Бягството

59

Телефонът на Пулър се намираше в десния му джоб, а онзи с предплатените минути — в левия. Когато вторият изпиука, той седеше до леглото на Нокс.

Извади го и погледна дисплея. Съобщението беше кратко и той бързо го дешифрира. Скочи на крака още преди да го дочете.

— Какво има? — погледна го Нокс.

— Трябва да вървя — отговори той и се втурна към вратата.

— Пулър?

— Можеш да изядеш пържените картофи.

В следващия миг вече го нямаше.

Нокс гледа след него няколко секунди, после издърпа тръбичката от ръката си, скочи от леглото и се стрелна към гардероба. Измъкна торбата с окървавените си дрехи и започна да се облича, без да обръща внимание на пронизителните звуци, които издаваше включената аларма на монитора.

Пулър спринтираше към колата си. Стигна до нея за секунди, скочи зад волана и завъртя ключа. Служебното малибу изрева и се понесе назад. Той го овладя и бързо напусна паркинга на болницата.

Беше получил последното местоположение на брат си, но това не означаваше, че непременно ще го открие. А ако по чудо успееше, най-вероятно щеше да е късно. Не, това не беше опция. Не стигна навреме при Нокс, но това нямаше да се повтори с брат му.

Телефонът му отново изпиука. Вдигна го пред очите си, продължавайки да върти волана. На дисплея имаше пътна карта с някаква точка върху нея. Точката се движеше. Един Господ знаеше как Робърт беше успял да му изпрати линк за проследяване на маршрут в реално време. Засече местоположението на точката, зави надясно, после наляво, а след това пое по естакадата за междущатската магистрала и настъпи газта до дупка. Зае позиция в бързата лента и започна да задминава. Движеше се право на изток. Не след дълго прекоси моста „Рузвелт“ и навлезе във Вашингтон.

Трябваше да избира между три посоки. Очите му не изпускаха точката. Боби пътуваше на запад, което означаваше срещу него. Но едновременно с това и малко на север, което пък означаваше, че се отдалечава. Далеч напред се появи полицейска кола, заела най-лявата лентата той караше с много над разрешената скорост. На всичкото отгоре трафикът в посока Конститюшън Авеню се уплътни заради ремонтни работи. Това го принуди да завие вдясно, което предизвика множество гневни клаксони. Все пак успя да се престрои към изхода, който щеше да го изведе на Индипендънс Авеню.

Прелетя през следващите няколко пресечки, без да отделя очи от точката. После му хрумна една идея.

Карай на юг, написа той.

След секунди точката промени посоката си. Той я последва, преминавайки през пресечките на жълто или червено, на милиметри от другите коли. Ако някое ченге реши да ме подгони, толкова по-добре, помисли си той. Но патрулни коли не се виждаха никъде.

Направи няколко бързи изчисления и написа изток.

Точката отново промени посоката си. Пулър направи десен завой.

Измина още две преки, потърси точката на дисплея и написа нов есемес:

Следващата наляво.

Точката покорно се премести в указаната посока. Пулър вдигна глава. Точно навреме, за да зърне пикапа, който изскочи на улицата и се понесе срещу него с димящи гуми. Той остави телефона и погледна зад брат си. Времето на съобщенията изтече. Сега беше ред на действието.

Колите на преследвачите бяха две и Боби ги беше описал в първия си есемес.

Черен мерцедес S550 и черен кадилак ескалейд. Предницата на кадилака беше смачкана, но той нямаше представа как се е случило това. Мерцедесът беше залепен за задната броня на пикапа и чакаше момента да се изравни с него. Пътят беше прав, без завои. Пикапът нямаше как да го задържи.

Пулър насочи колата си право срещу малката група автомобили, която бързо се приближаваше. Той светкавично набра още един есемес:

Газ до дупка.

Пикапът се стрелна напред, осигурявайки си няколко метра преднина пред мерцедеса.

Пулър подръпна предпазния си колан, погледна надписа за въздушната възглавница на арматурното табло, пое си дълбоко дъх и натисна педала до дъно. Надяваше се, че армията е направила достатъчно добра застраховка на нещастния автомобил, но едновременно с това си даваше сметка, че вероятно до края на живота си ще попълва формуляри. Но това беше много по-добре, отколкото да присъства на погребението на брат си.

Той изви волана надясно в мига, в който се размина с Боби. Гумите издадоха пронизителен звук и гравитационните сили го запратиха в шофьорската врата. Колата му се стрелна към задницата на мерцедеса и муцуната й бръсна бронята му. Ударът беше насочен с изключителна точност. Мерцедесът се завъртя на триста и шейсет градуса. Разминавайки се с него, Пулър за миг зърна смаяните физиономии на мъжете вътре. Колата беше абсолютно неконтролируема. Тя литна във въздуха и се заби в някакво крайпътно дърво.

Металът поддаде, но дървото не.

Кадилакът рязко намали, за да избегне мелето. Но сега летеше напред с пълна скорост — като акула, подгонила тюлен.

Пулър се насочи към далечния тротоар и закачи някаква кола. После рязко завъртя волана наляво, промуши се между паркираните автомобили и пое в обратна посока. Брат му беше далече напред и почти не се виждаше. Затова пък кадилакът се озова директно зад него и бързо скъсяваше дистанцията. Секунди по-късно бронята му потъна в задницата на служебното малибу, нагъвайки я като хармоника.

Пулър изви волана и успя да се задържи на платното. Погледна напред, видя, че брат му намалява, и яростно изруга. После присветна с фаровете и натисна клаксона по определен начин.

Пикапът на Боби отново набра скорост.

Добре че я има морзовата азбука, каза си с облекчение той. Сигналът, който подаде, беше: Карай!

Позитивните чувства го напуснаха бързо, защото кадилакът го блъсна за втори път, а след това се изравни с него.

Той много добре знаеше какво ще последва.

Страничните стъкла на кадилака се спуснаха надолу и в процепите се показаха дула.

Пистолетът вече беше в ръката му. Натисна бутона за сваляне на дясното стъкло и стреля. Куршумът попадна в стъклото на водача, но то дори не се пропука.

Поликарбонат. Страхотно!

За съжаление, неговите стъкла не бяха блиндирани.

Натисна спирачката миг преди противникът да открие огън. Изпод гумите му изхвърча синкав дим, а кадилакът отлетя далече напред. Стрелбата надупчи странично няколко коли. Два-три радиатора запушиха, още толкова гуми гръмнаха. Разнесе се масов вой на аларми.

Пулър трескаво се огледа за полиция и напрегна слух с надеждата да чуе сирени, но долови само ускорения ритъм на сърцето си. Нима всички бяха излезли в почивка, да ги вземат мътните? Или президентът беше решил да се поразходи и всички ченгета в този град се бяха струпали да го охраняват?

Шофьорите в насрещното платно видяха какво се случва и масово започнаха да отбиват встрани, като натискаха клаксоните.

Той завъртя волана надясно и зае позиция зад черния кадилак.

Пътниците в него нямаше как да стрелят през задното стъкло, но нищо не им пречеше да го правят от страничните. Той машинално изчисли височината на предния си капак и тази на задната броня на кадилака. Е, скоро щеше да провери дали тези изчисления са точни.

Настъпи газта. Малибуто подскочи напред, блъсна бронята и капакът му остана там, малко под нея. Продължи да натиска педала. Капакът бавно се нагъна и изчезна под бронята. Газта му остана натисната докрай.

Дулата се показаха през страничните прозорци на кадилака, насочени назад. Пулър се просна странично на седалката в момента, в който предното му стъкло се пръсна, засипвайки го със ситни късчета. След като двете коли практически се скачиха, управлението на малибуто беше изцяло прехвърлено в ръцете на шофьора отпред. За него остана само да подава допълнителните конски сили.

Той изчака стрелбата да спре, изправи се на седалката и отново настъпи газта до дупка. Предницата на колата му потъна още няколко сантиметра под задната броня на тежкия автомобил.

И още, и още. Капакът се смачка напълно, а собствената му броня отдавна се търкаляше по асфалта зад гърба му. После се случи това, на което се беше надявал. Шасито, далеч по-здраво от ламарините, започна да поема тежестта на кадилака.

Задните му гуми започнаха да се повдигат. Не чак толкова, че да се отделят от настилката, но достатъчно, за да изгубят сцепление.

Задното стъкло на кадилака се плъзна надолу, а това означаваше само едно — противникът се готвеше да открие стрелба и искаше да си осигури добър прицел.

Това не бива да се случи, помисли си Пулър.

Стисна волана с две ръце и силно го разклати наляво-надясно. На лицето му изплува неволна усмивка, когато видя как двамата стрелци, които се опитваха да го вземат на мушка, изведнъж започнаха да се блъскат един в друг като билярдни топки.

За това спомагаше и фактът, че бяха без предпазни колани. Той повтори операцията и те удариха главите си. Единият падна странично на седалката, а другият захвърли пушката, стисна глава между дланите си и започна да ругае.

Шофьорът на кадилака несъмнено усети намеренията на Пулър и вдигна крак от педала на газта. Скоростта рязко намаля. Резултатът от действията му доведе до едно-единствено нещо — вече не той, а Пулър командваше парада. Тежката машина отпред зависеше изцяло от мощността на малибуто.

Пулър огледа ситуацията на пътя, опитвайки се да определи траекторията.

Започна да отброява секундите в главата си, като се надяваше, че брат му отдавна е свърнал в някоя пресечка и вече е далече от тук. Но голямата маса ма кадилака му пречеше да види дали наистина е така.

Преброи до десет, отправи една безгласна молитва към Бог и рязко завъртя волана надясно.

Предницата му се откачи от бронята отпред. Носът на кадилака рязко поднесе наляво, а когато задните му колела докоснаха настилката, каросерията се разклати и политна в обратна посока.

Нито шофьорът, нито машината бяха готови за този могъщ микс между гравитационни и центробежни сили. Колата се завъртя около оста си, удари се в тротоара, размаза някаква паркирана до него кола, а след това връхлетя върху метална пейка, монтирана на плочите.

И накрая, сякаш за овации отстрана на отсъстващата публика, се обърна на покрив.

Таванът се смачка, а инерцията доведе до още половин оборот, в резултат на който каросерията започна да се плъзга върху лявата си част, включително върху шофьорската врата. Това беше позицията, в която кадилакът се заби във високата тухлена ограда на някаква лятна къща.

Без дори да погледне какво се е случило, Пулър профуча покрай купчината смачкани ламарини. На първата пряка зави вляво, а след това вдясно. Едва тогава потърси точката върху дисплея на телефона си. Брат му беше на две преки пред него и се отдалечаваше с пълна газ.

Зарязал текстовите съобщения, той го набра директно.

— Добре ли си? — тревожно попита Робърт.

— И двамата преследвачи са отстранени, а аз все още съм цял — отвърна Пулър. — Но колата ми е в плачевно състояние. Ти?

— Засякоха ме по някакъв начин, Джон. Нямам представа как. Изведнъж ме обкръжиха, докато наблюдавах как Ренълдс вечеря.

— Канзаските номера?

— Не, защото ги смених.

— Няма как да са те разпознали.

— Взех всички мерки Ренълдс да не види физиономията ми, докато й бях на гости.

Прозрението внезапно връхлетя Пулър.

— Къщата й! — извика той. — Охранителната й система е доста сложна и със сигурност включва видеонаблюдение!

— Трябва да е това, по дяволите! — възкликна Робърт. — Не видях камери, но и не ги потърсих както трябва. Тя е прегледала записите и знае как изглеждам в момента! Сложих си скиорската маска едва когато стигнах до входната врата. А на излизане я свалих.

— Външната охранителна камера трябва да е заснела и колата ти. Няма друг начин да те засекат толкова лесно.

— Това е много сериозен пропуск от моя страна! — простена Робърт.

— Трябва да признаем, че и жената си я бива — добави Пулър.

— Явно не съм много добър на терен, особено когато съм маскиран.

— Но не успяха да те хванат, нали? А тази система за джипиес проследяване беше наистина великолепно хрумване от твоя страна.

— Нищо особено. Просто елементарна програма.

— Без която изобщо нямаше да те открия.

— Видях те какво направи на пътя. Ако не беше се появил, сега щях да съм мъртъв.

— Значи сме квит. Откри ли нещо, което може да ни бъде полезно?

Робърт му разказа за вечерята на Ренълдс с Малкълм Ауст.

— Една от важните клечки в сферата на ОМУ?

— Може би най-важната. Все още не разбирам докъде ще ни отведе всичко това. Не мога да повярвам, че и Ауст е част от заговора.

— Казва ли ти някой, Боби? Ти си единственият човек, на когото вярвам.

— А сега какво правим?

— Намери си ново място да отседнеш и ми прати адреса. Разкарай пикапа.

— Имам нужда от транспорт.

— Ще гледам да ти намеря нещо. Но се страхувам, че когато върна тази развалина на армията, повече никой няма да ми повери служебна кола. При първа възможност ще намина да те видя.

— Тази вечер едва не ни спипаха. Трябва да преминем в настъпление, а не просто да реагираме.

— Когато измислиш начин да го направим, непременно ми кажи — отвърна Пулър.

— Бъди сигурен, че ще го направя.