Черният град

Боят с ракообразния

Фандорин отиде до Помпената станция с файтон. Беше с изкуствена брада и очила, на главата имаше фуражка на инженер от минното ведомство.

Оказа се, че предпазната мярка не е излишна. Макар вече да се бе сгьмнило, пространството пред портата и пропускателния пункт беше ярко осветена. Наоколо обаче нямаше нито една светлинка: производствените халета, нефтените кули, резервоарите, складовете - никъде нямаше признаци на живот. Стачката бе превърнала Черния град в безлюдна пустиня.

Охраната на керосинопровода бе построена грамотно: бариера с дежурен, вишки с прожектори, край стената - патрули, които стояха така, че да се виждат един друг.

Ераст Петрович се представи на началника на караула.

- Тъй вярно, ваше превъзходителство. Очакват ви.

- Къде ви е к-кошчето за боклук?

Той отлепи фалшивата растителност от лицето си, пъхна очилата в джоба. Поручикът не се учуди: беше предупреден, че действителният статски съветник ще бъде маскиран.

Преди да тръгне Ераст Петрович се обади на Сент-Естеф. Каза, че през нощта на станцията се очаква диверсия, но няма нужда да се предприема каквото и да било. Там има достатъчно хора, а контраоперацията ще оглави лично Фандорин. Към господин директора имаше само две молби: да даде на началника на охраната необходимите разпореждания и да изпрати униформата.

- Това ли е всичко? - нервно попита Еманиуил Карлович. - Шегувате се! Незабавно тръгвам към станцията.

- В никакъв случай. Това ще сплаши д-диверсантите.

Сент-Естеф въздъхна и се примири.

- Бог да ви пази! Ще чакам на телефона.

Дежурният командир на охраната капитан Василиев изпълни точно получените по телефона инструкции.

- До пристигането на ваше превъзходителство не са правени никакви промени в обичайния ред. За диверсията знаем само аз и моят помощник - капитан Симонашвили. Знае ли се в какво точно се заключава замисълът на престъпниците? Какво ще е: щурм, изкоп, атака с бомби?

- Не з-знам. Не знам и за кога точно е предвидено нападението. Затова да не губим време. Разведете ме по територията, след това ще влезем вътре.

Огледът показа това, което трябваше да се установи: тук имаше много малки постройки -бараки, будки, складови и работни помещения. Ако на територията проникнеше малка група диверсанти, нямаше да й е трудно да се скрие.

„Как ще проникне? Дявол знае. Но нали Кълвача няма намерение да атакува фронтално обект, който се охранява от цял батальон жандарми? Значи е измислил нещо хитро. Може той и хората му да са вече някъде тук. Чакат удобен момент или уговореното време".

- Добре. П-покажете ми къде са уязвимите места на станцията.

- Мерките за противопожарна безопасност при нас са прецизно обмислени - обясняваше капитанът в движение. - Всичко е покрито с дебел слой невъзпламеняем лак. Тръбите, по които идва керосинът от заводите, са огнеупорни отвън. Единствената зона, където е опасно всякакво възпламеняване, а още повече взрив, е помпената зала. Но сега ще видите колко строго се охранява.

Коридорът, по който вървяха, направи завой и ги изведе до една врата. Над нея блестеше странна метална дъга. Пазач с маузер на кръста отдаде чест на началника и безмълвно протегна ръка.

Василиев взе да разкопчава кобура си.

- Това е техническа новост, металодетектор. Ако някой се опита да внесе вътре метален предмет с тегло повече от сто грама, се включва сигнал за тревога. Затова огнестрелното оръжие трябва да се предаде тук. Важи дори за мен. Знае ли човек? Може да се стигне до случаен изстрел, рикошет. Страшно е дори да си представиш. В помпената зала охраната е въоръжена само с къси кинжали с кожени ножници.

Двамата предадоха пистолетите си на дежурния, капитанът откопча шашката си.

Продължиха нататък - по ярко осветен, ослепително бял коридор. Ако не бе проникващата навсякъде миризма на керосин, човек можеше да си помисли, че се намира в свръхмодерна клиника или научна лаборатория.

С всяка крачка все по-силно се чуваше мощен тътен, сякаш наблизо шумно дишаше запъхтян исполин.

- Тук е сърцето на цялата керосинова индустрия. Към него, като кръвоносни съдове са насочени тръбите на всички преработващи заводи - възторжено обясняваше капитанът, видимо горд със службата си. - Мощната помпа изтласква постъпващия в тръбата керосин и то така, че скоростта на движение на течността става 10 метра в секунда. На следващата станция, която е на петдесет километра, на керосина се подава допълнително налягане. И така нататък, чак до Батуми. За година от тук се изпомпват почти милион тона. Даваме светлина на цяла Русия и на половин Европа!

Той отвори стоманената врата и започна да вика - ритмичният тътен стана оглушителен.

В противоположния край на просторната зала блестеше огромна цистерна, висока почти до тавана, тоест при всички случаи имаше десет метра. По горната част на стените и просто по въздуха, към резервоара вървяха тръби - по тях течеше керосинът към помпата.

- Вътре се движи многотонно бутало, нарича се „гмуркало"! - викна Василиев, като посочи гигантската бъчва. - Двигателят е електрически, имаме собствена подстанция! Ако спре подаването на ток, помпата просто ще спре. Но ако поне една искра попадне ей там, във въздушната клапа... Виждате ли я, над горната площадка на стълбата?

Но Фандорин не гледаше нагоре - оглеждаше залата.

Двама техници със сини престилки бяха клекнали и майсторяха нещо в ъгъла. Двама души охрана - всеки с кинжал на кръста - стояха от двете страни на металната стълба, която сочеше началникът на охраната.

- И тук не може да влезе външен човек, т-така ли?

- Тъй вярно.

- Има ли друг начин за влизане тук, освен коридора, по който минахме?

-Не.

Ераст Петрович още веднъж внимателно огледа помещението.

- С колко хора разполагате, капитане?

- На това дежурство застъпиха първа и трета рота. Според списъците това са 358 души.

- Как е разпределена охраната?

- Според инструкцията. Четири взвода охраняват сградата на помпената станция. Два взвода са разположени на територията, по вишките и на пропускателните пунктове. Още два взвода, разбити на по половин отделение, патрулират периметъра отвън. Пиле не може да прехвръкне, ваше превъзходителство.

- Не ни трябва да не може да премине, трябва ни да хванем това пиле... - Фандорин тръгна към изхода, капитанът го следваше. - Няма да седим и да чакаме, докато на престъпниците им скимне да ни нападнат. Ще нанесем изпреварващ удар. Ще осуетим плановете им. Ще ни трябват всичките ви хора. Вътре няма от какво да се опасяваме. Основната ни задача е да защитим п-периметъра.

- Според инструкцията нямам право при каквито и да било обстоятелства да оставя помпената зала без охрана.

- Колко човека са това: двама отвътре и един край металната рамка? Нека останат -небрежно махна Ераст Петрович. - По местата си ще останат и хората по вишките и караулните на портала. Всички останали отиват навън. Поставете плътен кордон по целия периметър на стената. Колко хора ще са необходими за това?

Началникът прецени:

- Това са 420 метра. При дистанция от три метра - 140 души, тоест три взвода и половина.

- П-превъзходно. Разделете останалите на две групи. Едната ще водите вие, другата ще поеме помощникът ви. От портала ще се подредите във верига и ще претърсите цялата местност наоколо - едната група ще тръгне наляво, другата надясно. Задачата ясна ли е?

- Тъй вярно - неуверено отговори Василиев. - Но тогава ще стане така, че вътре няма да остане почти никой.

- Станцията ще е херметично запечатана от външната охрана. На портала има к-караул. Аз също ще остана вътре. Ще се присъединя към онази група, която открие противника и встъпи в бой. Ако до този момент сме си давали вид, че нищо не подозираме, то сега решаващият фактор е скоростта. Дайте сигнал за тревога, командвайте „На оръжие!" Бързо, бегом! Сега е двадесет и два и четиридесет и девет. Точно в единадесет и нито секунда по-късно операцията по претърсването трябва да е започнала. Изпълнявайте!

Насреща му стоеше истински офицер. След като получи ясна заповед, престана да се съмнява. Извади една свирка, наду я три пъти по особен начин. След две или три секунди от различните краища на територията на станцията се отзоваха същите изсвирвания. Мигове по-късно отвсякъде се чуваха команди, тропане на ботуши, дрънчене на оръжие.

Фандорин бе застанал насред двора срещу портала и със строг вид си поглеждаше часовника, но мислеше не за началото на операцията, а за това, че няма начин да се върне в „Национал" преди полунощ.

„Нищо. Влакът е предназначен само за мен, няма къде да се дене. Генерал Жуковски също не е госпожица, ще почака. Освен това Сент-Естеф със сигурност му е доложил с какво се занимавам".

Сърцето му започна да бие по-бързо. Хазартното усещане преди лов, острият аромат на риска - не е ли в това истинският живот?

„А може и да успея до полунощ" - помисли Ераст Петрович, когато точно в единадесет иззад портала се чу:

- С бърза крачка, напред!

И още веднъж, с грузински акцент:

- С бирза крачка, напред!

На двора нямаше никого. Само на портала, през вратичката, изрязана в портата, се тъмнееха две фигури: часовоят и началникът на караула.

„Време е!"

Без да тича, сякаш се разхождаше, но всъщност много бързо Фандорин стигна до най-близката постройка (май беше електростанцията, която спомена капитанът). Като се озова на тъмно място, Ераст Петрович свали връхните дрехи и стана почти напълно невидим. Новоизпеченият действителен статски съветник остана облечен само с плътно прилепнал до тялото костюм на „промъкващите се". Ераст Петрович не обичаше да закрива лицето си с маска, затова просто прекара по него ръка, намазана със специален разтвор и кожата потъмня.

Дори ако сега някой внимателно оглеждаше двора, нямаше как да забележи безплътния силует, който се плъзна край стените към входа на централната сграда.

По празния коридор Ераст Петрович се придвижваше още по-бързо, без какъвто и да било звук.

„Вече са тук!"

На пода, под рамката на детектора, по лице лежеше пазачът, под него се разтичаше локва кръв. Маузерът му бе останал в кобура - убиецът или убийците не го бяха взели. Ясно защо: знаели са, че ще се включи сигнализацията.

„Искат не само да направят диверсия, но и да офейкат след това. Значи ще има бомба със закъснител".

Ераст Петрович също нямаше нужда от алармата, затова пъхна своя уебли в едно от предназначените за това отделения. Продължи напред.

Много беше любопитно как все пак Кълвача беше успял да проникне в тази светая светих.

След като открехна вратата на помпената зала, Фандорин получи отговор на въпроса си.

„Ах, ето какво било. Ловко..."

На пода се търкаляха две тела със сини мундири; две фигури със сини престилки клечаха и съсредоточено майсторяха нещо - от гърбовете им не се виждаше какво точно.

„Значи са техници, а? Премахнали са охраната, което не е представлявало някаква трудност, и сега сглобяват взривното устройство. Така, а кой от тях е Кълвача?"

Несъмнено онзи, който даваше указанията, като гледаше от някакъв лист хартия. Лявата му ръка беше в джоба. Вторият вършеше цялата работа. Заради шума на помпата, главатарят бе принуден да крещи. Ераст Петрович чуваше почти всяка дума.

- ...Сега копчето до край. Ръчката се завърта дванадесет оборота...

- Не толкова бързо! - викна в отговор изпълнителят. - Не смогвам! Сега вече е готово. Какво идва след това?

Онзи каза нещо неразбираемо, като при това посочи нагоре. Тогава вторият се изправи и се затича към стълбичката. В едната си ръка държеше някаква черна кутия, с другата се държеше за перилата.

Кълвача стоеше с гръб, а ръката му все така беше в джоба. Гледаше ту листчето, ту съучастника си, който също не се оглеждаше - продължаваше да се катери.

„Май ще мога да ги хвана и двамата".

Фандорин тръгна напред.

- Обвивката виждаш ли? Не, гледай по-наляво! - командваше Кълвача. - Там, до горния спирателен кран, трябва да е въздушният регулатор!

- Да, виждам го! - дочу се отгоре.

- Завий магнитния крепеж! Помниш ли как?

Черната сянка вече бе на една крачка от командващия, а той нищо не усещаше, не чуваше. Фандорин понечи да хване Кълвача за врата, когато той, вдигнал глава нагоре гръмогласно попита:

- Слушай, Кълвач, а пет минути ще ни стигнат ли? Знаеш ли колко ще се забавим на портала. Нагласи го на седем.

„Значи Кълвача е онзи другият?" Това променяше нещата.

- Нищо, Краб, ще успеем! - отговори горният, като стържеше с нещо. - А ако не успеем, майната ни. Две минути са излишен риск!

„Трябва да слезе долу. Иначе няма да стане да го хвана жив".

Вместо да неутрализира човека с листа, както бе предвидено първоначално, Фандорин здраво го хвана отзад за ръцете, прошепна в ухото му:

- Продължавай да го инструктираш, Краб. Гъкнеш ли - мъртъв си.

И побутна вцепенения диверсант напред, като за по-голяма убедителност стисна болезнените точки на китките. Онзи изохка, послушно запъпли напред.

- Стой!

Озоваха се точно под металната стълба. Сега не се виждаха отгоре. Краба дишаше тежко, но се държеше послушно.

- Извикай: „Тук има някаква бърканица. Не мога да разбера. Слез за малко" - прошепна Ераст Петрович и още по-силно стисна пръстите му.

Вместо отговор нелегалният се дръпна напред, като едновременно ритна Фандорин по предната кост на подбедрицата с тока на обувката си. От болка на Ераст Петрович му причерня пред очите, но той се обърка не от това. Лявата ръка на Краба по мистериозен начин като че ли стана по-дълга, а след това съвсем се отдели от тялото му. От изненада Ераст Петрович разхлаби хватката.

Тогава диверсантът окончателно се отскубна. В ръката на Ераст Петрович остана само протеза с кожена ръкавица.

Оказа се, че Краба е еднорък!

Но нямаше време за чудене. Блесна нож.

Фандорин позна замаха - по същия начин, от ляво надясно, със сечащ удар, удряше човекът под вагона.

След като едва успя да отскочи, Ераст Петрович бе принуден да отстъпва още назад. Сакатият отлично владееше хладното оръжие. През цялото време редуваше ударите, атакуваше, не му даваше и секунда да си поеме дъх.

- Давай, Кълвач, давай! - крещеше той. - Държа го! Сложи го на три минути! Не, на две! И бягай, бягай!

С периферното зрение (възможност да вдигне глава нямаше) Фандорин видя как по една от тръбите под тавана се движи сянка.

Пружиниращ, мек звук. Скочи на пода.

Ще нападне в гръб? Това би било превъзходно. Проклятие! Хлопна стоманената врата. Измъква се!

Най-накрая успя да засече ръката на нападателя. Но единствената щипка на ракообразния имаше фантастична сила -отскубна се.

Ераст Петрович се ядоса, че губи толкова време с един инвалид. А мината си тиктака и Кълвачът се измъква!

„Няма какво да се прави. Сбогом, Краб. Като не ти се живее - твоя работа".

След като отскочи назад, Фандорин измъкна деринджъра. Пистолетчето тежеше по-малко от сто грама и затова хитроумният металодетектор не го засече.

Деринджърът има множество недостатъци: само един патрон, много малък калибър, можеш да убиеш противника на място само ако го уцелиш точно в окото. Но имаше и едно предимство, безценно в дадените условия. И Ераст Петрович се възползва от него.

Тихо изпука изстрелът, куршумът уцели там, където трябваше - в бляскащото от злоба око. Ако се стреляше с по-мощно оръжие, щеше да има риск куршумът да излезе през тила и да рикошира по непредвидим начин. А тук нямаше никаква опасност: другарят Краб се просна мъртъв и куршумът заседна в черепа му.

Светкавично, като прескачаше през две стълби, без да докосва перилата, Фандорин хукна нагоре по стълбата.

Няколко мига гледа съсредоточено циферблата на бомбата с часовников механизъм, докато определи каква е системата й.

Кълвача бе нагласил закъснителя не на три и дори не на две минути - на шестдесет секунди. И петдесет от тях вече бяха изминали.

Но и десет секунди не са малко. Особено когато бомбата е с толкова просто устройство, с елементарен електролитен взривател на Луис.

Ераст Петрович извади батерията и стрелката спря.

Сега може да се заеме с Кълвача. Далеч ли е успял да избяга? И как смята да се озове зад портала?

Без да губи време за слизане, Фандорин мина по същия път, който бе използвал преди малко Кълвача. Изтича по пълната с керосин тръба, след това скочи долу. За неподготвен човек не е лесно да скочи от близо седем метра. Нищо чудно че това не представляваше проблем за Ераст Петрович, той специално се беше обучавал да скача и да пада. Но Кълвача също си го бива, а?

„Труден случай. Явно ще се наложи да потичам" - помисли Фандорин, не без удоволствие.