Черният град

Предават Фандорин от ръка на ръка

Моливът се плъзгаше по хартията. Ераст Петрович си плащаше дължимото на „никки" за вчерашния ден. Навън стана тъмно, над газеника танцуваха мушици.

Преди няколко часа Хасим бе казал:

- Ще ходя до Шубани. През стената ще надничам. Ако Хачатур нощува у дома, ще пращам бележка: колко хора, колко лъвове. Ти идваш, ние чакаме, докато всички заспиват, после отиваме, убиваме всички. Такъв ще е планът - каза разбойникът на сбогуване и бързо добави: - Помня, помня: Хачатур не го убиваме веднага.

- Как ще получа б-бележката ти? По въздуха? И как ще намеря това твое Шубани?

- Момче ще го донася, момче ще води.

- Какво такова момче?

- Вай, че отде да знам? Някакво момче.

Той отиде до прозореца, извика нещо. В стаята с тропот се втурна цяла тайфа мургави хлапетии – същите тези, които цял ден вдигаха гюрултия на двора.

Хасим привика двама, останалите отпрати. Поговори си нещо с тях.

- Тешекюр едирем, ага. Дедийиниз кими оладжаг! - дружно отвърнаха момчетата, по лицата им грейнаха щастливи усмивки.

- Това е Саид, син на Халида ханъм - посочи Хасим единия. - Ще остане с твой приятел, когато тръгнеш. А това е Али, син на Мустафа, ще ти донася бележката и ще те заведе, където трябва.

- Но нали си неграмотен! Как ще ми напишеш бележка?

Гочито презрително се усмихна и не го удостои с отговор.

Просто сипа в огромния си джоб сушени плодове и ядки, взе няколко парчета хляб.

Той мина през двора без да бърза, наперено. Остроносият Али, син на Мустафа, пъплеше до него като Панург до Пантагрюел, но същевременно се опитваше да подражава на походката на великия човек: също толкова гордо изправяше рамене, гледаше напред и нагоре, заради което едва не се спъна.

Именно тогава Фандорин реши да се захване с дневника - хрумна му подходяща мисъл за „Скреж".

През цялото време, докато Ераст Петрович ту замислено поглеждаше пламъка на лампата, ту свеждаше чело над листа, Маса лежеше тихо и не помръдваше. Но когато, докато преписваше сведенията за нефтената индустрия от вестникарските дописки за раздела „Дърво", Фандорин стигна до керосиновата статистика, японецът изведнъж взе да се мята. По изпитото му бледо лице плъзнаха сълзи, миглите му трепнаха.

- Моосиваке аримасен! - промърмори раненият и много пъти повтори тази фраза, която значеше „Няма прошка за мен!".

Мъчеше се. Терзаеха го някакви кошмари. От такъв тягостен сън не можеше да има никаква полза.

Ераст Петрович се поколеба и леко потупа приятеля си по бузата.

Маса отвори очи. Видя приведения над него Фандорин, замига, изхлипа.

- Сънувах страшен сън, господарю. Стори ми се, че вие сте в опасност, а аз съм ранен и не мога да ви помогна!

Той понечи да се надигне - и не можа, само изстена.

- Значи не е сън... Не мога да се помръдна. Нямам никакви сили! - прошепна Маса с бледите си устни.

- Прострелян си с куршум в гърдите. Едно денонощие беше в безсъзнание. Не мърдай. Трябва ти пълен покой.

Японецът се намръщи.

- Помня, че бяхме на пътя. Луна. Черен ездач. Това е всичко. Какво стана после?

Фандорин започна да разказва. Маса слушаше, без да го прекъсва.

- Обръснали сте се заради мен ли, господарю? В знак на скръб? Много съм трогнат - очите на японеца плувнаха в сълзи. - Много е хубаво. Приличате на слаб Буда.

- Слаб Буда съм, имаш право - пошегува се Ераст Петрович на руски, за да ободри приятеля си.

Не помогна.

- Няма прошка за мен - прошепна Маса. - Не стига, че не можах да ви защитя, сега съм ви отгоре на всичкото и в тежест. По-добре е да умра.

- Ще ти дам аз едно „да умра"! - навика го Ераст Петрович. - Лежи и спи, оздравявай.

- А на вас ще ви помага този вашият Хасиму?! - дръпнатите очи на японеца злобно блеснаха. - Дори не съм го виждал. Как бих могъл да ви поверя на него? Ами ако е предател, който ще ви забие меч в гърба?

- Не прилича на такъв.

- Добре де, не предател, тогава глупак или дръвник!

Фандорин духна магическия канап и го поднесе под носа на слугата.

- Хайде, подишай малко. Не бива да се притесняваш.

Маса хлипа още няколко минути, след това погледът му се замъгли. Заспа.

И навреме.

В стъклото звънко се удари камъче. Дребна фигура стоеше на двора, махаше с ръка. Ераст Петрович бързо слезе по стълбата.

Али, синът на Мустафа, му подаде парче хартия. На светлината от кибритена клечка Фандорин видя следната рисунка:

Всичко беше ясно. Освен едно: защо едното човече в лявата половина бе по-малко от останалите? Може би беше станало случайно?

Али дръпна Фандорин за черкезката: да вървим, да вървим!

- Къде е Саид, синът на Халида ханъм?

Оказа се, че е съвсем наблизо, под стълбището.

След като обясни на хлапето за димящия канап, Ераст Петрович бързо се приготви. Ех, жалко, че багажът остана в хотела. Там имаше и костюм на нинджа за нощни експедиции, и множество други полезни вещи. Жал му бе и за неговия „Уебли". Удобен револвер, свърши добра работа по време на престрелката, но го прибра някой от анархистите. Може би все пак ще се намери.

Но в къщата имаше предостатъчно оръжие. Фандорин лесно откри всичко, което можеше да му потрябва за тази всъщност не особено трудна операция.

- Готов съм, Али, да вървим!

Пътят им отне почти час. Ераст Петрович можеше да преодолее дистанцията доста по-бързо, но момчето започваше да се задъхва от бързото ходене, налагаше се да забавя темпото.

Село Шубани се намираше на склоновете на не особено високата планина, която от запад стигаше до града. Местността беше гола, съвсем не приличаше на вилна, но зад стената на имението, до което хлапето заведе Фандорин, се виждаха тъмни върхове на дървета -вероятно ги бяха садили специално, за да има сянка.

„Поразителна наглост все пак! Шайка бандити живее, така да се каже, пред очите на целия град и не се страхува от нищо! Значи са абсолютно уверени в своята безнаказаност. Както казват тук, „Това е Баку..."

Али се спря точно пред зида - доста висок, близо два метра и половина.

- Шалам-алейкум, Юмрубаш - чу се отгоре, от тъмното, сподавен глас. - Кашвай се гозе.

Върху оградата, почти невидим в сянката на клоните, седеше Хасим. Фъфлеше, защото устата му бе натъпкана с храна. Ераст Петрович се настани до него.

- Кажи на момчето да си върви. Опасно е да стои тук.

- Защо опасно? Обещал съм на Али: може да слуша как ще ги убиваме арменците. Да гледа не може, да слуша - може. Такава е наградата.

Фандорин си помисли с въздишка: какво ще стане с този град, в който едната половина жители толкова мрази другата? Сега обаче имаше по-належащи грижи.

- Защо на рисунката едното човече е малко? Там какво, дете ли има? Това усложнява нещата.

- Не е дете и мъж не е. Един млад съвсем, мустак не му е пониквал. Не е боец. Тръгваме, нали?

Без да дочака отговор, Хасим скочи долу в градината. Вдигна се тупурдия като при срутване на камъни. Ераст Петрович застана на върха на зида и с огромен скок, беззвучно се приземи няколко метра по-далеч. Също толкова безшумно продължи напред. Зад него се чуваше пръхтене, пукаха сухи клонки.

Насреща им с ръмжене се втурнаха две бързи, примъкващи се ниско по земята сенки. Бяха лъвици. Двете застинаха по местата си, присвили по еднакъв начин уши. Жълтите светлинки на очите им блеснаха зловещо.

Фандорин направи няколко крачки, спря се на открито, осветено от луната място, остави хищниците да го огледат както трябва. Пръстът му беше на спусъка на „Смит&Уесън"-а. В колана му бе затъкнат още един такъв. Също готов за стрелба.

С лъвиците шега не бива, по-опасни са от мъжките лъвове. „Няма да те закачам, ако ти не ме закачаш" - мислено каза Ераст Петрович първо на едната, после на другата. За да може зверовете да повярват в това, трябваше да се гледат около половин минута.

Но заскърцаха клони под тежки крачки, огромните котки едновременно обърнаха безгривите си кратуни. На поляната шумно се появи Хасим.

- Псст! - изшътка той и лъвиците отстъпиха, обърнаха се, изчезнаха.

Фандорин продължи напред.

На полянката точно пред къщата видяха и мъжкия. Той къртеше, сложил косматата си глава върху дебелите лапи. От сития лъв (а щом спи, значи е сит) няма защо да се страхуваш кой знае колко. Ако не се приближиш и не го дръпнеш за гривата, няма да те закача.

След като огледа постройката (изящен градински павилион от бели дъски, с високи френски прозорци; вътре бе тихо; никъде не светеше), Ераст Петрович посочи дясната страна и шепнешком напомни на Хасим:

- Точно две минути, ясно?

Хасим му показа часовника си и за по-сигурно вдигна два пръста.

- Две. След това чупя прозорец, всички убивам. Юмрубаш, гледай да не попаднеш на мой куршум.

Да се придвижваш по тревата така, че да не се чува шум, си е цяла наука, но Ераст Петрович я владееше до съвършенство. Той стигна до прозореца на спалнята, сякаш изобщо не стъпваше по земята.

Потърка малко очните ябълки, за да включи нощното зрение. Надникна над перваза. Хронометърът в главата му цъкаше, отмерваше секундите.

„Осемнадесет, деветнадесет..."

Така, какво имаме тук?

Интериор в стил „ар нуво". На тоалетната масичка има бутилки от вино. Вдясно е будоарната ниша, там е леглото, над него има балдахин, леката завеса се поклаща от течението - вратата към коридора е открехната. Не се чува дишане на спящ човек, но това не значи нищо. Хората, които водят опасен живот, обикновено спят много леко, а значи и тихо.

Бутна прозореца - бавно, така че да не изскърца. Качи се на перваза. Слезе от него.

„Тридесет и едно, тридесет и две..."

Ами ако Хачатур не спи - ако е усетил и се е спотаил?

Фандорин се приготви да се наведе настрани, за да избегне куршума.

Нито звук. Само шумът на листата в градината. Е, да става, каквото ще!

Той с два скока се озова край леглото, дръпна завесата. Пусто! Постелята дори не е измачкана. Нима Хасим се е объркал и Едноръкия не е тук? „Четиридесет и четири, четиридесет и пет..." Зад вратата трябва да има малък коридор, който води към хола или трапезарията.

Тихо, врата, няма да скърцаш. Как е подът? Лошо, поддава.

За да не те изненада подът, трябва да се върви точно до перваза. Да пристъпваш бавно, сякаш се плъзгаш по лед. „Петдесет и девет, шестдесет..."

Втората врата също е открехната - ами да, иначе нямаше да става течение.

Плавно, дюйм след дюйм, Ераст Петрович я открехна по-широко. Надникна в просторната стая. В нея всичко се виждаше прекрасно - през прозорците от другата страна се лееше лунна светлина. Оттам след по-малко от минута ще нахълта Хасим. Почти минута - това е много. Повече от достатъчно.

Интериорът е също толкова стилен, колкото и в спалнята. Мебели с изящни извивки, дърворезба около голямото огледало, на тавана има пано с нимфи и фавни.

Мраморна наяда (на рамото й висят пушка и два патрондаша). Върху дългата маса - мръсни съдове, бутилки, остатъци от храна. По столовете е окачено оръжие - маузери, кинжали, няколко карабини.

Сега най-важното: хората.

На пода край стената - шест фигури, една до друга. Спят върху бурки. Вместо възглавници -папахи.

Фандорин въздъхна с облекчение. Шест - значи всички са тук, и Хачатур също. Просто не е легнал в спалнята, а заедно с останалите. Това донякъде усложнява задачата, но не чак толкова.

„Осемдесет и две, осемдесет и три..."

Трябва да се определи кой е едноръкият. После да го зашемети. Може би пък ще може и другите да се обезвредят също толкова безкръвно.

Не е този, първият - има две ръце, скръстени върху гърдите. И вторият не е, сложил си ги е под главата...

„Деветдесет, деветдесет и едно..."

По паркета се мярна дълга сянка, прозорецът изтропа. На високия прозорец се появи огромен силует, запълни го почти целия.

Беше Хасим. Той прехвърли крачищата си през перваза, седна отгоре, засенчи очите си с длан - оглеждаше стаята, която след осветената от луната градина трябва да му се е сторила много тъмна.

„Какво, по дяволите?! Има още половин минута!"

На пода някой се размърда, някой скочи.

- Ей, арменци! Аз съм Кара Хасим! - изкрещя разбойникът с цяло гърло. - Ваш смърт дойде! Е, къде сте? Не виждам.

Човекът, който лежеше най-далеч от Фандорин, скочи от пода като атакуваща кобра. Имаше само една ръка! Тя се вдигна, маузерът изплю отровен жълт пламък. Хасим се олюля, хвана се за хълбока.

Избор нямаше. След още миг Хачатур щеше да гръмне отново. Наложи се да стреля. Тежкият куршум на „Смит&Уе-сън"-а запрати едноръкия в ъгъла.

Сега вече всички бяха на крака. Някои объркано се озъртаха, други, които се владееха по-добре, се хвърлиха към столовете, където висеше оръжието.

Макар да не му се искаше, се наложи Ераст Петрович да застреля най-чевръстия.

- Виждам! Всички виждам! - кресна Хасим. С ръка на ранения хълбок, той се прицели, без да бърза, и застреля най-близкия от бандитите.

Фандорин вече беше в стаята. На пътя му се изпречи слабичко момче с ококорени очи. Не беше въоръжено, затова Ераст Петрович нокаутира сополанкото с един „хук"[94] (в хаотичен търкал на ограничено пространство английският бокс е не по-малко ефективен от каквито и да било джуцу).

Един светлокос човек по бельо се беше засилил към Хасим с кинжал в ръка.

Пак така, без да бърза, разбойникът се прицели в атакуващия - но вместо изстрел се чу сухо изщракване.

- Вахсей[95] ! - учуди се Хасим и зяпна надвесилото се над него острие.

Фандорин свали русия с изстрел в тила. И се озова пред трудна дилема.

Последният от анархистите, който още беше на крака, успя да стигне до окачената си на стола карабина, зареди и вече бе насочил оръжието към Ераст Петрович, а от ъгъла раненият Хачатур се целеше в него с маузера, като с мъка удържаше тежкия пистолет с единствената си ръка. На Хасим нямаше какво да се надява - той разглеждаше отворения барабан на засеклия колт.

Здравият е по-опасен от ранения. Затова Фандорин стреля по човека с карабината, от куршума на маузера избяга, като се метна към стената.

Едноръкия му трябваше жив.

Затова Ераст Петрович се втурна срещу маузера, като скачаше встрани за части от секундата преди всеки следващ изстрел. Тази техника се нарича „го-го" („пет на пет"), защото на малка дистанция шансовете да избегнеш куршума и да бъдеш улучен са равни. Истинският майстор е в състояние да доведе това съотношение до две към едно, но Фандорин не беше достигнал до такива висини. Той прибягваше към играта „го-го" само в краен случай.

Провървя му първия път, провървя му отново. Оставаше още един скок. Но в този момент Хасим най-накрая щракна с револвера си и се прицели.

-Не стреляй!

Беше късно. Мощният колт нададе кратък лъвски рев. Едноръкият отхвърча обратно в ъгъла.

В градината, сякаш в отговор, се понесе гневният рев на царя на животните - най-накрая се бе събудил и недоволстваше от шума.

Миришеше на пушек, барут и кръв.

А броячът - оказа се, че през цялото време е цъкал.

„Сто и осем, сто и девет, сто и десет".

- Дяволите да те в-вземат! - Ераст Петрович се наведе над Хачатур. - Хасим, какво направи?

- Живота съм ти спасявал.

- Да го застрелям и аз можех! Къде е лампата тук?

Фандорин отиде до вратата, завъртя ключа, огледа стаята.

Освен нокаутирания хлапак, май всички са мъртви...

Хасим седеше на същото място, на перваза. Само беше разкопчал черкезката и оглеждаше дупката в хълбока си. От нея, по гъстата му козина, течеше на тласъци кръв.

- Горещ е - съобщи разбойникът, като облиза длан. - Солен.

- Дай да видя.

- Е, няма нужда.

Великанът отскубна малко вълна от папахата си, запуши раната.

- Аман-аман - тъжно каза той. - Толкова обичах „Колт", а тя не пощя да стреля.

Съдейки по женския род, любовта към колта се бе изпарила.

Хасим се разходи край столовете, като оглеждаше оръжията. С интерес взе в ръка лежащия на масата уебли - явно досега не беше виждал такъв.

- Този е мой - каза Фандорин. - Дай ми го.

Хасим промърмори:

- Като е хубав - веднага мой. На, притрябвал ми е.

Той с погнуса претегли в дланта си един маузер. Прицели се - и изведнъж изстреля целия пълнител в стената: един куршум в средата, останалите - в кръгче около него.

- Какво ти става?! - извика Ераст Петрович, като запуши уши.

- Мой знак. „Тук беше Кара Хасим". Хората ще приказват. А твой знак какъв е, Юмрубаш?

- Никакъв.

Фандорин все не можеше да се успокои. Нима операцията се беше провалила и нишката се скъса?

- Вай, аз чужд слава не искам - рече разбойникът с укор. - Аз само два арменци убих. Ти -четири. Макар че единият може да е руски - добави той, като кимна към светлокосия.

- Не съм убил четирима. Т-рима.

Единствената надежда бе в хлапето. Ераст Петрович го върна в съзнание с два шамара, сложи го да седне на единия от столовете.

- Кой си? Откъде си?

- Гагик... От Акна.

Хлапето, много бледо, с треперещи устни, с ужас поглеждаше към труповете. Видя приближаващия се гочи - затвори очи.

- Аз съм Кара Хасим. Чувала ли си?

Момчето кимна, без да отваря очи.

- Тя ме знае - доволно отбеляза Хасим. - Далече живее, в Карабах, а знае Кара Хасим.

Фандорин хвана Гагик от Акна за хилавите рамене.

- Ще ти задавам въпроси, а ти ще ми отговаряш. Честно. Иначе ще те дам на него. Просто ще си тръгна и ще те оставя с него насаме. А ако кажеш истината - ще те пусна. Аз съм човек на думата. Ако съм обещал нещо, правя го.

Последната фраза бе изречена специално за Хасим. Сега хлапето гледаше Ераст Петрович със същия ужас, с какъвто гледаше преди малко разбойника.

- Мълчи, Гагик, нищо на Юмрубаш ага не казвай - посъветва го Хасим. - По-добре аз да говоря с теб.

Горкият хлапак изхлипа и пак зажумя ужасено.

- Ще г-говориш ли?

Кимна.

През това време Хасим с видимо удоволствие обикаляше бойното поле. Поглеждаше всеки покойник в лицето, нещо нареждаше. Приличаше на градинар, който се любува на великолепната си цветна леха.

- Кой нареди онази вечер да се направи з-засада в Черния град? Чия задача изпълняваше Хачатур?

- Ходих до Карабах, носих писмо от Хачатур! Едва вчера се върнах! Нищо не знам, честна дума! Каква задача? Никой не може да заповяда нищо на Хачатур!

Хлапакът говореше добър руски. Може би беше посещавал гимназия или реално училище.

- Не мога да повярвам, че вчера никой нищо не е казал за засадата. Шайката ви загуби трима. Какво чу? Какво приказваха?

- Ай, Аллах! - радостно кресна Хасим. - Този е жив! - Той хвана за врата един окървавен човек - онзи изхриптя. - Тебе те познавам! Ти си Левон от Сурахана!

- Не ме убивай - стенеше раненият. - Ей сега и без това ще пукна, честна дума.

Но разбойникът не го оставяше на мира: хвана го под мишниците, провлачи го до средата на стаята.

- Чух твоите въпроси, Юмрубаш. Също ще питам.

Наведе се и избоботи нещо тихо. Окървавеният изпищя:

- Ах, всичко ще кажа! Пусни гърлото!

От тази гледка Гагик взе да трака със зъби - аха-аха да припадне. Ераст Петрович реши да пита другояче.

- За Куция нещо да си чувал?

- Ка...къв... ку куц?

- От Черния град. Революционер е или е свързан с революционерите.

Раненият силно изстена - Хасим пак го беше хванал за врата.

- Има един Селифанов - стрелочника, на него му е къс крака - бързо взе да изрежда младият анархист. - После Хасан, пазачът на бившия завод на Мурсалиеви, Хачатур не го обича, да го убие искаше. Друг куц, когото съм виждал, е Заза, той е счетоводител на степаняновските находища, плаща на Хачатур веднъж месечно, да не го закача... Други куци не знам. Черният град е голям...

Хасим се изправи и изсумтя:

- Е, съвсем е пукнала! Нищо не съм правил, само го тресох. Юмрубаш, едно нещо успяла да каже. Не знам, на теб трябва ли ти, не ли?

- Какво?

- Преди засада Хачатур ходила при голям руски човек. Странен име - Кълвач. Това „кълвач" какво е? Птичка?

Ераст Петрович веднага забрави за Гагик от Акна. Кълвача ли? Горещо! Ето я - любовта към орнитологията!

- Нещо друго каза ли? За Кълвача?

Бързо отиде до ранения, провери пулса. Да, мъртъв е. Разбойникът съкрушено вдигна рамене.

- Нищо. Аз питам: „Къде е тази Кълвач?" Малко го друсах - Левон душата излезе.

Фандорин се върна при младежа:

- Пред теб да са споменавали Кълвача? Хачатур или някой друг?

Гагик поклати глава, облиза пресъхналите си устни. Той не откъсваше поглед от приближаващия се Хасим.

- Казва истината, в-виждам го. Имай предвид, няма да ти позволя да го убиеш.

- Аз и не искам - Хасим вдигна рамене. - Когато Гагик порасне и стане гайл, тогава ще го убивам.

- Да стане какво?

- Гайл. „Вълк" по тяхному.

Но не биваше да пускат пленника. Кълвача - това най-вероятно е същият онзи болшевик, когото полицията нарича „Одисей". Той в никакъв случай не бива да разбере, че Фандорин е жив.

- Гагик няма да каже на никого - каза Хасим, сякаш подслуша мислите му. - Той оттук у дома ще си ходи, много бързо. С никого няма да говори. И вкъщи, в Агдам, също няма да каже.

- Какво общо има тук Агдам? Той е от Акна.

- За тях е Акна, за нас е Агдам.

Хасим се наведе, хвана хлапака за раменете и раменете изчезнаха под ръцете му.

- Върви си вкъщи, Гагик. За мен на всички разказвай. Много разказвай. За Юмрубаш -мълчи. Казвай: Кара Хасим всички е убивал. Разбра, нали?

- Разбрах... - прошепна хлапето. Зениците му бяха огромни, неподвижни.

- Къш!

Хлапакът катурна стола и със засилка скочи през прозореца, изчезна в градината - дори не го беше страх от лъвовете.

- Как можеш да си сигурен, че няма да ме издаде?

- Тя знае за Кара Хасим. Чувала е. Сега и виждала. Аз също човек-дума. Ако излъгва, ще идвам в Агдам, намирам и убивам. Тя знае. Кажи по-добре, сега какво ще правиш? Врагът ти Хачатур е мъртва. Доволен ли си?

- Не. Той не беше враг, а оръдие на врага. Но сега, благодарение на теб, з-знам как викат на този, когото търся: Кълвача.

Разбойникът отиде до масата, взе от тавата един недояден овнешки бут. Помириса го, отхапа.

- Добре е - каза той, като движеше челюсти. - Хайде Кълвача да търсим и убиваме.

Фандорин се учуди:

- Защо ти е това? С Хачатур бяхте врагове, а Кълвача какво те засяга?

- Хайде да броим. Аз съм те спасил от кладенец, нали? - Хасим остави овнешкото, изправи омазания с лой палец на дясната си ръка. - Ти ме спаси, когато Хачатур стреляше, нали? -Изправи палеца на лявата ръка. - После този глупак с хенджела искаше да ме коли, когато колтът не стреляше. Ти ме спаси. - Изправи показалеца на лявата. - Аз стрелях Хачатур, мислех - квит сме. - Изправи втори отдясно. - Но ти викаш, не трябваше Хачатур стрелял. -Пръстът на дясната ръка отново се сгъна. - Сам виждаш, нали?

Той показа двете си ръце: на лявата два пръста, на дясната един.

- Помагам ти да намериш Кълвача - тогава е честно. Един мъж не казва „благодаря", един мъж прави „благодаря".

- Благодаря. Радвам се.

Това беше изречено с искрено чувство.

С помощта на Хасим ще е много по-лесно да се открие котката в тъмната стая - по-точно, да се хване кълвача в гъстата гора.

Момчето не беше до Маса. За сметка на това край ранения седеше вчерашния табиб и му даваше да пие от стомна с тясно гърло.

- Той казва, сега не трябва много спи - преведе Хасим думите на стареца. - Сега трябва яде. Ако добре яде, може и да е жив. Или няма да бъде, всичко е по волята на Аллах.

Когато лечителят си тръгна, Фандорин разказа на японеца за смъртта на Едноръкия и за Кълвача. Той слушаше Ераст Петрович, но гледаше само Хасим. Без да откъсва поглед. Онзи пък стоеше опрян на стената и пак дъвчеше нещо.

Изведнъж Фандорин забеляза, че по лицето на Маса тече сълза.

- Боли ли те? Лошо ли ти е?

- Добре съм, господарю - след първата сълза потече втора. - Плача от радост. Виждам, че това е истински човек. Искрен човек, макар и акунин. Якудза от най-добрите. По очите и маниера му става ясно: разбира какво е дълг на вярност. Вие знаете, аз не греша за такива неща. Мога да ви оставя в неговите ръце със спокойно сърце... Той дори е по-красив от мен -трагично изрече Маса. - Голям, дебел, прилича на Сайго Такамори[96]. Само че маршал Сайго не е имал такива мустаци. Радвам се, но ми е много тъжно... Че в това трудно начинание до вас е той, а не аз...

Сълзите потекоха от двете му очи, като поток.

- Вай, плаче - каза Хасим. - Съвсем е слаб.

А Маса помоли:

- Помогнете ми да седна, господарю.

- Защо? Не бива.

- Много ви моля. Помогнете ми! Сам няма да имам сили. Фандорин внимателно повдигна ранения, подложи зад гърба му възглавници.

- Хасиму-сан... - повика Маса.

Разбойникът се приближи, като бършеше устата си с ръкав.

- Седна, ай, юнак. Ще живееш.

- Много моля, Хасиму-сан. Тзябва добзе да се глижите за господзаря. Много моля.

Японецът напрегна всички сили и бързо се поклони. Загуби съзнание от рязкото движение - смъкна се настрани, тялото му омекна.

- Аман-аман - огорчено поклати глава Хасим. - Не. Няма да живее. Ще пукне. Жалко, нали?