Черният град

Дърво, острие, скреж

Влакът пътуваше от Тифлис до Баку единадесет часа - тръгваше след полунощ и пристигаше в петнадесет нула нула. Именно по този маршрут - без никакви съмнения - бе минал преди няколко дни хитроумният Одисей, доволен, че е метнал толкова ловко градоначалника-идиот, тъпата дворцова полиция и някакъв джентълмен-детектив, също пълен балама. Терористът е отивал на някаква важна среща, която е трябвало да се осъществи при някакъв човек, наричан „Куция" в Черния град - така се наричаше районът с много богати нефтени находища край Баку.

До пристигането оставаше малко повече от половин час. На прозореца трептяха леките бели перденца. Денят бе зноен и макар че в купето ставаше течение, то не носеше никакво облекчение - сякаш някой през цялото време те търка по лицето с гореща кърпа.

Пейзажът потискаше със своята монотонност. Нито тревичка, нито дръвце, нито дори петно зеленина. Жълто-кафява, напълно гола местност, върху която тук-там се издигаха плешиви хълмове и се белееха солници. Да се живее в тази пустиня бе невъзможно, да я гледаш - скучно. Фандорин вече понечи да се обърне на друга страна, но в този момент на хоризонта се появи гора. Тя не беше много гъста, но дърветата бяха високи - ако се съдеше по пирамидалната форма, бяха хвойни, а над върховете им висеше огромен облак, нисък и черен. Появи се надежда, че скоро ще има буря и лепкавият от жегата въздух ще се освежи.

- Ето го Черния град, старче - чу се през отворената врата. В коридора стояха и пушеха двама минни инженери от съседното купе. - Трябва да затворим прозореца, че ще влязат сажди.

Ераст Петрович се вгледа по-внимателно: не бяха дървета, а кули. Дървени и метални, високи и по-ниски, цялата равнина бе пълна с тях. Гледката напомняше по-скоро не на гора, а на гробище, претъпкано с черни надгробия. Също толкова плътно стърчаха и комините на фабриките. Всичко това димеше, кадеше, изхвърляше нагоре кълба пушек. Онова, което пътешественикът бе взел за буреносен облак, всъщност бе много плътен смог.

Спирачките изскърцаха, влакът забави ход. Отклони се в страничен коловоз.

- Изчакваме насрещните - каза същият глас. Очевидно един от инженерите беше от Баку, във всеки случай познаваше добре местните нрави. - Точно по това време минават ротшилдовите, нобеловите и манташевските[14] композиции. Май ще се позабавим около половин час.

И наистина, след минута по основния път загърмя въздълъг влак от черни цистерни.

- Нима товарният е по-важен от пътническия? - учуди се събеседникът. - Никога не съм виждал подобно нещо.

- Тук, старче, всичко е подчинено на интересите на нефта. Особено сега. Започва стачка.

Преди да са спрели железниците, от Баку към Батуми[15] бързат да прехвърлят колкото може повече нефт, мазут и бензин. Нали четохте по вестниците - износът на нефтени продукти е временно забранен. Въпрос на оцеляване. Цялото течно гориво трябва да отива за вътрешно потребление. Нефтът поскъпва всеки ден.

- Ако военният флот, по примера на английския, премине от въглища на нефтено гориво, цените ще скочат още повече. Това ви го казвам като специалист по дизелови двигатели...

На това място на разговора Фандорин затвори вратата, защото цените на нефта, както и дизеловите двигатели изобщо не го интересуваха.

- Ще пристигнем с половин час закъснение - съобщи той недоволно на Маса.

Японецът седеше и си махаше блажено с хартиено ветрило. Задухата не го уморяваше. Изобщо всичко му харесваше: и пътят, и това, че е заедно с господаря си, а още повече - целта на пътешествието.

По времето, когато Ераст Петрович беше принуден да си изкарва хляба с платени разследвания, Маса тежко страдаше. Казваше, че господарят си уронва достойнството, като останал без служба самурай, който е принуден да продава меча си за пари. Но сега според японеца Фандорин отиваше в Баку заради почтено и благородно дело - да отмъсти на врага за нанесеното оскърбление.

- Поровин час, това не е нисто - каза безметежно слугата. - Скоро господзинът ще се успокои, заетото ние сте намерим Одисей-сан.

Японецът се отнасяше с уважение към враговете на господаря - затова революционерът бе удостоен с почтителното „сан".

Ераст Петрович седна, понечи да запали пура, но Маса вдигна пръст и строго каза на японски:

- „Никки-до"! Не се знае, дали днес ще има време.

Той бе прав. Трябваше да се възползва от престоя, за да се отърве от „никки".

Ераст Петрович се хвана, че мисли така и се засрами. Какво значи да се „отърве"? Не хубаво така да се отнасяш към „никки-до". Но мина вече половин година, а той все не можеше да свикне с това уморително задължение.

Ако в програмата за физическо самоусъвършенстване за 1914 година фигурираше „нимподзуцу", то в качеството на духовна практика Фандорин бе решил да усвои „никки-до", „Пътят на дневника".

Мнозина могат да си водят дневник, както на Запад, така и на Изток. Младите гимназистки записват в заветната тетрадка сърдечните си трепети, пъпчивите студенти се отдават на ницшеански мечтания, омъжените матрони си водят хроника на детските болести и салонните клюки, писателите вчесват мислите си заради посмъртната публикация в предпоследния том на събраните им съчинения (в последния, както е известно, са „Писмата"). Но човек, който във всяко занятие се стреми да открие начин да се покачи на по-високо стъпало на битието, добре разбира: истинският смисъл на ежедневните писмени излияния е в развиването на яснотата на ума и духа. Щом човек се отнася към дневника (на японски „никки") по подобен начин, това не е просто хабене на хартия и мастило, а Път, който при това съвсем не е лесен. По-труден от квантовата теория, на която Фандорин бе посветил цялата 1913 година.

В „никки" трябва да се пише всеки ден. Уважителни причини, поради които се разрешава да се направи прекъсване, няма. Нито болест, нито мъка, нито опасност могат да бъдат оправдание. Ако си се озовал в пустинята, без четка и хартия - драскай с пръчица по пясъка. Ако си претърпял корабокрушение и плуваш в морето, хванат за дъска, пиши по водата с пръст.

Необичайно важен е стилът, който не бива да се променя в никакъв случай.

В „никки-до" съществуват различни стилове. Можеш да се съсредоточиш върху описания на природата и времето, за да съотнасяш постоянно вътрешното състояние на душата с диханието на Вселената. Друг метод препоръчва, обратно, отстраняване от външния и концентриране върху най-тънките нюанси на собствения ти вътрешен свят, като при това всеки ден, в часа на залеза, каквото и да става, трябва да се намира актуален повод за възвишени сълзи.

Съществуват общо около четиридесет стила. Фандорин бе избрал онзи, който се нарича „Три хармонии". Именно такъв най-добре подхожда на човек с карма от типа „Февруарска нощ сред морския простор" - тоест редуване на тъмнина и лунни проблясъци при силни пориви на вятъра. За да не стане играчка на вълните, човек с такава нелека съдба ще придобие много, ако използва формулата „Дърво-острие-скреж".

Първият елемент на тази красива тирада отговаря за усилията на ума и помага на интелектуалната сфера да укрепва равномерно и да се издига - както растящо дърво се протяга към небето. Тъй като умът се укрепва посредством нови знания, препоръчва се ежедневните записки да се започват с някакво полезно сведение, научено през изминалия ден. Понякога Ераст Петрович просто вземаше енциклопедията или някое научно списание и преписваше от там факти, които събуждаха интереса му. (Полезен навик, между другото.)

„Острието" - това е символичното обозначаване на яснотата и ефективността на всяко планирано действие. „Остротата" на постъпката печели много, ако първо изложиш съображенията и изводите си на хартия. Много мъдра практика - особено по време на трудно разследване, а пък и изобщо, ако човек трябва да се справи с някакъв сложен проблем или душевен смут. Ераст Петрович ценеше най-много тази страна на воденето на дневника.

С последния елемент нещата стояха по-зле - със „Скрежта" с която трябваше да се завършва упражнението. „Скреж" - това е състоянието на душевен покой, просветление и освобождаване от суетните тревоги. Вътрешната бъркотия най-добре се преодолява с помощта на съчиняване на някое мъдро изречение. Дяволски трудно е да изтръгнеш от себе си нещо умно след уморителния ден, че и да го правиш 365 дни в годината отгоре на всичкото! Но критерият е строг. Мисълта трябва да е достатъчно дълбока, оригинална и изящно изложена, за да не те е срам да я напишеш върху свитък и да го закачиш в своята токонома[16] .

Точно с тази тегоба му се налагаше да се мъчи най-много. Например, вечер напишеш нещо дълбокомислено:

Легнеш си да спиш горд от себе си. А на сутринта, вече със свежа глава, прочетеш го и се изплюеш. Ама че мъдрец! Същото може да се каже и по-кратко: „Щом си се хванал на хорото, ще го играеш." Халтурка сте спретнали, Ераст Петрович.

Беше доста позабравил японския, затова трябваше да пише на руски и не с четка - с американска писалка, но все пак това си беше истински „никки", а не тривиален европейски дневник. В първия ден на 1914 година Фандорин тържествено изографиса на обратната страна на корицата епиграф - началото на „Записки от килията" на средновековния монах Чомей[17]

В чудесната английска тетрадка с метални щипки вече се смениха две топчета от по сто листа перфорирана хартия. Ераст Петрович не пазеше старите записки, а просто ги изхвърляше - „никки" се водеше, не за да се препрочита или, пази боже, заради потомството, а изключително в името на самия процес. Онова, което е необходимо на ума и сърцето, и така ще остане. Всичко, що е излишно - нека отлита, както сухите листа по вятъра.

И така, Фандорин седна на масичката, принуди се да забрави за задухата, която заради спирането на влака стана непоносима, и внимателно изписа под днешната дата (16 юни) йероглифа „дърво".

С „Дърво"-то работата беше лесна. За из път Ераст Петрович се бе запасил с пътеводители и справочници, за да получи представа за местността, в която предстоеше да работи. По време на пътя полезната литература бе изучена, необходимите страници отбелязани, редовете - подчертани. Без да подбира какво може да потрябва и какво не, Фандорин преписваше подред всичко, което му правеше някакво впечатление.

Златното перо се заплъзга по хартията.

След като се поколеба (за „Дърво" този абзац бе възкъсичък), Фандорин реши да препише от книгата поучителната история за човека, комуто градът дължеше главозамайващия си възход.

Преди четиридесет години младият швед Роберт Нобел, брат на собственика на петербургския оръжеен завод, заминал за Ленкоран[18] в търсене на орехово дърво, необходимо за производството на приклади за пушки. Нобел не намерил необходимата дървесина, но като преминавал през Баку, се заинтересувал от нефта, който в тези не чак толкова далечни времена се добивал примитивно, от кладенци, и се използвал само като евтино масло за осветление. Роберт Нобел купил първото находище за пет хиляди рубли и наел само тридесет работници. А през 1913 година в предприятията на концерна „Бранобел" в Баку се трудеха 30 хиляди души, а печалбата е била 18 милиона.

Освен този впечатляващ епизод, който убедително потвърждаваше древната истина, че историята и прогресът се движат от хора, които умеят да надничат в бъдещето, Фандорин преписа в дневника някои сведения за населението на града.

Е, това ще да е достатъчно за „Дървото", реши Ераст Петрович, след като прочете написаното. Време е да се премине към „Острието".

Направи пауза, като мислено се пренастройваше. Маса грижливо помаха с ветрилото пред носа на господаря си, за да му освежи главата.

„Защо всъщност хукна към Баку? - запита се Фандорин. - Е, ясно е за какво: за да открия Одисей, който по всяка вероятност е някъде тук. Но защо ти е Одисей? Какво те засяга полковник Спиридонов, който беше изряден негодяй и в общи линии си получи заслуженото?"

Ами защото не бива оскърбленията да се оставят просто така. Това важи за всички. Всяко оскърбление, останало без отговор, нарушава баланса на справедливостта и опетнява кармата на благородния човек, каза си Ераст Петрович, като безпардонно забърка в една каша будизма и конфуцианството.

Фандорин по никакъв начин не можеше да смята себе си за християнин - не бе съгласен с това милосърдно учение в редица точки. Например що се отнася до всеопрощението и заповедта „не убивай". През пълния с приключения живот му се бе налагало много да убива -при това често без каквито и да било угризения, а понякога дори с радост. Ераст Петрович беше убеден, че при определени обстоятелства може и дори трябва да се убива. Как да не унищожиш врага, който желае гибел за теб или на онези, които са ти скъпи? Или иска да погуби страната ти? Заповедта „не убивай" е лицемерна, дори църквата не се отнася към нея сериозно, иначе поповете нямаше да освещават бойни кораби и бронирани автомобили.

И в отмъщението няма нищо лошо, ако не е мания и не е патология, а справедливо възмездие. Нека вярващите се уповават на „Аз ще въздам", Фандорин не бе от тях. „А освен това, кой знае: може и аз да съм оръдието на въздаянието Божие, щом нищо не се случва без волята Му?" - хрумна изведнъж на Ераст Петрович. Мисълта не бе кой знае колко дълбока, но съвсем си ставаше за раздела „Скреж", затова Ераст Петрович остави две празни странички за „Острието" и изписа красивия йероглиф:

Маса хвърли за миг поглед в тетрадката. Той знаеше, че господарят не може да понася да му гледат в дневника, но все пак не можа да се сдържи. Японецът се отнасяше към философията с особено уважение. А когато успяваше да подскаже на Фандорин идея за „Скреж", бе много горд.

- Имам превъзходно предложение за днешния „Скреж". Едно и също явление може да променя същността си в зависимост от това как ще го назовете. Не става ли ясно? - Маса снизходително се усмихна. - Сега ще обясня. Самата карма ви доведе в този град, наречен БА-КУ, което толкова лесно може да се означи с йероглифи. Проблемът е там, че подходящите йероглифи са прекалено много. Веднага ми идват на ум четири различни „ба" и поне двадесет „ку". В зависимост от подбора на компонентите името на града може да бъде неутрално или безобразно, или съдбоносно. Написано по определен начин, то може да означава „Промишлено място" - сухо и точно. По друг става „Отвратителна кал"; а по трети направо си значи „Конска повръщня". Но аз предлагам да изберете името „Бягство от вещицата", защото имам предчувствието, че това пътуване не само ще ви позволи да си уредите сметките с онзи, който ви е обидил, но и ще ви донесе дългоочакваното освобождение от жената, която...

Ераст Петрович хвърли писалката и изрева:

- Маса!

Японецът виновно сведе глава, сякаш признаваше, че е нарушил негласното споразумение - никога да не говори с господаря за семейните му неуредици, но ако се съдеше по блясъка в очите му, разкаянието бе фалшиво.

След като разбра, че Одисей трябва да се търси в Баку, Фандорин първо изпита пристъп на еуфория, но после лицето му се изкриви като от зъбобол. От всички места на планетата в момента той с най-малко желание би отишъл в този задкавказки град.

Ераст Петрович се стараеше по възможност да не се намира на едно място с жена си. Понякога дори нарочно си измисляше пътувания, които не бяха задължителни - както се бе случило например с пътешествието до Ялта.

В последния ден на май Клара бе поканила гости за „сбогуване с пролетта" - тя имаше традиция тържествено да изпраща всички годишни времена. Едновременно с това се предвиждаше да се отпразнува заминаването на снимки за новия филм в град Баку. Фандорин нямаше желание да присъства на уморителното мероприятие и затова си измисли предлог да замине за Крим. Ераст Петрович планираше да се върне на другия ден след заминаването на съпругата му. Но съдбата се разпореди иначе. Наложи се дълго да остане в Ялта, снимките също се протакаха. Сега се наложи да иде в Баку и срещата с Клара бе неизбежна.

Е, какво, още една причина бързо да намери другаря Одисей - и да офейка обратно в Москва, докато дясната половина на къщата на Сверчковский переулок е благословено тиха.

За това, че един брак е неуспешен, обикновено са отговорни двете страни, но Ераст Петрович смяташе само себе си за виновен. Нали не беше момче и бе наясно с кого смята да свърже съдбата си. Клара е актриса и с това всичко е казано. Може ли да искаш от пеперудката през цялото време да седи на едно цвете? Можеш ли да очакваш от водното конче да живее като мравка? Можеш ли да упрекваш русалката, че не може без морето? Ето в какво се заключаваше първата грешка. Втората също тежеше изцяло на съвестта на Фандорин. На този свят има мъже, на които е органично противопоказно да сс женят. Как бе възможно той да прекрачи петдесетте и да не проумее толкова очевидно нещо за себе си?

Основният проблем на едно несполучило семейство е в това, че е много трудно да се раздели, дори ако съюзът не е осветен от църквата (предишният съпруг на Клара така и не й даде официален развод, затова бракът бе граждански). Но нима всичко зависи от парче хартия! Думата на един благороден мъж е като хвърлен камък. След като веднъж е предложил ръката и сърцето си - връщане назад няма. Да кажем, че човек не е властен над сърцето си, но ръката със сигурност може да управлява.

Когато отмина първото заслепление, се оказа, че между Ераст Петрович и избраницата му няма нищо - ама съвсем нищо общо. Сега на Фандорин му се струваше, че преди три години той до безумие се е влюбил в някакъв друг човек, който вече не съществува, а може би и никога не го е имало. Усещането за подмяна се засилваше още повече от това, че жената, която Ераст Петрович обикна някога, си смени името. Изискваше го кинематографичната й кариера. Клара Лунная - така се казваше сега. На Фандорин му се повдигаше от маниерния и дори пошлия псевдоним, който гърмеше по цяла Русия. Най-лошото беше в това, че жена му и в обикновения живот искаше да я нарича „Клара", а на предишното си име не реагираше. Мисълта, че с тази своя ирационална любов сякаш е заличил в паметта си спомена за малкото жени, които бе обичал преди, терзаеше Ераст Петрович като незарастваща рана. Той се оказа недостоен за тях. Беше ги унизил, предал.

Как?! Как бе възможно да ослепее до такава степен, че да си загуби главата заради една не особено умна, шантава, вятърничава позьорка! Вятърничавостта, за съжаление, не се изразяваше в съпружески изневери. Клара не се интересуваше от интрижки. Главната наслада и смисъл на съществуването й бе не да се отдава на любов, а да кара мъжете да се влюбват в нея. И киното идеално подхождаше за тази мания. Прекрасното лице на екрана побъркваше мъжете, като създаваше илюзия за близост, а при това връзката оставаше безтелесна. Нима сцената би могла да даде на една актриса толкова много поклонници?

Решението да напусне театъра и да се отдаде на киното узря у жената на Фандорин в онзи момент, когато видя американския филм „Приятели"[19] , където за първи път в историята беше използван едър план. Мери Пикфорд[20] гледаше зрителите в упор с хипнотизиращите си очи и залата се вцепеняваше от този очароващ поглед.

Мосю Симон, флибустиерът на руската кинопромишленост и природен психолог, нарочно бе поканил театралната актриса да гледа новаторския филм, тайно следеше реакцията й и прошепна: „Имажине една зала, в която има не хиляда плас[21], а милион, десет милиона" и обратът в кариерата бе извършен.

„Ах, ако Клара ми изневеряваше!", мечтаеше от време на време малодушно Ераст Петрович. Тогава можеше с чиста съвест да я напусне, като й пожелае щастие с цялата си душа. Но семейното й положение бе извънредно удобно за Клара: необременяващ, вечно отсъстващ съпруг, който не досажда, не пречи на артистичния живот, не ревнува. А такъв и на публиката не те е срам да го покажеш - респектиращ, елегантно облечен, с импозантно побелели коси. Няколко пъти годишно Фандорин отбиваше тежката повинност - явяваше се със съпругата си в обществото. Всъщност с това съпружеските му задължения се изчерпваха.

Маса, който в началото искрено симпатизираше на избраницата на господаря, щом видя, че бракът е неуспешен, направи избора си без колебания.

- Все пак ще довърша - Маса погледна събраните вежди на Фандорин и безстрашно продължи: - Сигурен съм, че кармата неслучайно ви е пратила в „Града на бягството от вещицата". Ще се освободите от неволята. Ще заживеем весело и свободно, като едно време. Това е всичко, което исках да кажа. За такава нетактичност няма прошка.

И той отново ниско се поклони, много доволен от себе си.

Не би било зле, помисли си Ераст Петрович. Той престана да се сърди. Но „скрежното" настроение изчезна.

Наложи се да се върне към „Острието". Май имаше смисъл да сумира сведенията, получени в Тифлиското управление на жандармерията, като отдели полезното и отсее ненужното.

- бързо написа Ераст Петрович, мързеше го да пише по-подробно. Защо ли? „Никки" се води не за чуждите очи, а пък и на него самия и така му е ясно.

Тази кратка бележка означаваше следното.

Оказа се, че кавказкият наместник Воронцов-Дашков, към когото Фандорин имаше препоръчително писмо, отсъства. Московският гостенин бе приет от временно изпълняващия длъжността генерал Турбин. След петминутен разговор, като разбра, че става дума за издирването на терорист, негово превъзходителство се намръщи и препрати Ераст Петрович при началника на управлението на жандармерията полковник Пеструхин. Предубеждението на кадровия военен срещу политическото издирване бе разбираемо, за сметка на това жандармът се отнесе с пълно одобрение към пътуването на Фандорин.

Проблемът с Одисей необичайно заинтересува полковника. Той отдавна подозирал, че всички действия на нелегалните революционери в Задкавказието се ръководят от някой ловък конспиратор, но не успявали да хванат следите на престъпника и дори личността му се смяташе за неустановена.

Фандорин се отказа от предложението да вземе със себе си в Баку отряд от опитни агенти, но помоли да му бъде описана обстановката в града и да му препоръчат някое длъжностно лице, към което да се обърне с молба за помощ, ако се наложи.

По повод обстановката полковникът бе кратък: „Това е най-опасното място в Руската империя". В Баку се въртят много големи, направо луди пари. И както винаги се случва в подобни случаи, особено далеч от централната власт, в тази изобилна и тъмна джунгла обитават много зъбати хищници и едните само гледат как да измъкнат плячката на другите. Нефтените барони са готови да си прегризат гърлата заради печалбите; тюрките и арменците са във вражда; много е развит обичаят на кръвното отмъщение; навсякъде се мотаят чуждестранни агенти; революционери от всякакви породи се занимават с експроприации и изнудване, а освен това градът гъмжи от обикновени престъпници. Всеки ден има нападения срещу добре облечени хора - в този тлъст град почти всеки приличен господин има в портфейла си солидна сума пари, а в джоба - златен часовник. Затова всеки поне малко предвидлив човек носи оръжие за самоотбрана - ако не може да си позволи лична охрана.

- Законността, откровено казано, която у нас, в Русия, и така не се спазва много-много, в Баку изобщо отсъства - каза Пеструхин, като парадираше с либерализъм, което сред офицерите от жандармерията се смяташе за особено шик. - Предполагам, че такива градове не сте виждали досега.

- Защо да не съм - отвърна Ераст Петрович. - В американския Див Запад.

Оттук се появи и бележката в дневника: „Wild East"[22].

С длъжностното лице работата също се оказа тегава. Формално ръководител на цялата правоохранителна машина е градоначалникът, той отговаря за реда в града и на територията на находищата.

- Само че полковник Алтинов - макар и много храбър човек, но, entre nous soit dit[23] , доста празноглав. Глупав, суетлив. Много шум вдига, а работа не върши - каза Пеструхин с въздишка. - Нали знаете какво е при нас с кадрите. Трагедия! Алтинов не може да бъде сменен, защото е лично известен на Негово величество като герой и най-верен сред верните: оцелял при три покушения, осакатен с осколки от бомба. С една дума не бих ви посъветвал да се обръщате към градоначалника... Моят колега, началникът на Губернското управление иа жандармерията Клеонтиев, е назначен в Баку съвсем скоро, объркал се е от мащаба на проблемите и обстрелва наместничеството с истерични рапорти. Страхувам се, че и той няма да може да ви бъде опора. Най-читавият човек, както у нас, където и да погледнеш, често се случва, не е на върха на йерархията - полковникът тънко се усмихна, давайки да се разбере, че това правило засяга и собственото му положение в Тифлис. - Препоръчвам ви да идете при помощник-градоначалника подполковник Шубин. Всички сложни и деликатни дела, особено от политическо естество, възлагаме на него, като прескачаме непосредствения му началник. Шубин е човекът, който ви трябва. Ще му изпратя шифрограма относно вашето пристигане.

- Ще ви помоля настоятелно да не правите това - твърдо каза Фандорин, като не забравяше това, че Одисей имаше свой осведомител в системата на службите, който - знае ли човек -може да има достъп до секретната кореспонденция. - Достатъчно е препоръчително писмо.

С това се разделиха.

Въпросът, поставен след името „Шубин" значеше, че Ераст Петрович смята като за начало да види какво представлява този „читав подполковник". Ако наистина се окаже, че върши работа, това щеше доста да опрости задачата.

Влакът най-после потегли, перденцата отново се заклатиха от ветреца, но Фандорин вече не гледаше през прозореца - той пишеше в дневника, за да се отърве от това тягостно задължение. В крайна сметка разделът „Скреж" се размина без философски сентенции. Човек сам избира какъв смисъл да придаде на едно или друго явление. Този град ще стане за мен не „Конска повръщня" и не „Бягство от вещицата"; вместо това ще приема йероглифа,, който значи „завеса" - пишеше Ераст Петрович, горд, че се беше сетил за подходящ омоним без помощта на Маса. - Ще пусна завесата над прекалено продължителната кариера на господин Одисей. И така, решено - Баку е „Град-Завеса".

- Пристигаме, пристигаме - по коридора бързо вървеше кондукторът. - Пристигаме в Баку.

Влакът започна да намалява скорост, заскърца и спря. Вратите на купетата хлопаха, нетърпеливите пътници бързаха да напуснат вагона, но Ераст Петрович не бързаше.

Той имаше стар (да си го кажем направо, не особено мъжки) навик: да не излиза навън, без преди това внимателно да е проверил дали с външния му вид и с облеклото му всичко е наред.

Погледът в огледалото установи непълна симетричност на якичките и лека небрежност в прическата. Отстраняването на нередностите отне известно време. В крайна сметка Фандорин слезе от влака най-последен, когато на перона вече утихваха радостните викове на посрещачите, а част от публиката се беше насочила към изхода на гарата.

Сградата се отличаваше с невиждано за глухата провинция великолепие - сякаш приказен дворец от арабска приказка. „Град-новобогаташ - помисли Ераст Петрович, докато разглеждаше украсата на стените, зъбците на покрива, ажурните върхове на колоните. -Веднага ти хвърля прах в очите".

Костюмът на Фандорин бе летен, възможно най-лек, от чудесна кремава коприна, но дори на сянка жегата се оказа нетърпима. Какво ли ще е на припек?

Трябваше да изчакат да стоварят багажа.

Цивилизованият човек трябва да се облича хубаво, удобно и разнообразно, но този път се стегнаха за пътя набързо. Всичко необходимо се помести в четири куфара и две пътни чанти, които Маса вече беше измъкнал на платформата. А грамадният сандък с роклите и шапчиците на Клара пътуваше отделно, в багажното отделение.

- Маса, погрижи се да го стоварят по-скоро - раздразнено нареди Ераст Петрович.

Японецът се поклони и изчезна, а Ераст Петрович остана край вагона и взе да разпалва пурата си.

Блъсканицата по перона още не бе отминала. Суетяха се носачите, някои се прегръщаха и целуваха, други разливаха шампанско по чашите, крещяха викачите на градските хотели.

- Дръжте го! Дръжте крадеца! - врещяха някъде наблизо. Фандорин потисна прозявката си, като мислеше: гарите навсякъде са еднакви - най-космополитното място насвета. Вероятно след стотина години целият свят ще се превърне в една гигантска гара и ще бъде невъзможно да разбереш в коя част на света се намираш.

Някой препускаше по края на перона - хората се отдръпваха. Виковете „дръжте крадеца!" следваха беглеца по петите. Със звънки, преливащи се трели засвири полицейската свирка. Някакъв жилав, подвижен човек със скокове и зигзагообразни криволичения се приближаваше към Фандорин. За да хване крадльото, бе достатъчно да протегне ръка. Но по врабци не се стреля с топове. Ераст Петрович равнодушно обърна гръб на случващото се.

Ах, каква грешка беше това!

Като се изравни с безгрижно пушещия пътник, крадецът изведнъж с всичка сила го бутна в гърба.

Капелата от италианска слама литна на една страна, пурата - на друга, а самият Фандорин се удари с лицето и гърдите в желязната стена на вагона и рухна в пролуката между влака и перона.

И ако успя да не се пребие, то бе само защото от много време владееше изкуството на правилното падане, което неведнъж бе опазвало Ераст Петрович от сериозни наранявания и дори беше спасявало живота му.

Когато падаш, трябва да се превърнеш в котка: едни мускули се отпускат, други се напрягат, преразпределя се центърът на тежестта, а най-главното е да се преобразува вертикалното движение в хоризонтално.

Фандорин се удари в горещата стена на вагона все още в качеството си на солиден господин с превъзходен костюм, а върху релсите се приземи като звяр от семейство котки -меко и безшумно, на четири лапи.

Че не се удари, не се удари, но сякаш наполовина ослепя - заради контраста между сиянието на деня и гъстата сянка долу.

Разтърка очи. Тръсна глава.

И не толкова видя, колкото усети отдясно, в мрака под вагона, съвсем близо, някакво движение. Нещо блесна там - тясно, дълго. Острието на кинжал, насочен точно към гърлото му.