рано или късно на пътеката от пиксели ще се появи някой по-добър от него. Имаше четиринайсетгодишни хакери аматьори, чиито умения не отстъпваха по нищо на най-добрите програмисти в АНС. Така се работеше в тази област. Ако умът ти е настроен по правилния начин, можеш да правиш каквото пожелаеш. А ако си и куражлия като повечето хлапета, спокойно можеш да хакнеш Пентагона или да получиш достъп до някоя банкова сметка в Швейцария. Не беше трудно, защото всеки бе свързан по някакъв начин с вселената на числата.

Робърт се просна на леглото. Стомахът му продължаваше да къркори, но той се нуждаеше най-вече от сън, защото искаше да бъде във форма. В съзнанието му обаче продължаваше да се върти образът на непознатия мъж.

Все трябваше да е някой. А ако Робърт разбереше кой е, това щеше да го отведе до някой друг или до нещо друго. Този мъж се беше появил в затвора с точно определени намерения. Но, за щастие, тези намерения не успяха да бъдат осъществени.

Защото още съм жив, каза си той.