Черният град

Все още любим

За десет дни ядът не отмина, а само достигна катастрофално ниска температура. Обикновено хората бързо избухват в гнева си и също толкова бързо се връщат към нормалното си състояние. Фандорин обаче, изпаднеше ли в такова състояние (нещо много рядко за него), сякаш застиваше и ако яростта не намереше отдушник, в душата на Ераст Петрович настъпваше ледников период.

Той се връщаше от Ялта, сякаш изпълнен с врящ азот, който, както е известно, кипва при температура минус двеста градуса. Вероятно със същия мразовит пламък се подхранва неистовият бяс на дяволите, обитаващи будисткия Лотосов ад[5] , където цари вечен студ.

„Съдбата ми е обърнала гръб - с горчивина си мислеше Фандорин по пътя от Курско-Нижегородската гара към вкъщи. - Дълги години ми беше вярна, приемах даровете й като нещо, което се разбира от само себе си, а сега любовта на Фортуна взе, че се стопи".

- Защото никой не обича будалите! - промърмори той на глас, така че кочияшът се обърна и попита: „Какво ще обичате?"

- К-карай по-бързо - навъсено каза пътникът, макар че нямаше закъде да бърза и съвсем не му се искаше да се прибира у дома.

Имаше време, когато, прибирайки се в тихата пристройка, скрита в сънните дълбини на Сверчковский переулок[6],Ераст Петрович предвкусваше приятния отдих от суетата, сладостта на временното отшелничество и усамотените, приятни занятия. Но тази благословена епоха бе останала в миналото.

Като слезе от каретата, Фандорин спря да изчака, докато разтоварят куфарите. Той гледаше с натежало сърце двата прозореца отляво, със спуснати розови завеси. Чувството за унижение и душевна умора се задълбочи още повече.

Ераст Петрович въздъхна. Той се досещаше от кой точно момент се бе лишил от благоразположението на Фортуна. Нямаше кого да вини за това освен самия себе си.

Но в следващия миг сухото му лице се смекчи, а устните под идеално подстриганите черни мустаци дори се разтегнаха в усмивка.

На верандата изскочи Маса, неговият слуга и единствен приятел на този свят. Кръглата му физиономия светеше от щастие. За две седмици на главата на японеца бе пораснала коса -гъста, твърда четина. „Ама че работа, побелял е наполовина - учуди се Фандорин. - И той остарява. На колко стана? На петдесет и четири."

Обикновено Маса се бръснеше до голо - с кинжал от най-острата стомана в света, „тамахагане". Но когато господарят отсъстваше, той оставяше косата си да расте: първо, в знак на печал, а освен това, „за да престане гравата да диса, це прекарено много мисри". Той смяташе, че щом господарят не е до него, няма защо да си напряга мозъка. Нека подремне.

За тридесет и шест години съвместен живот слугата се бе научил да разпознава настроението на Ераст Петрович от пръв поглед, без думи.

- Съвсем ри е зре? - Той зацъка с език, докато вземаше пътната чанта и калъфа за дрехи. Но не се отмести и прегради на Ераст Петрович пътя към двора. - Не бива да се носи торкова зро у дома. Нека остане тук.

Той имаше право. По-добре е злобата да остане навън, иначе ще се засели у дома - после ще е трудно да се прогони. Фандорин погледна настрана, за да не попари японеца с ледения си пламък, той не бе виновен за нищо. Затвори очи, изравни дишането - започна да гони безплодния гняв от душата си.

След убийството на Спиридонов той се опита да открие престъпника по прясна следа. Но първите, най-ценните часове отидоха за унизителни и безполезни обяснения с дворцовата полиция, Охранния отдел, жандармерията, придворното ведомство и други инстанции, които се занимаваха със сигурността и благополучието на Негово величество. За застреляния полковник почти не се сещаха. Всички бяха скандализирани от това, че терористът се бе озовал толкова близо до свещената особа на императора. Всеки трепереше за собствената си длъжност, всички викаха и си прехвърляха отговорността - както и се случва обикновено, когато в непосредствена близост до трона се случи извънредно произшествие. Градоначалникът на Ялта благоразумно получи пристъп на гръдна жаба, който го споходи точно по време на доклада пред императора - и с това си издейства прошка. В крайна сметка вината бе прехвърлена върху онзи, който вече не можеше да се оправдае - тоест върху покойника. Нима той по силата на длъжността си не бе задължен да се грижи за сигурността на резиденцията? В името на общественото спокойствие смъртта на Спиридонов бе обявена за естествено-скоропостижна, а от всички посветени взеха подписка за неразгласяване.

Едва когато утихна административната истерия, Ераст Петрович получи възможност да работи. Обаче, независимо от това, че вися в проклетата Ялта повече от седмица, така и не успя да попадне на никаква следа. Одисей се бе появил от нищото и бе потънал пак в нищото.

Той несъмнено е знаел, че Атина е двоен агент и успешно бе използвал това обстоятелство за свои цели. Уловката, към която бе прибягнал, за да изпълни присъдата над Спиридонов, в традицията на японските „промъкващи се", се нарича „да убиеш комар върху опашката на тигъра": тоест да заблудиш противника, като се направиш, че преследваш голяма цел, а всъщност да поразиш малка. Другарят Одисей, този болшевишки нинджа, бе изпълнил безукорно класическата манипулация.

Фандорин няколко пъти дълго беседва с Атина, у която, както се оказа, нямаше нищо божествено. Тази жена бе хитра и дори ловка, но изобщо не беше умна, което впрочем е типично за двойните агенти.

Стана ясно, че Одисей е с кльощаво телосложение, ръст среден, коса - късо подстригана, брада и мустаци „умерени", особени белези няма и изобщо „не хваща окото по никакъв начин" - много благодаря за такъв словесен портрет. Атина не разпозна престъпника на юношеската му снимка - много се бил променил.

Престъпникът не бе оставил отпечатъци нито върху пушката, нито в дома на Атина - явно специално се беше погрижил за това. Човек можеше да си помисли, че той, подобно на привидение, изпратено от Лукавия, се е привидял само на агентката заради греховете й, а всъщност никакъв Одисей не е и съществувал.

За това, че не става дума за дявол, а за жив човек, свидетелстваха само два малки пропуска, които този неестествено предвидлив субект все пак бе допуснал.

Първо, бележката, оставена на мястото на убийството. Дори не самата бележка (графологичният анализ не обогати кой знае колко картината), а подписът.

Според досието през 1905 година бившият Иванцов се беше наричал Дрозд; в зората на романтичната революционна младост, в студентския кръжок, го бяха наричали Сокол.

В донесение на Тифлиското[7] управление на жандармерията от преди четири години се бе мярнал някой си Стриж[8] , който по описание приличаше на неуловимия Иван Иванович. При този орнитоложки фетишизъм специалистите от Охранката, щом толкова си падаха по античността, трябваше да кръстят обекта Феникс - заради способността му да оцелява и да не гори. Но в секретната документация революционерът се числеше като Одисей. И от подписа следваше, че той знае това. Извод: престъпникът има източник в някое от полицейските ведомства. Впрочем беше напълно възможно, подписвайки се с агентурния си псевдоним, другарят Одисей да не е направил никаква грешка, а за пореден път да е искал да се изплези на правоохранителите - да им покаже, че за него те и пет пари не струват. Все пак от тази подсказка имаше и някаква полза. След като разбра, че Одисей има свой човек в дворцовата полиция, Охранката или Жандармерията, Фандорин реши да не споделя с никого втората си догадка.

Началническата хистерия дотолкова беше наплашила Атина, че на официалните разпити тя само ревеше и се разкайваше, без да казва нищо ново. Фандорин обаче говореше с нея по друг начин - съчувствено, бащински, макар от време на време да му идеше да фрасне неприятната дама по кратуната заради тъпотата и невнимателността й. По време на четвъртата поредна беседа Атина си припомни една дреболия.

Одисей се бил обадил по телефона, като се усамотил в кабинета. Атина долепила ухо до вратата и подслушвала близо половин минута. (Фандорин след това проследи обаждането, но това не даде никакъв резултат. Абонатът бе разговарял с кабина в телефонно-телеграфната станция в Ялта.) Обаче паметта на Атина беше тренирана, защото агентите се учат да запомнят всичко подслушано дума по дума. Ераст Петрович провери: жената без усилия повтори една доста дълга фраза, изречена на японски.

Разговорът, или по-точно откъсът от него, бе следният:

Одисей: „ИДИ И ВИЖ ДАЛИ ВСИЧКО ВЪРВИ ПО ПЛАН. ТОЧНО СЛЕД СЕДМИЦА ЩЕ БЪДА НА УРЕЧЕНОТО МЯСТО, ЩЕ ДОЛОЖИШ ПОДРОБНО..."

След кратка реплика: „КЪДЕ? ДОБРЕ, В ЧЕРНИЯ ГРАД, ПРИ КУЦИЯ. ТАМ Е БЕЗОПАСНО".

Отново кратка пауза и после: „ДА, С ТОЗИ В ТРИ ЧАСА. ТОВА Е, ХАЙДЕ".

Това бе единственото, за което човек можеше да се закачи.

И така, седмица след разговора Одисей смяташе да пристигне с „този в три часа" -вероятно влак. За параходите така не се казва, защото пристигането им зависи от атмосферните условия.

Кой град според Одисей и неизвестния му събеседник се нарича „черен"? Фандорин пропиля дяволски много време над разписанието на влаковете в Руската империя, като проверяваше в кои градове влаковете пристигат в три часа през нощта и в три след обяд. Оказа се, че има двадесет и седем такива пункта - като не се смятат най-отдалечените, в Далечния Изток и Манджурия, до които от Ялта не можеше да се стигне за седмица. В названията на тези градове нямаше нищо „черно", асоциации също не се появяваха.

Може да е името на някакво заведение - „Черният град"? Ераст Петрович за всеки случай прати запитване до акцизния департамент на министерството на финансите. Но не, в регистрите на ведомството нямаше нито една пивница, кръчма или подобно заведение с такова инфернално име. Вероятно названието бе неофициално, само за познати.

Това бе резултатът от цялото осемдневно разследване. Две възтънки нишки, от които първата най-вероятно не е никаква нишка, а подигравка, докато втората е скъсана и не води до никъде.

Житейска мъдрост: „Благородният мъж не се самоизяжда заради нещо, което не може да се поправи, а вдига рамене и си продължава по Пътя". Ще трябва вечерта това да го запиша в дневника „никки". Макар че не, банално е, интерпретация на древната молитва: „Боже, дай ми мъдрост да се примиря с това, което не мога да променя; дай ми мъжество да променя онова, което мога да променя; дай ми разум да отлича едното от другото".

Разумът каза на Ераст Петрович: „Тук не нищо не може да се направи". Мъдростта изпъшка и се съгласи.

- Край, вече съм добре - каза Фандорин на слугата. - Безметежен като Буца. Мръдни се, дай да мина.

Маса почтително отстъпи встрани, направи място и каза на японски:

- Има новина, която ще подобри настроението ви, господарю. Отдясно няма никой.

Ераст Петрович отново погледна розовите завеси. Настроението му наистина се подобри.

- Госпожата ще се забави, нищо няма да попречи на покоя ви - продължи японецът. - Можете да идете направо в банята. Ваната е пълна с вода, приготвил съм чиста юката[9] или одежда за ренсю[10] , ако поискате да се ободрите.

- Откъде знаеше, че ще се прибера? - учуди се Ераст Петрович, като чу за готовата вана. -Нали не съм п-пращал телеграма?

- Чаках ви всеки ден. А сега извинете, трябва да се приведа в ред - Маса виновно прекара ръка по четината на главата си. - Само ми кажете: след ваната ще почивате или ще правите ренсю?

Фандорин с лека стъпка се качи на верандата, махна шапката, свали летните ръкавици. След като хвърли един поглед към вратата, която водеше към дясната част на къщата, той тръгна направо към банята.

Във ваната, както беше редно, плуваха парчета лед, извадени от избата. Ераст Петрович бързо се съблече, потопи се с главата в парещата вода и започна да брои до сто и двадесет. Той можеше да издържа две минути, без да диша, а ако бе много необходимо, дори две и половина. Дяволът от Лотосовия Ад, който здраво се бе настанил в душата му, не издържа на студа и избяга.

Къпещият се скочи на крака, изхвърляйки цял гейзер хвърчащи във всички посоки пръски. Грабна телената гъба и взе яростно да се търка с нея. Кръвта закръжи бързо в тялото му.

На петдесет и осем години Фандорин бе в отлична форма, по-добра, отколкото преди десет или двадесет години. Човешкото тяло, както и духът, при правилно развитие не остаряват, а придобиват нови възможности. Ако сега се наложеше Ераст Петрович да се сблъска в ръкопашна схватка със самия себе си, такъв, какъвто беше на тридесет, младият Фандорин нямаше да има никакъв шанс.

Докато се бършеше с кърпата, стопанинът на къщата не без удоволствие се оглеждаше в огледалото. Ераст Петрович винаги бе харесвал собствената си външност. Да, косите са напълно побелели (малко лосион „Брилянт-блу" им придаваше елегантен блясък), за сметка на това мустаците са интригуващо черни (без каквито и да било хитрости, напълно естествено). Бръчки по лицето има, но именно такива, каквито трябва да бъдат - не следи от пороци, а рисунък на характера. Торсът сякаш е изсечен от мрамор - в този момент розов, защото кожата се бе зачервила от триенето с телената гъба.

- Готов ли си? - подвикна Ераст Петрович на излизане от банята. Вече бе облечен с черен прилепнал костюм на „промъкващ се". Този много удобен за физически упражнения костюм бе ушит от съвсем тънка и същевременно много здрава коприна, а свит на руло, бе малко по-дебел от пура.

- Хай! - гласеше отговорът.

Маса вече бе седнал върху масата в гостната с прибрани под себе си крака. Гладко обръснат и излъскан със специална кадифена кърпа, черепът му светеше като слънце. Очите на японеца бяха вързани с плътна превръзка, пръстите му стискаха ръкохватката на дълъг кожен бич.

- Чувам ви, господарю.

- Естествено. Дай ми минутка да се приготвя...

След като се изкачи до превала на петдесетте, Фандорин реши, че няма да се спуска по склона на залеза, а ще се катери по-нагоре. Току-виж се окаже, че зенитът на живота все още му предстои. В навечерието на всяка нова година той поставяше пред себе си две нови задачи за следващите дванадесет месеца: едната за тялото, другата - за духа. Така се получи, че, наближавайки шестдесетте, Ераст Петрович бе постигнал по-големи успехи в самоусъвършенстването, отколкото по време на дотогавашното си съществуване. Понякога той самият се чудеше на това колко нови възможности - интелектуални и физически - бе открил у себе си през тези осем години. Прави са мъдреците, които твърдят, че повечето хора използват ресурсите, заложени у тях от Бога или природата, само в много малка степен - леко зачерпват от горния слой и почти никога не достигат до дълбочина, където се крият най-големите съкровища. За да стигнеш до тях, трябва доста да се потрудиш, но усилията биват щедро възнаградени.

Фандорин бе решил да посвети „физическата" програма на 1914 година на усвояването на тънкото и сложно изкуство „нимподжуцу", разработено от средновековните нинджи. „Изкуството на потайното придвижване" е необичайно трудна наука. Един истински майстор може да се движи дотолкова безшумно, че дори и най-тънкият слух не би уловил нито звук. Веднъж учителят му сложи черни дрехи, намаза лицето си със сажди и демонстрира пред младия Ераст Петрович възможностите на „нимподжуцу": през нощта премина край цял куп стражи, пазещи двореца на микадо[11]. Никой нищо не усети, макар че сенсеят се разхождаше точно под носа им.

Това „джуцу", както и всичко друго при японците, представляваше цяла философия - как да се постигне хармонично сливане с материята на света. На времето младият Ераст Петрович не беше готов да постигне истинския смисъл на безшумността, от всички тайни науки тази най-много му се опъваше. Учителят беше търпелив и снизходителен. Казваше, че поради телосложението и духовната си температура западните варвари не ставали за „нимподжуцу". Те били като диворасляците в полето: започват да шумят при най-малкия повей на вятъра. Сърцето им биело силно, дишането не се подчинявало. А човек трябвало да се превърне в камък. На двадесет и пет Фандорин още не можеше да се превръща в камък и ето че сега наваксваше.

Маса се отнасяше към тези занятия с горещо одобрение, защото, следвайки примера на господаря си, той преминаваше собствен курс за самоусъвършенстване - отработваше тънкостите на „бенджуцу", изкуството на бича". Той сам бе измислил термина, японските нинджи не бяха стигнали толкова далеч. Обаче навремето, докато пътешествал по Дивия запад, Маса се бе възхитил, виждайки колко ловко боравят с бича американските каубои. От това негово увлечение нямаше никаква практическа полза, просто на японеца му харесваше да плющи с четириметровата кожена плетеница и да събаря с нея всякакви дребни предмети. Вече можеше да махне нагара на свещта, без да я загаси, да убие муха, кацнала на тапетите, без да остане петно на стената; да духне прашинка от рамото на господаря. Фандорин търпеше това глупаво хоби, защото му помагаше да прави ренсю. След като накара сърцето си да бие с един удар на две секунди и „удави" дишането, така, че диафрагмата почти престана да се движи (това се наричаше „да дишаш с кожата"), Ераст Петрович прошепна: -Можеш.

В същия миг Маса нанесе мълниеносен удар по мястото, където стоеше господарят му, но господарят вече го нямаше там. Той напълно беззвучно отскочи на сажен[12] встрани.

Опашката на хапливата змия разочаровано се плъзна по паркета обратно към масата. Маса наостри уши, опитвайки се да определи накъде се беше преместил Фандорин.

- Ама че ми омръзна да седя тук сам - дърдореше престорено лениво слугата и чак се прозяваше. - Беше жестоко от ваша страна да заминете без мен. Само едно обстоятелство разведри моята печал.

- И какво е то? - полюбопитства Ераст Петрович, отпускайки се на пода.

Бичът удари по стената над главата му. Без да изшумоли, без да тропне, Фандорин се търколи в ъгъла и скочи.

- В мен се влюби много красива жена, Курася от шивашката работирница на урица Покуровка.

Маса се беше обърнал натам, където Ераст Петрович вече го нямаше, но това не значеше нищо. Японецът можеше чудесно да пердаши с дългия си камшик и през рамо. Тъй като Маса мащабираше женската красота според масата и обема - колкото по-голяма, толкова по-красива - щом „Курася" (очевидно „Клаша") според него беше „много-много красива", това означаваше, че тя при всички случаи тежи не по-малко от пет пуда[13].

След като разбра, че не е заинтригувал господаря със съобщението си и отговор няма да последва, Маса смени темата.

- А помните ли как миналата година в мен беше влюбена красивата Фурося?

Ераст Петрович вдигна рамене, без да продума.

- Сигурно не помните, отдавна беше. Та така, Фурося роди момченце и искаше да го даде във Възпитателен дом, но размисли, защото обещах да сложа на името на детенцето (забравих да питам как го е кръстила) хиляда рубли. Нали ще ми дадете хиляда рубли, господарю?

- Хиляда?

Прас по перваза. Не улучи!

Фандорин с дребни крачици се запромъква край стената.

- Ще ти дам, разбира се. Само м-моля те... - Скок, удар в празното. - ...Бъди по-внимателен, иначе може да ме разориш.

Този път бичът описа хитро дълга дъга, която обхвана половината гостна, но Ераст Петрович вече се намираше в противоположния край на стаята.

Маса се замисли - сети се за нещо.

- Кажете ми, господарю, а възможно ли е да имате син? На десетина-дванадесет години?

- Защо... - скок - .. .питаш?

- Преди няколко дни дойде едно странно момче. Приличаше на вас. Питаше къде сте. Изглеждаше объркан. Сякаш търсеше баща си.

Фандорин се ухили. Слугата вече отдавна не бе успявал да го закачи с бича честно, затова в ход се пускаха разни хитрости, призовани да намалят концентрацията. Маса мечтаеше господарят му да има син или поне дъщеря и се отнасяше доста осъдително към факта, че Ераст Петрович нямаше деца.

- А освен това дойде писмо от вашата съпруга.

В лявата ръка на седящия се появи плик. Ераст Петрович леко се намръщи.

- Ти си прочел писмото, разбира се?

Пликът бе запечатан, но Фандорин много добре познаваше нравите на помощника си. Разбира се, Маса го прочел, а плика бе залепил за спазване на приличието, което според него лежеше в основата на битието.

Бичът едва се поклащаше. Ераст Петрович - също, на пръсти.

Маса въздъхна и отвори юмрук, като държеше ръкохватката само с два пръста. Разбра, че днес няма да му провърви. Не отвърна на риторичния въпрос.

- Нещо важно? - попита Фандорин.

- Не ми се стори да е така - дипломатично повдигане на раменете. - Ако се бе случило нещо важно, Симон-сан щеше да прати телеграма. Не искате ли да прочетете писмото, господарю? Мога да го преразкажа с мои думи. Но мога и да не го преразказвам. Писмото е написано заради последния ред - ще ви бъде достатъчно да прочетете само него.

Той му протегна плика, Ераст Петрович направи крачка напред, като предполагаше, че това ренсю е завършено. Точен удар опари гърба и рамото му.

- Какво правиш?! Нали свършихме!

- Свършваме, когато кажете „край", а вие не сте казвали такова нещо - засмя се японецът.

Той отново вдигна бича и Фандорин бързо каза:

- Край, край!

- О, колко е приятно да си победител! Бацу!

Това значеше „глоба": четиридесет и четири клякания с победителя на раменете.

Уговорката си е уговорка. Ераст Петрович клекна, Маса го заобиколи откъм гърба, засили се от стената, изскърца с нещо и с тържествуващ рев скочи върху господаря си.

Беше трудно да вдига набития японец. Фандорин видя доста зор с глобата. Той дори се огорчи и си даде дума да поработи с тежестите, както трябва. Безделието в Ялта не се размина току-така.

- Уф, ама че си се оял! - не издържа най-накрая Ераст Петрович.

- Не е вярно - отвърна Маса с достойнство. - Ядях малко. Нямах апетит. Много се притеснявах заради нашата раздяла.

- Но си станал по-тежък!

- Защото държа ето това.

И слугата извади от ръкава на своята юката десеткилограмов диск от щанга.

- Г-говедо, защо го направи? Едва не се изсипах!

- За да почувствате, господарю, колко тежко ми беше заради вашето недоверие. Защо не ме извикахте, когато ви се случи тази неприятност? Знам: в Ярта се е случило нещо. Иначе нямаше да се бавите там толкова дълго.

Бършейки потта от челото си, Фандорин навъсено каза:

- Добре, дай писмото.

Той не извика верния си помощник в Крим, защото го беше срам да изглежда в очите му като жалък наивник, който се бе хванал на въдицата.

Съпругата на Ераст Петрович, известна актриса, се намираше в задкавказкия град Баку, за снимките на поредния филм. В плика се оказа не писмо, а картичка. На грубовато оцветената снимка, която Фандорин не разгледа особено внимателно, се виждаше нещо огнедишащо. Май изригване на вулкан. О, тази вечна любов към ефектност и драматичност!

Обикновено такива картички се пращат без плик, затова са и картички, но жената на Ераст Петрович не можеше да си позволи подобно нещо. Картичката с нейния подпис щеше да бъде открадната още в пощата, това вече се беше случвало. Ясно беше и защо не е писала на обикновен лист: на картичката има малко място, може да се мине с много кратко послание.

С плъзгащ се, сякаш стремящ се да избяга, но същевременно извънредно изящен почерк на обратната страна на черно-червената картинка бе написано:

Маса беше прав: същността бе в последния ред - да плати и да изпрати. Е, какво, снимките се бавят - това е прекрасно. А когато завършат, ще може да заминат някъде с Маса.

Фандорин се усмихна и разсеяно погледна картинката.

Не, не е вулкан. Пожар е.

Поле, цялото осеяно с нефтени сонди, стълб от черен дим, озарено е половината небе.

Ясна работа, Баку.

Отдолу дребен надпис: „Голям пожар на нефтените находища на д-во „Бранобел" в Черния град край Баку".

Маса попита недоверчиво:

- Нима все пак я обичате, господарю? Преди малко бяхте по-мрачен от тайфун и изведнъж лицето ви светна като слънце.

Ераст Петрович отвърна със щастлива усмивка

- Все още съм любим. Японецът зяпна с уста.

- Сигурно не разбирам достатъчно добре руски. Позволете ми да прочета писмото още веднъж.

- Фортуна вече не ми се цупи, помирихме се - каза му Фандорин и с необичайна за него сантименталност целуна снимката - сякаш това бяха капризните устни на богинята на късмета.