Черният град

Ловът е приключен

Фандорин прекара нощта в болницата. Спеше леко, но Маса така и не дойде на себе си.

В стаята наминаваше медицинската сестра, два пъти дойде дежурният лекар. Трябваше да се признае, че хората в заведението добросъвестно си вършеха работата - именно в това искаше да се убеди Ераст Петрович.

На сутринта той се върна в хотела, за да се обръсне, да вземе душ и да се преоблече. И най-вече, за да направи сеанс на медитация: да дръпне пердетата, да седне в поза дзадзен, да се слее с ритъма и диханието на Вселената. Да не мисли за нищо, да не чувства нищо, да се откъсне от заобикалящия го хаос, да се докосне до източника на вътрешна хармония. Или да почерпи малко от космическата хармония - както излезе.

Когато рационалността е изчерпала ресурсите, трябва да се настроят рецепторите за постигане на сатори. Озарението непременно ще дойде - проверено е многократно. Ситуацията, която изглежда като задънена улица, ще се яви в нова светлина.

„Ами ако не дойде? Ако не се яви?"

„Тогава само ще поседя в поза, подпомагаща циркулирането на кръвта. А след това ще размисля още".

Пред входа на „Национал" клечеше някакъв човек - не в дзадзен, но също в поза на пълно изключване. Виждаха се наведена глава със сива чалма, вкопчени в коленете кокалести ръце. Вероятно е просяк - в Баку такива има на всеки две крачки. Странно беше само, че портиерът не бе прогонил несретника далеч от входа.

Фандорин извади портфейла си - той винаги даваше на просяците, които не досаждат и не хленчат. Но седналият се изправи с лекота и се оказа, че е немият прислужник на Саадат Валидбекова.

- Зафар?

Персиецът мълчеше. Гледаше не към Ераст Петрович, а към слизащия по стълбите портиер.

- Той ви чака тук от вчера, господине. Упорит – страшна работа!

Монетата се падна на портиера и Фандорин дръпна евнуха настрани.

- Госпожа Валидбекова ли ви прати? Случило ли се е нещо? Неизвестно защо сърцето му се сви - Ераст Петрович се учуди на себе си. Изведнъж, без причина, си спомни снощния сън. Беше кратък и мъчителен - както се и полага на сън, който сънуваш, седнал в неудобно кресло.

... Сънува, че е мъртъв и лежи в ковчег. Мирише на цветя, тържествено пее църковен хор. Тече погребална служба.

Ето какво е смъртта, мислеше спящият и се учудваше как не е разбирал толкова просто нещо, докато е бил жив. Смъртта - това е, когато от тялото си отива движението. Не можеш да помръднеш, а всички са сигурни, че ти си парче безчувствена материя, която може да се разреже, да се извадят вътрешностите, лицето да се боядиса с четка и да се изложи на показ. За „скъпия покойник" могат да се приказват всякакви глупости и пошлости - ти все едно няма да ги чуеш. А след това ще те заровят в земята - лежи си там и разглеждай капака на ковчега. Възкръсване няма да има. Но новопредставеният се страхуваше най-много не от вечния мрак, а от една жена в черно. Тя стоеше до главата му. Ей сега ще направи спектакъл, терзаеше се Ераст Петрович. Ще има да кърши ръце, да стене, да дрънка всякакви глупости. Дано по-бързо да ме закопаят.

И ето, че жената се наведе над него. Вдигна черния воал от лицето си.

Какво облекчение! Това не е Клара, Саадат е.

Очите й са сухи, погледът - съсредоточен, тайнствен.

Тя плъзга тънките си пръсти по лицето на покойника - сякаш сваля невидимо покритие. Кожата започна да диша, вече можеше да мърда мигли.

Докосна с ръка гърдите му - и дишането се върна.

„Още, още!" - мислено се примоли Фандорин. Тялото му жадуваше нови вълшебни докосвания, за да се пробуди, да се напълни с живот.

Но в този миг Маса простена и сънят се прекъсна.

Ераст Петрович тръсна глава, за да прогони спомена за нощното видение.

- Добре ли е госпожа Валидбекова? Нали можете да кимнете или да поклатите глава.

Евнухът с поклон му подаде някаква бележка.

„Все пак няма да можете да се отървете от моята благодарност. Тъй като ви познавам като благороден човек, не се съмнявам, че тайната ще си остане между нас. Зафар ще ви отведе там, където никой няма да ни попречи".

Без подпис. Но нямаше и нужда от него. Фандорин усети лекия аромат на познатия сладък парфюм.

Виж ти, какви жертви в името на майчината обич! И какъв тон само!

Той извади сребърно моливче, бързо написа на гърба: „Впечатлен съм от Вашата щедрост, но не съм свикнал да приемам подобни подаръци от жена в знак на благодарност".

- Ето. П-предайте й го.

Персиецът взе бележката, но не я скри в пазвата си, а я погледна.

„Какво, той може да чете на руски?"

Вечно неподвижното и безстрастно лице на евнуха се раздвижи: веждите му се плъзнаха нагоре, очите се ококориха, устата леко се отвори.

- Не ви харесва Саадат ханъм? - попита Зафар, сякаш ставаше дума за нещо невероятно.

Гласът му бе прегракнал, с подчертан акцент.

„И да чете може, и да говори. Не е ням, просто е мълчалив" Фандорин погледна странния човек по нов начин, много внимателно. Кастратите предизвикват плашливо отвращение. Сякаш това, че са лишени от физиологичната си мъжественост, ги прави по-лоши. Но преди няколко години по време на едно разследване се случи така, че Ераст Петрович отблизо опозна живота на една секта на скопци[113] - тогава се убеди, че като цяло тези хора са по добри. Те са съвсем различни.

- Харесвам госпожа Валидбекова - отговори Фандорин след секундна пауза. - Дори много ми харесва. Но аз встъпвам в отношения със жени, само когато има взаимно п-привличане. При това силно.

Каза го и се усъмни да не би да се е изразил прекалено сложно. Зафар също помълча известно време.

- Като при Земята и Луната?

Разбрал е значи! Интересен субект.

- Да. Или като при Земята и Слънцето. Защото привличането между мъжа и жената бива два вида: лунно и слънчево.

Персиецът замислено кимна няколко пъти, сякаш в знак на съгласие. Дори не се наложи да му обяснява.

- Ще го знам занапред... - той за първи път го погледна право в очите. - В знак на благодарност за наученото ще ви разкажа нещо. От жените - ясно, а от евнуси приемате ли благодарности?

„Иронизира ли? А каква правилна реч! Странен човек. Много странен".

По дяволите медитацията. Това, което разказа Зафар, коренно променяше картината. Тя се оказа толкова тревожна, че Фандорин незабавно изпрати депеша до министерството със следното съдържание: „Ситуацията е много сериозна. Незабавно се свържете с мен, като заобиколите обичайните канали. Отседнал съм в хотел „Национал" в Баку".

Телеграмата бе адресирана до познат чиновник за специални поръчения, който отлично знаеше: щом Фандорин смята, че ситуацията е сериозна и даже „много сериозна", значи се случва нещо изключително. „Като заобиколите обичайните канали" за човек, който разбира, значи, че не бива да се действа чрез местната полиция, жандармерия и Охранка.

„Да намери начин за връзка - това е грижа на Петербург. А нашата работа е да не губим време."

В същото време му хрумна полезна идея. От същото място, от телеграфа, Ераст Петрович се свърза по междуградската връзка с още един познат от канцеларията на Корпуса на жандармерията. Наложи се да заеме телефонната линия за час и четвърт, което по безумните бакински тарифи излезе доста скъпичко. Но парите си струваха. Още един фрагмент на главоблъсканицата си дойде на мястото.

Сега можеше да действа и без да дочака отговор от министерството.

- Вай, Юмрубаш! - зарадва се Хасим. - Добре си дошъл! Сядай. Тъкмо пилаф похапвам.

- При теб когато и да дойде човек...

Ераст Петрович седна и започна да си вее с шапката. Работата беше важна и спешна, но правилата на източния етикет не одобряваха привързаността. Вежливостта изискваше поне да изпие една чаша чай.

- Виж - Хасим с гордост показа блестящия на кръста му кинжал. - Красиво, нали? Като хапнем, револверите ще ти показвам. Никой няма такива. А на теб ханъм какво ти подари?

На приличието бе отделена една минута - чаят бе учтиво поднесен до устата и дори отпит.

Сега май вече можеше.

- Мълчи и слушай - каза Фандорин, като се наведе напред. - Не ти ли се стори странно, че когато пристигнахме в Катерния клуб, там нямаше никого? Че цялата шайка се криеше зад купчината дъски? И че започнаха да стрелят без предупреждение, сякаш знаеха кои сме?

Хасим разпери ръце.

- Триногият осел силно шумеше. Далеч се чува. За всеки случай се спотаили в засада. Аз също щях така да правя. А че стреляли, без да питат, голяма работа. В Баку винаги първо стрелят, после питат.

- Аз също си м-мислех така. Но Зафар е стигнал там преди нас. Тихо, незабелязано. Заобиколил е къщата. Промъкнал се е и е надникнал през прозорците. Там не е имало никого. Те вече са чакали в засада. Чакали са ни. Разбираш ли какво значи това?

- Не. Не разбирам. - Хасим сбръчка чело. - Откъде знаели?

- От подполковник Шубин. Няма от кой друг. Само той знаеше, че отиваме в клуба и пътуваме с мотор. Ето защо похитителите започнаха да стрелят без предупреждение. Изчакаха да стигнем осветеното място, под лампата, и взеха да гърмят.

- Шубин?! - кипна Хасим. - Ти си говорил с тази пес Шубин?! От него разбра за Биби-Ейбат, нали?

-Да.

Последва съскащо-клокочеща тирада - несъмнено някаква туземна ругатня.

- Защо мен не слушал, Юмрубаш? С полиция не може работа да правиш! Шейтан е твой Шубин! А ти не си Кръгла Тиква, ти си Глупав Тиква, Инат Тиква!

- Нали ти казах: мълчи и слушай - Фандорин направи нетърпелив жест. - Да, Шубин ни прати в к-капан, на сигурна смърт. Но ние не загинахме. И сега отново имаме следа. Напълно очевидно е, че от разширяването на стачката е заинтересована не само групичката алчни нефтопромишленици. Всичко е доста по-сериозно. Най-влиятелният от местните началници, фактически стопанинът на града, който би трябвало да пази реда, прави тъкмо обратното: разпалва огъня. И заради това не се спира дори пред престъпление. Сигурен съм, че Месроп Арташесов ни е излъгал. Прикривал е Шубин. Не вярвам, че магнатът е наел шайка анархисти, защото се е притеснявал за племенника си. Защо да го прави, като разполага с достатъчно свои главорези? Освен това и в Москва, и след това, докато пътувах, никой не ме е следил. Щях да го усетя. Независимо от това Едноръкия е знаел с кой влак пристигам и в кой вагон пътувам. Няма какво да гадаем: единственият, който би могъл да съобщи за това, е офицерът от жандармерията, който поръчваше билетите. На кого е могъл да съобщи? На колегата си, жандармерийския подполковник Шубин. Те отдавна се познават...

Съдейки по сбръчканите вежди, Хасим не успяваше да следва мисълта, а може би не разбираше всичко, защото Ераст Петрович говореше много бързо. Но Фандорин държеше тази реч най-вече заради самия себе си: „Острие" в устна форма.

- Ясно е защо Арташесов не е к-казал за Шубин. Не иска да си разваля отношенията, страхува се. Много по-интересно е защо му е на помощника на градоначалника всеобща стачка? Има само едно рационално обяснение. Подполковникът е свързан с революционерите. При това именно с Кълвача. Тогава всичко си пасва - едно към едно.

След като приключи с дедукцията, Фандорин премина към най-важното - към това защо е изпратил бърза депеша до Петербург.

- Главатарят на нелегалните и най-влиятелното лице в бакинската администрация действат заедно. Това може да доведе до катастрофални последствия. Дори да не спре изцяло добивът на нефт, криза може да обхване цяла Русия. Страната няма да може да издържи само с керосина от държавния тръбопровод.

Хасим изчака, за да разбере дали Фандорин ще каже още нещо. След това направи свой собствен извод:

- Ясно. Трябва тази пес Шубин убиваме.

- Не. Уликите ми са косвени, няма да признае. Трябва да бъде притиснат, да започне да говори. Трябва да разбера що за пъклен план се пече тук. Трябва да излезе наяве, че на Шубин не му е чиста работата.

- Чиста работа в Баку няма. А как тази пес Шубин да притискаме - трябва да мислим -Хасим облиза мазния си от пилафа пръст и важно го опря в челото си. - Сам ще мисля.

„Затова и съм дошъл при теб". Ераст Петрович погледна в очакване бойния си другар.

- Д-дълго ли ще мислиш? Времето не чака.

- Ще питам хора за Шубин. Хората всичко ще казват.

- Добре. Ще ме откриеш в болницата.

Този път Маса беше в съзнание. Той беше полуседнал, подпрян с няколко възглавници. Едрогърда сестра грижливо хранеше ранения с бульон. В първия миг Ераст Петрович потръпна от радост. След това видя, че японецът с усилие отваря уста и не обръща никакво внимание на пищния бюст, който се поклащаше точно пред носа му. Второто обстоятелство се стори на Фандорин особено тревожно.

- Сестра, п-позволете ми аз сам да го нахраня.

Веднага щом жената излезе, Маса изплю бульона обратно в чинията и каза:

-Разказвайте, господарю! С всички подробности! През цялото време спах и в сънищата си бях с вас. След това се събуждах, виждах, че ви няма, плачех и заспивах отново.

Отначало Ераст Петрович разказваше кратко, само за основните събития. Но докато слушаше, Маса видимо се съвземаше. Очите му заблестяха, бузите станаха розови. Тогава Фандорин престана да си пести думите. Той започна да описва горящото море на Биби-Ейбат, преследването по вълните с осемдесет километра в час, схватката в подземната галерия.

- Ще умра - тъжно рече японецът, след като дослуша разказа до края.

- Г-глупости! Лекарят каза, че започваш да се оправяш!

- Няма да умра от раната. Ще ми се скъса сърцето, защото не съм видял всичко това...

Маса сложи ръце на гърдите си, като покойник, затвори очи и лицето му придоби такъв восъчножълт оттенък, че Фандорин се уплаши, хукна да вика доктора.

Но на вратата се сблъска с Хасим.

- Всичко знам - каза Хасим. - Къде сега да намерим тази пес Шубин. Да тръгваме, Юмрубаш. Ще я притискаме.

Ераст Петрович го отблъсна.

- Не сега! Трябва доктор! Маса умира!

- Ако умира, защо хлопа с очи? - учуди се едрият гочи.

Маса наистина бе обърна глава и мрачно гледаше господаря си. Той сякаш не забелязваше Хасим - явно не искаше да гледа щастливия си съперник.

- Да тръгваме, Юмрубаш. По път ще разкажа.

„Е, не, тогава Маса със сигурност ще умре".

- Казвай тук. Къде е Шубин?

- Довечера в Лятна казино отива. Хора казват, всяка сряда вечер там ходи. Играе рулетка.

- Всяка сряда? Ами добре, ще идем и ние. Доста отдавна не съм играл с колелото на Фортуна – замислено продума Ераст Петрович. - Съдейки по това, че употребяваш женски род, не одобряваш казиното, а?

- Шейтан е твоята казино! Всички пари ми е вземала, кинжала ми е вземала, хазъри имах чист сребро - вземала ми ги е! Пфу!

- Ами тогава няма да играеш.

Хасим подозрително притвори очи.

- А какво ще правя?

Фандорин обясни накратко. Планът беше лесен, нямаше нужда от „никки".

- Не разбрах много, нали? - сбръчка гъстите си вежди Хасим.

- Ще ти разясня на място, като се огледам - успокои го Ераст Петрович и се обърна към ранения. - Почини си, Маса. Събирай сили. Сега трябва да се п-приготвя за днешната вечер.

Японецът мигна, от миглите му капна сълза.

- Никога не съм завиждал на никого, винаги съм бил доволен от кармата си. А на този тъпак много му завиждам. Правя усилие да му кажа нещо вежливо и не мога. Вървете, господарю и не се притеснявайте за мен. Няма да умра, преди да се върнете. Иначе как ще разбера как е свършило всичко?

В хотела Катечкин от рецепцията каза:

- Търсиха ви от Петербург. Обади се някой си Иларион Константинович, не си каза фамилията. Помоли да се свържете с него. Остави този номер.

Беше същият онзи чиновник за специални поръчения. Ераст Петрович пъхна листчето с номера в джоба си. Той, разбира се, нямаше никакво намерение да звъни където и да било. Знае ли човек кой подслушва междуградските разговори от бакинската централа. Онзи ден Шубин вече бе демонстрирал, какви тесни връзки има с местните телефонисти.

Катечкин понижи тон:

- И освен това този господин, много солиден, ме помоли незабавно да му съобщя, щом се появите...

- А това няма нужда да правите - на тезгяха се приземи червена банкнота. - И изобщо, който и да се обажда, к-казвай-те на всички - няма го.

Никакви телефонни разговори. Да си измислят нещо по-добро. Честно казано, на Фандорин в момента никак не му се щеше да се впуска в разговори с Петербург. След като говори с Шубин, ще има някаква яснота, а засега в наличност има само някакви подозрения.

Ераст Петрович бе мобилизирал всичките си навици да бъде внимателен. Затова влезе в стаята по всички правила за безопасност, не дръпна пердетата, но надникна в процепа между тях.

Колко интересно! На покрива на отсрещната сграда проблесна нещо. Докато вървеше по улицата, не го следеше никой, а тук гледат - с бинокъл. Или може би през оптичен мерник?

Видяха ли?

Той плавно се отдръпна от прозореца. Кой е поръчал наблюдението? Шубин? Кълвача? Така или иначе, преследването на ловеца е подновено. Зазвъня телефонът.

„Проверяват дали съм си в стаята, така ли? Или все пак са ме забелязали? Защо отдолу са го свързали, нали им бе казано да отказват?"

След като се поколеба няколко секунди, Ераст Петрович вдигна слушалката. Ако наблюдаващите са забелязали движение в стаята, не бива да не отговаря.

- Камериерката Федотова слуша - изписука Фандорин с противен гласец. Отдавна не му се бе налагало да се прави на жена.

Мъж с лек акцент попита:

- Нима господин Фандорин не е там?

- Няма го. Аз тук прибирам.

„Акцентът не е кавказки".

- Странно. Той се е качил нагоре.

„Немски или прибалтийски. Сред болшевиките има много литовци".

- Нямам представа. Сигурно се е забавил в коридора, сега ще дойде. Ще желаете ли да предам нещо?

- ... Не. Ще се обадя пак.

„Значи напразно дадох десетачка на Катечкин. Някой плаща повече. Или стимулира с други средства..."

Ераст Петрович се преоблече във вечерен костюм - доста по-бързо, отколкото обикновено. Измъкна се на улицата през задния вход.

„Нищо. До вечерта ще поседя в някое кафене. А щом сгащя господин подполковника, животът веднага ще престане да бъде толкова тайнствен".

Освен главното казино - превъзходно палацо, построено по образец на това в Монако, във веселото градче Баку имаше и лятно казино, не по-малко разкошно. Срещу Приморския булевард, направо в морето, върху подпори, се мъдреше чудесен дървен дворец с кулички -градската къпалия. През деня се използваше като къпалия за „чистата" публика, а вечер в главната зала се събираха любителите на хазарта. Тук, над водата, не се усещаше знойното дихание на южния вятър „гилавар", през отворените прозорци повяваше свеж бриз, а звуците на цигулките и валдхорните се сливаха с плисъка на вълните.

Ераст Петрович дълго се разхожда по крайбрежната алея, оглеждаше вълшебния замък, подобен на мираж - сияещ със светлините си, плашещ и привличащ, той се поклащаше като безтегловен между тъмносиньото небе и черното море с преливащи се отблясъци. Шоколадовият „русобалт" на Шубин бе паркиран между другите автомобили и екипажи. Шофьор нямаше. Значи подполковникът сам си кара колата - чудесно.

От паркинга Фандорин се разходи и до кея с лодките, там изпуши една пура. И едва след това с ленива походка на гуляйджия-безделник се насочи по дългия дървен мост към обителта на долните страсти.

На касата, където се вземаха жетоните, Ераст Петрович, който вече окончателно се бе вживял в ролята, подсвирна:

- Виж ти!

Тук не си играеха на дребно. Най-евтиният жетон, червеният, бе за пет рубли, синият струваше десет, жълтият - двадесет и пет рубли. Публиката вземаше основно сини и жълти. Фандорин имаше у себе си три стотачки, това съвсем не бяха малко пари, но двамата играчи преди него обмениха единият пет хиляди, другият - петнадесет.

- Днес ще карам по-полека - сконфузено обясни Ераст Петрович (или по-точно човекът, чиято роля изпълняваше) на касиера.

- Заповядайте в гардероба - отвърна онзи не особено любезно.

Отдясно, пред прозорче с табелка „Гардероб" се бе строила малка опашка, което за лятно време беше странно.

Фандорин вдигна рамене и понечи да подмине, но в този момент му се лепна някакъв нисък човек с омачкана физиономия, на която с болезнен блясък мигаха черни, възпалени очи.

- Досега не съм ви виждал тук - каза непознатият, като си свали шапката с угодническа усмивка. - За първи път ли ви е?

- За първи.

- Мога да ви придружа. Да подскажа, да опазя, да обясня.

Познат типаж. Такива се навъртат край игралните домове по цял свят. Има алкохолици, има опиумомани и кокаинисти, а това е друга болест - нарича се „игромания".

- Ако ви се откъсне от сърцето един червен жетон, господине, на мен ми стига.

„Май един чичероне няма да ми навреди".

- Ако съм доволен - ще получите жълт - обеща Фандорин и човечето грейна.

- Няма да ви разочаровам!

- Как да ви наричам?

- Юшка.

Ераст Петрович се навъси.

- Така няма да стане, представете се някак по-обстойно.

- Имаше време, когато се казвах Юсуф Абдурахманович и дори Юсуф ага. Ако колелото на Фортуна се завърти отново, ще поискам пак да ме величаят с цялото необходимо уважение, а засега - Юшка и на „ти", повече не заслужавам.

Просякът унизено се поклони. Не се осмели да попита как се казва благодетелят.

- Ами, хайде, водете ме във вертепа на порока.

Юшка деликатно, с два пръста, го хвана за ръкава.

- Трябва да ви предупредя. Ако носите оръжие, трябва да го предадете. Иначе на входа ще ви спипат. Тук пазачите са печени, специално обучени.

Едва сега Фандорин забеляза, че гардеробиерът приема не бастунчетата и шапките на посетителите, а кинжали, пистолети, револвери.

- Това е Баку - повтори вездесъщата местна фраза гидът. - Хората са темпераментни. Може да се стигне до смъртоубийство. А се е случвало и някой да се застреля направо в залата.

Пред помпозния вход двама гъвкави юнаци с факирски жестове измерваха тялото на тлъстичък господин с туземни одежди. По маниера се виждаше - майстори на претърсването.

Май големият „Уебли" ще трябва да бъде оставен на гардероб. Малкият, Деринджър", окачен отзад на колана - също. Тези ще го намерят.

„Може би така е и по-добре. Ще облекчи задачата".

- Веднага си личи, че сте сериозен човек - одобри деринджъра Юшка. - Два пистолета винаги са по-добре от един. Не искате ли първо да се поразходим?

- Искам, да.

Ераст Петрович бавно закрачи из просторната зала, където май се играеха всички съществуващи хазартни игри от бакара до покер, но повечето маси все пак бяха с рулетка. Тютюнев дим се издигаше към полилеите, на естрадата нежно пееха цигулки, сервитьорите разнасяха мезета и напитки. Имаше стотина души, не по-малко.

„Всичко е прекрасно, но къде е синият мундир?"

Екскурзоводът пристъпяше отстрани, но не спираше да приказва.

- Обърнете внимание - той посочи някакъв кльощав субект, който висеше зад гърбовете на играещите. - Местна забележителност. Наследил от баща си милиони и проиграл всичко. Решил да посегне на живота си. С последните рубли подготвил прощален банкет. Там при него дошъл приятел на покойния му баща, предал му запечатан плик. Отваря - писмо от покойния му родител. Така и така, знам, че ти, мерзавецо, ще пропилееш всичко след смъртта ми. Майната ти, не ми е жал. Но слушай волята на баща си. Не смей да се стреляш -иди и се обеси на полилея в кабинета ми, там, където с непосилен труд спечелих милионите, които са отишли на вятъра. Синът така и постъпил. Вързал въжето, скочил от стола, а полилеят - хоп, откъртил се. Изпод гипсовите орнаменти върху него се стоварил чувал червонци! Таткото искал да даде на сина си урок, да се вразуми и да не прави глупости.

- И какво? - с интерес попита Фандорин.

- Не помогнало. Проиграл и червонците. Сега е като мен. Ходи и крънка.

По това колко гладко звучеше разказът личеше, че чичеронето не го разказва за първи път и сигурно послъгва. Макар че пропадналите комарджии биват сполитани и от по-странни премеждия.

- А сега погледнете ето този - Юшка му дишаше направо в ухото. Той кимна към някакъв сънен господин, който побутна купчина жълти жетони с думите „всичко на нула" и се прозя.

- Мартиросян е най-големият сред дирекчилерите!

- Сред кого?

- Дирекчилер - това е също нещо като играч. Само че залага не на масата, а играе със земя. Купува евтини парцели и чака - ами ако намерят нефт наблизо?

Мартиросян бил нищожество, пощенски служител. Веднъж спечелил петстотин рубли от лотарията и купил една десетина върху безплодна пустиня, далеч от находищата. Изведнъж се явил някакъв човек и му предложил хиляда. Мартиросян вече бил готов да се съгласи, но купувачът му се видял някак странен. Казал му да дойде утре. Хукнал да разузнава – оказало се, че наблизо се готвят да сондират. Това вече вдига цената поне десет пъти. Но Мартиросян не си продал земята и за пет хиляди. При съседите бликнал нефт. За десетината веднага започнали да дават сто и двадесет хиляди. И пак се отказал! - Юшка с възхищение погледна сънливия играч. - Това се вика нюх! Мартиросян продал парцела чак когато на границата му също бликнал фонтан. За милион и половина! За половината купил хиляда нови парцела и чака купувачи, а втората половина си я прахосва, както му скимне...

- Любопитно - призна Ераст Петрович, като си помисли, че и той би могъл да изиграе подобна игра. Но само от единия спомен за нефта му се повдигна, а в устата му се появи отвратителен маслен привкус.

- Старият паяк Рафалов - екскурзоводът посочи почтен старец, който дремеше на един фотьойл до стената. - Някога чували ли сте за лешоядите в игралните зали? Този е най-хищният. Никога не залага, просто си седи. Ако някой е проиграл всичко до дупка, а не иска да си върви, хванал го е хазартът, Рафалов предлага заеми срещу бесни проценти и срещу залог на недвижими имоти. Той тук в бюфета винаги има дежурен нотариус...

На една от масите стана шумно. Там някой гръмогласно искаше шампанско, някой крещеше „Не! Боже, не!"

Едното око на почтения старец веднага се отвори, беше кръгло и жълто, като на бухал.

Но гидът го водеше все по-нататък.

- Погледнете наляво. Виждате ли там, под палмата, онзи господин със сплескания нос? Много интересна личност, някой си Шунтиков, прославил се е с това, че...

Но Ераст Петрович така и не научи с какво се е прославил въпросният Шунтиков. В ъгъла на залата, върху ограден с парапет подиум, блестеше позната малинова плешивина. Днес Шубин бе цивилен, затова Фандорин не го забеляза отдалеч.

- Благодаря ви, достатъчно. Вземете обещания жълт... - на най-близката маса тъкмо преставаха да приемат залози. - А впрочем, аз ще заложа вместо вас.

Без да гледа, Фандорин хвърли жетона от двадесет и пет рубли на игралното поле и тръгна към Шубин.

- Почакайте, но аз винаги играя на черно! - кресна зад него Юшка. - Крупие, държа да го преместите!

- Както ви е угодно. Местя от 23 на черно. Les jeux sont faits![114]

А Ераст Петрович вече дори бе забравил да мисли за бившият Юсуф Абдурахманович. Той застана зад перилата - реши да почака, докато Шубин сам го забележи и да види как той ще реагира в първия миг, преди да овладее лицето си.

Подполковникът пафкаше папироса, държеше чаша коняк и плъзгаше пръст по ръба й. Странно, но на масата нямаше други играчи.

- Къде ще заповядате? - попита крупието.

Шубин бутна с нокът купчинка от шест жълти жетона.

- Наистина не знам. На осемнадесет?

В този момент крупието извърши някаква не съвсем ясна манипулация - махна един жетон и внимателно го върна обратно.

- Объркали сте се, Тимофей Тимофеевич.

- Наистина ли? - по дебелата буза се появиха гънки - помощникът на градоначалника се усмихна.

Колелото се завъртя. Топчето спря на 18. Ераст Петрович вдигна вежди, а крупието каза:

- Честито. Провървя ви. А сега, може би, вече стига? Въпросът звучеше странно от устата на служител в казино.

Изведнъш клепачът на Шубин трепна. Тиквообразната му глава се заклати. Беше забелязал Фандорин.

Реакцията беше такава, каквато и се очакваше: свиване на мускулите около очите, неволно стискане на пръстите. Според психофизиономическата наука това значеше „неприятна изненада, сигнал за опасност".

Котката си знае чие месо е излапала. Виновен е, няма никакво съмнение!

По месестото лице на Тимофей Тимофеевич грейна широка усмивка.

- Каква чудесна изненада! Да си призная, притеснявах се за вас. На сутринта полицията откри мотоциклет, принадлежащ на градоначалството, край Катерния клуб и три мъртви тела с огнестрелни рани. Всички недоумяват какво може да се е случило там.

„Не се престарава с преструвките. Наясно е, че няма да успее да се измъкне".

Ераст Петрович седна, изсипа своите жетони върху зеленото сукно.

- Да поиграем?

Очите на подполковника се присвиха. Той вече не се усмихваше.

- С удоволствие. Залагам на...втора линия. – Многозначителен поглед към крупието - той обречено кимна. И, като понижи тон, додаде: - Как завърши вашата нощна разходка?

Фандорин не гледаше колелото на Фортуна, но ръката му сама посегна към третия ред цифри. Притеглянето идваше оттам. Три жетона се озоваха върху седмицата, три върху осмицата и три върху деветката. Числото не можа да се определи по-точно - Ераст Петрович се бе съсредоточил върху събеседника си.

- Залозите са направени! - обяви крупието и завъртя рулетката.

- П-прекрасно. А сега се отдалечете от масата. Трябва да поговорим насаме.

- Но... Слушам.

Крупието не издържа погледа на Фандорин и отстъпи назад. При това вдигна рамене с извиняващ се вид. Жестът бе адресиран към Шубин, но той пък гледаше Ераст Петрович.

- Вие и така знаете как е завършила моята разходка.

В очите на подполковника блеснаха насмешливи пламъчета.

- Аха, значи заговорихте? Интересно. Следователно срещата ни не е случайна. Доколкото разбирам, разговорът ще бъде труден, нали?

„Сигурен е, че няма за какво да се притеснява. Или обича да ходи по ръба. Ако е така -двойно внимание".

Сърцето му започна да бие малко по-бързо. Ераст Петрович също имаше слабост към рисковите ситуации.

- Седем! - обяви крупието. - Печелите, господине.

Той преброи и подбутна към него с лопатката доста голяма купчинка жетони, а тези на Шубин прибра.

- Ще желаете ли още?

Фандорин се надигна.

- Дайте печалбата ей на онзи господин там. Д-длъжник съм му.

Той посочи към дивана, на който седеше нещастният Юшка и се държеше за главата.

„Само да не вземе да се обеси, защото е махнал жетона от двадесет и три. После аз ще бъда виновен".

- Да излезем на чист въздух, да поговорим - каза Ераст Петрович на подполковника. - Тук май има чудесна открита веранда.

Онзи също се изправи:

- С удоволствие.

„И не лъже - наистина е с удоволствие. Не двойно, а тройно внимание".

На откритата площадка, обърната към невидимия в мрака морски хоризонт, нямаше нито една жива душа. Вълните се плискаха и къдреха белите си бретончета, прохладен ветрец лъхна в лицата им.

- Като че ли тук ще е добре...

Фандорин застана с гръб към Шубин, облегна се на парапета. Затвори очи, за да не го отвлича зрението, да не му пречи да долавя движенията на противника.

- Тукашното крупие добре се оправя с крака - драсна клечка кибрит, запали пура. - Какво, педал ли има там?

- Дявол знае - изсумтя Тимофой Тимофеевеч. - Никога не съм се интересувал. Но знам, че в казиното ми върви само в сряда. Само на тази маса. И в пределите на определена сума. Това е Баку.

„Малко се отпусна. Мисли, че смятам да си говоря с него за корупцията. Атака!"

- През деветстотин и седма с покойния началник на царската охрана Спиридонов сте служили заедно във Варшавското управление на жандармерията - Ераст Петрович изтръска червена искрица от пурата си. - А след това изведнъж са ви отстранили от длъжност и са ви запокитили в Баку, в задния двор на империята. Де да бях сравнил преди това биографията на Спиридонов с вашата. Нещо не сте си поделили ли? Зъб ли му имахте?

„Пак се напрегна, но не прекалено. Не се сеща накъде бия? Или е сигурен, че държи всички козове?"

- Мнозина имаха зъб на Спиридонов. Той беше голям мерзавец. Да гори в пъкъла дано. Вие всъщност защо питате?

„Щурм!"

- Ами попитах, защото ми е интересно дали Кълвача е убил Спиридонов по ваша молба? Или дори по ваша заповед? Кой за кого работи - Кълвача за вас или вие за него? Засадата в Катерния клуб чия идея беше?

Мазен кикот.

„Що за внезапен пристъп на веселие? Странно".

- Смешен човек сте вие, господин Фандорин.

- Наистина ли? И с какво толкова ви развеселих?

- Обърнахте ми гръб. Мислите, че сега ще започна да ви душа или още по-драматично - ще се опитам да ви блъсна във водата ли? Но аз също съм се запознал с вашата биография, както и вие с моята. Знам, че сте майстор на хитроумния японски бой. Няма да се напъхам между шамарите.

„Не стана. Прекалено е умен". Ераст Петрович отвори очи и се обърна.

Тимофей Тимофеевич се зъбеше насреща му. Ръцете бяха кръстосани на гърдите - според жестомимическата наука, това е позата на предизвикателството.

„Става все по-интересно".

- Ако съдя по тона ви, не с-смятате да увъртате?

- С толкова проницателен човек няма никакъв смисъл. Когато идиотите от Катерния клуб не се справиха с елементарната задача, разбрах, че ще имаме разговор. С удоволствие ще поговоря откровено. Отдавна не ми се е случвало. А иначе все водиш монолози, разговаряш мислено сам със себе си, наоколо има само кретени. Човек може да си загуби акъла. А какво бих бил аз без акъл? Пошъл дебелак със скапан черен дроб и киселини сутрин.

- Акъл имате много, това е вярно - подхвърли Фандорин, като с любопитство оглеждаше опонента.

- И винаги е било така, още от съвсем ранно детство - Шубин се престори, че не е забелязал иронията.

„Прилича на игра на котка и мишка. И всеки е убеден, че той е котката. Мъркай, котаче, мъркай".

- Да, винаги съм бил умен. Но на акъл ме научи най-вече нефтът. Научи ме на една проста истина: не бива да се страхуваш от вонята и калта. Соковете на земята - те са черни, мазни, зловонни, но онзи, върху когото се излеят като фонтан, когото омацат от главата до петите, той е помазаникът Божи. Когато ме низвергнаха тук от европейска Русия, рекох си: край, отидоха мечтите. Свършено е с мен в това блато. Но Баку не е блато, а руският Елдорадо. Най-доброто място в цялата империя! Първо, тук се въртят огромни пари - такива няма никъде другаде. Второ, източните традиции са много удобни за умния човек, който има власт. Трето, в този зверилник от всевъзможни революционни организации, които са в постоянна вражда помежду си, се откриват чудесни възможности за кариера... - Тимофей Тимофеевеч сладко се усмихна и попита: - Колко е часът? Моят е спрял.

„Лъже. Защо? Аха, не иска да вади ръка изпод мишницата си. В нея има пистолет. Ето защо е толкова спокоен. Знае, че мен не биха ме пуснали тук с оръжие, а пък господин подполковникът никой не би посмял да го претърсва, разбира се. Но защо не стреля? Защо ме баламосва с приказки? Това е добре дошло, но какво чака?"

- Единадесет и петдесет и шест... Кажете ми, защо ви т-трябва всеобща стачка? Щом находищата окончателно спрат добива, от Петербург ще се надигне буря. Ще търсят виновните.

- Ще се надигне, разбира се! И гръм ще има. И мълнии! - Тимофей Тимофеевеч взе да говори по-бързо, сякаш бързаше да каже всичко, каквото имаше да казва. - Но те ще поразят не мен. Аз какво съм? Дребна риба. Ще падне градоначалникът. А кого да назначат на негово място? Само вашия покорен слуга. Кой друг? За кога да идва нова метла, тепърва да се оправя с местните дела - в столицата ще съобразят. А аз - ей ме на. Докладвал съм, сигнали съм пращал, рапорти - подполковникът се засмя, но очите му останаха неподвижни. - Арташесов и други подобни тузари си мислят, че им играя по свирката. Ами какво, да си пълнят гушите. И аз ще намажа от техните щедрости. Но да си кажем правичката, колко пари му трябват на човек?

В гласа на Шубин се промъкнаха проникновени нотки.

„Максимална готовност! Сега ще стреля!"

- Аз, драги мой, и така съм се осигурил до последния си ден. Време е да помисля и за нещо по-възвишено. Не говоря за душата - направи гримаса подполковникът. - Няма никаква душа. Говоря за полета на мечтата. Ако се прави кариера, трябва да се играе на едро, с огромен замах. Който е съумял да предизвика тази стачка, той ще може и да я прекрати. Аз отдавна съм приготвил доклад до едно височайше лице: как бурното Задкавказие да стане тихо и спокойно. Но сега е безсмислено да го пращам. Ще рекат, какъв е този - някакъв си Шубин-Палтишкин-Антерийкин. Никой няма и да го погледне. А пък когато спася родината, когато върна нефта на империята - тогава друга работа. Май се задава голяма война. От нефта, керосина, бензина, смазката ще зависи много. Кой ще осигури ред в Кавказ? Е, наместник няма да ме направят, разбира се. Но полицейската част ще ми поверят, това е напълно реално. Нека за параван да остане старият граф Воронцов. Истински стопанин на Кавказ ще стана аз!

В казиното засвири бравурна музика - изпълняваха „Одата на радостта".

- Ето че дойде полунощ - Шубин котешки се облиза. - Благодаря, че ме изслушахте. За първи път се изприказвах на глас. Беше приятно. Как ви се струва моята мечта?

- Г-грандиозно - призна Фандорин.

„Сега ще стреля. Защо трябваше да чака до полунощ?"

Дясната ръка на подполковника леко помръдна. Но изстрелите дойдоха от неочаквано място - от залата. Цял залп, кънтящ и мощен. Сякаш рота войници бе открила огън.

Ераст Петрович неволно се обърна натам. А когато отново погледна към Шубин, в ръката му - не в дясната, а в лявата - матово блестеше револвер.

- Правят салют с шампанско. Традиция! - кресна Тимофей Тимофеевич, надвиквайки гърмежите и едва не се задави от смях. - Адио!

С канонадата от тапи се сля още едно изпукване - отвътре нямаше как да бъде чуто.

Подполковникът кресна, хвана се за простреляната китка, преви се одве.

- Ураа!!! - викаха в казиното.

Но мина полунощ, тапите вече не гърмяха, виковете утихнаха, а Шубин не спираше да крещи.

- Недейте да вдигате т-толкова шум. Сега ще ви обезболя. Фандорин отиде при него и му нанесе кратък удар отдолу, по носа. Тежко, като зашеметен бик, помощник-градоначалникът рухна на земята.

- Ей, къде си? - извика Ераст Петрович.

Парапетът изтрещя. През него, изплувал от мрака, с пръхтене се катереше Хасим. Прибра още димящия си револвер.

- Вай, дълго приказвахте. Съвсем замръзнах.

- Ти защо си мокър? Да не би да си плувал дотук? Нали ти казах с лодка.

- Има лодка. Там - Хасим посочи надолу. - Тук се катерих по стълб. Паднах. Едва шапка не загубих. Слушай, студено е, когато мокър на вятър седиш! Защо тази пес Шубин не стреляла по-рано? Приказлива като жена!

Фандорин стегна простреляната ръка на подполковника с турникет, за да не губи кръв.

- Сега трябва да го свалим долу. По дяволите, ама че е тежък. Хайде да го хванем двамата.

Хасим отстрани Ераст Петрович.

- Е, аз хамалин съм бил - десет пуд бегом съм носил.

Вдигна огромното туловище, домъкна го до ръба и - Фандорин извика - го хвърли през парапета. Разнесе се шумен плясък.

- Какво правиш?! Трябва ни жив!

- Тлъст не потъва. Нагоре плува. Ще го прибирам и в лодка слагам. Там ще бъда - Хасим посочи кея за лодки.

Притеснен за трофея, Ераст Петрович с бърза крачка премина през залата. Сервитьорите се тълпяха около някакъв човек, който правеше странни, резки движения. Мъжът избухна в смях - над главите пръсна фонтан от шампанско.

- Всички ще изкъпя! Елате да се освежите!

- Юсуф ага, не желаете ли „Дом Периньон"? Позволете да ви лъсна обувката, Юсуф Абдурахманович, зацапала се е! - надпреварваха се да викат служителите.

След като си прибра оръжието от гардероба, Фандорин мина край касата.

- Нищо, господине. Следващият път ще ви провърви - ласкаво изчурулика касиерът.

- Непременно.

Лодката мирно се поклащаше край кея. По черната вода трептяха отблясъци. Откъм казиното се носеше приглушена музика, а от брега - гласовете на безцелно разхождащи се хора, които се наслаждаваха на нощната прохлада.

Ераст Петрович бе седнал на пристана, провесил крака. Той с наслада пушеше пура. Настроението му беше превъзходно.

Втората част от разговора с Шубин се развиваше още по-интересно от първата. Мокрият подполковник седеше долу, на дъното на лодката, затиснат между краката на Хасим. Помощник-градоначалникът вече не се правеше на умен, не се фукаше. Гледаше унило отдолу нагоре, като измокрена котка. Отговаряше на въпросите, без да се запъва. Ако все пак се случеше да се запъне, Тимофей Тимофеевич получаваше ободряващ удар с дръжката на револвера по плешивината.

- Първи въпрос. Едноръкият Хачатур ваши поръчения ли изпълняваше?

-Да.

- За пристигането ми от полковник Пеструхин ли научихте?

- От него.

- Но той не участва във вашите... проекти?

- Не. Защо ми е да споделям с някого?

- Защо решихте да ме убиете? Заради Спиридонов?

Пауза. Удар. Изохкване.

- Да. Страхувах се, че ще намерите Кълвача - бързо каза Шубин. - И че той ще ви разкаже, че Спиридонов е убит по моя поръчка.

Ераст Петрович кимна удовлетворено. Дедукцията се оказа вярна.

- Това още не са въпроси. Както забелязвате, отговорите на тях ми бяха известни и без вас. А сега следва истински въпрос: къде да намеря Кълвача?

Подполковникът мълчеше. Получи един по главата, изкряка, но пак не бързаше с отговора.

- Не се опитвайте да се п-пазарите - предупреди го Фандорин, като се досети за причината на мълчанието. - Никакви условия. Или ни отвеждате при Кълвача, или...

Той не довърши. Нека сам помисли, да прояви силата на въображението си.

С въображението на Тимофей Тимофеевич всичко беше наред.

- Знам къде е Кълвача. Може да бъде заловен веднага.

- И къде е?

- В Черния град. Но без мен няма да го намерите. Аз ще ви покажа.

„Много бързо се предаде. Намислил е нещо. Или там има капан, или отлага пазарлъка за след това. При всички случаи - да показва".

- Не мислете, че хитрувам - каза Шубин, сякаш беше подслушвал мислите му. - Занапред няма да имате проблеми с мен. Отлично разбрах кой е насреща ми. Всичко ще стане така, както искате вие. Аз ще ви отведа там, където е Кълвача, вие ще го хванете, а след това с вас ще си поговорим и може би ще се разберем.

„Ще ме купува. Всички от тази порода твърдо вярват, че хора, които не са продажни, не съществуват, а им е била предложена просто недостатъчна цена".

Ераст Петрович обаче отговори без прекомерна категоричност, за да не лишава информатора от надеждите му:

- Не разчитайте кой знае колко на това.

Тръгнаха с русо-балта: зад волана бе Ераст Петрович, до него собственикът, отзад Хасим, който от време на време почесваше гърба на подполковника с острието на великолепния си кинжал. Шубин, впрочем, се държеше като послушно дете. Навреме казваше накъде трябва да се завие, поглеждаше угоднически. Нещо тук не беше наред. Фандорин от опит знаеше: субектите от тази порода не капитулират без уговорки.

„Карай, ще видим..."

В Черния град, на една малка уличка, застроена с бараки, колата мина през тълпа подпийнали работници. Някой ритна с крак една от гумите, след това взеха да свиркат, хвърлиха след тях пръчка.

- Стачкуват - огледа се Шубин. - Имат пари за пиячка. Другарите революционери осигуряват пролетарска солидарност. Бая зор ще има, докато тази паплач се върне обратно по кулите и цеховете.

„Ето на какво се надява. На опрощаване на греховете срещу спиране на стачката. Е, нека се разбира за това с Петербург. Убийството на началника на дворцовата полиция няма да му се размине. Макар че доказателства няма. Освен ако Кълвача не даде показания. Ако се съди по това, което е известно за него, това е малко вероятно".

- Абсолютно ли сте сигурни, че той е сам? - за пореден път попита Фандорин.

- Абсолютно. Няма доверие никому.

- Откъде тогава знаете къде се к-крие? Подполковникът отвърна, галейки с гримаса ранената си ръка:

- Знам всичко, което се случва в града... Сега надясно. Не, по-добре е да спрем тук. Ако чуе шума на двигателя, ще заподозре нещо. Лек автомобил няма какво да търси тук през нощта.

Съветът беше основателен. Ераст Петрович изключи двигателя.

- Хасим, хвани го за лакътя. Дръж го здраво.

Зад завоя имаше една учудващо чиста улица с еднакви подредени къщички. Нито звук, нито една светлинка.

- Компания „Бранобел" построи образцов квартал за квалифицирани работници. След като започна стачката, всички бяха натирени оттук, затова Кълвача избра това място. Ей там, в далечния край.

Наистина, ако се вгледаше човек, се виждаше, че в една от къщичките слабо свети единият прозорец.

За всеки случай Фандорин реши да направи на подполковника последно предупреждение.

- Няма да крия, че ми се ще да ви убия. Много ми се иска. При най-малката п-провокация от ваша страна, при каквото и да било подозрително движение...

- Не си хабете времето напразно - намръщи се Шубин.

- Притрябвало ми е да си рискувам живота заради някакъв си пернат. Вдън земя да пропадне! Няма да е лошо, разбира се, ако окаже съпротива и вие му видите сметката... -жандармът въздъхна мечтателно. - Това никак няма да е зле. Но не се притеснявайте, аз в нищо няма да се меся. Приключвайте по-скоро и да вървим в болницата. Ръката ужасно ме боли.

На празната улица беше тихо, но в околността - не особено. От едно място се чуваха пиянски гласове, пеещи нестройна песен. От друго се носеха викове и някаква шумотевица -явно се биеха. От време на време ту тук, ту там се чуваха и изстрели.

- Черният град е райско местенце - поклати глава Шубин. - Никога не бях идвал тук през нощта. И се надявам повече да не ми се наложи.

Като остави пленника под надзора на Хасим, Ераст Петрович безшумно се промъкна до прозореца. През процепа между пердетата се виждаше скромно обзаведена стая.

На леглото, с ръце под главата, лежеше и пушеше някакъв мъж. Лицето му тънеше в сянка. На нощното шкафче гореше покрита с парцал лампа.

„Я да видим, какво е това там, под вестника? Ясно... А какъв е този сандък с отворен капак в ъгъла?"

- На нощното шкафче има наган, това не е проблем - разказваше Фандорин минута по-късно. - Но до стената има сандък с г-гранати. Това е по-лошо. Твоята задача, Хасим, е да не оставяш Кълвача да стигне до сандъка. Аз ще се опитам да го хвана направо на леглото, но ако не успея, той може да стреля по гранатите. Никак не ми се ще това да се случи.

- По гранатите не трябва. Аз ще застана, мен ще уцелва -обеща Хасим. - Куршум, това нищо. Гранати - аман.

Ераст Петрович се обърна към Шубин.

- Вас няма да ви оставя тук сам. Влизате заедно с нас. И замръзвате на място. Ако изостанете или се опитате да изчезнете... Хасим!

- Застреля тази пес - кротко рече разбойникът.

Шубин въздъхна и не каза нищо.

- Хасим, като преброя до три, разбиваш вратата. И веднага тичаш към сандъка - прошепна Фандорин. - Имай предвид: Кълвача е мой.

- Всичко най-добър за себе си взема - промърмори разбойникът. - Добре, казвай „три".

- Едно, две, ТРИ!

Мощен удар. Вратата падна навътре.

Ераст Петрович заобиколи Хасим и се хвърли към леглото.

Шубин послушно влезе след тях и спря.

Легналият се стресна, но Фандорин успя да бутне нагана заедно с вестника на пода.

Изпитото лице, изкривено от ярост, бе съвсем близо, озъбено, очите - бесни. Никаква прилика със старата снимка от досието - освен може би косите - светлоруси на цвят. Да, животът силно е променил някогашния свободолюбив студент.

Кълвача реагира нестандартно. Не се наведе да вземе оръжието, не се опита да удари нападателя. Той преобърна шкафчето върху Фандорин, хвърли се към стената, по пътя отблъсна тромавия Хасим, грабна една граната от сандъка и хвана запалката.

- Хасим! - извика Ераст Петрович, съзнавайки, че няма да успее.

Блесна кинжалът - веднъж и още веднъж.

Прехрипнал вопъл. На пода падна едната ръка, отсечена до китката, след това - другата. Рукнаха две струи кръв. Гранатата с недокосната запалка се търкулна по пода.

Фандорин беше виждал какво ли не, но и той се стресна. Хасим бе непохватен в движенията и не беше кой знае какъв стрелец - точен, но бавен. А с кинжала боравеше така, че би му завидял всеки майстор на кенджуцу.

Мъжът пристисна остатъците от ръцете към гърдите си и без да спира да хърка, се втурна към далечния ъгъл на стаята - явно от болка и ужас не съзнаваше какво прави.

Не, съзнаваше!

В ъгъла имаше още една врата, почти невидима в мрака. Кълвача я бутна с рамо и изчезна.

Тук се случи още нещо неочаквано - днес всичко вървеше наопаки.

- Така не сме се разбирали! - извика послушният до този момент Шубин.

Той се наведе, вдигна със здравата си ръка нагана, който съвсем неуместно се бе озовал под краката му, и стреля два пъти: по Фандорин и по Хасим.

Спасителният „усет на кожата" накара Ераст Петрович да се наведе в самия миг на изстрела. Куршумът свирна край ухото му. Но Хасим, който стоеше странично към подполковника, изохка, олюля се, хвана се за корема.

Нямаше какво да се прави. Фандорин измъкна своя уебли, без да престава да „върти въртележката", тоест да прави резки некоординирани движения, затрудняващи противника да се прицели.

Но Шубин реши да не предизвиква съдбата. С ловкост, поразителна за подобна телесна маса, той се завъртя и скочи през прозореца, като изби прозореца заедно с черчеветата.

- Хасим, къде те улучи, в корема ли?

Гочито оглеждаше окървавената си длан.

- През сланината мина, като шиш. Дупка в стената направила. Е, къде е тази пес Шубин? Да го убивам искам!

Физиономията на разбойника се помрачи от гняв. Допирна рана. Няма страшно".

-Ти свой Кълвач гони. Аз тази пес Шубин искам!

Хасим бутна Ераст Петрович и затропа през стаята.

- Опитай се да го хванеш жив! - викна Фандорин и също хукна - към вратата, където преди четвърт минута изчезна Кълвача.

Тъмен коридор.

Надясно?

Не, там е кухнята.

Наляво?

Да, насам.

Изход към дворчето. Вратичка.

Зад нея има още една улица, съвсем същата.

Но луната се скри зад голям облак, светлината изчезна.

Ераст Петрович изруга, затвори очи и взе да ги размачква. Спешно му трябваше нощно виждане. Човек с такива наранявания не може да избяга далеч, но трябва да бъде намерен час по-скоро и да му се сложат турникети, докато не е загубил много кръв. Мъртъвците не отговарят на въпроси.

От съседната улица се чуваше стрелба: наганът, смит-ендуесънът на Хасим, пак наганът, отново смит-енд-уесънът. Изстрелите постепенно се отдалечаваха.

Най-накрая тридесетте секунди, необходими за адаптация, минаха. Като свърши да брои, Фандорин отвори очи - и отново изруга. Оказа се, че докато си е губил времето, луната се е показала отново. По земята отчетливо се виждаха петна от кръв. Ераст Петрович хукна, като си гледаше в краката.

След около сто метра следите изчезнаха. Фандорин не забеляза това веднага, тук почвата беше съвсем тъмна, пропита с нефт и мазут. Наложи се да се върне и да си светне с фенерчето.

Оказа се, че капките завиват встрани, в междата между две огради.

Там, край едно преобърнато корито, по лице лежеше човекът с отсечени до китките ръце. Той бе в безсъзнание. Ераст Петрович напипа пулса му и разбра, че нищо не може да се направи - сърцето всеки момент щеше да спре.

Опита се все пак: стегна ръцете над раните, натисна точката в основата на носа, след това нанесе удар по гръдната кост, за да накара сърцето да работи. Напразно. Дишането спря.

- Юмрубаш! Ей, Юмрубаш! - викаше някъде наблизо мощният глас.

- Тук съм!

Фандорин се изправи, като бършеше ръце с кърпичката си.

- Настигна ли Шубин?

- Не го настигнал, пес бързо бягала.

- Изпусна ли го?!

- Защо изпусна? Куршум го настигна. Исках жив, честно - Хасим се поправи. - Не, няма да лъжа. Не исках жив. Но много съм се старал. Не стана.

- И при мен не е по-добре - мрачно каза Ераст Петрович и светна надолу с фенерчето. - П-погледни. Добре... Ще докарам колата, ще натоварим труповете. И ръцете ще вземем.

- Защо ръцете? - учуди се Хасим.

- За дактилоскопия - ще сравня отпечатъците.

Но веднага се сети, че няма с какво да сравнява. Отсечените ръце нищо няма да покажат, защото в досието на Кълвача-Одисей отпечатъци нямаше. По време на единствения, отдавнашен арест в полицията не е имало дактилоскопски отдел.

Както винаги, след победа над особено труден враг, го налегнаха умора и опустошение. Фандорин запали пура. Край, ловът на Одисей приключи.