Черният град

Свободен! Свободен!

Момчето бе живо и здраво, само малко бледо и с температура - от нервното сътресение. Беше заложник по-малко от денонощие, но ужасните преживявания тепърва щяха да напомнят за себе си, Саадат не се съмняваше в това. Но времето лекува, а детската психика, въпреки мнението на виенските светила, е много еластична. Най-важното сега бе да отведе детето по-далеч от Баку. Арташесов не е единствен в Съюза и когато става дума за печалбите, а още повече - ако се касае за финансови загуби, предприемачите стават по-опасни от диви зверове. В света на нефта е като на война. Ако цените са скочили и някой се разорява, а някой също толкова бързо богатее, бъди нащрек. Портите се заключват, оръжието е подръка, децата се пращат в тила.

Още на разсъмване, обляна в сълзи, Саадат изпрати сина си на дълъг път. Гурам бег тръгна да заведе Турал в Тебриз, при роднините, на безопасно място. Четирима абреки-ингуши на коне, всички с превъзходни препоръки, съпровождаха екипажа.

Душата й се късаше. Майчиният дълг и майчиното сърце настояваха - „Не!", викаха: „След него, след него! Сега си му нужна повече отвсякога!" Но гласът на нефта бе по-силен. Първо, ставаше дума за спасяването на предприятието. Второ - за изкачване на съвсем друго ниво.

Рано сутринта Саадат повика при себе си целия стачен комитет. Поплака, обясни, как и защо е бил отвлечен малкият (само не назоваваше имена, няма нужда от това), обеща да изпълни всички условия, ако кулите започнат да работят още днес. Страните се разделиха много доволни една от друга. И така, първата задача е изпълнена. Банкрут няма да има. Втората също може да се смята за гарантирана. Свободният достъп до преработващите мощности на Арташесов значеше, че целият нефт на Валидбекова ще се превърне в скъпоценен керосин, ще потече по тръбите към Батуми, а оттам ще отплува за Новоросийск, Одеса, Константинопол, Ливорно, Марсилия. В обратна посока ще потекат парични преводи. Само стачката да продължи по-дълго!

След като привърши със спешните и задължителните дела, Валидбекова се захвана с приятните, но също сериозни неща.

Всеки добър предприемач знае: ако искаш да ти помагат охотно, умей да бъдеш благодарен.

Каквото и да се говори, Саадат разбираше от това как да дарява и как да се отблагодарява. Тук няма единна рецепта. Хората са различни, към всеки трябва индивидуален подход. Като го наградиш правилно - ще се сдобиеш с верен съюзник.

Най-лесно беше със Зафар. Саадат му даде пачка стотачки. Евнухът се усмихна (това се случваше единствено когато виждаше пари), поклони се и ги скри в пазвата си. Лесно и чудесно е да имаш работа с човек, който повече от всичко на този свят обича парите в брой. За цялата си служба персиецът получаваше добро възнаграждение плюс отделна сума за ежедневните разходи, а преди всеки любовник - за извънредните. Крадеше още поне половината от парите за разходи. (Саадат много разбираше от тези неща), но не й беше жал. На такъв ценен помощник можеш да простиш такива дребни слабости: алчност и стиснатост. Зафар дълго носеше едни и същи дрехи - докато не се разпаднеха окончателно, хранеше се оскъдно, през зимата отопляваше къщата само за Саадат. Но бива ли да се осъжда горкият кастрат само защото цялата му неизразходвана страст се изливаше в сребролюбието? Най-важното е, че той бе много, много полезен и служеше самоотвержено. А освен това Зафар бе единственият човек на този свят, който познаваше Саадат в най-малки подробности и я приемаше такава, каквато е. Това е голям късмет - да имаш до себе си някой, пред когото можеш да не се преструваш, да не се правиш на това, което не си.

Що се отнася до Черния Хасим обаче, при него с парична благодарност нямаше да се размине. Той беше истински гочи, от най-добрите. Такива като него презират парите, пръскат ги наляво и надясно, раздават ги на голтаците. Трябва да му се поднесе нещо, което да бъде по сърце на великана - да му напомня за дарителката. Това познанство щеше тепърва да й потрябва.

Тя купи кинжал от дамаска стомана в сребърна ножница със златни орнаменти, два револвера с инкрустирани със седеф дръжки, по средата им - емблемата на Черния Хасим от перли: кръг с точка в средата. Евтино излезе - три и половина хиляди (ако трябваше да се отблагодарява в пари, трябваше да даде поне десет хиляди), а Хасим остана доволен. Каза: „Никога не съм срещал жена като теб, ханъм. И се надявам никога повече да не срещна". Това май трябваше да се сметне за комплимент.

За акта на най-голямата благодарност Саадат се подготви особено грижливо, без да бърза. Покани Фандорин вкъщи, на вечеря. Предварително се наспа, приведе се в ред, подготви уместен антураж.

В ъгъла на стаята върху възглавници седяха две старици-храненици, останали като наследство от покойния й съпруг. Без тях не може да се посрещне мъж - щеше да стане скандал. Лелките бяха безобидни, дресирани, не разбираха нито дума руски. Просто си седяха, похапваха мека халва и пийваха сладък чай с подправки.

Вечерята бе лека, от френския ресторант. Изискани студени мезета и плодове, без основно ястие - за да няма нужда от прислуга. Освен това на Фандорин му личеше, че не си пада по плюскането. Самата Валидбекова никога не ядеше след седем вечерта - вредно е за тена.

Гостът без интерес изслуша прочувствената реч за вечната признателност, но я поглеждаше с очакване. Дето се вика, думите са си думи, но вие, госпожо, все пак ми дължите нещо.

Саадат въздъхна. В миг на отчаяние тя прибързано бе обещала за спасението на сина си най-добрата си сураханска кула, която дава по сто хиляди пуда бял нефт годишно. Връщане назад нямаше. Но в Сурахани компанията „Валидбеков ньоут" притежава две сондажни кули. Втората е доста слаба, за нея може да не се съжалява. Фандорин не разбира от подобни неща. Съвестно е, разбира се. Но все пак става дума за сто хиляди пуда бял нефт!

- Обещах да ви възнаградя - каза Саадат прочувствено. - И ще удържа на думата си. Още утре ще прехвърля на ваше име най-перспективния си нефтен кладенец. Той засега е недоразработен, но според оценките на специалистите там долу има цяло море първокласен нефт. Целият нефт ще е ваш.

- Но моля ви - учуди се гостът. - Защо ми е тази ваша к-кал-на помпа? От известно време ми се повдига, като видя нефт.

И потрепери.

„Глупчо - помисли Валидбекова, като се усмихна от облекчение и на новия обрат в мислите си. - При това е красив, мъжествен и на правилната възраст. Всички параметри съвпадат. Вярно, че знае името ми, но случаят е особен. Май може да се направи изключение..."

След като скромно сведе взор, тя се престори на смутена. Взе да бръщолеви някакви женски глупости: ах, колко е неудобно, а каква рядкост са истински великодушните хора, нещо за майчиното сърце и други подобни. А през това време пресмяташе как и кога ще може да се уреди срещата. Сърцето в гърдите й биеше не много майчински, а вътрешният трепет бе същият онзи, сладостният, който се появява, щом дойде телесният глад.

„Ще ти се отблагодаря така, че ще останеш доволен - мислено обеща Саадат на апетитния господин. - И аз няма да съм на загуба... Какви широки рамене само, като на номер 29. Ммм, двадесет и девет!"

На глас обаче каза:

- Струва ми се, че сте натъжен от нещо. Или просто сте изморен?

Имаше причина да бъде тъжен, сериозна при това. Ераст Петрович бе прекарал целия ден в болницата. Говори с лекаря, който не каза нищо утешително. След това дълго седя в стаята, гледа бледото лице на приятеля си, който витаеше в обятията на Морфей (по точно на морфина). От прехвърлянето в свръхсъвременната болница на ранения не му стана по добре. Проклетият задушен въздух на Юга се отразяваше ужасно на простреляния бял дроб. Ако можеше Маса да бъде откаран на север... Но докторът каза, че болният няма да издържи такъв път.

Фандорин с угнетени въздишки записваше унили мисли в своя „никки":

Ама че жалко „Острие"! Сякаш не е от стомана, а от накиснат картон.

Разделът „Скреж" също стана тъжен, пасваше на настроението:

Щеше му се да напише нещо утешително, за да излезе от самоунищожителното разположение на духа, а вместо това излезе морализаторство, от което лъхаше на нарцисизъм: всички са лоши, само аз съм добър, само че съм прекалено строг към себе си, горкият. Ераст Петровия смачка листа и го изхвърли.

Може би именно това е старостта? Промъкнала се е изневиделица. Не е физическо увяхване, не е интелектуален упадък, а просто свършва жизнената енергия. Сблъскваш се с някакво препятствие - и нямаш желание да скочиш по-високо, както е било преди, за да прескочиш бариерата. Иска ти се да седнеш със скръстени ръце и да се натъжиш от несправедливостта на света.

За това - за коварството на старостта – размишляваше Ераст Петрович, докато седеше лице в лице с дяволски интересната дама, която го гледаше със симпатия и благодарност, но без какъвто и да било женски интерес. Това не подобри настроението му. Можеше да се измисли обяснение, което да бъде милосърдно за самолюбието му. Източните вдовици се отричат от всичко чувствено. В Индия те направо се хвърлят в погребалния огън след покойния си съпруг. Но госпожа Валидбекова съвсем не приличаше на срамежлива газела.

„Просто остарявам. Красивите жени вече не ме гледат така, както преди..."

Той скришом хвърли поглед в огледалото, което висеше на стената.

„Точно така - одъртяващо конте с нелепо обръсната тиква, която заради наболата коса изглежда като посипана със скреж. И карамфил съм си затъкнал в ревера, идиот".

Фандорин сякаш от разсеяност дръпна цветето, остави го да падне на покривката.

„По дяволите, какви са тези искрици в очите й? Да не е забелязала как се огледах в огледалото?"

- М-моля да ме извините - той леко побутна чинията с недокоснатия пастет. - Разбирам, че ви се иска да изразите б-благодарността си. Нека сметнем, че ритуалът се е състоял. Трябва да вървя. Имам работа.

След като възкръсна, Ераст Петрович бе успял едва два пъти да иде до стаята си в хотела, и двата пъти за кратко. Портиерите и служителите на рецепцията с любопитство гледаха станалия от мъртвите, но никой не се опитваше да го заговори. Сега обаче, когато Фандорин, след тъжната вечеря с прекрасната дама, се прибра в хотела, пристигането му предизвика на рецепцията малка паника.

Служителят се втурна насреща му и с поклон му подаде два плика. А след това - явно не случайно - се завтече обратно и прикривайки устата си с ръка, започна да говори с някого по телефона.

Фандорин прочете първата бележка на стълбището. „Ераст Петрович! Случи се нещо непаправимо! Трябва да поговорим!"

Симон беше зле с правописа, беше малко недоучен. „Някоя поредна катастрофа, свързана със снимките. Празна работа."

Върху втория плик се мъдреше хабсбургският орел, а вътре, върху красиво парче картон -покана от консул Люст за неотложен разговор.

„Сигурно иска да разбере каква е съдбата на австрийският поданик Кауниц. Интересно, а откъде на Люст му е известно, че аз може да знам това?"

Ребусът трябваше да бъде разгадан, но за това времето не стигна. Десет минути след като Фандорин влезе в стаята и смени сюртука си с кадифен халат, вратата се отвори без почукване.

На прага стоеше Клара. Бледа, с разрошени коси, с шапка в ръце.

- Казаха ми, че сте се върнали! - възкликна тя и веднага се разрида. - Идвах три пъти, но всеки път не ви заварвах!

„Ето на кого се е обаждал онзи от рецепцията. Това първо. Шапката в ръката й значи, че Клара я е свалила пред вратата и нарочно си е разрошила косите. Това второ. О, Боже, сега ще ми се хвърли на врата и това е неизбежно..."

Но жена му направи само две крачки и спря.

- Вие сте жив, какво щастие! - изхлипа тя.

- Жив съм, да - кисело каза той. - Щастието...

- Но аз мислех, че сте загинали! - възкликна Клара, кършейки ръце. - Знам, не носих дълго траур, виновна съм! Да, да, безкрайно съм виновна! Накажете ме, обвинявайте ме, презирайте ме! Избързах и това е ужасно! Държах се като Гертруда! „О, слабост, твойто име е жена! /Едничък месец! Още не изтрила обувките...[112]" . Аз съм чудовище, изчадие адово!

Вие сте в правото си да ме презирате и да ме ненавиждате! Боли ме и умирам от срам! И си представям колко ви боли вас!

Случило се нещо непоправимо? Като си спомни бележката от Симон, Ераст Петрович се ободри, но още не можеше да повярва в такъв късмет.

- Вие... сте ми изневерили? - внимателно се осведоми той.

- И вие се усмихвате? - недоверчиво изломоти Клара. Ераст Петрович побърза да сбръчка вежди, да придаде на лицето си съответстващия на ситуацията израз на сдържана скръб. В очите на жена му блеснаха пламъчета на неподправен интерес.

- Колко е... прекрасно! Неволна усмивка в трагичен миг!

„Сега ще използва този похват в кадър. Зрителите ще има да ридаят".

- Успокойте се, не плачете - каза той. - Не сте виновна за нищо. Навремето си обещахме да бъдем честни един към друг и вие удържахте на думата си. Не съм имал поводи да ви упрекна в невярност. Вдовица - това не значи съпруга. Аз... радвам се, че обичате и сте любима.

Последната фраза бе произнесена съвсем искрено.

- Вие дори не питате кой е?

Клара очевидно бе засегната. Беше се подготвила за сърцераздирателна сцена, а всичко мина толкова лесно.

- Мосю Леон Арт, разбира се - вдигна рамене Фандорин.

Но актрисата имаше нужда от драма.

- Боже, обръснали сте си главата... - Гласът на Клара трепна. - Това ми къса сърцето! Винаги толкова сте се грижили за прическата си, а сега ви е станало безразлично... Каква горест изпитвам, че всичко между нас приключва ей така... Никой не е виновен, че от нас не излезе двойка. Прекалено различни сме. Като лед и пламък! А с него... - Лицето й се просветли и това сякаш не беше игра. - С него говорим на един език! Дори няма нужда от думи... Ах, защо казвам това? Това е жестоко, аз ви убивам!

- Нищо, ще оцелея - увери я Ераст Петрович не особено деликатно.

Клара избърса сълзите си.

- Вие сте направо железен, винаги съм знаела това... Но дълбоко в душата си страдате, това се вижда по очите ви...

- Ще ми бъде по-лесно да преодолея удара далеч от вас. Да се разделим веднага. Слава Богу, няма нужда да оформяме развод. Назовете ми един адрес и аз ще се разпоредя да изпратят там вещите ви от Сверчковский переулок... Или аз ще се изнеса оттам. Както ви бъде удобно.

- Имате студено сърце - горчиво рече тя. - Затова от нашия брак нищо не излезе.

Изведнъж му дожаля за нея. Сега, когато оковите паднаха, Фандорин видя тази жена такава, каквато всъщност е. Не през златистата мъгла на влюбването, не през тъмните очила на неприязънта, а безпристрастно и почти без емоция.

Актриса до мозъка на костите си. А следователно - своеобразен инвалид, който не може да отличи играта от живота, истинските чувства от фалшивите. Дай Боже да бъде щастлива с този неин гений на кинематографията. Поне двамата имат нещо общо - любовта към изкуството.

На масата зазвъня телефона. Съвсем навреме. Време бе тази тягостна сцена да свърши.

- Хелоу? - каза Ераст Петрович в слушалката с възможно най-делови тон.

Няма значение кой е. Обаждането може да се използва като предлог за незабавно излизане - уж по спешна работа. Не стана. Главните изпитания май тепърва предстояха.

- Господин Фандорин! - истерично кресна слушалката. - Катечкин е от рецепцията! При вас се качва мосю Арт! Той не е на себе си! Заключете вратата! Аз ще събера всички портиери и ще дойда да ви спасявам!

- Нямаше нужда да се п-притеснявате...

Ераст Петрович се обърна към вратата и тя буквално секунда по-късно се отвори от бесен тласък.

Очевидно сега всички ще нахълтват при мен, без да чукат, обречено помисли Фандорин - и се стегна. В ръката си режисьорът държеше „браунинг".

- Само аз съм виновен! - извика младежът. Дългите му черни коси се бяха разпилели по раменете, очите блестяха, челото му беше бледо. - Отдавна обичам Клара! Възползвах се от нейната минутна слабост! Убийте ме, но нея не закачайте!

Леон Арт протегна пистолета с дръжката напред.

„Красив юноша. И се държи направо прелестно". Ераст Петрович не успя да каже, че всичко е наред и че младият мъж няма нужда да се притеснява. Клара го изпревари.

- Не! По-добре убий мен!

Тя в екстатичен възторг закри възлюбения с тялото си. Клара никога не бе се обръщала към съпруга си на „ти", но така звучеше по-възвишено. Всъщност тя вече беше наясно, че никой не смята да убива никого, но нима една актриса е в състояние да се откаже да участва в подобна толкова чувствена сцена?

Само че падането на колене - това вече си е прекалено, наистина. На сцената в театъра Клара никога не би си позволила подобно преиграване. Кинематографията ужасно се отразява на вкуса.

- Не се унижавайте пред него! - Леон взе да се опитва да я вдигне. - Вие сте богиня, ние всички сме нищожества пред вас!

- Не съм богиня! Аз съм грешница! На всички нося само нещастие!

„Тук май вече съм излишен".

Фандорин се възползва от това, че любовниците, облени в сълзи, се сляха в прегръдките си, и бързо-бързо се промъкна до вратата, грабна от закачалката глупашката си шапка за слънце.

По стълбите срещна подкреплението: Катечкин и четирима портиери с ливреи - уплашени и едновременно щастливи в очакване на Истинския Голям Скандал.

- Ще ида д-да се разходя - каза им Ераст Петрович. - Никой да не влиза в стаята ми.

Навън той подложи лицето си на възхитително студената лунна светлина. Усмихна се с щастлива усмивка.

Свободен! Най-накрая свободен!