Черният град

Най-източният град на Запада

Ако науката за правилно падане опази Фандорин от сътресение на мозъка и счупвания, то от кинжала го спаси друг навик: в момент на опасност да изключва разума си и изцяло да се доверява на инстинктите. Не съзнанието, не волята, а инстинктът накара полузамаяния Ераст Петрович да избегне удара.

Стоманата звънко се удари в окадения ресор.

Острието, стиснато в черна ръка, веднага направи странично, сечащо движение, от което в тясното пространство нямаше как да се спаси - но Фандорин дори и не опита да се отмести. Той хвана китката на невидимия в тъмното враг и рязко я изви. Оръжието падна на траверсите.

Сега трябваше да обезвреди и втората ръка на провалилия се убиец. Без да пуска китката, Ераст Петрович се протегна, стигна до мястото, където трябваше да се намира левият лакът на противника, но пръстите стиснаха празен ръкав. Еднорък? Изненадан, Фандорин за миг отпусна хватката и непознатият успя да се отскубне. Той се изви с цялото тяло, търкулна се под оста на колелата и запълзя на четири крака.

Кремавият костюм и без това бе съсипан, затова Ераст Петрович се впусна да го преследва със същия кучешки маниер.

Не се виждаше нищо друго освен подметки и полите на някаква дълга дреха. Убиецът използваше само три крайника, но пълзеше много чевръсто и успя да изскочи изпод вагона, преди да бъде настигнат.

Като се измъкна навън, Фандорин отново ослепя наполовина - сега вече от слънцето. За десетте или двадесетте секунди, които прекара в мрак, зениците бяха успели да се разширят.

Полуприведен човек с черна черкезка[24] и сива папаха[25] търчеше по съседния коловоз, по който пъхтеше и пускаше дим един локомотив. Убиецът прескочи линията точно пред буфера, а Ераст Петрович бе принуден да спре. След локомотива се заточиха цистерни, краят им не се виждаше.

Избяга!

След като промърмори дума, недостойна за речника на благороден мъж, Фандорин се отказа да чака, докато мине дългата композиция - в това нямаше никакъв смисъл.

Той се качи обратно на перона, приличащ на дявол: целият омазан с мазут и сажди, без шапка и с разрошена коса.

- Ударихте ли се? - обградиха го свидетели на инцидента (по-точно само на първата му половина). - Какъв мерзавец само, а! Блъсна човека и офейка! Тия апаши съвсем са се разпасали! Трябва да идете в медицинския пункт.

- Б-благодаря ви, нищо ми няма - през зъби отвърна Ераст Петрович на добрите самаряни и

те го оставиха на мира.

Откъм багажния вагон се връщаше Маса, след него един носач буташе количка със сандъка на Клара.

- Колко сте мръсен! Под вагона ли сте се завирали, господарю? - учуди се японецът. Той с интерес огледа кинжала, който Фандорин стискаше в ръка. - Хубав уакизашиa [27] Заради него ли слизахте долу? А ножница случайно нямаше ли?

- Къде е джебчията? - попита Ераст Петрович, като се озърташе.

- Какъв „дзепция"?

Обикновено господарят и слугата си говореха на смесено руско-японско наречие, като всеки използваше родния си език, но понякога Маса не разбираше веднага някои думи.

- Когото всички тук гонеха!

- А, доробо[27] . Да, бягаше тук някакъв. Избяга, не го хванаха.

Фандорин отново изруга, този път на японски.

- Не знаех, че трябва да се хване - взе да се оправдава Маса. - Нали дойдохме в Ба-Ку не за да ловим дзепции по гарата.

Ераст Петрович начумерено въртеше в ръка кинжала - опашката на офейкалия гущер. Маса бе прав: превъзходно оръжие от дамаска стомана. Дръжката - от слонова кост, с изкусен релефен орнамент.

- А това какво е? Защо е изрязан тук този груб черен кръст?

- Ще си позволя да отбележа, господарю, че макар и този уакизаши никак да не е лош, едва ли си е струвало да си разваляте дрехите заради него - каза японецът. - Аз щях да сляза.

Фандорин не отговори. Сега не мислеше за разваления костюм.

Това беше покушение, отлично измислено и подготвено: единият съучастник блъсна набелязаната жертва от перона, другият чакаше долу с гол нож в ръка. Всеки човек, който не е обучен на изкуството да оцелява, сега щеше да се търкаля на релсите с прерязано гърло.

Въпросът е в следното: престъпниците са искали да убият именно Фандорин или той бе станал случайна жертва на шайка престъпници от гарата?

По-скоро е второто. Единственият обитател на Баку, който би имал причини да се страхува от Ераст Петрович, не можеше да знае за пристигането му. Тифлиският полковник предупреди, че в Баку има много разбойници. Сигурно мъжът с шикозен костюм и пура е изглеждал като доста съблазнителна плячка. Ако бутнеш такова конте под влака и го пречукаш, в джобовете му със сигурност ще намериш с какво да се облажиш. Лекотата, с която бандитите се бяха решили на убийство, бе поразителна, но в Дивия Изток, също както в Дивия Запад, човешкият живот вероятно не струва много.

Докато носачите товареха куфарите на количката върху сандъка, Фандорин разказа на помощника си за случилото се.

Маса навъси рехавите си вежди.

- Трябва да открием едноръкия убиец. Този човек ви е обидил. Обидите не бива да се прощават.

- Освен това бих искал да се убедя, че нападението наистина е било случайно - отбеляза Ераст Петрович, като се опитваше да избърше петната по коленете си с носна кърпичка. -Смятам, че няма да ни струва големи усилия да открием субект със следните характерни особености: празен ръкав, черна черкезка, сива папаха от овча кожа, меки ботуши без токове.

- И да му откъснем и втората ръка - лицето на японеца грейна с кръвожадна и същевременно лъчезарна усмивка. - Пътуването става все по-интересно, господарю. Търсехме един, който ви е обидил, сега ще търсим двама. Кълна се в Иисус Христос и прераждането на душата, този град ми харесва.

Те минаха през великолепна чакалня, в която би могъл да се помести двор на източен владетел, и се озоваха на предгаровия площад, почти целият зает от пищно зелена градинка, чието поддържане в този горещ климат, на почти безводната почва, вероятно струваше на града доста пари.

Ераст Петрович се огледа - попиваше първите впечатления от Баку.

Ярко. Знойно. Шумно. Миризливо. Суетливо. Имаше много файтонджии, частни карети, автомобили, но не му се искаше да се блъска сред тълпата от пътници, за да отпътува час по-скоро. По-добре да изчака, докато публиката се разотиде, а през това време да се запаси с местна преса.

Наоколо гъмжеше от вестникари. По-голямата част от виковете им не се разбираха:

- Към стачката се присъедини Балахан[28] ! - На двеста двадесет и пета бликна фонтан!

- В Мардакян кръвник застреля Хаджи-Раджаб-Зарбалъоглу!

- В Сараево е убит наследникът на австрийския престол! Ераст Петрович хвана за рамото хлапето, което крещеше за Сараево:

- Какво, какво? Я дай тук.

Местният вестник „Каспий" бе препечатал съобщение на телеграфна агенция „Ройтерс":

Вчера вечерта, когато влакът потегли от Тифлис, за покушението още не се знаеше.

До тях, в очакване на файтон, стоеше инженерът от съседното купе, също с вестник в ръка. Той се поклони на Фандорин и каза:

- Горкият Франц-Йосиф! Злата съдба е безмилостна към него. Брат му бе екзекутиран от мексиканците. Жена му - намушкана с пила. Синът му се застреля. А сега са убили и племенника му! Що за нещастно семейство са тези Хабсбурги!

По онова време, когато Фандорин бе принуден да се подвизава извън пределите на отечеството, се случи така, че той се запозна с „нещастното семейство", за което проведе едно деликатно разследване, останало в тайна за пресата и дори за полицията. Ераст Петрович няколко пъти се срещна с император Франц-Йосиф. Беше прието по адрес на този дълголетник, който беше на престола вече седмо десетилетие, да се пускат шегички, но съставената от толкова разнообразни територии централноевропейска държава се държеше на повърхността само благодарение на опита и хитростта на този стар лисугер.

Ако собствената му империя, Руската, според Фандорин бе тежко болна, но може би все още не смъртно, то държавата на Хабсбургите лъхаше на тамян. Държавното образувание, в което една голяма нация потиска множество други, все някак може да съществува в задния двор на Европа и върху просторите на Азия. Но в сърцето на просветения континент подобен анахронизъм нямаше шансове за оцеляване. Господстващата народност в Русия, великорусите, поне са около половината, а в Австро-Унгария немците, съсредоточили в ръцете си цялата административна власт, представляваха едва една пета от населението. Фандорин отдавна бе стигнал до извода, че разнородните по етнически състав, вярвания и културни традиции народи могат мирно да съществуват заедно, само ако това е изгодно на всички и никой няма усещането, че правата му са погазени. В противен случай рано или късно ще се стигне до взрив. Русия все още можеше да избегне тази трагедия - ако правителството промени конфесионалната и националната политика по отношение на тридесетте милиона мюсюлмани, десетте милиона католици, шестте милиона юдеи и други „второкачествени" и „третокачествени" нейни обитатели. Само да не се случи външно или вътрешно сътресение.

А сараевската трагедия спокойно може да прерасне от австрийски или австрийско-сръбски проблем в доста по-сериозен конфликт. На всички е известно, че Русия смята Сърбия за своя зона на влияние, сърбите гледат на царя като на свой покровител. Само това липсва - война между две империи със степен на инвалидност заради сблъсък на държавното им самолюбие.

„Впрочем подобен изход е малко вероятен. Да не са полудели? Ще си разменят ноти, ще съставят конфликтна комисия, ще проведат конференция за съгласие. Все някак ще се оправят", успокои се Ераст Петрович.

Дойде време да се качат в екипажа. Наложи се да се откажат от елегантна карета -сандъкът на Клара нямаше да се помести в нея. Взеха файтон - дълга кола, теглена от два коня, където багажът можеше да се сложи и отзад, и на дъното.

- За къде ще обичаш, ефенди? - попита чернобрадият кочияш с плоска шапчица.

- Улица Горчаковска. Хотел „Нова Европа".

Фандорин бе станал мрачен и съсредоточен. Не заради Австрия и дори не заради разбойниците от гарата. Трябваше да си укрепи нервите преди срещата със съпругата.

Той гледаше с кисела физиономия сградите и улиците на Града-Завеса. Азия, която му се привидя в константинополските очертания на гарата, се стопи. Файтонът подскачаше по паважа на идеално прав, напълно европейски булевард. Каменни сгради, на три-четири етажа. Като на Петровка или Неглинка. Публиката също не бе кой знае колко интересна -като в централната част на Тифлис. Тоест, срещаха се хора с източни одежди, но те бяха незначително малцинство. Дамите вървяха с дантелени чадърчета, въздушни шапчици и светли рокли, а когато на едно кръстовище се зададоха две забулени женски фигури, Маса едва не падна от каретата - все се оглеждаше, беше ужасно заинтригуван. Той никога не беше идвал в мюсюлманския изток. Бакинки със забулени лица се мярнаха още няколко пъти и всеки път японецът впиваше поглед в тях.

- Явно жените в Ба-Ку са много умни - изрече той най-накрая.

- Това пък как ти хрумна?

- Онези, които са уродливи, предпочитат да крият лицето си. Не е ли това доказателство, че са умни?... Но и глупави се срещат - добави той минута по-късно. - Ей онази там хилавата кикимора, по-добре да се беше забрадила с парцала.

Руската дума „кикимора" съвсем наскоро се появи в речника на Маса - хареса му със своята звучност и прилика с японския.

А Фандорин вече имаше първи повод за огорчение. Оказа се, че в Баку има доста много мъже, които бяха облечени по същия начин като неуспелия убиец (черна черкезка, сива папаха и дори кинжал с кокалена дръжка на кръста). От особените белези оставаше само това, че е еднорък.

Най-сигурният начин да пресече задълбочаващото се лошо настроение, бе да направи нещо полезно. Сандъкът на Клара може да почака. Дали да не започне от полковник Шубин? Вярно, че костюмът е изцапан и шапката - загубена. И какво от това?

- Карай първо в градоначалството - каза Фандорин на кочияша, като надникна в джобния пътеводител. - Садовая номер едно, знаеш ли къде е?

- Че кой не знае? - напевно отвърна брадатият, като се поизвърна и сложи ръка на гърдите си.

Фандорин нямаше никакво намерение да си губи времето напразно и разгърна една сгъваема карта на града. Трябваше възможно най-бързо да се оправи с местната топография.

„Така... Файтонът се движи през нормални квартали, които са се появили вече по времето на руснаците. Някъде отляво е старият град, бившата столица на Бакинското ханство. Аха, ей там, зад подредения, но доста гол булевард се мярка сиво-жълта стена със заоблени зъбци -припомняне за Изтока".

Но от дясната страна, уви, в плътен строй се бяха подредили сгради с френска архитектура. Фандорин почувства известно разочарование, подобно на първия път, когато се озова в Йокохама - оказа се, че в облика й има толкова малко екзотика.

„Западът като безцеремонен паяк все повече оплита планетата със сивата си паяжина. Стандартна архитектура, еднообразно облекло, навсякъде европейска реч. Ето и този град -уж източен, подчинен на руския престол, а улицата е като в Ница, половината надписи са на френски и немски"

- Градоначалството, ефенди - посочи файтонджията и задържа конете.

В самия край на широкия булевард - след това започваше крайморската алея - се виждаше красива къща: фасада с гипсови орнаменти, красиви балкони, украсени с фигури фенери на тротоара. Ако не бяха дежурещите пред входа полицаи, беше невъзможно човек да предположи, че в това красиво палацо се намира скучно държавно учреждение.

- Изчакай ме. Може да се забавя - каза Ераст Петрович на помощника си.

Отвътре сградата се оказа още по-разкошна, отколкото отвън. Едва ли в империята имаше друго градоначалство, за чийто интериор да бе отишъл толкова мрамор и бронз, а под високия таван проблясваше кристален полилей - такъв спокойно можеше да виси в някой театър. Дъното му, по което се преливаха всички цветове на дъгата, бе увенчано със златен кръг с едро гравиран надпис:

„Аха, ясно тогава".

След като почака няколко минути на опашката пред прозорчето на дежурния, Ераст Петрович попита за помощник-градоначалника Шубин. Няма го, гласеше сухият отговор. Подполковникът си е тръгнал и днес повече не го очакват.

Наложи се да каже, че има спешно писмо за Шубин от канцеларията на наместника.

Чиновникът докара вежлива усмивка:

- Ако е спешно, бих ви посъветвал да потърсите господин полковника в „Локант". В понеделник по това време той винаги е там.

- Какво е това? - попита Фандорин, докато вадеше бележник.

- Ресторант-вариете.

Ераст Петрович бе леко учуден и не си записа адреса на увеселителното заведение. Беше по-добре да говори с Шубин в сериозна обстановка, без да им пречат. Оказа се, че напразно се бяха разкарвали дотук. Нямаше как веднага да се захване за работа.

- Добре, ще м-мина по-късно.

Хотел „Нова Европа" - съвременна седеметажна сграда - не се хареса на Фандорин. Е, хубаво - Европа, добре де - нова. Можеше да се намира в Москва или Берлин. И цялата улица Горчаковска беше същата - дестилирано европейска. Само че за Европа тук беше прекалено горещо.

Портиерите се хвърлиха към каретата да разтоварват багажа.

- Само сандъка - каза Фандорин, а на Маса и файтонджията отново нареди да чакат. Ераст Петрович влезе във фоайето като в приемната на зъболекар - с израз на кротка и мъжествена готовност за страдание. Отиде до рецепцията.

- Госпожа Клара Лунная в стаята си ли е?

Надутият тип на рецепцията оглеждаше с подозрение изцапаното сако на Фандорин и мълчеше.

- Нима снимачната г-група не е отседнала при вас?

- Точно така, при нас е. Обаче ако идвате при госпожа Лунная, за да получите автограф, строго забранено да я безпокоят за това. Дори не се опитвайте да се молите.

Ераст Петрович знаеше, че Клара превъзходно умее да накара целия обслужващ персонал да се влюби в нея. Лакеите, сервитьорите, камериерките, гримьорките винаги са готови да я защитават с телата си. Клара получава обожанието не срещу щедър бакшиш, а срещу превъзходно изиграна човечност. Достатъчно е да се усмихнеш интимно, леко да докоснеш рамото му, а най-добре е доверително да се оплачеш от мигрена или умора - и сърцето на малкия човек вече е завоювано.

- Не съм за автограф. Предайте на госпожа Лунная, че съпругът й е пристигнал.

Върху бузестото лице на служителя се изреди цяла гама от силни чувства. Недоверие -мерна се и изчезна - толкова солиден господин, какво като е с мръсен костюм, едва ли ще вземе да лъже, а още по-малко пък да се шегува; оживление (каква новина!); след това, неизвестно защо - объркване.

- Тук ли е тя? - нетърпеливо попита Ераст Петрович. Нямаше никакво намерение да се занимава с преживяванията на хотелския рецепционист.

- Тъй вярно, в зала „Трианон". Тя е наета като снимачен павилион. Цялата група е там, работят. Господин режисьорът много се кара, ако някой попречи, но заради такъв гост...

Служителят изрази готовност веднага, на секундата да хукне натам, но Фандорин възкликна с облекчение:

- Не, недейте! Нека работят. Погрижете да качат горе този сандък, а аз ще оставя една бележка за Клара.

- Не ви ли е угодно да се настаните?

- Не ми е угодно. Ще отседна в друг хотел. Имам си моя работа в града, цялата тази суетня ще ми пречи - Фандорин посочи един работник със синя престилка, който чевръсто чъркаляше през фоайето нещо подобно на прожектор.

- Разбирам...

Но по изумената физиономия на този от рецепцията си личеше, че той изобщо не може да проумее едно нещо: кой човек със здрав разум би се отказал от щастието да се настани в един апартамент с Клара Лунная?!

- Ей, приятелю! - Фандорин махна на работника. - Кога ще завършат снимките?

- След десет минути има пауза. Лампите трябва да си починат - отвърна той (вероятно беше осветител).

Ераст Петрович се разбърза.

- Кой е най-добрият хотел в Баку?

- Нашият - с достойнство отговори служителят.

- Кой тогава е втори поред?

- „Национал". Прилично заведение, но с нас не може да се сравнява. Всъщност, ако след малко има почивка в снимките, защо не поседнете? Ще наредя да ви донесат оранжада. А ако пожелаете - ще извадя шампанско от хладилника.

- Няма нужда. Пак ще дойда.

Файтонджията имаше късмет - сега му предстоеше курс до трето място.

- „Национал" знаеш ли къде е?

- Че кой не го знае? - поклони се азиатецът със същата флегматична почтителност.

Дебелобузият го беше излъгал - хотел „Национал" бе по-престижен от „Нова Европа". И по-скъп. Цените за стая накараха Фандорин да поклати глава. За сметка на това тук беше уютно и старомодно, без новобогаташки шик, а школуваната прислуга посрещна новия гост така, сякаш го беше чакала цял живот. Единственото лошо бе, че хотелът на Клара беше прекалено близо, само на пет или десет минути пеша. Ераст Петрович едва бе успял да се измие и да се преоблече в костюм от светъл плат, когато на вратата силно се почука - „чук-чук-чук". Прислугата не чука толкова енергично.

„Нима е Клара? Ами, разбира се, онзи тъпак от рецепцията веднага е хукнал да й докладва за пристигането на мъжа й и къде е отишъл той".

Фандорин отвори вратата, като се опитваше да разтегне устни във вежлива усмивка, а след това усмивката стана обикновена, естествена.

- Ераст Петрович! Господин Маса!

На прага, блестейки с всичките си зъби, стоеше младо конте. Жилетката му искреше със златисти проблясъци, намазаният с помада перчем светеше и блестеше, засуканите мустачки стърчаха като опашчици. Мосю Симон, кинематографичният продуцент, се стараеше да изглежда също толкова безупречно като Фандорин, но малко прекаляваше с елегантността.

Ераст Петрович стисна ръката на стария си приятел. Гостът ниско се поклони на Маса, а японецът важно кимна - такъв ритуал имаха. След това лицата на двамата грейнаха.

- Сенка-кун! Ама си станар стар, юнак - похвали го Маса. - Имас бръцка на целото.

Към тридесетгодишна възраст „юнакът" бе успял да изживее няколко много разнородни живота, така че, като го гледаше, Фандорин понякога се замисляше за бездънните ресурси на метаморфизма, заложен в човешката натура и толкова малко използван от по-голямата част от хората.

Някога този човек, когото цялата киноиндустрия познаваше като „мосю Симон" беше малолетен хитровски престъпник, след това бе станал натурален парижанин и ентусиазиран поклонник на „сребърния екран", а през последните три години пак беше пуснал корени на руска почва. Заради всичките тези превратности и недостига на формално образование речта на Симон представляваше рагу от руски и френски. Когато не му достигаше някаква дума или израз, продуктьорът" без колебания вплиташе някоя галска мо[29] и изобщо не се притесняваше от това.

- Защо не си на снимките? - попита Фандорин.

- Пуркуа фер?[30] - вдигна рамене Симон. - Аз съм продуктьор, а там се разпореждат режисьорът и операторът.

Внимателният поглед на Ераст Петрович отбеляза, че зад неподправената радост на младия мъж като че ли се криеше смущение. Това пък защо? Симон никога не се бе отличавал с притеснителност. Вашето ариве[31] е такава изненада!- възкликна продуктьорът с преувеличен ентусиазъм. - Клара не ме предупреди...

- Това е изненада за нея. - И Фандорин смени неприятната тема. - Как върви филмът? Знам, че има з-забавяне. Финансови затруднения ли имаш?

Както е известно, всеки човек има своята финансова карма: на някои парите сами им идват в ръцете, а друг се бъхти, преуморява се до смърт едва ли не - и вечно е на червено. Паричната карма на мосю Симон бе своеобразна. Златните ручеи се стичаха към него отвсякъде, без видимо усилие от негова страна, но също толкова бързо продължаваха да си бълбукат нататък, като оставяха продуктьора с празни ръце. Не, Симон не се правеше на баровец, не хвърляше пари на вятъра. Той бе пресметлив, дори стиснат. Но беше обладан от една единствена страст - да прави кино, и всяка копейка се влагаше в поредния проект. През първите две години в Русия Симон направи шест филма: три успешни и три пълни провала, тоест три пъти забогатя - и три пъти се разори. След поредния банкрут той, облян в сълзи, дойде при Фандорин да моли за заем. Ераст Петрович му даде не само пари, но и съвет, който промени целия живот на кинопромишленика.

- Няма да имаш късмет със собствените си пари. Не си виновен, такава, особена карма имаш. Опитай да работиш с чужди капитали.

Именно тогава Симон измисли нова професия: да снимаш филми със средства, набрани от други места, и лично да следиш всяка похарчена рубла.

И тъй като руска дума за този занаят нямаше, Симон попълни дефицита за сметка на френския език - и стана „продуктьор".

Оказа се, че Симон виртуозно умее да намира пари и мъдро да се разпорежда с тях. Като режисьор на собствените си постановки той не беше кой знае колко добър, обаче имаше фантастичен нюх за талантливи хора.

Предишният му филм - „Гибелта на Титаник" с Клара Лунная в главната роля - постигна рекордни печалби и дори попадна на европейския кинопазар. Симон се захвана с новата постановка на ориенталска тематика с невиждан размах и рекорден бюджет (ако се вярваше на вестниците, едва ли не триста хиляди).

Фандорин правилно прецени, че като попита за снимките, ще се отърве от необходимостта да обяснява причините за пристигането си.

- Не, с парите па де проблем. Никога не съм бил толкова свободен в разходите. Но това източно разтакаване! Никакво пунктуалите! А аз нали възнамерявам да извърша революсион, да направя руското синема най-доброто в света! О, мосю Гомон тепърва ще съжалява, че не ме е взел като партньор! - Очите на продуктьора заблестяха, бузите порозовяха - той захвана любимата си тема. - Ще направя цветен филм със звук, сниман с три камери, с умопомрачителна екзотик ориентал, с божествената Клара Лунная! Светът ще полудее!

- Цветен и със звук? - заинтересува се Ераст Петрович, който смяташе за свой дълг да следи новостите на прогреса във всички технически отрасли. - Как е възможно това?

- Много просто! Тоест доста трудно... Кадрите ще бъдат оцветени на ръка, във всички копия. А звукът ще бъде пререкорде на грамофонна плоча. Биен сюр, при нас актьорите не говорят в едър план - само отдалеч и когато ги снимат в гръб. Но природните шумове, шумът на улицата, звуците на боя - всичко ще бъде натюрел! Тази система за озвучаване се нарича „Хронофон".

- Любопитно - призна Фандорин. - Може да направи сензация. Публиката има слабост към новото.

- О, това е само половината от моя проже! Докато снимахме предишния филм, направих велик декуверт: за да бъде филмът успешен, главната актриса трябва да се превърне в етоал[32], сияеща на небосклона. Вложих петдесет хиляди в печатането на афиши, карт-постал, календари, започнах да издавам илюстриран магазин - на всяка корица е Клара Лунная.

- Да, видях - въздъхна Фандорин.

По стените в дясната половина на къщата на Сверчковский переулок навсякъде висяха произведения на полиграфическото изкуство: Клара кърши ръце, Клара с ослепителна усмивка, Клара с трагично вдигнати вежди, Клара на кон, Клара върху айсберг и прочее, и прочее.

- Не можете да си представите какъв ефект имаше това! - Симон не забеляза сянката, която премина по лицето на събеседника му. - Новият филм още не е заснет, а разпространителите вече ни затрупаха с поръчки! Армията на обожателите на Клара нарасна десеторно! Разбира се, поклонниците създават сертен[33] дискомфорт - особено тук, в Баку, където мъжете са тъй темпераментни и настойчиви, но това само засилва люмиер[34], с която е обгърната истинската етоал!

Едва сега разказвачът обърна внимание на това, че лицето на Ераст Петрович помрачня и млъкна - досети се, че едва ли на съпруга му е приятно да слуша подобни неща за жена си. Но да се смущава дълго не бе свойствено за Симон.

- Има още едно последствие от етоализацията на кинематографията - той направи комична гримаса. - Сега хиляди жени мечтаят да станат етоали. Театрални актриси,гимназистки, скучаещи дами ми пращат хиляди писма и снимки. Започнах да имам гран сюксе[35] сред представителките на нежния пол. Не смогвам да правя селексион.

- А какво е това серексион? - попита Маса, който престана да подрежда нещата и наостри уши, щом стана дума за жени.

- Подбиране на кандидатки за роли. Проверяваш дали е хубава - лицето, фигурата, талантлива ли е. Негодните ги отпращаш.

- Прилича на casting, така англичаните наричат отхвърлянето на неподходящите коне преди състезание - намръщи се Фандорин.

- Кастинг - повтори звучната дума Симон. - Солидно звучи. По-яко е от селексион. Ще го запомня.

Маса се приближи, сложи ръка на рамото на приятеля си и рече заговорнически:

- Сенка-кун, ти си горям човек, много дзает. Имас нузда от помосник, да прави кастинг. Аз ще ти помогна. Кой те е учир как да се дързис с джените? Аз по джените съм специлис. Рицето, фигурата - всицко сте бъдзе първокрасно.

Като си представи филм, в който играят само актриси, съответстващи на вкуса на Маса, Фандорин потрепери. Но Симон се измъкна:

- Забравихте за таланта, сенсей. Само продуктьорът може да определи дали в актрисата има потенсиал комерсиел. Дори режисьорите не разбират това.

Маса се замисли.

- А ако джената е много курасива, но не е тарантрива? Нима ти я гонис, горката?

- Вземам я за асистентка - изсмя се Симон и си погледна часовника. - Ох, Ераст Петрович, да вървим по-скоро, докато трае паузата. Веднага щом изстинат лампите, пак ще започне турнаж и режисьорът няма да пусне никого при Клара. Той е луд, та дрънка.

- Да, да, да вървим.

Идеята да проведе с Клара кратък разговор, докато не са изстинали лампите, се хареса на Фандорин. Да спази приличие - и да е свободен. Ще може спокойно да се захване за работа.

На връщане към „Нова Европа" (заради жегата вървяха бавно, като гледаха да е по сянката) Симон безспирно разказваше за филма. На Ераст Петрович не му бе интересно, слушаше с половин ухо.

- Режисьорът ми, той е пълно куку, за лудницата си е направо. Много ми провървя с него, просто съм на седмото небе! - дърдореше Симон, без да го е грижа за логиката. - Аз този

Леон Арт първо го взех от дезеспуар[36]. Пари за филма нямаше. А пък на него чичо му е нефтен пренс. Искал да направи от племенника си спесиалист, пратил го да учи в Америка, на нефтените находища. А пък Лео в Калифорния се влюбил в синема. Казал на чичо си: не искам нефт, искам кино. Bу компрене[37] ? Леон има пари, но не знае как да прави кино, а аз знам как се прави кино, но нямам пари. Няма да ми повярвате - когато го срещнах, бях в бездната на отчаянието!

Симон можеше да се намира само в две емоционални състояния: или на седмото небе, или в бездната на отчаянието, затова Ераст Петрович сдържа прозявката и не каза нищо.

- Моят проже ориентал се разсипа, всичките пари отидоха, кредиторите заплашваха да ме съдят. Разказах ли ви колко гнусно ме излъга бухарският емир?

Фандорин поклати глава.

- Е, как! Това беше кошмар, източно вероломство! Събрах пари, за да снимам ориенталски филм в натурално мильо[38]- не в павилион и не в Крим, а в съвсем истинския Изток. По сценарий трябва да е Багдад, но Бухара - това е още по-добре. Не е толкова далеч, няма нужда да се вадят задгранични паспорти, а пък джамиите, дворците, кюпол, тези, как им беше името, минаретата - всичко е като преди хиляда години. Договорих се с двама бухарски министри. Това щеше да е сензасион! Но точно преди заминаването изведнъж се започна. От придворната канцелария ми писаха, че негова светлост емирът е обезпокоен - да не би във филма да има нещо лошо за Бухара. Поискаха да прочетат сценария. Представете си само! Аз сценария дори на актьорите не го давам да четат! За него са похарчени големи пари. Ще откраднат идеята и адийо. Отказах. Щом така, пишат ми, не идвайте. Иначе секир-глава. Пълен крах! Пропаднах в бездната на отчаянието. Експедисион е провалена, по вестниците се вихри скандал, инвестисьорите си прибраха парите обратно - обхванат от ужасните спомени, Симон се хвана за главата. - И тук се появи Леон Арт. Прочел за филма ми във вестника. Имам, вика, пари. Може да се снима в Баку. Само едно кондисион: режисьорът ще е той. Съгласих се, защото изход нямаше. И какво мислите? Леон се оказа безумно талантлив! - извика продуктьорът с възторг. - На седмото небе съм! Ние с него ще преобърнем цялата индустри синематографик!

Вече бяха стигнали до хотела, но Ераст Петрович не бързаше да влезе - показа му с жест: продължавай, искам да чуя докрай.

Пред входа на групички стояха хора и пушеха - едни с обикновени дрехи, други - с тюрбани и халати. Значи почивката не беше свършила, а Фандорин искаше да стигне при Клара точно в последната минута.

- Какъв филм снимаш?

- „Любовта на халифа". Магията и тайната на Изтока! За първи път по екраните! - Симон целуна крайчетата на пръстите си. - Не сюжет, а марципан! Великият Харун ал-Рашид, багдадският халиф, броди преоблечен нощем по Багдад, за да знае, как живеят обикновените хора. Вижда на един прозорец красавицата Бибигул. Кудефудр![39] Сразен е право в сърцето! Но Харун решава да скрие своята позисион - иска Бибигул да обикне мъжа, а не владетеля.

- Оригинален сюжет - не се сдържа Ераст Петрович.

- И аз това викам! Проблемът е в това, че в красавицата е влюбен главата на ордена на убийците-асасини, злодеят Сабах.

- Чакай малко - учуди се Фандорин, - ако имаш предвид Хасан ибн-Сабах, той е живял три века по-късно от Харун. По времето на ал-Рашид асасините още не са съществували.

- Наистина ли? - Продуктьорът не се натъжи. - А при нас пък е така. Няма значение. Сега на сцената,ще правим турнажа[40], в която всички ще полудеят. Имажине: злодеят е решил да обладае красавицата, като я замае с парите на хашиша. Изпаднала във властта на сладострастни видения, Бибигул си въобразява, сякаш с нея е прекрасният юноша, когото е видяла през прозореца, а всъщност това е Сабах. Леон измисли невероятно смел мизансцен. Страхувам се, че в Русия ще имаме проблеми с цензурата. Мисля да направим специален вариант за чужбина - без купюр[41]. Клара оголва крака си чак до коляното, а през муселиновата тъкан се виждат гърдите й. Само си представете, каква бомба ще бъде това!

Той с щастлива усмивка се взря в мрачната физиономия на Фандорин. Усети се, взе да мига уплашено. Ераст Петрович мислеше не за прозрачния муселин, а за това, че сигурно вече е време да върви. Той кимна успокояващо на Симон.

- Тук се появява Харун и тази сцена разбива сърцето му... - все пак някак сдъвкано завърши разказа си продуктьорът.

- Сега ще снимаме края на епизода, Харун и Бибигул се обясняват. Олеле, да вървим, остават пет минути!

Във фоайето на хотела имаше още повече народ, отколкото отпред. Тук се разхождаха напред-назад и разговаряха един с друг стражари, младежи с къси модни сака, остригани госпожици с папироси, работници s престилки. Симон фамилиарно прегърна една одалиска с шалвари:

- Къде е Клара?

- Репетира. Леон ни изгони всички от павилиона.

Те двамата преминаха по празно коридорче.

- За снимките наех банкетната зала - обясни Симон шепнешком. Там турнираме всички интериори, само сменяме декорасион...

Той се спря пред врата, чиито краища бяха облицовани с филц, и поднесе пръст към устните си. Изразът на лицето му стана съсредоточено-благоговеен, сякаш в църквата пред олтара.

- Не бива да му се нарушава настроението - почти само с устни прошушна продуктьорът.

- Хваща го истерия, отказва да работи. Тогава целият ден отива по дяволите...

Той безшумно открехна вратата. Фандорин надникна през рамото му.

Прозорците на залата бяха плътно покрити с дървени пана. На едното бяха нарисувани куполи и минарета, а на другото висеше голяма, ослепително ярка лампа, очевидно изобразяваща слънце или може би пълна луна.

Дървени прегради, поставени във формата на буквата „П", ограждаха средата на помещението. От външната страна се виждаха само грубо сковани дъски, но отвътре стените бяха целите в килими, така че се получаваше богато украсена по източен маниер стая. Силни прожектори я осветяваха от три страни. Имаше две кинокамери: една отдалечена, втората точно над дивана, където седяха репетиращите.

Клара бе е боядисани в черно коси, облечена с въздушна туника. Всъщност една източна красавица би трябвало да носи шалвари, но тогава нямаше как да се виждат стройните й крачета.

- Ето така, закривате очи с ръка и стенете сладострастно - обясняваше млад мъж с чалма и плащ от брокат. Той поднесе китка към челото си, изви врат и морно провлачи: - О-о-о-о-о...

- Това е Леон - шепнешком обясни Симон. - Изгони Мозжухин[42], поиска сам да играе халифа. И става манифик. Талантът във всичко си е талант!

- Още ли съм във властта на хашиша? - попита Клара. Режисьорът скочи, дръпна тюрбана от главата си, дълги черни къдрици се разсипаха по раменете му.

- Ах, какво общо има тук хашишът! Омагьосана сте от чувствена страст, тя е по-силна от наркотика! Дори не сте разбрали, че това е той! Все едно ви е кой - той, друг! Има такива мигове. Вие обичате любовта! Вие сте жена!

Той кършеше тънките си ръце, като ги притискаше до гърдите си. Красиво лице, одухотворено, помисли Фандорин. Дори прекалено големият нос не го разваля. Прилича на Сирано - този поетичен гасконец.

Развълнуваната реч на режисьора се стори на Ераст Петрович объркана и неразбираема, но

Клара сякаш отлично разбираше всичко.

- Ах, в тази сцена не трябва да се играе, а...- Дългите пръсти на Леон изобразиха някаква арабеска във въздуха. - Нали схващате?

- Разбира се!

- Трябва да е като по кожата... - той се наведе и нежно погали актрисата по оголения врат -Фандорин учудено премигна. - Ето, ако е така, тогава е приятно, нали?

- Да, да! - тихо изрече Клара, като притисна буза към ръката на режисьора.

- А трябва да е така! - Той я одраска. - Да се дере, така че да остане плът под ноктите, да боли! В това е изкуството! В началото да боли, а след това... Разбирате ли?

-О, да!

- А след това гледате в камерата - с такъв поглед, дълъг, в който... - Леон отново замаха с ръце, без да е в състояние да намери правилните думи. - Мислех за тази сцена цяла нощ. Написах стихотворение... То по-добре ще ви обясни, слушайте.

Клара впери в постановчика отдолу нагоре сияещия си поглед, който Фандорин много добре помнеше от идиличния период на брака им. Ераст Петрович въпросително погледна Симон. Той се бе изчервил, свел поглед надолу.

- Съжалявам... Мой пропуск... - измънка продуктьорът. - Макар че какво можех да направя?

„Ах, ето на какво се дължи твоята сконфузеност - помисли Фандорин и по-внимателно се вгледа в репетиращата двойка. - Режисьорът е пламнал от страст, това се вижда по зачервените страни, по трескавия блясък в очите. Но и Клара е влюбена. Или играе влюбеност. Макар че при нея това е едно и също. Значи Маса може и да е бил прав, когато предложи да нарече Баку „Бягство от вещицата"? Господи, нима... Това би било избавление! Талантлив режисьор - ето по кого е способна да се увлече Клара - сериозно и за дълго. Имат толкова общи неща".

А през това време господин Арт декламираше стихотворението. Гласът му беше звучен, превъзходно модулиран.

- О, колко е прекрасно! - простена Клара. Великолепни, обилни сълзи потекоха от очите й. Тази нейна „сълзлива дарба" - умението да плаче истински на сцената - винаги разтърсваше зрителите в театъра.

- Какво му е прекрасното? - избоботи Симон, очевидно притеснен, заради Ераст Петрович.

– Всичко е джаста-праста. В средата на стиха тъкмо взе да става нещо, а след това пак отиде наникъде.

- Защо? - възрази Фандорин. - Доста изящно. По новата мода - стихотворение реверси с огледално римуване. По салоните се изпълнява на два гласа - мъжки и женски, с клавирен съпровод. Мъжът декламира първия стих, жената с приглушен като ехо глас - последния. Мъжът - втория, жената – предпоследния. И така цялото стихотворение от двата края към средата.

- Моля? - попита Симон, който не беше особено чувствителен към изящната словесност.

Не, още не се е стигнало до изневяра, определи Фандорин, докато гледаше как режисьорът благоговейно пада на едното си коляно и допира устни до крайчетата на пръстите на Клара.

Но е въпрос на време. Просто не трябва да им се пречка човек. И изведнъж се опомни, засрами се. Може ли един благороден мъж да разсъждава по този начин? Особено ако е мъж!

- А ние какво си шепнем тук с теб? - сърдито каза Ераст Петрович, блъсна вратата и тропайки с токовете на обувките си, влезе в снимачния павилион.

- О, Боже!

Като забеляза съпруга си, който се появи изневиделица и с решителна стъпка закрачи към нея, Клара скочи, притисна длани към пламналите си страни. Изправи се и Леон Арт. Финото му, нервно лице се разкриви от ярост.

- Какво става?! Кой смее?!

- Това е мъжът ми... - измънка Клара и направи опит да се усмихне. - Ераст, мили, аз наистина ти писах, че безумно ми е домъчняло за теб, но защо трябваше...

- Донесох вашите тоалети - прекъсна я Фандорин. - Сандъкът вече е качен в апартамента ви.

Режисьорът мъртвешки пребледня. Прекрасните черни очи на гения се разшириха от ужас и станаха като стъклени. Ераст Петрович се почувства като Горгоната Медуза. Усмихна се възможно най-мило и се представи.

Онзи му подаде вяло слабата си ръка. Лицето му стана трагично. Господин Арт изглеждаше така, сякаш ей сега щеше да се разридае.

- Отседнал съм в друг хотел, за да не преча на работата ви - спокойно продължи Фандорин, като се обърна към жена си.

- Имам работа в Баку. Ще бъда много з-зает. Може би повече няма да се видим. Но аз непременно исках да се появя пред вас и да ви пожелая успех на снимките.

Режисьорът веднага живна. По бялото му лице плъзнаха червени петна. За сметка на това Клара сякаш бе озадачена и гледаше въпросително съпруга си.

Ераст Петрович се притесни, че може да е прекалил, и бързо добави:

-Разбира се, ако се окаже, че имам свободно време и то съвпадне с пауза във вашата работа, ние непременно ще се с-съберем, за да...

Тук той се запъна - не можа да измисли, защо им е чак толкова да се събират с Клара.

На помощ му се притече Леон Арт, който вече се оправи от потреса.

- Скъпи, несравними Ераст Петрович, Клара ми е разказвала с какво се занимавате! Знам, че се случва да сте обременен с грижи от държавна, колосална важност! Кълна се, ще направя всичко възможно, за да прекроя графика на снимките така, че да е максимално удобен за вас!

Ей сега ти повярвах, помисли си Фандорин и се усмихна още по-дружелюбно на младия мъж.

- Утре чичо ми устройва прием във вилата си в чест на Клара, тоест в чест на госпожа Лунная. Това ще бъде събитие от всебакинско значение! - Леон изрече „всебакинско" много тържествено - както обикновено говорят за „всемирно". - Пристигнахте точно навреме!

- Съжалявам, но няма да мога да присъствам. Работа - разпери ръце Ераст Петрович.

- Много ви моля да дойдете. Заради мен - Клара нежно му се усмихна. - Съгласете се, това е странно. Всички ще знаят, че е пристигнал съпругът ми, а на празника в моя чест го няма. Какво ще си помислят?

Погледът и тембърът на гласа бяха точно като в самото начало на съвместния им живот. Тогава Фандорин веднага се разтапяше и беше готов да изпълнява всякакви желания. Но доста неща се бяха променили от онова време. Тази медена нежност не предизвикваше у него нищо повече от раздразнение.

„Как само ми е писнал този театър на Клара Газул[43]! Честна дума, следващият път ще обикна жена, у която няма никаква, ама съвсем никаква преструвка. Жена, която казва това, което чувства."

Даването на подобни обещания беше лесна работа. Фандорин бе абсолютно сигурен, че за него времето за любов отдавна е отминало. И слава Богу.

Причината, поради която жена му го молеше да присъства на приема, беше ясна. Клара обичаше само онези скандали, чиито мизансцени е разработила сама. Тук обаче можеше да възникне ситуация, в която главен повод за сензация ще стане не самата „етоал", а загадъчното отсъствие на съпруга й.

- Уви - каза Фандорин с коравосърдечна наслада. - Няма как да стане. М-моля да ме извините.

В очите на Клара отново се мярна безпокойство. Така се случваше, ако нещо се изплъзваше от разбирането й.

- Имате снимки. Екипът чака - Ераст Петрович леко се поклони на режисьора. - Не смея да преча на възвишения ви труд.

- Да, да. Време е! - Леон силно запляска с ръце. - Дами и господа, всички тук! Работим, работим! - Той се обърна към продуктьора. - Мосю Симон, нали не сте забравили, че днес имаме уличен екшън? Нападение на асасините.

- Разбира се! Там ще ни трябват цветовете на залеза. Улицата е преградена, работниците се готвят. Към девет всичко ще бъде сан репрош[44]

- Негрите пристигнаха ли?

- Чакам ги с днешния параход. С тази проклета стачка много рейсове са отменени. Но получихме телеграма от Астрахан: отплавали са, ще пристигнат.

- Стачка, стачка! Не може да се работи! - тропна с крак режисьорът. - Що за сарай ще е това без маври? Нима снимките пак ще се провалят? Всяка друга група вече щеше да се е разорила с тези прекъсвания!

- С вашия чичо това не ни грози - сладко рече Симон.

На вратата се появи Маса, комуто очевидно бе омръзнало да виси във фоайето.

- Поне киргизстанец сте докарали! - зарадва се Лион. -Защо не е преоблечен? Направете го монголски евнух. Ще заснемем пак сцената в харема.

Маса с интерес попита Фандорин на японски:

- Какво е това ебнух?

Личеше си, че той няма нищо против да се снима в киното. Ераст Петрович преведе:

- Канган.

- Не, ебнух не съм съграсен. Друга роря има ри?

- Може би на ваша милост е угодно да играе багдадския халиф? - саркастично се осведоми Арт и протегна на Маса украсената си с разноцветни стъкълца чалма.

- Какво е карифу, господарю?

- Арабски шогун.

Японецът остана доволен.

- Съграсен. Карифу мозе.

И взе да гласи чалмата на главата си.

- Дявол знае какво е това! - Режисьорът безпомощно се огледа към асистентите и актьорите, които вкупом влизаха в залата. - Нервите ми са на предела, а тук ми пробутват някакъв малоумен киргизстанец! Вземете му тюрбана!

- Маса, мили мой, колко се радвам! - каза Клара, като отиде при него. Лицето на японеца сякаш се вкамени. Той церемонно се поклони.

-Курара-сан...

Актрисата въздъхна огорчено. Тя знаеше, че отдавна е загубила власт над слугата на съпруга си, но от време на време правеше опити да разтопи леда - уви, неуспешни. Тя се наведе и полугласно обясни нещо на Леон.

Онзи се смути.

- Ах, простете ми, господине... Взех ви за... Трябваше да ми доставят истински киргизстанци от Кисловодск, за да... Впрочем, няма значение - той се изкашля. - Чувал съм за театралните ви успехи. Клара, тоест госпожа Лунная, ми е разказвала... Но киното - това е друго нещо. Не бих се осмелил да предложа на такъв талант само епизод, а пък голяма роля... Знаете ли, сега са на мода снимките в едър план, особено в профил. Ако лицето ви анфас е много интересно, то профилът... Профилът ви не е достатъчен.

Оскърбен до дъното на душата си, Маса се обърна и каза на Фандорин:

- За сметка на това той пък има много голям профил! Носът му е като на капа[45]!

В този момент Ераст Петрович бе дръпнат от съпругата си.

- Скъпи, прескъпи мой, колко се радвам да ви видя - тихо и проникновено говореше тя, като свенливо се усмихваше. - Елате при мен вечерта. Ще седнем и ще си говорим, ще си говорим. Навън ще е нощ, ще духа вятър, а ние ще бъдем двамата и ще се наприказваме, колкото ни душа иска. Измъчва ме това, че така сме се отдалечили един от друг. Всичко не е както трябва, всичко е глупаво, глупаво. Знам, аз съм прекалено много актриса и от мен не става добра съпруга, за нищо не ставам. Но, повярвайте ми, вие сте ми скъп и миналото, когато бяхме щастливи, не е празен звук за мен. Наистина, елате. Ще ви чакам...

„Пиесата ,Найка" Диалогът на Заречная и Тригорин от четвърто действие. А всъщност просто й трябва нещо от мен. Ще влезе в ролята на жена, която посреща мъжа си след дълга раздяла, ще се заиграе, и всичко ще завърши - ясно как. Не, само да не се започва всичко отначало..."

- Няма да мога. Зает съм. Вечерта имам среща в г-градоначалството.

- О, не искам да нарушавам плановете ви. Ще се срещнем там, където ви е удобно - за секунда Клара превключи в ролята на безропотна жертва. Откъде е това? Май от „Последната жертва" на Островски. - Довечера имаме снимки от девет в Стария град, това е съвсем близо до градоначалството. Умолявам ви, само за няколко минути!

- Д-добре. Ще дойда.

- Яков Залманович, злато мое, бъдете така добър, напишете на съпруга ми адреса на днешната ни вечерна локация! - каза тя високо на асистента.

И Фандорин, когото още допреди минута никой не поглеждаше, изведнъж се оказа в центъра на всеобщото внимание.

Мамелюците, арапите, наложниците и прислужниците, операторите и електротехниците с любопитство зяпнаха мъжа на Клара Лунная. Някой доста силно избоботи: „Виж ти! Като във водевил: същите и страховитият мъж". В отговор се чу хихикане.

На връщане към „Национал" Ераст Петрович вървеше с огромни крачки. На пътя му се изпречи търкаляща се празна бутилка, той замахна с бастунчето си и я запрати настрани. Едно е да мечтаеш да се отървеш от втръсналата ти съпруга, и съвсем друго е, когато те смятат за рогоносец. Второто обаче логически произтичаше от първото, с това трябваше някак да се примири.

- Ренсю! - изрева Фандорин на слугата, който едва смогваше да го следва.

- Какво ренсю, господарю?

- Бягане по тавана.

- Хе - учуди се Маса. - Толкова ли е сериозно всичко?