Черният град

Странна компания

Грижите бяха много, а делата не се движеха. Вече цяла седмица от сутрин до вечер Фандорин бе зает с търсенето на революционера, на когото викаха Кълвача - напразно. Такава птица в бакинските шубраци нямаше. Или пък умееше много добре да се крие.

А при това в града гъмжеше от всякаква перната паплач: арменският бандит Черния Ястреб, лезгинският бандит Белия Сокол, руският обирджия, наричан просто Сокола, тюркският главорез Лешиейен, тоест Лешояда, а пък за Кълвача нищо не можаха да научат, макар Хасим да разпитваше най-различни хора (а той имаше контакти навсякъде). Двамата бяха във всички райони на разтегналия се край морето град, обиколиха околностите. Хасим задаваше въпросите, Ераст Петрович се правеше на суров планинец-телохранител и мълчеше.

С Куция пък беше тъкмо обратното - в Баку имаше много недъгави революционери и разбойници, като при това първите, независимо от многообразието на политически оттенъци, не се различаваха кой знае колко от вторите.

Освен да води безплодното издирване, Фандорин имаше още две занимания: грижеше се за Маса, който все така беше много зле, и си водеше дневник.

Разделът „Дърво" от ден на ден се обогатяваше със сведения за бакинските революционни организации: болшевики, меншевики, анархисти, есери, мусаватисти[102] , дашнаци[103] , панислямисти.

Разделът „Скреж" звучеше все по-мрачно и мизантропски. Там се опяваше за оскъдността на човешкия ум, ненадеждността на морала и краха на технократската цивилизация. Самоизяждането бе стигнало при Ераст Петрович до толкова критична точка, че в дневника се появи следният текст:

Най-зле беше положението в раздела „Острие", където трябваше да се записват продуктивни идеи, там зееха потискащи пропуски. Нямаше с какво да се запълнят.

Това продължи до момента, когато Фандорин седеше в стаята, изпълнявайки мрачно дълга си пред „никки-до", а на прага застана плачеща жена в черно. Тя несъмнено бе изпратена от Фортуна, която се беше смилила над почти изпадналия си в немилост любимец.

Ераст Петрович веднага съпостави двата факта: отвличане на дете не заради откупа, а в името на задълбочаването на стачката (явно революционен, а не бандитски мотив); плюс един куц гуверньор, който, някак прекалено лесно за драгунски офицер, бе позволил да го обезвредят, а след това беше изчезнал безследно.

Разследването трябваше да започне от огледа на личните вещи на хер Кауниц, разбира се.

Госпожа Валидбекова бързо измисли как да се уреди това.

- Аз съм вдовица и не бива да пускам в дома си непознат мъж. Но синът ми е отвлечен. Аз съм жена, уплашена съм. Как постъпва една жена в Баку, когато е уплашена?

Фандорин вдигна рамене. Не знаеше.

На въпроса отвърна Хасим, който оглеждаше Валидбекова с нескрита враждебност. Никак не му харесваше новият обрат на събитията.

- Когато жена я е страх, взема телохранител.

- И най-често това са северни планинци - каза Валидбекова. - Защото са зли и верни.

- Отлично - кимна Ераст Петрович. - Ще бъда з-зъл и верен. Да вървим.

Навън тя отново се омота в черните си парцали, прегърби се, взе да ситни по улицата. Тази дама имаше необичайни актьорски способности. Двамата телохранители - гочи и аварец -вървяха на крачка зад нея. Минувачите поглеждаха тримата почтително, но без учудване.

- Какво да кажа на стачниците? - чу се изпод фереджето.

- К-кога ги очаквате?

- След четири часа и половина.

- Ще ви отговоря, след като огледам стаята на гуверньора.

Домът на госпожа Валидбекова беше доста странен. Беше подреден по източен маниер: навсякъде дивани, килими, украсени с дърворезба персийски мебели, по стените някакви арабски мъдрости. А в кабинета бюрото бе затрупано със сводки за състоянието на борсата и всякакви чертежи, имаше цели три телефона, компактен телеграф и дори най-последния вик на техниката - факсимилен апарат.

- Това пък за к-какво ви е?

- Случва се понякога да трябва да изпратя документ с подпис или чертеж - кратко отвърна стопанката.

В къщата тя свали фереджето и започна да се държи по друг начин. Очите й гледаха остро и взискателно, движенията станаха резки, изказванията - немногословни. Беше невъзможно човек да повярва, че тази дама е способна да ридае и да умолява. През живота си Ераст Петрович бе срещал много жени, но на такава определено не се беше натъквал. Интересен екземпляр. Що за човек ли е бил покойният й съпруг? Нима на този портрет е изобразен той - някакъв дебелобузест шопар с фес и засукани мустаци?

Хасим остана в гостната да пие чай със сладкиши, а Фандорин и Валидбекова се качиха горе, в малкия апартамент (антре, санитарен възел, спалня), обитаван от Куция.

На стълбището Ераст Петрович хвърли поглед в огледалото. Не посмя да свали папахата, за да не блести с плешивия си череп; в съчетание с черната, небръсната физиономия видът му бе просто кошмарен.

Хер Кауниц поддържаше всичко в пълен ред, както подобава на немец и военен.

Грамота за точна стрелба. Купа по конна езда. Отличие за боравене с шашка.

Групова снимка на семейството. Всички едни такива надути, издокарани, с ококорени очи.

Фатер, мутер[104] , четирима сина (все в униформи), три медхен[105].

- К-кой от тях?

- Ето този. Само че тук е съвсем млад. Не прилича на себе си. Беше висок, силен, спокоен. Горкият... - въздъхна Валидбекова, но без кой знае какво чувство. Това е ясно: майката мисли само за сина си. За други хора емоциите не стигат. - Франц със сигурност е мъртъв. Винаги убиват съпровождащите лица. За да демонстрират пред родителите колко са сериозни намеренията им.

Ераст Петрович не реагира и на тези думи. В плановете му не влизаше да споделя подозренията си с госпожа Валидбекова.

Той ровеше в чекмеджетата на бюрото, търсеше някой документ със снимка. Аха, ето. Хер Кауниц беше член на Bakinischer Deutsch-Osterreichischer Verein[106] и не просто негов член, a Ordentliches Vorstandsmitglied[107]. От малката снимка гледаше мъж малко над тридесетте, с волева брадичка и уверен поглед. Сигурно е бил добър възпитател за момчето. Ако функциите на Кауниц се се ограничавали само с това...

- Споменавал ли е нещо за дейността си в немското дружество?

- Не. Той не говореше много за себе си. Аз всъщност не съм и разпитвала... Ако приказвахме, то беше само за Турал.

- А какво знаете за тази организация?

Валидбекова без какъвто и да било интерес погледна членската карта, вдигна рамене.

- В Баку живеят няколко хиляди немци - немски и австрийски поданици, прибалтийци. Те си имат свой живот.

Фандорин премина към рафтовете с книги. Господин Кауниц очевидно бе четящ човек. Романи нямаше, но за сметка на това имаше много литература на военна и спортна тематика. Я, а това какво е? „Манифест на комунистическата партия". Но тук има и Ласал, Клаузевиц, Ницше. Широк кръг от интереси.

- Какви са п-политическите му възгледи?

- Понятие нямам - стопанката бе учудена. - Струва ми се, че аз с никого, никога през живота си не съм говорила за политика. Дори с есерите, на които всеки месец плащам по две хиляди, за да не ми пречат да работя.

Ераст Петрович не намери в стаята нищо, за което да се захване. Или Франц Кауниц нямаше нищо общо с отвличането, или преди акцията се беше погрижил оттук да изчезне всичко подозрително. В полза на първата версия говореше и фактът, че парите му, петстотин и нещо рубли, бяха останали непокътнати. Но това можеше да е направено нарочно - за да обърка преследването.

- Разкажете ми възможно най-подробно за телефонното обаждане. Опитайте се да си спомните всичко дума по дума.

Валидбекова имаше чудесна памет. Дори учудващо точна, като се вземеше предвид стресът.

- Значи сте сигурни, че с вас е говорил именно руснак? - уточни Фандорин.

- Или някой, който много добре знае езика. Но дори ако са взели за посредник руснак, това нищо не значи. И така е ясно кой е похитил Турал.

- Така ли? - учуди се Ераст Петрович. - И кой го е похитил?

- Как кой? - Вдовицата също бе изумена. - Арменците естествено.

- Чуйте ме... - Фандорин се намръщи. - Вие сте умна жена. Или и вие смятате, че за всички злодеяния на света могат да бъдат виновни само арменците?

- Не, разбира се. Във всяка нация има достатъчно мерзавци. Но това е бакинска специфика. При нашите бандити - дори при онези, които наричат себе си революционери - съществува разпределение: тюрките отвличат арменски деца, а арменците - тюркски. Това помага да се избегнат усложненията на роднинските връзки.

„Права е обаче. Бандата на Хачатур беше арменска. И изобщо, арменците участват в революционното движение доста по-активно от мюсюлманите. Освен това тюркските шайки не приемат различни от тях, а революционерите - те са за интернационала. Австриецът едва ли би станал съучастник на бакинските гочи, но на арменските „маузеристи" - без проблеми".

- Какво трябва да кажа на стачния комитет? - попита отново Валидбекова.

Ясно беше, че в момента този въпрос я вълнува най-много.

- Просто к-кажете истината. Те със сигурно вече са чули за отвличането, но не знаят какво искат престъпниците. Сигурен съм, че работниците ще проявят съчувствие и ще се съгласят да почакат.

„Ето, умна жена, а не може да се сети за толкова елементарно нещо!"

В отговора й прозвуча раздразнение:

- Правите впечатление на умен човек, а говорите глупости! На похитителите им е все едно какво иска от мен комитетът! На тях им трябва моите кули да престанат да изпомпват нефт! Те искат стачката да се разшири! Да накарам работниците да се смилят - това е лесна работа. Но ако предприятието не се присъедини към стачкуващите, синът ми ще бъде убит! А ако започне стачка, аз ще се разоря! Нима не разбирате?

- Тогава всичко е съвсем п-просто. Кое е по-добре: мъртъв син на богата майка или жив син на разорена майка?

Тя сведе глава.

- Значи отказвам, грубо при това. Заявявам, че всички организатори са уволнени. Тогава стачката е гарантирана. Още утре, щом стане ясно, че Саадат Валидбекова е спряла добива на нефт, веднага ще ме нападнат кредиторите. Първото плащане е след два дни, на първи юли...

Той я слушаше и мислеше: да се намери „делонето", това първо; да се разбере откъде се е обадил руснакът, това второ...

- Господин Фандорин! - Саадат го стисна за лакътя. Силно. - Ако ми върнете сина до първи, аз щедро ще ви се отблагодаря. Ще ви подаря най-добрата си кула в Сурахани[108]. Тя дава по сто хиляди пуда „бял" нефт!

- Какъв? - разсеяно попита Ераст Петрович и се ядоса: - Вижте, не ми пречете да мисля! Ще взема един лист хартия, нали може? - Той седна на бюрото, придърпа мастилницата. - Не ми стойте на главата, доведете Хасим. Не веднага. Имам нужда от десет минути покой!

Ръсейки лилави пръски, стоманеното перо дебело изписа дългоочаквания йероглиф „Острие".

Фандорин не забеляза как се върнаха Саадат Валидбекова и Хасим - той пишеше съсредоточено.

Откъсна се от листа едва когато Хасим гръмогласно отговори на зададен шепнешком въпрос на стопанката:

- Винаги е така. С глава не може да мисли - трябва на хартийка пише. Няма хартийка -глава зле, съвсем не работи.

След като препрочете написаното, Ераст Петрович кимна сам на себе си. Смачка листа и го хвърли в кошчето за отпадъци - повече не му трябваше.

- Ще действаме по следния начин. Първо, аз ще възкръсна. Време е вече. Ще имам нужда от помощта на подполковник Шубин. На всички г-големи кръстовища има стражар. Бежов „делоне" - това е кола, която бие на очи. Трябва да се опитаме да възстановим маршрута й. Второ: Шубин ще прати запитване до телефонната станция и ще разберем откъде се е обадил посредникът. Трето...

- Е, е, е! - Недоволно избоботи Хасим, смъкна шапката от главата си и я удари в пода. - Аз с полиция няма да правя нищо! Коли ме - няма!

- И аз, и аз! - взе да маха с ръце Саадат. - Това завинаги ще погуби деловата ми репутация. Това е Баку! Тук сериозните хора не решават проблемите си с помощта на полицията.

Фандорин слушаше и не вярваше на ушите си. Хасим - хайде, той е дивак. Но госпожа Валидбекова трябваше да разбира. Той се опита да говори с нея разумно:

- В отвличането са участвали петима души. И това не е цялата банда. Някой е наблюдавал отстрани и е съобщил на п-посредника, че операцията е минала успешно. Посредникът ви се е обадил. Той е казал: „Трябва незабавно да предам отговора ви" - значи има още някой, комуто докладва. Това е цяла организация. И вие искате ние двамата с Хасим да се справим с нея?

- Четиримата - каза Валидбекова. - Аз ще бъда с вас. И освен това и Зафар. Той е евнух, предан ми е.

- Вай, жена и евнух! - Хасим, който тъкмо си беше вдигнал папахата, отново я запрати на пода. - Юмрубаш, кажи й на руски какво мислиш! На нашия език няма такива думи!

Но Ераст Петрович не каза нищо - нито на Валидбекова, нито на експанзивния си спътник. Мислите, които се появиха в главата на Фандорин, не биваше да бъдат споделени с тази аудитория.

- Хм. Изобщо нямаше да ви позная. Поразително е, как една десетдневна брада и... друг стил на обличане променят външността - каза Шубин и сам се разсмя на думите си. - Разбирам, че в устата на един жандармерист това звучи наивно. Но аз всъщност никога не съм се занимавал с оперативна работа. Силната ми страна е в събирането на сведения. И особено в използването им.

Подполковникът лукаво се усмихна.

- Затова и се обърнах к-към вас.

Нямаше смисъл да обяснява на помощник-градоначалника, че работата не е в брадата и в „различния стил на обличане". Когато слагаш маска, променяш всичко: мимиката, жестовете, походката, дори честотата на пулса. В статския съветник в оставка временно се беше вселил обитател на дивите планини - Фандорин му беше измислил история, беше свикнал с нея. Този суров човек беше напуснал родния си край, за да се спаси от кръвно отмъщение. Той знае, че те са по следите му и могат да нападнат където и да е - дори в Баку. Затова аварецът е в постоянно напрежение, като готова за изстрел тетива.

Ераст Петрович се обади на подполковника направо от дома на Валидбекова, като издебна време, когато наоколо нямаше никого. Шубин - рядък късмет - си беше на мястото. В първия миг, когото Фандорин се представи, той извика от почуда, но бързо се овладя.

Половин час по-късно Ераст Петрович влизаше в кабинета му. Долу никой не беше спрял дивия човек. „Аз при Шубин" - гърлено рече Фандорин и дежурният не зададе нито един въпрос. Явно при Тимофей Тимофеевеч често наминаваха екзотични посетители.

Кратко, без излишни подробности, Ераст Петрович обясни, какво се бе случило през нощта след банкета в Мардакян и защо бе сметнал, че е по-добре да остане в нелегалност. За Хасим, естествено, не каза нито дума.

Трудно е да се каже дали подполковникът се досети, че не му казват цялата истина. Дребните му подпухнали очички гледаха внимателно, с любопитство.

- Когато съобщих в корпуса за вашата гибел, там доста се учудиха. Чак ми се обадиха. Лично от името на Жуковски. Знаете ли, за първи път в живота си имах честта да говоря с командира на корпуса на жандармерията, помощник-министъра на вътрешните работи -върху подвижната физиономия на Тимофей Тимофеевич се изписа благоговеене. - Негово превъзходителство каза: „Аха, значи тялото на Фандорин не е открито? Значи я камилата, я камиларя" - и затвори. Аз тогава, да си кажа правичката, го сметнах за поредната началническа лудост. А той излезе прав, ти да видиш. Явно добре ви познава?

- Знаете ли нещо за революционер с псевдоним Кълвача? - не особено вежливо отвърна Ераст Петрович с въпрос на въпроса. Време беше да се премине към разговор по същество. -Колкото и да се опитвах, не успях да намеря следите на този г-господин.

- Няма и да ги намерите - сбръчканите клепачи се притвориха за миг, сякаш Шубин искаше да скрие от събеседника израза на очите си. А когато погледна отново, погледът бе станал друг: делови, сериозен. - Това е личност, за която знаят малцина. И никой от тях няма да се разприказва.

- Така, така, слушам ви! - наведе се напред Фандорин. Той вече бе започнал да си мисли, че Хасим не е чул правилно или не е разбрал. Но се оказа, че Кълвача все пак съществува!

- Главният финансист на болшевишката партия. Понякога подхвърля парички на други революционни групи - срещу разнообразни услуги. Дяволски е предпазлив. Истински кълвач: чукането се чува, а той не се вижда. Нито веднъж не сме го арестували. Информаторите също не са го виждали. Словесен портрет дори нямаме.

- Може би не сте го търсили достатъчно добре? - попита Фандорин, който вече имаше представа за работните методи на бакинските пазители на реда.

На лицето на Тимофей Тимофеевеч светна хитра усмивка.

- Възможно е. Издирването на политически престъпници не е моята област. Чувал съм за Кълвача, разбира се, но никога не съм се занимавал сериозно с него. Не съм имал истински стимул. Сега обаче ще взема да се захвана. Щом самият Фандорин се интересува от тази птица. ..А с какво точно този Кълвач привлече вниманието ви? Това не е най-хищният и със сигурност не най-шумният представител на бакинските пернати.

Ераст Петрович нямаше никакво намерени да отговаря на нито един страничен въпрос на този хитрец.

- Кълвача и Одисеи, който се разработва от Охранното отделение - това едно и също лице ли е?

- Не е изключено - внимателно рече подполковникът.

- Защо тази информация не е в д-досието?

- Понятие нямам. Повтарям още веднъж: аз не работя в Охранното отделение. И изобщо...

Той не довърши, но Фандорин се досети какво искаше да каже сивият кардинал на бакинското градоначалство: „Може пък и много неща да знам, но не ги докладвам нагоре. Всеки си е сам за себе си".

- Добре. Разкажете ми за стачката. Т-това движение има ли някакъв организационен център?

- Трудно е да се каже... - Шубин отново се запъна. Този път май не криеше нищо, а наистина не знаеше. - Има определени признаци, по които може да се направи изводът, че стачката се дирижира от някакъв щаб. Но това е много трудно за проверяване. В Баку има толкова противостоящи си революционни течения. Някои от тях са в състояние на постоянна война. Не си представям как биха могли да се разберат.

- А вие самите предприемате ли нещо, за да спре стачката? Или това отново не е от вашата компетенция?

Подполковникът изви поглед нагоре и сложи месестата си длан на сърцето:

- Бог всичко вижда, нима не съм аз този, който бомбардира наместничеството с депеши за опасността от обща стачка! Единственото, което постигнах, бе че ми наредиха да поема част от работата на колегата Клеонтиев от управлението на жандармерията. За да може ръцете на господин полковника да се освободят за противодействие на революционерите. А на мен ми е наредено да се занимавам с чуждестранните кроежи. Заповедта си е заповед.

- „Чуждестранни к-кроежи"? - попита Фандорин. - Това пък какво е? Шпионаж?

- По-лошо. Шпионите, които работят за друга държава, гледат да се докопат до някоя тайна, но не нанасят непосредствена вреда - освен може би по време на война. А в света на нефта войната никога не свършва. Съвсем истинска - с диверсии, саботажи, убийства. Най-опасните врагове на бакинските находища са англичаните от „Роял Дъч Шел" и американците от „Стандард Ойл". И едните, и другите нямат скрупули при избора на средства.

- Но това са само частни корпорации - повдигна рамене Ераст Петрович.

- „Само"? - ухили се Шубин. - Те са по-опасни и по-агресивни от което и да било военно разузнаване. Просто за това не се пише по вестниците, за да не се предизвикват дипломатически конфликти. Ще ви разкажа няколко епизода от световната нефтена война, за да получите представа за мащабите и ожесточеността на бойните действия. Веднъж Рокфелер взел, че наел корабите на всички нефтопревозващи компании. Държал ги празни, за своя сметка. Но транспортирал само своя нефт и, естествено, цената му хвръкнала до небето. А конкуренцията се разорила. След това всички големи корпорации се обзавели със собствени нефтотранспортни флотилии. Още по-изобретателно пък постъпила „Англо-персийската нефтена компания". Тя открила големи залежи в ирански Хузестан, но все не можела да ги завладее. Местните жители отглеждали там памук и с тъпия си източен инат не искали да променят начина си на живот. Не помагали нито подкупи, нито натиск върху правителството на шаха. Тогава английските агенти тайно докарали от Индия смъртоносно отровни змии, които бързо се размножили в конопените полета. Туземците не знаели как да се борят с тази напаст. Англичаните великодушно предложили помощ: да изтребят всички рептилии с химическа обработка. И наистина, всички влечуги се затрили. Само че заедно с това спрял да расте и памукът. След което компанията купила земята на безценица.

Тимофей Тимофеевеч уж разказваше за шашмите на нефтопромишлениците осъдително, но в гласа му прозираше и възхищение.

- Още по-активни са немците и австрийците. Те нямат собствен нефт, затова с проблемите на горивото се занимават не промишлени шпиони, а разузнаването. Там също не си поплюват. Вие, разбира се, сте чували за двигателя, разработен от инженер Дизел?

- Да, мнозина наричат творението на Рудолф Дизел „изобретението на века". Жалко, че този гений умря толкова рано.

- Ха, умрял бил! - саркастично се ухили подполковникът. - Купиха го англичаните. През септември миналата година се качил на параход за Лондон. И по загадъчен начин паднал зад борда. Немците не са могли да допуснат тайните на Дизел да се окажат в ръцете на конкурентите. А пък какво започна сега, когато след убийството на ерцхерцога замириса на нова балканска война! Докладват ми, че немците и особено австрийците поддържат активни контакти с нелегалните. Парализирането на руския добив би зарадвало и двамата кайзери, и болшевишкия вожд Ленин. Нали знаете, че Ленин се крие на австрийска територия?

Не, Фандорин не знаеше това. Полковникът бе извор на полезна информация.

- Значи имате сведения, че стачката се ръководи именно от Кълвача? - попита Шубин без каквато и да било пауза и направо впи очичките си в лицето на своя събеседник.

Фандорин отново не позволи разговорът да се насочи в русло, което не бе планирал. Вместо отговор той разказа за отвличането на сина на нефтопромишленичката Валидбекова.

- Така ли? Не им трябвал откуп? - с разбиране забеляза Тимофей Тимофеевич. - Много интересно... - той забарабани с пръсти по бюрото, нещо преценяваше. - Явно не искате да кажете защо подозирате, че другарят Кълвач е свързан с отвличането. Не смея да ви насилвам. Но щом ви трябва помощ, ще ви помогна. Какво точно искате от мен?

Ераст Петрович обясни.

- Елате при мен след три часа - лаконично рече Шубин.

Направо си е удоволствие човек да има вземане-даване с този Котофей Котофеевич, помисли Фандорин. Котаракът си има своите странности, но да лови мишки умее.

- Още две м-молби. Обадете се в хотел „Национал" и кажете, че съм жив. Нека да върнат в стаята вещите ми, ако са ги махнали от там. Това първо. Има и второ. Помощникът ми е тежко ранен. Трябва му най-добрата болница и най-добрите лекари.

За да възкръсне от мъртвите и да се нареди горе-долу в света на живите, стигнаха точно три часа. Първо Ераст Петрович прехвърли Маса с линейка в лечебницата на Хюйсманс, доста впечатляващо заведение, равно на което нямаше дори и в Москва. Истински професор прегледа ранения и произнесе дълга, изобилстваща с латински термини реч, същината на която се свеждаше до това, че състоянието на пациента е тежко, че всичко ще зависи от правилния режим и психическото му състояние - тоест с точност потвърди прогнозата на туземния табиб. „Не ме мислете, господарю - каза японецът на сбогуване. - Мислете само за врага. Това е много опасен враг. Ако не мислите през цялото време за врага, не ще го победите. А аз ще мисля за вас и за Хасиму-сан, това ще ми даде сили".

В хотела Фандорин дълго се занимава с възстановяването на цивилизования си вид: ми се, бръсна се и прочее. В съчетание с европейските дрехи бръснатата тиква изглеждаше тъпо. Ераст Петрович реши, че прилича на бяла шахматна пешка. Трябваше още днес да се обзаведе с шапка за слънце. Тази идиотщина никак нямаше да подхожда на английското сако, но поне щеше да скрие голия тил.

След като взе чантата с вещите, които можеха да му потрябват при решителни действия, Фандорин слезе долу, точно четвърт час преди уговореното време.

- Господине - повика го портиерът, - търсиха ви от „Нова Европа". Един много развълнуван господин, някой си Симон. Попита дали е истина, че сте се върнали и каза, че веднага идва. Няма ли да ви е угодно да го изчакате?

- Не, няма да ми е угодно. Извикахте ли файтон?

- Да, господине. Очаква ви - служителят одобрително погледна блестящото теме на клиента. – Прекрасно изглеждате. Много сте се подмладили.

- Б-благодаря - рече сухо Ераст Петрович.

Излезе на улицата и примижа от безпощадното слънце. Ама как му бе дошла до гуша тази жега!

Както се и предполагаше, Тимофей Тимофеевич се оказа отличен ловец на мишки. Отчетът бе точен и без излишно многословие.

- Обиколих полицаите, които регулират движението на всички кръстовища в посоката, в която е тръгнала колата с похитителите. Някои постови бяха успели да се сменят, но аз наредих да ги повикат при мен. Впрочем няма да ви занимавам с подробности - Шубин направи знак на Фандорин да иде до картата на града, която бе сложена на масата. -Бежовият „делоне" - това е запомнящ се автомобил, затова успяхме частично да възстановим маршрута му. След като са минали по Колюбакинска, престъпниците са завили към Николаевска, там са се отбили вдясно по Краснокрестовска, където едва не блъснали някакъв минувач - полицаят е свиркал подире им. След това въпросният „делоне" за известно време изчезва, но на ей това кръстовище в покрайнините отново е забелязан от полицейския пост. Колата се е движела с голяма скорост по шосето в югозападна посока.

- А какво има там? - попита Ераст Петрович, защото пръстът на полковника стигна до края на картата.

- Нефтодобивният район Биби-Ейбат. След това е Пута, по-натам е Ленкоран.

- А също така Персия, Индия и Африка - направи гримаса Фандорин. - Не е кой знае колко утешително.

Подполковникът хитро се усмихна.

- Чакайте. Това, това което ви докладвам, беше само за колата. Но отидох и до телефонната централа. В девет часа и седемнадесет минути е имало обаждане на номера на госпожа Валидбекова от пощенско-телеграфната станция на улица Врангелска. Това е на две крачки от мястото на отвличането. Посредникът лично се е уверил, че похищението е минало успешно и веднага е тръгнал към обществения телефон.

- Някой от служителите може ли да опише човека, к-който се е обадил?

- Уви, това място е многолюдно, особено сутрин.

- По дяволите!

- Не бързайте да споменавате дявола - засмя се Шубин, който в този момент сам приличаше на лукавия. - В девет и тринадесет, тоест четири минути преди обаждането на Валидбекова, от същата кабина е имало обаждане до абоната 874. Плащането на двете обаждания е осъществено от едно и също лице.

- Значи, наблюдателят първо е доложил някому, че заложникът е взет, а след това вече се е обадил на м-майката! Какъв е този номер - 874?

- Катерен клуб в Шихова. Знаете ли къде е това? - Полковникът сладко се облиза, като съвсем заприлича на сит котарак и измърка: - Близо до Биби-Ейбат.

- Толкова ли е просто? - учуди се Фандорин. - Обадили са се, доложили са, и за го закарали? Без да се погрижат да заличат следите си?

- А защо да усложняват нещата? Престъпниците са били сигурни, че Валидбекова няма да съобщи в полицията. Откъде да знаят, че от всичко това се интересува сериозна особа като вас?

Ераст Петрович не обърна внимание на комплимента.

- А какво е „Катерен клуб"?

- Нова мода сред любителите на силни усещания. Богатите младежи обичат да се возят на моторници в залива на Биби-Ейбат.

- Но на толкова многолюдно място не може да се крие з-за-ложник.

- Катерният клуб е популярен през зимата. През лятото бакинският хайлайф предпочита яхтклуба.

- Защо?

- Защото през лятото нощите са къси - загадъчно отвърна Тимофей Тимофеевич. Направи интригуваща пауза и поясни: - На дъното на Биби-Ейбатския залив има нефтени кладенци. Повърхността на водата е цялата в маслени петна. Спортистите ги палят и карат с бясна скорост по горящото море. Казват, че нощем това е много ефектно.

Ераст Петрович свали платнената шапка за слънце, която бе купил по пътя към градоначалството, избърса главата си с кърпичка. Но жегата вече не дразнеше човека от севера. Разказът на подполковника подобри настроението на Фандорин.

„Дори ако чрез похитителите не успея да стигна до щаба на стачката и Кълвача-Одисей, поне ще върна детето на нещастната майка".

- Ами добре, още днес ще посетя този Катерен клуб. Това далеч ли е от г-града?

- На половин час с кола. Не се притеснявайте. Транспорт ще ви осигуря.

Гаражът на градоначалството порази с разнообразието си Ераст Петрович, този познавач и любител на всевъзможни превозни средства без жива тяга.

- Такова богатство не съм виждал дори в царскоселските к-конюшни, половината от които сега е предназначена за автомобилния парк. Защо са ви толкова коли, при това от най-скъпите марки?

- Подаряват ни ги - отвърна Шубин с усмивка. - Винаги, когато има някакъв празник, без значение дали е християнски, мюсюлмански или някой юбилей - признателните граждани глезят любимото началство. Ей този красавец принадлежи на скромната ми особа - подарък от Съвета на Съюза на нефтопромишлениците за четиридесет и петия ми рожден ден. - Той в движение погали шоколадовия калник на един „русо-балт". - Искаха да бъде „Ролс-Ройс", но аз забраних. Не ми подхожда на положението. А пък и не е патриотично, хехех.

- Но този „русо-балт" в изпълнение deluxe с двигател с двойна мощност е много по-скъп от последния „Ролс-Ройс" - не без завист забеляза Ераст Петрович, който имаше слабост към хубавите коли.

- Не разбирам от такива неща - скромно рече подполковникът. - Изберете каквото желаете. Господин градоначалникът няма доверие на техниката, движи се само с коне, така че гаражът е изцяло на мое разположение.

- Кажете ми, а пътят до Биби-Ейбат също ли е толкова ужасен колкото м-мардакянският?

Фандорин стигна до края на дългата барака и тръгна обратно.

- По-зле е. Освен това се изкачва нагоре.

- Тогава, ако ми позволите, ще взема това.

В тъмния ъгъл Ераст Петрович бе открил един „Индиан" с кош. Явно бакинските пазители на реда никога не бяха ползвали спортния мотор. Преди Фандорин бе виждал такъв само в списание Automoto.

- Но тук не могат да се качат повече от трима души - учуди се Шубин. - Нали не смятате да щурмувате Катерния клуб само с двама помощници?

Фандорин си спести обяснението, че вероятно помощникът ще бъде само един. Въпросът засега стоеше отворен. Хасим бе отсякъл, че с жена и евнух не тръгва никъде. Госпожа Валидбекова също толкова твърдо изрази намерението си на всяка цена да участва в освобождаването на сина си. Спорът се проточи, започнаха да прехвърчат искри. Хасим се пенявеше особено заради евнуха. В крайна сметка Ераст Петрович предложи соломоновско решение: Хасим да види Зафар и сам да прецени става ли за съратник или не.

- Нищо, ние ще с-се справим - кратко отговори на подполковника Ераст Петрович.

Тимофей Тимофеевеч изглеждаше смутен.

- Не ми е удобно да го кажа, но нямам нито един служител, на когото да разчитам стопроцентово. Всеки полицай в Баку има свой малък гешефт. Страхувам се да не изтече информация. Дявол знае кой от какво се храни. - Той разпери ръце. - Какво искате? Това е Баку.

- Да, да - кимна Фандорин, като с удоволствие се поклащаше на пружиниращата седалка. -Знам.

Моторът се оказа чудесен - мощен, лек, маневрен. Имаше само един недостатък: вдигаше много шум. От ауспуха излитаха такива гърмежи, сякаш взвод войници даваше залп. Нямаше смисъл да се надява, че ще стигнат до Катерния клуб незабелязани. Моторът се чуваше от цяла верста.

Ето за какво мислеше Ераст Петрович на влизане в гостната на Валидбекова.

Там цареше гробно мълчание.

Хасим стоеше на прозореца, надменно скръстил ръце на гърдите си и се правеше, че е сам в стаята. Саадат седеше на масата и съкрушено се бе хванала за главата. Зад креслото й беше застинал човек с източни одежди. Неокосменото му лице с неопределима възраст бе безстрастно. Ераст Петрович помисли, че вероятно така ще изглеждат хората на далечното щастливо бъдеще, когато мъжкият и женският пол ще бъдат в конвергенция, расите ще се слеят, а вместо старостта ще дойде вечна зрелост.

Валидбекова скочи насреща му.

- Е, какво, какво? Преговорите с онези от комитета минаха добре. В смисъл - ужасно. Навиках ги, изгоних ги. Тръгнаха си - направо се пукаха от яд. Утре ще започне стачката. След два дни ще бъда разорена. Но това няма значение, само да спасим Турал! Той няма да издържи дълго сред бандити! През цялото време си представям колко го е страх! Тези негодяи сигурно го измъчват или...

- Млъкнете! - викна Ераст Петрович на горката майка. Истерията трябва да се прекъсва още в самото начало. - Ще освободим сина ви още днес.

И разказа за Катерния клуб.

- Откъде разбра? - с подозрение попита Хасим. - Аз не знам, ти разбра. Откъде? И този триног осел откъде го взе?

Той посочи с пръст през прозореца, явно имаше предвид мотора.

- Откъдето трябва - кратко отвърна Фандорин и на двата въпроса.

Разбойникът като че ли не бе чувал подобен идиоматичен отговор. Замисли се. Попита делово:

- План на хартия писа ли вече?

- Нямах време. Ще действаме просто. Ще отидем там като любители на разточителния живот. Нищо, че не е сезон - нас не ни е грижа. Искаме да се п-повозим нощем на моторница. Нас двамата похитителите не са ни виждали, затова няма да има подозрения. А след това - според ситуацията.

- Добър план - одобри Хасим. - Кратък.

- Лош план - отсече Саадат. - Какво е това нощно возене без жени? Това задължително ще направи впечатление. Бандитите са нащрек. Аз идвам с вас.

- Но вас ви п-познават - напомни й Фандорин. - Виждали са ви.

Валидбекова направи презрителна гримаса.

- Виждали са те, фереджето ми са виждали, а не мен. И Зафар ще ни свърши работа.

- Ха! - не издържа Хасим. - С какво ще свърши?! За какво ще ни потрябва?! Плешива мутра, ти пистолет можеш ли стреляш?

Евнухът поклати глава. Изразът на лицето му не се промени.

- А какво можеш?

Без да продума Зафар разтвори халата си. Мускулестите му неокосмени гърди бяха препасани с широк пояс, по него имаше малки ножчета, поне дузина.

- Не по мебелите и пази тапетите! - помоли Саадат. Евнухът с жест помоли Хасим да подхвърли папахата си във въздуха. Онзи с презрителна гримаса запрати мъхнатата шапка чак до полилея. Зафар направи три бързи, почти сливащи се едно с друго движения. Капата три пъти промени траекторията на падането си и се озова на килима, пронизана от три тънки остриета.

- Вай, добър евнух - Хасим пъхна пръст в една от дупките, взе да цъка с език. - Вземаме евнух. Няма повече казва „плешива мутра". Ще ме научиш ли ножче да хвърлям?

Зафар неопределено вдигна рамене, което можеше да значи „ще видим", или „как да научиш такава тромава мечка", или още нещо. Дявол знае за какво мисли човек, който не принадлежи нито на мъжкия, нито на женския пол, помисли си Фандорин.

- Всичко това е п-прекрасно, но моторът има само три седалки.

Евнухът отново вдигна рамене - този път това си беше напълно очевиден знак на пренебрежение. „Ама че дреболия" или „много важно" - ето какво значеше жестът.