Черният град

Кара Хасим

Черно петно засенчи звездата на любовта. Глас, който в кладенеца прозвуча оглушително силно, викна нещо неразбираемо:

- Ай киши, сен сагсан?

Като нищо някой от бандитите се беше върнал, за да се погаври за последно, но Ераст Петрович се зарадва дори на такъв посетител.

„Трябва да го подразня! Да му извикам нещо ужасно. Да се засегне и да ме застреля! Каквото и да е, само да не потъна жив в този гнусен нефт!"

Проблемът бе там, че Фандорин не владееше изкуството на словесните оскърбления. Толкова години бе живял на този свят, но така и не беше успял да се научи. А сега от това зависеше животът му. Тоест смъртта.

Представителите на малките народи са извънредно чувствителни, когато засягат националното им чувство. А ако се съдеше по имената, повечето от онези, които го бяха нападнали, бяха арменци.

И Ераст Петрович взе да обсипва с хули иначе невинната арменска нация, което никога не би си позволил, ако не бе ужасът пред лицето на мъчителната смърт.

- Вай, правилно викаш - избоботи непознатият. - Руснак, а правилно говориш! Сега ще те гледам! Тук някъде едно лампа имаше.

Сянката изчезна и отново грейна коварната звезда.

Но след минута горе се появи светещо кълбо и започна бавно да се спуска надолу.

Това бе стъклен газеник. Той спря над главата на давещия се, като леко се поклащаше на въжето.

Сега гърлото на кладенеца не се виждаше, за сметка на това от мрака изплуваха черните му слузести стени.

- Проклет да си, мръсно куче! - не особено уверено каза Фандорин, като примижа. Той не разбираше какво се случва.

- Мръсен си ти - отвърна гласът. - Цялото ти глава е черно. Искаш съвсем да потъваш? Чакай, не потъвай.

Лампата се плъзна нагоре.

Отново стана тъмно. Още по-тъмно отпреди. Ераст Петрович се дръпна, напъна всичките си сили, които съвсем не бяха малко, но въжетата не поддадоха. Само потъна още по-дълбоко, почти до врата.

Фандорин стисна зъби, за да не закрещи и да не помоли непознатия, който и да е той, да го спаси. Благородният мъж моли за спасение само Бог. И то само в случай, че вярва в него.

- Господи - промърмори Ераст Петрович, - ако ти е все едно дали вярвам в теб или не, направи нещо. Иначе скоро ще се изправя пред теб и ще те запитам защо постъпи така с мен.

Възможно е Всевишният да се е уплашил или да му е станало съвестно. А може би просто засега да не е влизало в плановете му да се среща с Ераст Петрович. Но над главата му отново изгря светлината и започна да се приближава.

Отново бе същата лампа, но сега от едната й страна висеше нож с тясно острие. То съблазнително блещукаше и се поклащаше от една страна на друга.

- Хенджелът е остър - изрече отгоре гръмогласният бас. - Зъбите вземаш, режеш въжето. Едно клъц - готово.

Да се изправи на пръсти не беше добра идея - само потъна по-надолу. „Хенджелът" (вероятно „кинжалът") висеше точно пред носа на вързания, но се оказа доста трудна задача да захапе със зъби дръжката му. Фандорин изви шия. Опита от едната страна, от другата. Не става!

Ето кое изкуство трябваше да усвоява, а не бягане по тавана!

Четвъртият опит все пак беше успешен. Ераст Петрович здраво стисна зъби. Но какво следваше сега? Нали ножът е вързан за лампата.

Дръпна - и ножът се отвърза неочаквано леко. Възелът почти не беше затегнат. Здраво стиснал челюсти, Фандорин целият се усука. Опита да стигне с ножа до последната намотка на въжето, която бе на нивото на подмишницата му.

Стигна. Какъв остър нож само! Въжето се спука още от първото докосване.

Настина беше само едно „клъц"!

Сега същото от другата страна.

Да!

Въжетата започнаха да се отпускат. След около две минути ръцете му бяха свободни. За да освободи краката, се наложи да се потопи с главата в нефта, но това беше шега работа.

- Вай, юнак - каза неизвестният спасител. До този момент той следеше действията на Фанодорин, без да продума.

Фандорин чак не вярваше на щастието си и от радост не прецени, че няма да може да се покатери и да се измъкне от кладенеца сам. Няколко пъти се опираше в стените и се хлъзваше, падаше.

Дявол да го вземе, оттук дори с отвързани ръце няма измъкване!

- Вай, че глупак - също толкова спокойно изкоментира напразните му усилия гласът. -Въжето за какво е? Дръж го здраво, нали? Лампата го свали, мани го. Само го духни първо. Че съвсем печен ще ставаш.

Фандорин свали стъклото на газеника и внимателно духна пламъка. Една искра - и си изгорял жив. Провикна се в тъмнината:

- Готово! Хванах се!

В същия момент го задърпаха нагоре - много леко, сякаш там някой бе успял да намери лебедка.

Минута по-късно Ераст Петрович седеше на края на дупката и ловеше с уста нощния въздух - толкова чист, сладък, вълшебен. А нали преди му се струваше, че в Черния град не се диша.

Освен това горе беше светло. Чак му се наложи да замижи от лунното сияние, което в сравнение с мрака в кладенеца му се стори непоносимо ярко. Фандорин прикри очи с ръка и започна да оглежда изпод нея спасителя си.

Огромният, въздебел мъжага с великолепни щръкнали мустаци също оглеждаше спасения. Великанът бе облечен в черно: папаха, черкезка, наметало. Черни бяха гъстите му широки вежди; големите му ококорени очи също блестяха в матовочерно.

Без да се церемони, той завъртя Ераст Петрович с мощните си лапи, опипа го, намачка го и констатира:

- Нищо ти няма. Ти кой си? Защо арменците те давили в кладенеца? Жив човек в нефт да давиш, трябва много мразиш. Ей, кой си ти? Не мълчи! - Той хвана Фандорин, който още не беше съвсем на себе си, за раменете и го разтръска. - Я кажи! Интересно е!

- Врагът ми - изрече Ераст Петрович, като изплю гъста, маслена слюнка, - е еднорък. Хачик му е името. Опита се да ме убие за трети път. Защо - не знам.

Успяваше да говори само с кратки фрази. Изведнъж се сети: Маса! Скочи и хукна към преобърнатия автомобил. Маса лежеше на също място. Лицето му беше бяло, мъртво. Очите му изглеждаха празни.

Фандорин падна на колене, напипа пулса. Жив е!

Разкопча ризата. В първия миг възкликна с облекчение - раната, която набързо бе затъкнал с импровизирания тампон, бе почти повърхностна: отстрани между ребрата се виждаше изходното отверстие. Но по-близо до гръдната кост се чернееше още една дупка. Тя почти не кървеше, но от нея се изду и спадна тъмен мехур. Пробит е белият дроб!

- Умира ли? - попита черният човек и зацъка с език. - Умира. Кръвта тече вътре - лоша работа.

„Прав е! Трябва да се спре вътрешният кръвоизлив! Вземи се в ръце, не се вкисвай! Действай!"

С усилие на волята Ераст Петрович се принуди да забрави, че това е Маса. Изобщо да забрави всичко. Да не мисли за нищо. Да изключи цялото си тяло освен показалеца. Да се превърне само в този пръст. Да акумулира в него енергията на „ки".

Когато пръстът изтръпна от изпълващата го сила като от болка, Фандорин си пое много дълбоко дъх, пъхна цялата първа фаланга в раната и го задържа така, толкова дълго, колкото съумя да задържи дъха си.

- Правиш магии? - полюбопитства великанът.

- Трябва да се откара в болница.

Ераст Петрович се изправи, обиколи колата. С помощта на мустакатия гигант можеше да обърне „парсифала" обратно на колелата му. Но колата нямаше да потегли. Предните гуми са простреляни. И маслото май е изтекло.

- Може да се закара.

Непознатият посочи нанякъде. На известно разстояние, до съседната кула, стоеше огромен кон и спокойно махаше с опашка.

- Тогава ми п-помогни да го вдигнем.

- Защо „помогни"? Няма нужда.

Мъжът свали бурката от плещите си, леко премести Маса върху нея, зави я и го вдигна. Всяко негово движение беше бавно, премерено.

Ераст Петрович се загледа в коня и попита:

- Я чакай. Ти ли яздеше след нас?

-Аз.

- Защо? Кой си ти?

- Как защо? Да ограбя исках - с достойнство отвърна великанът, докато слагаше японеца на широкия гръб на коня. - Аз съм Кара Хасим, не си ли чувал за мен?

-Не.

Човекът май се обиди.

- Вашите викат: ,Черния Хасим". Също не си чувал? Ти откъде се взе, а? Аз съм гочи.

- Ааа, разбойник.

- Аман-аман, разбойник си ти! - Кара Хасим започваше да се ядосва, но това не му пречеше в същото време старателно и сигурно да връзва ранения на гърба на коня: главата върху седлото, с лицето нагоре, краката - към опашката. - Разбойник лоша, слабите хора обижда. А гочи слаби хора защитават, лоши хора обиждат. Тръгваме, нали? Ще ти обяснявам, щом нищо не разбираш.

Те тръгнаха по шосето към града, като придържаха коня от двете страни за юздите. Той сякаш разбираше, че трябва да върви плавно, внимателно стъпваше с копитата, заобикаляше ямите.

- Има лоша човек, обижда бедните, аз идвам, викам: плащай го глобата. Знаеш ли какво е „глоба".

- 3-знам.

Ераст Петрович не изпускаше Маса от поглед.

„Господи, нима ще умре? Организмът му е изключително силен, но трябва час по-скоро да се озове на операционната маса. Ех, трябваше да проверя, дали куршумът е излязъл отзад или е заседнал".

Хасим все пак сметна за нужно да обясни:

- Глоба трябва да плаща. Кой не иска плаща - душа вадя. Но те само в началото не искаха. Когато няколко лоши хора душа извадих, след това всички поискаха. Лоши хора много на света. Винаги има от кого глоба да вземаш. Аз знаех, че при тази пес Месроп Арташесов много лоши хора идват. Чаках, кой първо обратно към града ще тръгва без голям охрана. Ти тръгна. Съвсем без никакъв охрана. Добре, викам. Това са не само лоши хора, това са глупави хора. Викам си, яздя след лоши хора до кула Ротшилд, където миналата година горя, а там ще ги настигам. Тих място, красив. Там всичко ще им го вземам. Ако не го дават - убивам. Такъв е редът. Кой не ще да дава - може да убивам. Но може убие пистолет - той се потупа по единия хълбок, - хенджал също може - потупа се по другия. - А в нефтеното кладенец жив човек никой не може хвърля. Дори лош човек не може. Кой така прави - по-лош от шейтан.

- Защо реши, че ние сме л-лоши?

Хасим се учуди.

- Кола има, нали така? Бял сако има, нали така? Богата значи. А всички богат лоши. Може от всякой богата да вземаш глобата, няма да сгрешиш. Аз половината глоба за мен го вземам, защото трябва много да ям. Месо трябва, пилаф трябва, урюк[79] и стафиди трябва (аз урюк и стафиди здраво обичам, много ги ям). Втората половина от глобата на бедни хора давам. Затова имам уважение, а за полицията - кукиш с масло. Знаеш какво е „кукиш с масло"?

За по-нагледно той пъхна палец между показалеца и средния пръст и ги размаха над холката на коня.

- Знам. А ти откъде знаеш такива неща на руски? Дори „кукиш с масло".

- Миналата година в затвор лежах. Браиловската замък знаеш ли? Лоша място. А хората добри. Руси, ама силно добри. Шест месеца с тях една килия съм лежал. Можех хиляда пъти избяга - не исках. Щях така година, две да седя. Но началник искала да ме праща Сибир. Аз Сибир не искал. Студено е там, урюк и стафиди няма (аз урюк и стафиди много ги ям). Скучно ми ставало, малко килията съм чупил. Избягах. Добри руски хора на много полезно са ме учили. Сега умен станах. Никаква съгледвач не може да ме намира, никаква стражар не може да ме хваща.

Това бе любопитен субект. Ераст Петрович слушаше с все по-голям интерес.

- Слушай, ти добре говориш руски, само че през цялото време бъркаш мъжкия и женския род. Да не би това да е най-трудното?

- Защо трудно? Добрата дума винаги е „той", лошата дума - „тя". Аз жените не ги уважавам. Цялата зло е от тях.

„Интересна идея. Не за жените - за отношението към думите. Веднага става ясно, какво му харесва на човека и какво не. Казваш например: „Милостива господине, мога ли да доверява на вашата честна дума?" - и събеседникът веднага разбира, че няма да може да те метне... Господи, що за глупости ми се въртят в главата!"

- Болницата д-далеч ли е?

- Забрави го своя болница - каза Хасим. - Не може болница. Хубав, спокоен място трябва. Има такъв място. Там твоят приятел спокойно ще умира. Или няма да умира - както Аллах пожелае. Има добър доктор, ще го доведа. А в болница не може. Всички ще разберат. Целият град ще разбере. Едноръката Хачик ще разбере. Ще разбере и пак ще убива. Него ще убива, тебе ще убива. Защо трябва? Нека Хачик си мисли, че той е мъртъв и ти си мъртъв. Така е по-добре.

Ераст Петрович се спря.

- Ти познаваш едноръкия? Какво знаеш за него?

- Всичко знам. Тя е моя враг. А, отиваме, нали? Конят се чуди, защо сме спрели.

- Хачик е твой враг?

- Слушай - учуди се огромният гочи. - Ти какво мислиш, аз защо с тебе вървя, твой приятел дръпнати очи на свой кон возя?

- 3-защо?

- Враг на моята враг - мой приятел, ясно? Когато за Хачик едноръкия каза, аз си мислил: „Ее, викал съм си, този мръсен човек трябва да се помага".

Фандорин бързо заобиколи коня и хвана Хасим за ръката. Оказа се, че разбойникът е с половин глава по-висок и два пъти по-широк от него.

- Кой е този Хачик?

- Лоша човек. Арменец. Арменците биват лоши и съвсем лоши. Тази е съвсем-съвсем лоша. По-лоша няма. Разбираш ли?

- Не разбирам! Защо толкова иска да ме убие?

- Аз знам ли? - Хасим философски вдигна рамене. - Лоша, затова иска. Казвам ти: арменец! Анархистите знаеш? Хачатур Едноръкия има в банда анархисти. Не само арменци, руси също има, а мюсюлмани няма.

„Всъщност анархистите не се разбират с болшевиките. Странно. Но може би сведенията са остарели и Одисей е станал анархист? Нали уби Спиридонов, а болшевиките с терор не се занимават. Хачатур Едноръкия? Подполковник Шубин спомена това име!"

- Я кажи, Хачик и Хачатур - това едно и също ли е?

- Слушай, ти откъде такъв див се взе? „Хачик" и „Хачатур" това при тях е като при вас „Ваня" и „Иван", разбра ли?

- А знакът на Хачатур черен кръст ли е?

- Може и така да е. „Хач" по тяхному, по арменски, значи „кръст".

Хасим плю, не стана ясно дали заплю кръста, дали - арменците.

„Заради Маса съвсем не съм на себе си - усети се Фандорин. - Работата си е работа, но аз дори не благодарих на спасителя си!"

- Благодаря, че ме извади. Мислех, че това е к-краят.

- „Благодаря" жена казва. Мъж „благодаря" не казва. Мъжът „благодаря" го прави.

- Добре, как мога да ти се отблагодаря?

- Видях как те как си стрелял. Почти като мен стреляш. Искаш да ми направиш „благодаря", хайде заедно убиваме Хачатур. Една враг за теб по-малко, една враг за мен по-малко. Животът - по-добър.

- Но в такъв случай още повече ще съм ти з-задължен.

- В дълг лоша човек дава, „лихвар" се нарича - назидателно каза Хасим. - Аз дълг не давам, не вземам. Аз обичам честен, справедлив. Помагаш ми да убиваме Хачатур - честно между нас ще става.

- Изгодна сделка. С-съгласен.

„Май все пак има Бог. Отне ми един помощник и тутакси ми даде друг в замяна". Мисълта изникна от само себе си и Фандорин много се засрами. Сякаш беше предал Маса. Наведе се, намести кипналата се настрана глава на ранения.

- Далече ли е твоето „спокойно място"?

Другият отвърна флегматично:

- Какво викаш „далеч", какво „близо"? Понякога пет крачки са далече. А друг път сто верста близко. Два часа ще вървим. Или три. Разкажи нещо, времето бързо ще минава. Ти кой за човек си, какво правиш?

- Дълга история. Три часа няма да стигнат - промърмори Ераст Петрович, докато напипваше пулса на ранения.

- Тогава ще говоря аз. Обичам да говоря. А ти слушай, нали?

- Става. Само първо ми кажи ето какво: ти каза, че врагът на твоя враг е твой приятел -Фандорин изпитателно погледна спасителя си, който в знак на съгласие кимаше с папахата си. - Но когато ме вадеше от кладенеца, ти още не знаеше, че Едноръкия ми е враг.

- Не знаех - Хасим погали коня по главата. - Но така да умира никой не бива. Аз дори Хачатур бих изваждал от кладенец. След това щях да го коля, разбира се, но нямаше да дам да потъне в яма...

Той изведнъж стана мрачен, засумтя.

- Само един нещо ще ти казвам. Само слушай. Как се казва, не прекъсвай? Вълнувам, когато разказвам за това. Сърцето бие... Моят баща - татко, нали? - тарталчик[80] беше. Който в кладенец стой, с кофа нефт зачерпва. Задуши се тате, в ямата умря. Двама голям брат съм имал, също тарталеха нефт. Един жив изгоря в пожар. Друг свличане затрупала. Дето го затрупала, Муса се вика, красив беше, умен, искаше училище да учи. Пари нямаше, трябва пести. Затова в кладенец работил. Страхуваше, но работеше. Когато Муса умря, майка и той умря. Той силно го обичаше Муса. Преди да умре майка ми ми е казвал: „Хасим, отидеш ли в кладенец работи, от оня свят ще те прокълна". Уплашил съм се, не отивал да работи в кладенец, хамалин станах - тежко да носиш. На седемнадесет като бях - можех с една ръка шест пуд да вдига. На двадесет като бях - един като три хамал работил. Много работил, на ден две рубла зимах. Защото много иска да яде. Аз много ям. Пилаф ям, овнешко хубав ям, стафиди и урюк силно обичам.

- Това вече го к-каза.

- Е, не прекъсвай, чу ли? - малко се разсърди Хасим. - Слушай, въздишай, казвай „ай-ай". Ераст Петрович каза:

- Ай-ай.

Пипна челото на Маса. Челото беше ледено, по него остана нефтена ивица.

„Черен съм като коминочистач, при това коминочистач етиопец".

- Аллах ми е свидетел, глупаво съм живял. Колкото на ден съм спечелил, толкова съм изял. Тогава взех да го мисля. Мисля: ще влача чували, за да ям, после ще умирам. Обидно. Мислил съм за това, мислил, дълго мислил и случил се един хубав нещо. - Грамадният гочи се усмихна от приятния спомен. - Голяма дъжд имаше, голяма кал. Кой чист, улица не можеше да вървиш. Хамалин може - на хамалин все едно. Карета-екипаж при мене се спирал. Там богати руснаци, пияни. Едната крещи: „Ей, хамал, занеси ме на тротоар! Рубла давам!" Другата вика: „Мен носи! Десет давам!" Аз си викам: десет рубли - пет дни може се яде. Качи се тя върху мен... -Жена?

- Защо жена? Руски човек, богата, пияна. Пръчка има тънка, бастунче му викат. Хили се и с бастунчето по темето пляс, пляс. „Дий, магаре!", вика. Аз тогава руски малко знаех, но магаре разбирах. И изведнъж си викам: ами, да, магарето съм аз. Магарето също носи тежко, за да яде, цял живот. Взех я аз, тази човек, хванах я и в една дупка я хвърлих, където кал. Лошо направих - Хасим съкрушено поклати глава. - Трябвало е да я прегърна, да я целувам.

Тя ми отвори очите! Бил съм магаре, човек станах. Свалих го палана - палан такъв възглавница, за носене на чували. Също хвърлих. Тръгнах по улица. Отзад околотьчният[81] тичала, свиркала. Догони ме, глупава глава. Хвана ме за врата. Фрасках я околотъчния, сабята съм вземал, нагана съм вземал. И съм преставал да живея скучно, започвал съм да живея нескучно. Защото скучна живот е по-зле от смъртта, нали така?

- Така е.

- Тогава какво от смърт да се страхуваш? От скучна живот трябва да се страхуваш. Нали вярно казвам?

- Не знам - Фандорин се усмихна, но неволно започна да се любува на разказвача. - Тоест аз съм на същото мнение, но не съм убеден, че съм п-прав.

Хасим го нахока:

- Е, стар човек, бяла коса, аз затова уважавам, а такава глупост да го казваш. Уважаемият човек винаги е прав, дори когато е неправ.

Изведнъж Ераст Петрович разбра защо му е толкова интересно да слуша този бакински колос и да го наблюдава. Южняците обикновено са подвижни, суетливи, говорят бързо, лесно се палят. А този по темперамент не е никакъв южняк. Този е Портос, само че с папаха и черкезка. Монументалното му телосложение и нечовешката сила правят Кара Хасим флегматичен, спокоен, невъзмутим. Той предизвиква спонтанно доверие. Край него страхът и тревогата се смекчават. Може би докторът, за когото говори този гочи, ще спаси Маса?

Черният град с неговите кули, фабрики, цистерни и складове отдавна бе останал зад тях. Хасим не тръгна към Държавния керосинопровод и полицейския участък до железопътния прелез - те останаха встрани. Свиха от пътя, вървяха все по някакви непавирани улички. Появиха се къщи - не такива като в центъра, а ниски, с плоски покриви, обкръжени с дувари и огради.

И изведнъж зад поредния завой пред тях се откри широка улица, осветена с фенери; отнякъде се взеха сгради на по няколко етажа; на лунната светлина блеснаха релси на трамвай, може би конски, а от другата страна се виждаха зъбците на крепостна стена. Ераст Петрович позна стената на Стария Град - Хасим бе успял да стигне дотук, до самото сърце на Баку, без да влиза в европейските квартали.

- Сега вървим площад пред порта - каза той. - Там нощем стои стражар. Минаваш далече -той мисли, ние се страхуваме. Стражарят е като куче: лае който го е страх. Той дръпна коня за юздата и без да бърза, тръгна по улицата - точно натам, където под газовия уличен фенер от крак на крак пристъпваше полицаят.

- Защо да предизвикваме съдбата? - шепнешком попита Фандорин, като го догони.

- Нека вижда кой минава. Постовият чу конски тропот, изправи се.

- Те това що за явление е?! - чу се заплашителен вик. - Какво караш? Я стой!

Без да обръща внимание, Хасим продължаваше да върви напред.

Полицаят бързо тръгна насреща му, сложи ръка на кобура. Изведнъж спря. Оправи си колана, обърна се. И разсеяно закрачи обратно към мястото си, като от време на време с интерес поглеждаше луната.

- Познала ме е - каза Хасим. - Сега отиваме Ичери-Шехер.

- К-къде?

Великанът гочи махна по посока на крепостната порта.

Ако уличките на Стария Град се бяха сторили на Фандорин като лабиринт дори на дневна светлина, то в тъмното той веднага загуби ориентация. Тук нямаше никакво осветление. Лунната светлина почти не стигаше до земята, пречеха й плътно събиращите се надстройки на горните етажи. Учудващо беше как Хасим успява да върви така уверено в такъв мрак. На няколко пъти в тъмнината срещу тях замигаха по две зелени точки. Котки, досети се Ераст Петрович.

Наложи му се да задейства нощното зрение - иначе през цялото време щеше да се спъва в коренищата и бабуните.

- Тук живея - обяви Хасим, като сви в някаква порта, зад която се откри дворче: абсолютно същото като онова, откъдето бе стрелял Едноръкия. Дори остъклената тераска и стълбите бяха съвсем същите. - Никой няма да ни види тук. А който ни види, никой няма да казват. Защото ти си гост на Кара Хасим.

Той свали загърнатия в бурката Маса, хлопна коня по задницата - той поклати муцуна и изчезна в тъмнината.

- Вкъщи си отива.

- Конят не е ли твой?

- Защо мой? Като ми трябва - вземам.

С ранения на ръце Хасим тръгна да се изкачва към терасата. Стълбите жално скърцаха под тежките му стъпки.

Вратата не беше заключена. Стопанинът просто я бутна с рамо.

- Тук пия чай - кимна той към разхвърляните по пода възглавници.

Минаха през следващата врата.

- Тук ям, когато имам гости.

Но дори с помощта на „йоруме" в непрогледната тъмнина беше много трудно да се види каквото и да било. А Хасим го водеше нататък, по тесен коридор, в който имаше още някакви врати.

- Тук ям, когато съм сам... Тук мисля... Тук спя... Тук нищо не правя - просто стая... А тук ти ще живееш.

Той отново бутна вратата с рамо, влезе вътре в тъмното помещение, но не пусна Фандорин да го последва.

- Много моля, не влизай такъв мръсен. На шейтан приличаш. Дрехите ги сваляй, долу на двора има бъчва за боклук - там хвърляй.

Ераст Петрович се съблече. Смокингът, панталона, ризата - всичко бе станало твърдо от засъхналата кал. Фандорин вече не усещаше миризмата, свикнал беше.

Дори бельото му беше черно.

Когато се върна от двора, където се отърва от съсипаните дрехи, в стаята гореше газена лампа. Маса лежеше на една кошма[82] до стената, на която висеше килим, целия окичен с какво ли не оръжие.

- Е, ама ти съвсем си гол - учуди се Хасим на вида на Фандорин.

Сега, вече отблизо и на светло, най-накрая можеше както трябва да разгледа бакинския Портос.

Той беше на трийсетина или малко повече години, но едрите мъже винаги изглеждат по-възрастни. Лицето - месесто, с голяма уста и плътни устни, много мургаво. Мустаците и веждите - не просто черни, а сякаш намазани с катран. Когато Хасим свали папахата си, за да избърше потта от бръснатата си глава, тя също се оказа черна от избилата гъста четина. Черни бяха и всички дрехи на огромния гочи, дори кокалените връхчета на хазърите бяха почернени.

Хасим също огледа лицето на Ераст Петрович, но за кратко.

- Целия си черен, само очите се виждат. Утре ще те гледам. На парцал, бърши нефта. На халат. Стар е, не ми е жал за него. Тръгвам. За доктор тръгвам.

- Що за лекар е? Добър ли е?

- Не бой се, не е руски. Истински табиб[83] . Не коли хората. И да плямпа няма.

След като се убеди, че Маса диша и пулсът му, макар и слаб, не е на пресекулки, Ераст Петрович се зае с хигиената. Той търка поне половин час кожата си с парцала. Чист не стана, но поне се върна към европеидната раса.

По-трудно беше с косата. Импозантните бели коси - снежни, с лек синкав оттенък - се бяха превърнали в сплъстени кълчища. Не беше ясно дали косата изобщо щеше някога да се измие. Мустаците му стърчаха като засукани. Уви, в тези условия беше невъзможно да се постигне по-добър резултат.

Халатът, който му даде стопанинът, можеше да се назове „стар" само от вежливост. Беше целият съдран, от дупките стърчеше вата, би бил подходящ единствено може би за Плюшкин. Добре, че в стаята нямаше огледало.

„Това, хайде, иди-дойди. Но какво да правя сега? Не сгреших ли, като послушах Хасим? Но той е прав: Едноръкият няма да се успокои, докато не доведе работата докрай. Нека си мисли, че и двамата сме мъртви".

Почукване на вратата прекъсна размислите му. Чуха се два гласа: единият - басов, познат, другият - старчески, писклив. Говореха на тюркски.

Влезе прегърбен човек с бяла чалма и дълга, сплетена на плитка брадичка. Беше облечен с халат, който не изглеждаше кой знае колко по-добре от този на Фандорин: омазнен, кърпен. Сърцето на Ераст Петрович се сви, когато старецът си почеса бузата с мръсна ръка с изгризани нокти. За нищо на света не биваше да допуска този шарлатанин до ранения!

Дядката плъзна равнодушен поглед по Фандорин и не поздрави, а само подсмръкна. Но щом видя бледия човек, неподвижно лежащ по гръб, избелелите му очи заблестяха и той потри трескаво длани. И Ераст Петрович разбра: това е истински лечител. Човек, който толкова обича занаята си, не може да е шарлатанин.

Много ловко и бързо табибът съблече ранения до кръста. Няколко пъти докосна раните с пръсти, сякаш свиреше клавирен етюд. Нещо каза - Фандорин разбра само думата „маузер". Хасим почтително отговори, след това преведе.

- Муалим казва: добре, че е маузер. Куршум малък, всичко пробива.

- Но той дори не погледна дали куршумът е излязъл през гърба!

- Муалим не трябва да гледа. Това руски доктор гледа.

Лекарят извади някакво шишенце, отвори го. Разнесе се остра, неприятна миризма. Облиза съмнително чистия си пръст, пъхна го в шишенцето, намаза раните.

През това време Хасим, който с интерес наблюдаваше тези манипулации, споделяше с Ераст Петрович мислите си относно достойнствата и недостатъците на различните марки огнестрелно оръжие.

- Арменците са дребни, бързи, навсякъде искат да стигнат. Затова обичат маузерите. Пиф-паф! Като сврака, нали? Тук клъвне, там клъвне, ама да убие - не убива. Аз обичам „Колт" -той измъкна и показа дългоцевен револвер 45-ти калибър. -Патронът му е като слива. Пуф! Който е стоял - той е легнал и повече няма да стои.

- Питай табиба как смята да го лекува? - прекъсна го Фандорин. - И най-важното: има ли надежда?

Докато продължаваше да обработва раните, табибът каза нещо напевно. Изражението му беше доволно, дори блажено. „Значи нещата не са чак толкова зле" - помисли си Ераст Петрович.

- Муалим казва: сигурно ще умре, но това според волята на Аллах. Може и да не умре. Много трябва спи. Ако през цялото време спи - може и да оживее. Ако не спи, ако, как се казва, от една страна на друга страна...

- Да се върти.

- Да. Ще вика. Това е лошо. Ще умре.

Лечителят извади от чантата си някакъв канап. Драсна клечка, запали го. Жълтокафявият му край започна да тлее и пуши.

- Това трябва да се слага под носа. Тогава през цялото време спи - преведе Хасим.

Фандорин се наведе, помириса. Нещо на основата на опиум.

- Да не е опасно?

- Той казва: на глупак всичко му е опасно, дори вода да пие, ако мярка няма.

В този миг табибът се изправи, повдигна единия клепач на Маса, след това другия. След това плю в средата на челото на ранения, разтърка плюнката с пръст.

- 3-защо е това?

- Прави магии малко.

С това лечението приключи. Старецът отново погледна Ераст Петрович. Със смях каза нещо на Хасим, който също се засмя - вежливо, прикривайки огромните си мустаци с ръка.

- Муалим пита: защо Акбаш е толко мръсен. Вика: трябва в баня да ходи. Правилно вика. Сутринта на баня ще ходим.

- Какво е „Акбаш"?

- Бяла Глава. Добре те нарече. Аз също така ще ти викам.

Ераст Петрович прекара остатъка от нощта край ранения. От време на време задрямваше, но веднага се стряскаше - гледаше да не загасне сънотворният канап. Парчето промазана с восък хартия, върху което тлееше омайното фитилче, лежеше на гърдите на Маса, точно под брадата, но димът вероятно проникваше отчасти и в белите дробове на Ераст Петрович, защото през цялото време той сънуваше сънища - кратки, но неестествено ярки.

Това впрочем не бяха опиумни видения (Фандорин добре знаеше какво е това - навремето се беше запознал с тях, което едва не му струва живота). Никакви фантазии, само картини от миналото. Някои от тях излизаха от затънтени кътчета на паметта - неща, за които от много години не беше мислил, не бе се сещал.

...Младият, осемнадесетгодишен Маса, сумтейки, се е вкопчил в китката му. Извива му ръката, боли. В ръката стиска револвер. Маса повтаря: „Икемасен! Икемасен!", които значи „Не бива! Не бива!". Фандорин не се вижда, но усеща, че нещо се къса в гърдите му, очите ослепяват от сълзи. Минута на отчаяние, опит да се застреля. Седемдесет и осма година.Йокохама.

.. .Маса е на тридесет. Сега неговото сърце е разбито. Плаче. Маса се е разделил с жената, която е обикнал - за първи и последен път. Ераст Петрович чува развълнувания си глас, със силно заекване: „Идиот! 3-защо? Тя също те обича! Ожени се за нея!" Маса изхлипва, размазва сълзи по кръглите си бузи. По японските разбирания за един мъж не е срамно да плаче заради разбито сърце. „Верността не се дели на две", отвръща Маса и плаче още по-горчиво.

.. .Маса е на петдесет. Седнал е пред огледалото и с остър кинжал бръсне косата от темето си. Изразът на лицето му е тържествен, очите - полупритворени. „От теб така или иначе будистки м-монах няма да стане" - с усмивка казва Ераст Петровия. Яде ябълка, в устата си чувства свежия, кисел вкус на антоновка[84] . С точно, изящно движение Маса изтръсква пяната от острието. „От човека става онова, което човекът иска да стане".

И така нататък, и така нататък. Всеки сън бе за Маса. И всеки път прекъсваше по един и същи начин. Ераст Петрович подскачаше от ужас: умрял е! Навеждаше се да провери дали диша. Проверяваше тлеещото огьнче. Отново пропадаше в съня.

Последният сън, вече на светлината на сутрешното слънце, бе такъв.

...Четката се опитва да нарисува върху оризовата хартия йероглифа „самота". Това е упражнение за концентрация. Идеално изписаният йероглиф, чието значение идеално съответства на момента, довежда съзнанието до ниво на съвършенство и тогава мисълта добива остротата на меч - задачата, която е изглеждала нерешима, се решава от само себе си. Това е проверено многократно. Но идеалният йероглиф не винаги се получава. Сега не става. Ераст Петрович опитва отново и отново, но по хартията хвърчат пръски. Тогава над рамото му се протяга ръка с къси пръсти, отнема му четката и бързо, с размах, рисува подобния на нокът знак: „Самота".

Но Фандорин не успя да се възхити на съвършенството на почерка, защото ръката захвърли четката и започна го дърпа за рамото.

- Акбаш! Трябва да ходим хамам, докато по улици малко народ! През деня такъв мръсен, опърпан - съвсем не може. Отиваме да къпем!

- А Маса? - попита Ераст Петрович, като се надигна и разтърка очи. - Не бива да остава сам.

- Човек ще седи.

- К-какъв човек?

Хасим се обърна към вратата и викна. На прага се появиха двама мъже, млад и стар. Бедно облечени, слаби, те замряха в поклон.

- Тези ще седят.

- А кои са те?

- Не знам. Не са ми казали още. Винаги идват хора сутрин. Чакат да ги попитам защо са дошли. Кара Хасим много хора помага.

Хасим строго каза нещо, като посочи Маса.

- Баш устя, ага - отвърнаха в хор посетителите.

- Всичко ще направят - преведе Хасим. - Като мама ще го гледат. Ако нещо - ще изтичат до хамама. Е, не бой се. Те знаят: който на мен добро прави, на него аз добро правя. А който на мен лошо прави, него ще е лошо.

Да върви по улицата в ужасните дрипи, със надничащи изпод халата голи глезени, с напуканите от нефта лачени обувки, с твърди като тел мръсни коси, се оказа доста тежко изпитание за вечното конте Ераст Петрович. По улиците нямаше много хора, а Хасим се стараеше да избира малките улички и все пак Фандорин изтръпваше, щом усещаше върху себе си презрителните или изпълнени със съжаление погледи на минувачите.

В банята не искаха да го пуснат. Дори когато страховитият Кара Хасим заплаши портиера с огромния си юмрук, той отново взе да клати глава и да мърмори: „Баджармарам, хеч джюр баджармарам!" Тогава огромният гочи отвори юмрука си - на дланта му лежеше сребърна рубла.

Служителят грабна монетата и озъртайки се, бързо замаха: живо, живо!

Скоро те вече бяха в отделна миялна: малка стаичка, цялата облицована с кахлени плочки. Долу от решетките се издигаха кълба нагорещена влажна пара.

- Това хвърли боклук! - посочи Хасим дрипите на Фандорин. - Обувка също хвърляй.

- И с к-какво ще ходя?

- Сега няма да си руски, а дагестан. Ето – разбойникът извади от вързопа бешмет, папаха, меки ботуши, още някакви дрехи. - В Баку много дагестан. Лесно е да се криеш. Те нашенски не говорят. Дагестан всеки аул свой език. Никой дагестан не разбира. Сам дагестан друг дагестан не разбира.

Добра маскировка, помисли Ераст Петрович, като с удоволствие захвърли дрипите.

- Глава бяла, млад тяло - каза Хасим, като обстойно огледа голия Фандорин. - Як тяло. Като кяндирбаз[85], дето на пазар на въже ходи.

- По въже и аз мога малко - скромно си призна Ераст Петрович, поласкан от комплимента.

Хасим погледна по-надолу.

- Е, какъв срам! Такъв не съм виждал още! Вземи кърпа, закрий го бързо! Баняджията ще види - ще изгони.

За обрязването говори, по-точно за отсъствието му, досети се Фандорин и последва мъдрия съвет - върза кърпа на бедрата си.

Що се отнася до Хасим, то в природния си вид той приличаше на мечка: огромен, обрасъл с кафява козина, с кръгъл тумбак и въздебели бедра.

Дълго, много дълго се търка Ераст Петрович с грубо кисе и пемза.

След това ги поканиха двамата с Хасим на масата за масаж. Двама жилави юнаци взеха да натискат легналите с колене и стъпала, да ги удрят с лакти, да мачкат и щипят, да извиват ставите им.

Фандорин стискаше зъби и търпеше. Хасим пъшкаше и охкаше.

Най-накрая издевателството приключи. Без да си усеща тялото, Ераст Петрович се изправи и се олюля. Чувстваше се лек, чак безтегловен, сякаш можеше да литне към тавана. И също така много чист, сякаш беше изпълзял от старата си кожа. Но косата така и не се беше измила както трябва. Фандорин дръпна един кичур от перчема си, погледна нагоре и видя, че благородно побелелите му коси не бяха върнали предишния си вид.

- Сега идва бръснарят - каза Хасим, като поглади поникналата по главата си четина. - Ще бръсна глава и бузи. А ти брада недей бръснеш, дагестан не трябва. Само глава бръснеш.

- Д-до голо ли? - ужаси се в първия миг Ераст Петрович. Но после си каза: а какво да правя иначе с тези кълчища?

Час по-късно те седяха на верандата, гледаща към сенчеста градина, където по средата ромолеше малък фонтан, и пиеха чай. Тоест чай пиеше Фандорин, а Хасим почти не докосваше чашата - ядеше. Чуреци[86] , халва, сушени плодове, ядки. От време на време облизваше пръсти, оригваше се и казваше: „Ай, че добре".

И наистина беше добре. Прохладният вятър приятно галеше обръснатия, непривично чувствителен скалп. Статският съветник в оставка още не се беше осмелил да се види в огледалото. Беше седнал по турски, свикваше с кавказките одежди.

- Няма да ти викам „Акбаш" - каза Хасим. - Ще бъдеш Юмрубаш, Кръгла Глава. Е, чашка не се държи така! Ти не си русин повече. Трябва, как се казва, добри маниери, че хората като те видят, няма да повярват, че си мюсюлманин.

- „Добри маниери", какво имаш предвид?

- Защо шапка свалил? Уважаем човек винаги шапка седи. Чай тихо пиеш, не е вежливо. Ей така пий - Хасим отпи от чашата с шумно сърбане. - Разбра ли?

Фандорин също опита. От третия опит се получи горе-долу добре.

- Пилаф като ядеш - само дясна ръка вземай. Никога лява. Три пръст загребвай, ей така. Длан не цапай. Брада порасне - добре къна червен цвят да боядисваш. Персиец така прави, дагестан, който от далечни планина, също обича. Никой няма мисли ти си руски...

Докато слушаше инструктажа, Ераст Петрович осмисляше ситуацията, в която се беше озовал. Когато на главата на благородния мъж се стоварва нещастие, първото, което прави, е да каже на съдбата „благодаря" и се опитва да извлече полза от новите обстоятелства.

А полза безусловно имаше.

„Врагът е уверен, че мен вече ме няма. Значи мога да не се опасявам от нови нападения. Това - първо.

Нелегалността и маскировката откриват нови възможности, дават пълна свобода за маневриране. Това - второ.

Вече имам много силен съюзник. Сега ще се оправя и без Шубин. Това - трето."

- Къде се крие Едноръкия Хачатур? - прекъсна той учителя по добри маниери.

- Аз откъде да знам? - Разбойникът лапна голям орех, гризна го леко и изплю черупките в ръката си. - Вкъщи като се приберем, ще закусвам. След това ще разбирам. Днес ще разбирам. И ние ще правим, каквото трябва да направим.

Не беше ясно дали трябва да му вярва или не.

- Щом Хачатур е твой враг и е толкова лесно да го откриеш, тогава защо досега не си уредил сметките си с него?

- Преди аз сам, а те осем. Това е много. Ти двама си убивал, една - ранил. Станали са пет. Това е малко. А ние сме двама. Това е много. Не се притеснявай, Юмрубаш, яж си чурека. Днес ще ги убиваме всички арменци.

- Я кажи, вие с арменците винаги ли сте се мразили толкова? - попита Ераст Петрович.

- За това много лъжи говорят. Никого не слушай, мене слушай. Аз истината ще ти казвам...

- Хасим сръбна шумно, въздъхна. - Руски чиновници винаги, сто години, за арменци били. Защото арменци кръст носят, Библия четат. Но арменци не само Библия, арменци други книжки четат, а от книжки в глава вятър духа. Който книжки чете, не уважава началство, иска всичко друго направи. Революция иска. А началство не иска революция, началство иска тихо и ред. Преди десет години в Баку губернатор беше Накашидзе. Той беше грузинец, а грузинците са малко по-добри от арменци. Накашидзе заедно с Охранка искаше да плаши арменци. Да забравят революция. Охранка казала на глупави и алчни хора (такива и ние имаме): можете арменци малко да грабите и колите. Когато началството дава да колиш, тогава лесно. Започнаха да колят, грабят. „Малко" не стана, защото „малко" да колиш никога не става. Началството вика: стига, хора още искат. Тогава солдатите започнали да стрелят. А на Кавказ започваш да стреляш - стрелба няма скоро свършва. Хората се обидили, убивали главен генерал, който заповед давал. Арменци обидили на Накашидзе-губернатор, също убивали. Заради глупави и алчни мюсюлмани арменци на всички мюсюлмани обиждали. Започнали да стрелят. Тогава наши на арменци още повече обиждали. Край, сега сто години ще стреляме. Това е Кавказ. Ние не обичаме арменци, арменци не обичат нас, всички заедно не обичаме руснаци. Преди в Баку всички заедно живееха. Разхождай се където щеш. Сега не.

От Байлов нос до Олгинска[87] мюсюлмани живеят, нататък на север арменци живеят. Да се разхождаш може, но по-добре да не го правиш.

Поредната история на тема „разделяй и владей", помисли си Фандорин. Тази стратегия никога не работи в територии, където населението е свикнало да носи оръжие.

- Но ако ти разбираш, к-как се е случило всичко това и кой е виновен, тогава защо толкова мразиш арменците?

Хасим погледна към тавана.

- Кръв има своя правда. Когато кръвта проляла, глава мълчи. Мъжът трябва прави, каквото трябва прави, а после Аллах съди. Арменци стреляли мен, аз стрелял арменци. Но в затвора ме хвърлили не арменци - руснаци. В затвора също имало арменци, много, но бой нямало и псувни нямало. В затвор един враг - началство. Когато руската началство си отива от Баку, съвсем си отива, тогава ние арменци довършим. А засега само не обичаме. Силно да ги колим засега няма.

„Е, руснаците едва ли изобщо някога ще си отидат от Закавказието, а това значи, че в обозримо бъдеще тези места не са застрашени от гражданска война".

- Д-да се прибираме. Време е.

На връщане те вървяха вече не през дворовете, а по улицата, която беше станала шумна и многолюдна. Фандорин внимателно се оглеждаше. Запомняше пътя, учеше се да се ориентира в хаоса на кривите улички, малките площадчета и изпепелените от слънцето пущинаци.

Онзи ден, докато търсеха мястото на снимките, Ераст Петрович се чувстваше тук като турист, чуждо същество. Сега всичко бе станало различно. Наоколо имаше много такива като него и никой не го забелязваше.

Това си беше Изток, съвсем натурален, сякаш свален от старинна литография. Върху дървения подиум на малка чайна, край окадени самовари бухарци с папахи от каракул с платнен връх посръбваха кяхта-чай[88] . До тях седеше персиец и равномерно движеше челюстта си - ако се съдеше по мътния му поглед, дъвчеше хашиш. Минувачите носеха шалвари и архалъци[89] , стегнати с колани, мнозина бяха с черкезки и кинжали на кръста. Като черни сенки ситнеха забрадените жени.

Излязоха на широко кръстовище и Фандорин се спря, за да разгледа по-добре живописната картина, да се опита да се ориентира в глъчката от всевъзможни гласове.

- Мегданът винаги е такъв - каза Хасим и горделиво, с широк жест, посочи тълпата. -Каквото искаш - всичко има. Кебапчии има, халваджии има. Искаш да пиеш - салеп има. Гледач има. Искаш ли свой съдба да знаеш?

- Не, благодаря.

Ераст Петрович се загледа в една кошница, в която бавно, поклащайки се, танцуваше кобра. Заклинателят свиреше на латерна нещо досадно и пискливо - истинско изтезание за слуха, но на кобрата май й харесваше.

- Е, е, гледай! - чичеронето на Фандорин го дръпна за ръкава. - Сега ще се смееш!

И в същия момент той самият се хвана за хълбоците и се разсмя.

В единия ъгъл на мегдана се беше скупчила тълпа. Двама мургави юнаци с блестящи белозъби усмивки разпалено викаха нещо. Носеха голямо медно огледало. Трети подбутваше отзад един овен. Овенът се видя в огледалото, тръгна назад. И изведнъж се втурна напред -заби чело в метала. Чу се силен звън, който бе заглушен от радостния смях на зрителите.

- Тъпак, а? - Хасим посочи овена. - Помисли, че е друг овен! Ама че е тъп!

Ераст Петрович не го слушаше - той забеляза в тълпата едно хлапе, което продаваше вестници и всякакви канцеларски дреболии.

Помоли Хасим да купи днешната преса, моливи и хартия. Вчера за първи път от началото на годината не бе писал в „никки". Няма такива обстоятелства, които да извинят подобно пренебрежение към твоя дълг. Значи днес ще трябва да се пише двойна порция.

Зае се точно с това, веднага щом Хасим тръгна на разузнаване, но първо омете цяла купа мазен пилаф, който заедно с куп други неща за хапване очакваше стопанина на масата, сякаш тук се бе потрудила вълшебна покривка.

Безименните молители добросъвестно бяха изпълнили ролята на гледачки на Маса. Те си пошушукаха със стопанина, поклониха се няколко пъти и си заминаха. Докато Хасим похапваше (а това продължи дълго), при него не спряха да наминават още някакви посетители - Фандорин през цялото време чуваше нечии гласове. Но Ераст Петрович седеше край горкия си неподвижен приятел и четеше вестници.

На първите страници бяха местните новини.

В стачката се бяха включили още четири хиляди работници. Цената на нефта вървеше нагоре. В хранилищата бяха докарали волжски лед по двадесет и пет копейки за пуд, с отстъпка за купувачи на едро.

Това добре.

Вести от Виена. Австрийските власти са установили, че конците на заговора, чиято жертва бе станал престолонаследникът, се дърпат от Белград и в покушението са замесени високопоставени чинове от сръбската тайна полиция. Е, това е малко вероятно. Сигурно е вестникарска партенка. Утре или вдругиден със сигурност ще има опровержение.

Онова, заради което Фандорин бе купил вестниците, беше в „Бакинский листок" - прясно напечатан, още миришеше на печатарско мастило.

Направо на първа страница:

Имаше и снимка: Скърбящата Клара кърши ръце. Зад гърба й стоят Симон, плачещ, и Леон Арт с изписано на лицето съчувствие.

В ранната си младост Ераст Петрович, както и мнозина, понякога си беше представял собственото си погребение: вълнуващи речи над ковчега, ридаеща тълпа и прочее. Най-горчиво в тези фантазии ридаеше някаква прекрасна дама - невеста или вдовица - и дори се опитваше да се заколи със стилет. Ето че тази отдавнашна фантазия се осъществи. Вдовицата ридаеше, при това доста изящно. Твърдеше, че е загубила смисъла на живота си. Вярно, че наблизо вече висеше бъдещият й утешител, но това всъщност е тъй естествено.

Е, добре, нелегалното положение е закрепено. Сега, щом врагът се е успокоил, може грижливо да се подготви достоен ответен удар.

Ераст Петрович взе лист хартия, подготви се да пише в „никки". За раздела „Острие" беше по-добре да изчака завръщането на Хасим. За сметка на това му хрумна идея за „Скреж".

Сладникавият дим гъделичкаше ноздрите на замислилия се Фандорин. Маса помръдна на ложето си. Нима идва на себе си?

Не, просто въздъхна, по устните му се появи подобие на усмивка. Колко ли ще продължи това безсъзнание? Поне не стене. Значи не го боли.

На двора закрещяха играещи хлапета. Ераст Петрович стана, за да притвори прозореца.

Така, сега „Дървото". Какво ли полезно има да се напише?

Ами поне тюркските думи, които беше чул днес навън и се постара да запомни. Все ще потрябват.

„Салам алейкум, мохтерем джанаб" - вежливо приветствие.

„Аллахрузиви версии!" - също нещо благопожелателно.

„Аллах сизденразъ олсун" - нещо като „безкрайно благодарен съм " или „да ви пази Бог".

„Сиктир" - съдейки по интонацията, „не съм съгласен с вас" или „благодаря, няма нужда"...

Сега, след тревожната минала нощ и в очакване на следващата, която също едва ли щеше да бъде спокойна, трябваше да се поспи. Фандорин още в най-ранна младост се беше научил на изкуството да се отпуска и да заспива на мига. Двадесет минути хармоничен сън освежават мозъка и тялото по-ефективно, от няколко часа неправилен сън - например такъв като вчерашния.

Ераст Петрович легна на килима край постелката, така че да не диша опиумния дим. Опъна се в поза „Убит самурай на полето при Секигахара[90]", въздъхна два пъти дълбоко и четири пъти много дълбоко. Заспа.

Хармоничният сън е без сънища. Той е дълбок, но прозрачен, като вир в планински ручей с идеално чиста вода. Съзнанието, подобно на сребриста рибка, едва помръдва плавници почти на дъното и веднага изплува на повърхността при най-малкия полъх.

Всеки път, когато раненият издаваше някакъв звук или просто се помръдваше, Фандорин се приповдигаше, проверяваше, дали всичко е наред - и отново се отпускаше на пода, заспиваше.

На три пъти в стаята надникваха някакви хора. Ераст Петрович сядаше още щом в коридора се чуваха стъпки.

Хората бяха непознати. Единият бе с опърпана доха[91] и плоска филцова шапчица.

Другият имаше вид на работник. Третият приличаше на заможен търговец. Всички те с поклон питаха нещо, като във въпроса задължително се чуваше „Кара Хасим ага". Ераст

Петрович мълчешком поклащаше глава и всеки път човекът с поклон си отиваше. При известния гочи идваха не по-малко посетители, отколкото при губернатора.

Когато в прозореца започнаха да светят косите лъчи на клонящото към залез слънце, Фандорин окончателно се събуди. Поупражнява се малко в безшумно ходене - успя да премине край поредния посетител в тъмния коридор, без той изобщо да го забележи. Все пак е странно как Хасим може да живее като в хан: мъкнат се какви ли не. На изток разбиранията за лично пространство са съвсем различни.

След това Ераст Петрович се подкрепи с остатъците от обилната трапеза. Седеше си с папахата, както му бе казано, макар че залязващото слънце доста напече стаята. Колкото и да е парадоксално, така голият му череп не завираше чак толкова. Явно шапката изолираше добре.

А когато Фандорин вече не знаеше с какво да се захване и взе да реди със зрънца ориз върху тавата йероглифа „Търпение", вратата силно изхлопа, дъските по пода застенаха под тежки стъпки и в столовата влезе Хасим.

- Уф - каза той, като забърса с ръкав потното си лице. - Жега. Хапваш, а? И аз искам.

Той се обърна и кресна нещо към отворения прозорец. Седна и взе да си маха с папахата.

- Разбра ли нещо? - нетърпеливо попита Ераст Петрович.

- Всичко разбрах.

- К-казвай бързо тогава! Не ме мъчи.

Разбойникът вдигна пръст и изрече:

- Бързо тича само шейтанът. Всички добър бавно ходи.

В стаята със ситни крачки влезе някаква старица, понесла тежък поднос, върху който имаше горещо месо и купчина чуреци. Сложи го на масата и веднага изчезна.

Хасим грабна с едната ръка парче хляб, с другата къс овнешко и едновременно ги натъпка в устата си.

- Знаеш къде е Едноръкия ли? Намерил си го? Хасим кимна, като съсредоточено работеше с челюсти.

- Къде е? Далече ли е?

- Не. В Шубани[92] . На бившата вила на Тер-Акопов, който две милион пуда. Тер-Акопов е подарил вила на Хачатур.

- Как така подарил? - учуди се Фандорин. - Вила - на анархиста? Как така?

Наложи се да изчака, докато гочито сдъвче поредната порция хляб и месо.

- Много просто. Казал е: живей, скъпи ми Хачатур. Мой вила - твой вила. Тер-Акопов в Мардакяни голям вила има, а този е малък. Тер-Акопов там след театър, след казино е ходила, возила... - Хасим отчетливо изрече грубата руска дума, с която наричат жените с нескромно поведение.

Ераст Петрович пак не можа да схване: - Те какво, да не са приятели с Едноръкия?

- Защо приятели? Хачатур на Тер-Акопов вземал сина. Казал: искаш си сина - даваш вила, че няма къде да живее. Тер-Акопов казал: „Голям вила не вземай - вземай малък". Хачатур го вземал. Шубани е близо до Баку, добре е.

- Чакай м-малко, нещо не разбирам. Щом се знае, че банда анархисти се е настанила във вилата на нефтен магнат, защо полицията не ги арестува?

Сега вече Хасим не разбра:

- Защо да арестува? Тер-Акопов не е молила полицията, пари не е давала. За да прибира банда на Хачатур, трябва полиция много пари дава. Полиция не е глупав да лови Хачатур безплатно. Хачатур и хората му маузери имат. А там освен това и лъв - Гочито се поправи. -Лъвове. Два. Ей такива зъби.

Той отвори уста и показа едрите си бели зъби.

Фандорин съвсем се обърка.

- Какви лъвове? За какво говориш?

- Лъвове, който „р-р-р-р-р" - Хасим убедително имитира лъвски рев. - Хачатур преди е работила в цирка. Как се казва, дресьор, нали? Анархист след това станала, защото анархист - по-весело живее и пари повече. На вилата в Шубани висок стена, в градината нощем лъвове се разхождат. Който иска влиза в градина, лъвове ядат. Защо полиция да ходи там? Полиция там няма да иде. А ние ще идем, на нас ни трябва. Аз ходих до Шубани. Стена катерих, хора питах. Минал нощ Хачатур не бил на вила. Върнал се когато съмнало. Сутрин три ковчег поръчала. Днес на вила седят, помен правят. Ако нощ остават там, ние ще идем, ще ги убиваме.

- Имаш п-план ли?

- Какво е това „план"?

- „План" - е когато човек предварително измисля как ще действа.

Хасим кимна:

- Има план. Добър план. Ако арменци в къщата нощуват, аз прескачам стена. Влиза в къща. Всички убивам. Такъв план.

- Ами лъвовете в градината?

- Мен лъвове няма да ядат. Мен зверове никога не пипат. Не знам защо. Миналата година бягал от затвора, в планината се крих, гладни вълци са идвали. Погледаха, погледаха -избягаха.

Фандорин не се учуди от този феномен – животните много добре чувстват силата и са много внимателни с едрите индивиди, а Хасим имаше габаритите на едър мечок.

- Ти седи на стена, чака. Чуваш в къщата стрелба - скачай, върви. Лъв като дойде - убивай го. Ей там пушка вземи - стопанинът посочи шестзарядната карабина, която висеше върху килима на стената. - С пистолет лъв трудно убива. Като убиваш лъвове, също идваш в къщата. Помагаш.

Ераст Петрович нищо не каза за този „план". Първо трябваше да разработи свой собствен.

- Не знаеш ли случайно как изглежда к-къщата отвътре?

- Защо не знам? Знам. Тер-Акопов на близък вила ходил за две неща: ядене-пиене и... -Грубата дума отново бе произнесена идеално. - Затова на вилата само две стая: един за ядене-пиене, другият...

- Ясно - прекъсна го Фандорин, който не обичаше нецензурните изрази. - А по-подробно? Можеш ли да нарисуваш или да обясниш как са разположени стаите?

Гочито изсипа малко плодове и ядки от правоъгълния бакърен поднос.

- Тука гледай. Ето това е къщата, нали? - Почука с пръст по тавата.

В този момент на прага се появи поредният молител - дрипльо с космата, нахлупена над очите шапка. Застина в почтителна поза в очакване да му обърнат внимание.

- Слушай - не издържа Ераст Петрович. - К-как можеш да живееш в такава обстановка? През цялото време някой влиза, без да пита, разхожда се из къщата. Познаваш ли всичките тези хора?

- Те ме познават - важно отвърна Хасим. - Колкото повече уважение има човек, толкова повече хора около него. Марш оттук, ей! - махна той на дрипавия. - Не пречи. План правим -арменци ще убиваме.

Онзи благоговейно се поклони, отстъпи назад, изчезна.

- Това е къщата, нали? Това е стена, нали? - Хасим сложи през средата на тавата дълга грузинска чурчхела[93].

- Там още, такова, как се казва, коридор има. Такъв малък. Тук в спалня Хачатур спи. - Върху лявата половина на подноса се озова голямо парче сушена кайсия. - Тук останалите спят. - Четири стафиди се озоваха в дясната половина. - Защо бръчка на челото? Какво мълчиш?

- М-мисля. Планът ти е лош. Трябва друг.

Ераст Петрович извади лист хартия и молив. Написа йероглифа „Острие". Отдолу ситно: „Лъвове - това е добре. Чувстват се в безопасност. Хачатур е сам отляво. Едновременно. Две минути. Да се брои."

- Какво пишеш? Защо пишеш?

- Записвам плана.

- От това твоят план по-добър ли ще става? - Хасим изсумтя. - Аз буква не знам, да пиша и чета не умея. Цялото зло от грамотност. Чиновник пише, полиция пише, богаташ пише -всички лоши хора пишат. Чети, какво си написал.

Фандорин прочете написаното.

- Нищо не разбрах! Моят план го руга, а това какво е?

- Планът ти не е добър, защото Хачатур ми трябва жив - взе да обяснява Ераст Петрович. -Това, че в градината скитат лъвове - това е чудесно. Значи бандитите се чувстват в пълна безопасност и никой не стои на пост. Ще тръгнем към къщата от двете страни едновременно. Аз - отляво, ето оттук. Ти отдясно. Първо трябва да хвана Хачатур. След това ще мина по коридора и едновременно ще нападнем останалите: аз отляво, ти отдясно - през прозореца. Просто ми дай две минути. До сто и двадесет можеш ли да броиш?

- Защо да броя? Часовник имам - Хасим извади от джоба превъзходен часовник. - Две минути няма да броя - ще гледам. А твоят план е лоша. Как ще минаваш през градина? Лъвовете ще те изяждат.

- Няма. Мен зверовете също не ме пипат. Проверено е нееднократно.

Хасим взе да сумти. Беше недоволен от нещо.

- На теб Хачатур жив ти трябва, а на мен мъртъв - рече той накрая. - Ще спорим.

Като се сети за нефтения кладенец, Фандорин каза тихо:

- Той за малко ми трябва жив. Само да му задам няколко въпроса.

И Хасим се успокои.

- Ако не иска да отговаря, кажи на мен. Аз малко ще го бия. А като каже - ще даваш Хачатур на мен.

Ераст Петрович се вслуша в das moralische Gesetz да не би да се възмути.

Нравственият закон мълчеше.

- С г-голямо удоволствие.