Черният град

Силни усещания

Беше десет и двадесет, когато с кихане и сред облаци пушек, от града излезе триколесен мотор и тръгна по Биби-Ейбатския път. Върху крехкото превозно средство се возеше компания, която навсякъде би изглеждала екзотично. Повратливата машина се управляваше от пъстро облечен господин (късо, тясно карирано сако, искряща жилетка, сламена шапка с червена лента), към него отзад се притискаше мадама, издокарана с нещо розово-алено с пайети, а в коша се подрусваше огромен, приличащ на животно тип с папаха и черкезка, не беше ясно как изобщо се бе побрал в него. Но всеки бакинец без усилия щеше да разгадае тази загадка. Заможен човек отива да се разходи в компанията на гризетка - искат да си направят пикник на лунна светлина или просто да се повозят, а тъй като става дума за Баку, си водят телохранител.

Дрехите на бонвиван и професионална кокотка бяха закупени на Олгинска, в магазина „О-бон марше", който работеше до късно. Пазаруването стана така: отпред вървеше Фандорин, след него със ситни крачки пъплеше забрадена мюсюлманска жена, която от време на време шепнешком му казваше: „Ей онази рокля... Ей онази ужасна шапчица... Сега отиваме при чорапите..." По този начин Ераст Петрович първо екипира спътницата си, а след това накупи също толкова вулгарни парцали (след операцията - директно на боклука!) и за собствената си роля.

- Сто шестдесет и пет - каза Валидбекова, когато обикалянето на магазина завърши.

- В к-какъв смисъл?

- Похарчихте сто шестдесет и пет рубли. Ще ви ги върна до копейка. - Гласът й трепна. -Ако се върнем живи. ..

Този фраза, изречена съвсем тихо - не към събеседника, а към нея самата - не даваше на Фандорин покой.

- Чуйте ме - каза той, като намали на излизане от града. - Ние чудесно ще се справим и без вас. Ще оставим „индиан”-а на верста от к-клуба и ще отидем до него пеша, тихо. Ще бъде по-добре вместо вас да се качи вашият ножохвъргач, а вие просто да ни изчакате.

Евнухът тичаше след мотоциклета още от къщата с широк равномерен алюр - сякаш измерваше пътя с пергел. Не изоставаше, не губеше ритъм.

Без да спре, той все така равномерно профуча по шосето край тях. Зафар бе облечен с нещо сиво и безформено - почти не се виждаше в бледия сумрак на лятната вечер.

- Не - кратко отвърна Валидбекова. - Става дума за моя син.

- Но Зафар ще ни трябва повече от вас. Като излезем на-пътя, ще дам газ и той ще изостане. Трябва да бързаме, преди да се е стъмнило.

- Няма да изостане. А ако изостане, ще ни настигне.

Фандорин вдигна рамене, даде газ и след минута евнухът остана някъде отзад. Мощната машина с лекота вдигна четиридесет и пет. Можеше и повече, но по разбития път, а пък и при лошата видимост, по-бързо не биваше.

- Въх, въх! - подвикваше Хасим - возенето му харесваше.

Саадат само по-здраво прегърна водача през кръста. От нея се носеше сладък аромат на парфюм. Ръцете й бяха малки, но силни, тялото стегнато, гърдите твърди. Ераст Петрович си наложи да не мисли за нищо друго освен за пътя. Освен това – срамно е да обръщаш внимание на подобни неща. Сега нещастната майка не мисли за такива неща и затова се притиска толкова плътно. Наистина, срамно е!

Пътят взе да се катери по баира, наложи се да намали скоростта. Невероятният персиец отново догони мотора. Не се беше изпотил, дишаше равномерно. Ераст Петрович помисли, че от него има какво да научат дори японските „промъкващи се", тези прочути майстори на бягането на дълги разстояния. Нинджите поддържат постоянна скорост от около десет-дванадесет километра в час. Зафар обаче се движеше поне два пъти по-бързо.

- Поразително, как успява? Маратонското бягане с такава с-скорост надвишава човешките възможности! - викна Ераст Петрович, като се обърна към Валидбекова.

- На персийските бързоходци още като деца им махат далака - отвърна тя и удари Фандорин с юмручето си. - По-бързо, моля! Още двадесет минути и ще стане съвсем тъмно!

- Ами много д-добре. Само да мога да огледам местността, а след това да се стъмва.

Евнухът се скри зад завоя и вече не се виждаше. Изкачването бе свършило и пътят водеше по хълмисто плато, но заради ямите и бабуните нямаше как да карат по-бързо.

- Това е Биби-Ейбат. Имам два кладенеца там - викна в ухото му Саадат.

Зад хълмовете към морето се спускаше не особено широка равнина, цялата осеяна с тесните конуси на сондажни кули. Пейзажът беше като в Черния град, само че тук нямаше фабрични постройки и мащабът беше по-малък. Покрай линията на брега се чернееха огромни купчини от пръст и камъни.

- Това з-за какво е?

- Това ли? Засипват морето. На дъното на залива има нефт... Катерният клуб е ей там! -Тънката ръка, която се пресегна над рамото на Фандорин, посочи малко встрани, където зад селцето с наклонено минаре смътно се виждаше нос, губещ се в сивкавия вечерен полумрак. До него имаше около три километра.

След още десет минути те вече бяха съвсем близо. Ераст Петрович все пак успя да се огледа - хвана последния отблясък на светлината преди мръкване. Добре беше пресметнал времето и скоростта.

На плоския бряг, на фона на груби, ниски складови съоръжения, се открояваше кокетна дървена къща, облицована с бели дъски и обкръжена от лека тераска. Имаше дори куlичка, на която се вееше някакво знаме. Над водата като стрела се бе прострял дълъг кей. В далечния му край се полюшваха двадесетина странно сплескани лодки без мачти.

Фандорин още не бе прекосил и половината нос, когато светлината изчезна, сякаш някой внезапно завъртя ключа. Тежък, лепкав мрак притисна земята и морето. В същия миг над кея като гирлянда грейнаха фенерите. Като разсичаща тъмната зала пътечка „ханамити" в японския театър, помисли си Ераст Петрович.

А пък в самия Катерен клуб не светеше нито един прозорец. Може би там нямаше никого и сведенията на подполковник Шубин бяха стари и грешни. Но чувството за опасност, на което Фандорин бе свикнал да разчита в критични ситуации, го предупреди: „Бъди нащрек. Наблюдават те".

- Турал не е тук! - задъхвайки се каза Саадат. - Щях да усетя...

Тя цялата трепереше. Лошо. Но вече беше късно да отпращат жената обратно. Значи трябваше да бъде ободрена.

Ераст Петрович се олюля - престори се, че едва стои на крака. С разпусната галантност

възкликна: постави на земята. Прошепна й: - Стегнете се. Гледат ни. Животът на сина ви е във вашите ръце. Изиграйте ролята си убедително...

- Жаночка, силвупле[109]

- Хвана дамата за талията, повдигна я от седалката и леко я

И Валидбекова престана да трепери. Тя опъна крак, направи игриво „гран батман"[110] и звънко се разсмя.

- Да вървим, котенце! Обеща да ме повозиш! Фандорин със съмнение погледна тъмния клуб, разпери ръце.

- Дявол ги знае... Да не би да спят? Нищо, ще ги събудим. Казаха ми, че пазачът винаги е тук.

Той прегърна дамата през кръста, тя положи глава на рамото му. С клатушкаща се походка тръгнаха към къщата.

- Целунете ме - тихо заповяда Ераст Петрович. - Трябва да огледам наоколо...

Жената обви ръце около врата му, притисна към него сухите си, студени устни, но Фандорин не почувства допира.

„Така. Отдясно има две обърнати лодки... Срещу входа на клуба са струпани някакви дъски... А това там, тъмното, какво е? Барака или будка".

- Така и не изпреварихме Зафар. Отклонил се е или е объркал пътя - прошепна той. - Няма значение. Най-важното е ето какво. Ако се изкашлям, веднага падате на земята. В същия миг. Ясно ли е?

-Да...

Очите й бяха съвсем близо, в зениците се отразяваха светлините на кея, който бе зад гърба на Ераст Петрович.

- Отиваме до вратата. На стълбите се пускаме. Ще ми трябва пространство за м-маньовър.

- Котенце, искам катер! - капризно провлачи Саадат. - Ти ми обеща!

- Думата ми е твърда като гранит. - Фандорин размаха юмрук. - Ако трябва - ще разбия вратата. В атака!

Те със смях хукнаха към къщата. Отзад крачеше навъсеният Хасим с ръка на кобура и подозрително се оглеждаше. Всичко бе точно - така трябва да се държи телохранител, който демонстрира усърдие.

Клубът жизнерадостно се белееше в тъмното. Единствената лампа, която гореше над входа, осветяваше дъсчения под, парапетите и корабната камбана до вратата.

На верандата Саадат, както й бе казано, пусна лакътя на кавалера и отстъпи встрани.

- Ей! - кресна Ераст Петрович. - Пазача, или който и да е! Отваряй, бакшишът ти пристигна!

Той нетърпеливо удари камбаната. Прилепи се към стъклото, зад което не се виждаше нищо.

Но сега Фандорин разчиташе не на зрението си—от осветената тераса околният свят изглеждаше черен. На слуха си също не разчиташе - шумът на вълните заглушаваше останалите звуци.

Сега всичко зависеше от инстинкта, който нинджите наричат „хикан" (буквално -„чувствам с кожата си"). Това е особено чувство, което човек може да развие у себе си и да го изостри с помощта на тренировки. Откритите части на кожата наистина стават невероятно чувствителни, сякаш се превръщат във фотохартия.

Само че реагират не на ултравиолетови лъчи, а на заплаха.

Кожата на врата и темето му настръхна. Чувствителната към заплаха емулсия реагира на неизбежната опасност.

Фандорин се изкашля. Саадат не разбра или не чу. Наложи се с не много силен, но достатъчно премерен удар в гърба да я събори на земята. След това се завъртя и с мощен ритник катурна подобния на слон Хасим по стъпалата. И на свой ред се хвърли на земята.

И трите движения отнеха не повече от секунда. Ераст Петрович не чу звука от собственото си падане, защото нощта се взриви с гръм и трясък.

Стреляха няколко души, гърмежите идваха откъм купчината дъски, натрупани срещу входа. От стените и перилата се разхвърчаха трески. Чу се пукот на стъкло. Искри пръснаха от дръжката на вратата. Заклати се и задрънча камбаната, закачена от куршум. Търкаляйки се по терасата, Фандорин забеляза, че нещата не изглеждат добре.

Валидбекова лежеше по очи и не мърдаше - май все пак не бе преценил силата на удара. Още по-зле беше положението с Хасим. Вместо да остане в спасителната сянка под верандата, той се бе изправил и се опитваше да се покатери обратно на терасата.

- Назад! - изрева Ераст Петрович. - Залегни!

Хасим се олюля и извика:

-Ай!

Започна да се обръща към мястото, откъдето идваха изстрелите и заизмъква оръжието си от кобура. „Ама че слон!"

Фандорин се приповдигна. Без да се изправя, се хвърли в обратната посока. Скочи - и с крака подкоси Хасим, падна заедно с него в тъмното.

- Стреляй и се прекатурвай! Не стой на едно място!

Самият Ераст Петрович тъкмо това и направи. Стреля два пъти по купчината (засега просто в онази посока, само за сплашване - да нямат време да се прицелват), претърколи се два пъти.

Разбойникът също взе да гърми със своя четиридесет и пети калибър.

Положението започна да се подобрява.

От терасата, едва различимо на фона на изстрелите, се чу глух пукот - сякаш лаеше домашно кученце. Фандорин се надигна, за да надникне през парапета.

Саадат Валидбекова все така лежеше на пода по корем, но сега беше дошла на себе си и стреляше в тъмнината с миниатюрно дамско пистолетче.

- Пълзете! Скрийте се зад ъгъла! - извика й Ераст Петрович. Но нефтопромишленичката не го послуша. Тъкмо обратното, отиде по-близо до ръба, без да спира да стреля.

От гъстия мрак иззад ъгъла на къщата към Валидбекова се метна бърза, размита сянка.

Ераст Петрович вдигна своя уебли, но за щастие позна навреме евнуха. Той безцеремонно хвана господарката за краката, дръпна я към себе си, вдигна я и я хвърли през рамо. След това, също толкова бързо, колкото се появи, изчезна в обратната посока.

Сега вече, най-накрая можеше да се концентрира върху противника.

Под пода на терасата имаше празно пространство, а опорната греда можеше да служи за нелошо прикритие. От тази печеливша позиция Фандорин преброи силите на противника. Иззад купчината стреляха осмина. Множко, но в пределите на възможното.

- Вахсей! Един улучих! - чу се тържествуващият рев на Хасим.

Наистина: стрелбата отдясно малко се разреди. Ераст Петрович се прицели в най-левия стрелец. Веднага след поредното проблясване прати куршума си там. Стрелбата от онова място се прекрати.

Останаха шестима.

- Хасим, ранен ли си?

- Гърбът - горестно се отзова разбойникът. - Ай, Аллах, какъв срам!

- Тежко ли?

- Защо тежко? Обикновено. Вахсей! Пак улучих! Петима.

Ераст Петрович запълзя под терасата, като си помагаше с лакти. Когато стигна до Хасим, каза:

- Стреляй по тях, не им давай да се прицелват! Аз ще ги заобиколя откъм фланга. Само че се търкулвай встрани след всеки изстрел!

- Баща си учи - избоботи разбойникът и измъкна втория револвер.

В земята със съскане се заби куршум. Друг улучи подпорка - в челото на Хасим се заби парче дърво. Разбойникът спомена шейтана, извади треската, обърса кръвта с ръкав.

Фандорин се изтърколи изпод терасата. Приведе се, тръгна да заобикаля. Докато бягаше, стреля два пъти - без да се прицелва.

Оттатък някой извика нещо неразбираемо. Очевидно беше някаква заповед.

Гърмежите секнаха. В тъмното се чу тропот на крака. След няколко секунди на осветения кей изскочиха петима души, хукнаха към далечния край. Фигурите им се виждаха отчетливо, но да стреляш от късоцевния уебли на такова разстояние - това означава да си хабиш куршумите напразно.

„Искат да се измъкнат по море, с катер. Нищо де, докато се качат, докато запалят мотора..."

- Хасим! Не стреляй! След мен!

Ераст Петрович се втурна напред. Гледаше не към лампите, а в краката си, за да не прекъсва нощното виждане.

- Моля ви! Моля ви! - чу се зад гърба му женски вик. - Турал не е с тях! Къде ми е момчето?

„Права е. Момчето може да бъде само в къщата".

- Хасим, назад! Разбий вратата!

Като изпрати с поглед бягащите бандити, Фандорин побягна обратно към клуба. Хасим вече бе на терасата. Той се засили и удари с рамо на вратата, събаряйки и двете й крила.

Ераст Петрович влезе в къщата последен, след Валидбекова и Зафар.

- Турал, Турал! - викаше Саадат.

Отговор нямаше.

Без да губи време да търси ключа на лампата, Ераст Петрович извади джобното си фенерче. Светна в кръг, обиколи стаите.

- Момчето не е и не е било тук - каза той, като се върна при останалите.

- Къде е тогава? - жално възкликна Саадат.

- За да разберем това, трябва да догоним нашите подплашени п-приятели.

В далечината изрева мотор.

- Побързайте!

С огромни скокове Фандорин се завтече към кея, като бързо се откъсна от останалите. Под краката му гръмко затропаха дъските. Отпред, в далечния край на Т-образния пристан, кипна бяла ивица - пяната, оставена от окачен мотор.

След няколко секунди Ераст Петрович се озова край завързаните на пристана лодки -метални, акулообразни, все най-нови модели.

- Вай, защо стоиш? Ще се измъкнат! Огромният гочи се засили и скочи в най-големия катер - лодката чак подскочи във водата.

- Пускай машината! Можеш ли? Фандорин завърши огледа. - Не този!

Той избра един „даймлер" - двеста и петдесет коня - лек и маневрен катер, с който миналата година в Хамбург бе подобрен световният рекорд за скорост - осемдесет километра в час. Навремето, когато Ераст Петрович се увличаше по обикновени и подводни плаващи средства, още нямаше толкова бързи моторници. Ще е любопитно да се изпробва...

За да се запали моторът без ключ бяха необходими не повече от тридесет секунди. Тъкмо останалите успяха да се качат на борда. Хасим пухтеше като парна машина; дишането на жената бе учестено и накъсано; Зафар изглеждаше така, сякаш всеки момент можеше да заспи.

От пълната газ носът на „даймлера" подскочи под ъгъл четиридесет и пет градуса. Хасим тупна на дъното. Валидбекова се стовари върху него. Единствен евнухът остана на крака -само приклекна и се хвана за борда.

От рева на двигателя и от свиренето на вятъра Ераст Петрович веднага оглуша и престана да чува звука от изчезващата в морето лодка.

Къде е? Какъв курс да държи?

Вкопчена в рамото на Фандорин, Саадат се вглеждаше в тъмнината.

- Ето ги! Виждам бяло!

Поразително! Очите й са като на котка. Въпреки всичките си навици за нощно зрение Ераст Петрович не виждаше нищо.

- Ще ги настигнем! - успокои той госпожа Валидбекова. - Имат точно същия „даймлер" като нашия, но са петима. По-тежки са. Хасим, ако ти скочиш зад борда, ще ги настигнем за пет минути.

- Скочи ти! - изкрещя в отговор разбойникът. Фандорин се запромъква напред към дългия, тесен нос.

Не беше лесна работа - лодката се люшкаше и подскачаше. Хасим затъкна папахата зад колана, легна. Опря се с широко разкрачени крака в предното стъкло.

Нощта сякаш нарочно беше безлунна. Но Фандорин вече напипа с поглед бялата точка. Разстоянието до нея намаляваше бавно, много бавно - може би с два-три метра в минута.

Ето че и Хасим забеляза врага.

- Е, виждам, виждам! - кресна той. - Натам плувай! Започна да стреля - според Фандорин на такова разстояние това беше напълно безполезно, освен това нямаше никаква възможност човек да се прицели.

Полза обаче все пак имаше. Противникът започна да нервничи. Първо просто отвръщаха на изстрелите, а след това предната лодка започна да се движи на зигзаг. Сега разстоянието намаляваше по-бързо.

- Стреляй, стреляй! - викна Ераст Петрович. - Много патрони ли имаш?

Наложи се да повтори въпроса - беше трудно да се надвика шумът.

- Аз много патрони винаги има! - чу се най-накрая в отговор.

- Настигаме ги, настигаме ги, настигаме ги! - като латерна повтаряше Саадат и сякаш не забелязваше, че удря с юмруче по рамото на Фандорин.

Изведнъж на кърмата на предния „даймлер" нещо пламна. В първия момент Ераст Петрович помисли, че Хасим е улучил резервоара за гориво. Но след това се случи нещо повече от странно. Огънят се отдели от моторницата, падна в морето - и върху водата се надигна синкаво сияние. То нарасна, превърна се в цял остров от танцуващи отблясъци. Вятърът разнесе искрите по повърхността и малки огънчета лумнаха на десет различни места.

- Какво, по дяволите...?! - възкликна Ераст Петрович, но се досети как Шубин разказваше за горящото море на Биби-Ейбат.

Зрелището бе невъобразимо, с нищо не можеше да се сравни, едновременно страховито и завладяващо.

Като сини пеперуди пламъчетата се разлитаха на различни страни и там веднага разцъфваха лехи и полянки от същите синкави цветчета.

„Това не е халюцинация. От дъното се вдига въглеводороден газ". Но от научното обяснение гледката не стана по-малко фантастична.

- Боже, колко е к-красиво - промърмори Фандорин.

- Какъв ужас! - изстена Саадат. - Те подпалиха морето! Сега вече няма да ги догоним.

Хасим охкаше и въртеше бръснатата си глава - от изумление дори престана да стреля. Зафар си оставаше невъзмутим. Върху тъмното лице с неземно сияние блещукаха очите му.

Фандорин хвърли кос поглед към Саадат. Ефектът на пламтящото море бе направил с лицето й още по-невероятен фокус: госпожа Валидбекова се бе превърнала в Царкинята-Лебед от известната картина на Врубел. Ераст Петрович се загледа в нея и за малко да се набута точно в огъня - едва успя да завърти руля.

От виража жената полетя към Фандорин.

Тя хлипаше:

- Ще се измъкнат, ще се измъкнат...

- Не мисля - каза той, като й помогна да се изправи. - Сега ще изостанем, след това ще наваксаме.

Сега не му беше до разговори. Налагаше се да лавира между огнените полянки. Рискът бе голям, разбира се: достатъчно бе вятърът да запрати сноп искри върху двигателя, и щеше да избухне пожар. Но нали не бива човек да се отказва от поставената цел само заради едната опасност? Така май не си струва и да се живее.

Накрая пламтящите петна останаха зад тях. Отпред се простираше безпросветно черно пространство, в което смътно се белееше бялата опашка от пяна зад кърмата на катера на бегълците. Вече не стреляха. Умниците явно бяха свършили патроните. Разстоянието се бе увеличило и сега беше двеста и петдесет - триста метра.

- Хасим! Накарай ги да се изнервят. Стреляй. Ти какво, заспа ли?

- Не заспал. Така лежа - отвърна разбойникът. - Куршум само два остана. Жалко.

- А се хвалеше, че имаш много п-патрони!

„Е, значи преследването ще бъде дълго. Нищо, ще ги настигнем".

Отляво като дълги празнични гирлянди блещукаха светлините на Баку. Ераст Петрович мислеше, че бандитите ще свият към брега, но моторницата се носеше успоредно на брега, държеше курс на север.

Дистанцията бавно, но сигурно намаляваше. На какво разчитат?

Светлините оредяха, след това съвсем изчезнаха. Грейнаха огнените факли на Черния град - и също се скриха от погледа.

Заради заобикалящия ги от двете страни мрак, заради равното бучене на мотора и ритмичното поклащане, времето сякаш беше спряло. Когато Ераст Петрович погледна светещите стрелки на часовника си, вече беше дванадесет и половина. Преследването продължаваше повече от час.

Сега до бягащия катер оставаха стотина метра. „Още трийсетина-четиридесет минути и ще бъдем плътно един до друг".

Изведнъж предната лодка направи остър вираж и се насочи рязко на запад.

„Решили са да слязат на суша? Късно е! Сега вече и тъмнината няма да им помогне".

Обаче времето минаваше, а бряг не се виждаше. Отпред все така се чернееше морето, само вятърът стана по-хладен, започна да хвърля по бузата му студени пръски. Ераст Петрович се досети, че престъпниците са заобиколили Апшеронския полуостров и все така се движат успоредно на бреговата линия, само че сега на запад.

„Що за тъпо упорство? Нима не виждат, че няма да избягат?"

И лодката, и скупчените в нея хора вече се виждаха добре. Бандитите се озъртаха, махаха с ръце. Не се опитваха да стрелят - явно нямаше с какво.

Вглеждайки се в силуетите, Фандорин видя как Хасим отново извади дългоцевния си револвер.

Чу се мощен изстрел. Един от хората на кърмата махна с ръце, олюля се, падна зад борда.

- Улучих! - провикна се Хасим. Стреля още веднъж. - Пак улучих! Аман-аман, куршум повече няма!

Вторият улучен рухна на дъното на лодката. Вдигнаха го на ръце и също го хвърлиха във водата.

- Какво направи?! - изохка Ераст Петрович. - Сега ще избягат. ..

Вражеският катер, до който оставаха някакви си тридесет метра, престана да се приближава и напротив, започна полека да се отдалечава. С намалелия товар той видимо се движеше по-бързо.

Хасим се върна от носа, тежко се отпусна на пейката.

- Вай, лошо ми е - каза той.

Дори в тъмното се виждаше, че лицето му е съвсем бяло.

- Ранен е в г-гърба. Трябва да се спре кръвта. Госпожо, ще можете ли да го превържете?

Саадат кимна и се наведе към разбойника. Онзи я отблъсна.

- Не ме пипай, жено! Имам много кръв! Морето не ми харесва! Докато правех работа, ставаше. А сега съвсем лошо.

От клатенето е, разбра Фандорин. Докато е лежал, е било добре, а щом е седнал, е започнало да му се повдига.

Догадката незабавно се потвърди. Хасим се надигна, облегна се с гърди на борда. Изръмжа. Повръщаше.

Зафер се възползва от безпомощността на разбойника, извади ножче, ловко разряза черкезката. Оголи се мощния му гръб, облян в кръв. Евнухът бързо залепи раната.

- Откъде има п-пластир?

- Бързоходците винаги си носят пластир - отвърна Саадат. - Направете нещо! Изоставаме!

Тя беше права. Разстоянието продължаваше да нараства.

- Д-дръжте руля. Здраво.

Плоският нос на моторницата летеше над вълните с главозамайваща скорост - може би по-бързо от автомобил по хубаво шосе. Ераст Петрович легна, изпъна се и си каза, че трябва да се слее ведно с корпуса на лодката. От него се искаше да улучи малък предмет от петдесет метра с оръжие, което не е предназначено за стрелба на голяма дистанция. Задача с утроена трудност: и целта, и плоскостта, на която се намираше стрелецът, се движеха бързо, освен това силно се клатеха.

Независимо от това единственото, което му оставаше в дадената ситуация, бе да простреля мотора. Още минута-две и бандитите щяха да се озоват в зона, недосегаема за изстрелите.

„Аз съм част от катера" - каза си Фандорин и се превърна в полулетящ, почти безтегловен плавателен съд - гладна метална акула. Гърдите му цепеха водата, тя кипеше и се разделяше надве.

„Сега!"

Първият изстрел не бе достатъчно добър. Съдейки по огнените пръски, куршумът улучи стоманената обвивка на мотора. Още веднъж. Същата работа! Лошо, много лошо!

Но хората, седящи в предния „даймлер", очевидно не приеха изстрелите за неуспешни. Те вероятно решиха да не предизвикват съдбата (а може би имаха някаква друга причина), катерът кривна наляво, насочи се към брега.

Ераст Петрович се отказа да си хаби патроните. Това бе последният пълнител, а в него имаше само три патрона. И защо да стреля? Противникът вече не се опитва да се откъсне, иска да слезе на брега. А там на бандитите ще им е доста трудно да избягат от Фандорин. Брегът бързо се приближаваше. Беше висок и стръмен.

- Каква е тая местност? - викна Ераст Петрович.

- Не знам! - отговори госпожа Валидбекова. - Обиколихме нос Шоулан, значи наблизо е Мардакян.

- Дръжте се по-здраво. Започват плитчините. Предният „даймлер" вече заседна в пясъка, начертавайки по него черна линия. Трите фигури бягаха по линията на прибоя. Сега можеше лесно да ги застреля - тъкмо щяха да стигнат патроните. Но защо? Ако тези нещастници не се пръснат на различни страни, няма нищо по-лесно от това да бъдат настигнати и заловени живи.

Лодката заскърца по дъното. Спирането не беше много рязко - Ераст Петрович предвидливо намали скоростта.

- Хасим, можеш ли да б-бягаш?

Разбойникът се надигна, олюля се, отново седна.

- Крак зле! Не стои! - взе да вие той с плачлив глас. - Срам какъв! Какъв срам! Пред женска черва навън! Сега глава се върти!

Нямаше време за утешения. Зафар вече бе скочил във водата, взе Валидбекова на ръце и я понесе към сушата.

- Виждам ги! Ето ги!

Саадат сочеше напред.

Чудесно, тримата не се разделяха. И тичаха направо към една отвесна скала. Искат да се покатерят по нея ли? Виж ти, виж ти.

Фандорин изпревари евнуха и дамата. След дългото преследване по вълните, земята сякаш се полюшваше. Нещата вървяха към развръзка.

Зад гърба си чу стъпки. Ераст Петрович се огледа - зад него с всички сили търчеше Хасим. Съвзел се е значи. Тъкмо навреме. Саадат се спъна, падна. Зафар й помогна да стане. Ударила ли се е? Сякаш не е.

Фандорин само за няколко секунди изпусна от поглед бандитите, но когато отново погледна напред, не повярва на очите си. Бяха изчезнали!

Брегът е пуст. Никой не се катери по стръмния склон. На сивия фон на скалата няма къде да се скрият.

Що за дяволска работа?

- Изчезнаха! - плесна с ръце Саадат. - Къде са?

Хасим се спря запъхтян, почеса се по тила под папахата. Избоботи:

- Вай, шейтан...

Дори Ераст Петрович бе объркан. Трима главорези - това не са ангели небесни, че да вземат да се възнесат в небесата.

Само Зафар не показа никакви чувства - нито учудване, нито объркване. Той стигна до подножието на урвата, повъртя се там, тръгна наляво, после надясно. Обърна се, махна с ръка: насам, бързо!

Между две грамади, почти невидима в мрака, сивееше една врата. Беше без брава и дори без ключалка, но с дръжка. Фандорин я дръпна - затворено. Вероятно отвътре има резе.

Излиза, че похитителите неслучайно завиха към брега точно на това място.

- Хасим!

Разбойникът намери на земята огромен камък, вдигна го над главата си и го запрати по вратата. Тя пропадна с трясък навътре.

Ераст Петрович очакваше да види зейнала тъмна дупка - и бе учуден. През процепа, изсечен в камъка, мъждукаше слаба електрическа светлина.

- След мен!

След няколко метра тунелът стана по-висок и по-широк. Някъде отпред, не много далеч, отекваше тропот - бързите стъпки на няколко души.

Фандорин стигна първи до най-близкия завой, но на ъгъла го изпревари евнухът. Той се движеше също толкова безшумно, но още по-стремително.

Галерията, под чийто таван светеха плоски лампи, направи още един зигзаг - и Ераст Петрович зърна гърбовете на тримата. Зафар вече ги беше настигнал. Във вдигнатата ръка на персиеца блесна нещо.

- Искам ги живи! - извика Фандорин.

Евнухът замахна - единият от бягащите се сгромоляса с вопъл, останалите двама хукнаха още по-бързо. Ераст Петрович също увеличи темпото.

Без да спира, Зафар прескочи падналия.

Събореният бе съвсем жив, от дясното му бедро стърчеше дръжката на един от ножовете на персиеца, раненият се бе хванал за нея и виеше от болка.

Браво на евнуха! Без да намалява скоростта, Фандорин фрасна падналия по тила с външната част на дланта си. Виенето секна.

- Хасим, прибери го!

Зафар замахна отново. Вик. Звук от падане. На земята отново се търкаляше човек, но този се държеше не за дясното бедро, а за лявото.

Работата на Ераст Петрович бе лесна: пристига, удря наготово по шийните прешлени и толкова.

-Хасим, и този!

Персиецът спести пробождането на последния, а го зашемети - удари го с дръжката по главата. Чувстваше се почеркът на истински художник, комуто е скучно да се повтаря.

Когато Фандорин стигна до тях, евнухът вече бе възседнал пленника и връзваше ръцете му с колан.

- Браво, Зафар. Ч-чудесна работа!

Персиецът се огледа. Не каза нищо, по смуглото му лице не се отразиха никакви емоции.

„А може би е ням. Май в харемите особено се ценят евнусите с отрязани езици. Горкият!"

Дойде и запъхтяната Саадат. Зад нея сумтеше Хасим, държеше за вратовете две безчувствени тела и ги влачеше по пода.

- Вижте! - възкликна госпожа Валидбекова, като надникна зад ъгъла.

И се втурна нанякъде.

- Стойте! Нито крачка без мен!

Ераст Петрович се втурна след нея.

Пред тях блестеше някаква метална решетка, зад която бе тъмно. Саадат издърпа от косата си една фиба и се наведе към ключалката.

Мястото се стори на Фандорин познато. Вратата изскърца. Ераст Петрович дръпна жената настрани и влезе първи. Светлината почти не стигаше до това скрито място, но се виждаше, че стената отпред бе странна - сякаш се полюшваше леко.

Той протегна ръка.

Плюш. Това е завеса!

Дръпна я - и не видя (беше тъмно), а усети голямо празно пространство. Някъде наблизо клокочеше вода. Тук изобщо имаше много вода - от мрака лъхаше на влага и прохлада.

- Ние сме у Арташесов - прошепна Саадат. - Това е неговото подземно езеро.

Точно така! Значи галерията, в която Ераст Петрович се бе запознал с веселата вдовица (тогава още беше весела), е водела към морския бряг.

- Сърцето му ще изтръгна - каза Валидбекова с неестествено сподавен глас. - И ще го хвърля на свинете. Подла, гнусна, мерзка твар! Сега разбрах!

Фандорин се стресна и погледна назад. Дори в мрака се виждаше, че очите на нефтопромишленичката горят от ярост. - Вие сте разбрали, а аз още не — въздъхна Ераст Петрович.

- Време е да си п-побеседваме с похитителите.

Той се върна в осветения коридор. Тримата заловени бандити лежаха един до друг, добре увързани. Над тях страховито се бе навел Хасим. Когато Фандорин съобщи, че това е вилата на Арташесов, огромният гочи изведнъж се разбесня, като гневът му се стовари най-вече върху единия от пленниците - онзи, който не бе ранен, а само зашеметен. Онзи - мъжага с доста разбойнически вид, небръснат, с увиснали мустаци и ниска овнешка шапка, само изквичаваше от време на време. Хасим крещеше нещо гневно и му обърса два плесника - на нещастника чак му падна шапката. Нещата изглеждаха така, сякаш главата всеки момент можеше да последва папахата.

- Престани! Какво ти става? - дръпна го Фандорин. -П-познаваш ли го?

- Не го знам! Откъде да го знам?

- Защо го биеш тогава?

- Този и този са арменци. А този е наш, мюсюлманин. Гочи, като мен! Как може гочи да служи на тази пес Арташесов!

Наплашеният бандит намръщи моравата си от плесниците физиономия и писна на руски:

- Аз не на Аарташесов служа! Аз на Хаджи ага муалим служа!

- Хаджи ага - това е Шамсиев, нали? Един такъв възрастен, почтен п-промишленик? -попита Фандорин.

Отговори му госпожа Валидбекова, която тъкмо бе дошла при тях:

- Те всички са почтени. До определен момент.

Ераст Петрович се наведе над притискащия се до стената пленник:

- А петимата, които застреляхме? Те чии бяха?

- Един на Джабаров, един на Манукян, един на Расулов, един на Арташесов - бързо отговори шамсиевият гочи. - Тези също са на Арташесов - кимна той по посока на ранените.

Двамата взеха да кимат.

- Джабаров го видях. Това е онзи млад предприемач, милион п-пуда - Фандорин се обърна към жената. - Кои са останалите?

- Всички са членове на управителния съвет на Съюза на нефтопромишлениците. Значи революционерите нямат нищо общо. Арташесов ме предупреди да не отстъпвам пред исканията на моите работници...

Саадат извади пистолетчето си от сутиена, опря го в челото на онзи с увисналите мустаци и с глас, напомнящ съскането на нападаща змия, изрече нещо.

Хасим неодобрително поклати глава и преведе:

- Иска да знае къде е синът й. Каза: „Ако не говориш - онези двамата ще кажат. Но ти няма да можеш да го чуеш". Ама че жена, не може така с мъж да говори, дори ако мъж съвсем лоша. Не може да отговаря, по-добре да умира.

Но пленникът бе на друго мнение по въпроса. Той затвори очи и изхърка нещо. Саадат прибра оръжието. Сега тя преведе казаното:

- Турал е тук. Къде точно, той и съучастниците му не знаят. През деня в Катерния клуб пристигнала яхтата на Арташесов и го отвели с нея нанякъде. А тези са останали да чакат понататъшни указания. Господи, къде са дянали момчето ми? Къде да го търсим?! Как?!

Тя се разплака.

- Много п-просто - вдигна рамене Фандорин и отиде при пленниците арменци. - Значи служите на Арташесов? Често ли идвате във вилата?

Тъмна сянка се плъзна върху двамата бандити. До Ераст Петрович застана Хасим.

- По-добре казвай истина - посъветва ги той.

В спалнята на господин Арташесов бе най-удобно да се проникне през прозореца. Наложи се да се покатери по водосточната тръба до третия етаж, а след това да измине десетина метра по тесния петдюймов корниз, но иначе трябваше да застреля десетината телохранители, които пазеха долу.

За сметка на това в близост до спалнята, според твърденията на пленниците, през нощта нямаше никого. Милионерът заспивал трудно и се събуждал от най-малкия звук. Било забранено който и да било да се качва по стълбището.

Ераст Петрович много внимателно се покатери през перваза. В плановете му не влизаше да тревожи преждевременно лекия сън на стопанина.

Меката светлина на една нощна лампа осветяваше пищно ложе с бледорозовото си сияние. В стаята в захлас чуруликаха славеи - не живи, а от грамофонна плоча. Плочата бе с гигантски размери, както впрочем и грамофонът. Фандорин досега не беше виждал подобно нещо. Със сигурност е направен по специална поръчка: за до може записът да стигне за цялата нощ.

Арташесов сладко спеше, подложил по детски двете си ръце под бузата На главата му имаше копринена нощна шапчица с пискюлче.

Под възглавницата - така разказаха пленниците - имало копче за аварийно повикване на охраната. Ераст Петрович преряза кабела и едва след това прекъсна мирните блянове на стълба на нефтената индустрия.

Затисна с длан устата на Месроп Карапетович. Опря дулото на своя уебли между очите му. При нужда Фандорин можеше да довърши Арташесов с един пръст, но оръжието притежава особена сила за убеждаване.

Нефтохерцогьт изписка. Отвори очи, които веднага се събраха към носа, сякаш привлечени от блясъка на оксидираната стомана. Не много бързо, след десетина секунди, погледът на промишленика се премести върху Ераст Петрович. Очите му примигнаха няколко пъти. Първо с учудване, след това с неразбиране. Фандорин натисна пистолета. Тогава погледът стана, какъвто трябваше - смразен от ужас.

- Само да г-гъкнеш - мъртъв си! Ясно ли е?

Клепачите мигнаха два пъти. На уплашен до смърт човек се говори с кратки, ясни и пределно разбираеми фрази.

- Сега ще вдигнете слушалката. Ще кажете на началника на охраната всички да вървят по дяволите. Пречат ви да спите. Ясно ли е?

Ераст Петрович махна дланта си от устата му, отдръпна пистолета, но продължаваше да го държи насочен между очите му.

Арташесов седна на леглото. Челото му цялото се изпоти. Той преглътна.

-Во...

- Какво?

- Водица...

Зъбите му няколко пъти изтракаха по чашата. Изкашля се.

- Ако охраната з-заподозре нещо, мъртъв сте.

В една добра заплаха, също като в песента, рефренът играе важна роля. Тук може да не се притесняваш от тавтaлогии. Ераст Петрович повтори още веднъж:

- Мъртъв сте. Ясно ли е?

- Секунда... Сега - прошепна Месроп Карапетович. - Трябва да ви предупредя... - той с извинителен жест сложи ръка на гърдите си. - Говоря с охраната на арменски. Иначе ще им се стори странно.

- Нищо, аз знам арменски - небрежно каза Фандорин. Арташесов сега не бе в състояние да хване опонента си в блъф. „Няма да рискува. Прекалено е уплашен". Промишленикът вдигна слушалката, натисна ръчката. Изрече няколко фрази с гневен тон. Затвори.

Без да прибира пистолета, Ераст Петрович отиде до прозореца, надникна иззад пердето. От къщата по алеята на пръсти се изнизаха няколко въоръжени мъже.

След като изчака телохранителите да изчезнат в тъмнината, Фандорин даде условния сигнал, мигна с фенерчето.

- Сложете си халата и седнете във фотьойла - каза той, като се върна до леглото. - С вас сега ще говори една дама.

- Дама? - Гласът на Арташесов жално затрепери. - Ако сте решили, че аз съм помагал на Левончик да ухажва съпругата ви, заблуждавате се! Тъкмо обратното! Като ви видях, му казах: „Левончик джан, това е много сериозен човек. Остави госпожа Лунная на мира. Това с добро няма да свър..."

По стълбите се чуха стъпки, Месроп Карапетович се обърна към вратата и млъкна, без да довърши.

Ераст Петрович нарочно не даде на милионера да разбере, че се заблуждава.

Появата на майката на отвлеченото дете трябваше да бъде изненада за Арташесов.

Изненадата бе пълна. След като се появи на прага и видя настръхналия в креслото си стопанин, госпожа Валидбекова с хищен вик се втурна към него, впи нокти в лицето на предприемача и раздра кожата му до кръв. След това събори дебелака на пода и взе да го тъпче с крака.

- Никакво викане. Ще стрелям! - предупреди Фандорин, без да бърза да прекъсне екзекуцията.

Месроп Карапетович не крещеше. Само се прикриваше от ударите и охкаше. Саадат също мълчеше - озъбеното лице на светската дама бе страховито.

Тигрица, помисли си Ераст Петрович.

При него дойде Хасим.

- Юмрубаш, кажи й: жена не може бие мъж!

- Ти й кажи, ако не те е с-страх...

Забавата обаче трябваше да приключи, имаше работа за вършене. Не без съжаление Фандорин рече:

- Достатъчно, госпожо. Господин Арташесов още не ни е казал къде крие сина ви.

Но тигрицата не го послуша. Тя се наведе, сграбчи магната за главата и взе да я блъска в паркета.

- Синът ви е жив, жив е! - квичеше Месроп Карапетович. - Кълна се, като принц го гледам!

Фандорин опита да хване разярената майка за раменете, но получи доста здрав удар с лакът в слънчевия сплит.

Ама че темперамент! Оставаше само един начин да бъде спряна госпожа Валидбекова, преди да е докарала главата на Арташесов до мозъчно сътресение.

Ераст Петрович много внимателно хвана дамата отзад за гърлото. Нежно и меко, така че да не стане синина, натисна точката „суймин". Саадат веднага се отпусна и бе грижливо положена на пода редом със стенещия стопанин.

Сега пък се надигна Зафар, който до този момент невъзмутимо наблюдаваше как господарката му налага врага. С гърлен вик персиецът измъкна изпод дрехата си нож.

- Нищо й няма! - бързо каза Фандорин. - Нека полежи и поспи.

Евнухът поклати глава, ръката му бе заплашително вдигната, готова за хвърляне.

- Добре де - въздъхна Ераст Петрович. - Сега ще я събудя.

- А аз тогава ще приказвам с тази пес - Хасим без усилие вдигна Арташесов от пода, занесе го в ъгъла и го запрати в един фотьойл. - Ще му обяснявам, че трябва казва истината.

- Само че без шум, нали?

Хасим се надвеси над Месроп Карапетович, който бършеше с ръкав издраното си лице, и взе да шепне нещо не особено ласкаво. През това време Фандорин натисна на врата на Валидбекова точката „меджаме".

Жената веднага отвори очи. Погледът й първо бе замъглен, но бързо се проясни.

- Къде е Турал?

- Сега ще разберем. Хасим! Той дали разбра за истината?

- Защо да не разбира? Всичко ще казва.

Хасим замахна срещу милионера - онзи вдигна ръце.

- Разбира се, ще кажа! Саадат ханъм, стана досадно недоразумение. И понятие съм нямал, че имате такива покровители! Признавам, че аз, всички ние... тоест най-вече аз - запелтечи Арташесов като видя, че Валидбекова се приближава до фотьойла. - Аз съм виновен, виновен съм! И съм готов да платя за това. Ще ви компенсирам моралните, материалните, емоционалните щети!

- И така, отвличането е поръчано от вас и вашите партньори - констатира Фандорин. -Защо?

- Как защо? Тази глу... - Месроп Карапетович се плесна през устата. - ...Тази най-достойна жена наруши капиталистическата солидарност. Нейната податливост в преговорите с работниците щеше да донесе огромни загуби за всички нас! И се роди идея... да я направим по-сговорчива.

- Гуверньорът Кауниц беше ли в сговор с вас? Къде е той?

Арташесов взе да мига и уплашено погледна Хасим. Онзи пък замислено почеса огромния си юмрук.

- Не знам. Ей богу! Не навлизам в такива детайли. Знам само, че нашите хора малко са прекалили по време на отвличането...

- Тоест австриецът е убит?

Стопанинът вдигна рамене. Това не го интересуваше.

Фандорин се навъси. Нима Кауниц няма нищо общо? Ако е така, всичко е било напразно. Това не е онзи куц мъж, нишката не води към Кълвача-Одисей.

Не, не е напразно, мислено се поправи Ераст Петрович, като погледна Валидбекова. Тя злобно гледаше Арташесов, но в очите й вече не се четеше отчаяние. Само ярост.

Господи, тя отново измъкна пистолетчето си!

- За Франц също ще си платиш!

Фандорин успя да хване тънката китка и отклони оръжието от физиономията на магната.

Онзи примирително събра длани:

- Разбира се, ще платя. Общият баланс на щетите е сто и петдесет хиляди. Доволни ли сте?

- Ха! - презрително изсумтя госпожа Валидбекова.

За всеки случай Ераст Петрович продължаваше да държи ръката й. Накърнените майчини чувства са доста огнеопасен материал, а този идиот Арташесов с цинизма си само подшиваше масло в огъня.

- Сто седемдесет и пет - каза Месроп Карапетович.

Вдовицата преметна Фандорин - взе, че хвана пистолета с лявата си ръка.

- Не! Трябва да имам възможност да ползвам вашият нефтопреработвателен завод!

- Добре - промишленикът бе се вторачил в черната дупчица на дулото. - Недейте, а? Махнете това нещо, моля.

- Неограничено, независимо от обемите! При това без ред!

- Добре, добре! Разбрахме се!

Саадат прибра оръжието.

- Сега искам да видя сина си.

- Уф! - Арташесов си отдъхна. - Едно обаждане по телефона и ще ви го доставят.

- Не, нека ме заведат при него.

- Както ви е угодно... •

Месроп Карапетович отиде до апарата, каза на руски:

- Ти ли си, Сурен? Как е нашият скъп гост?... Какъв, какъв, синът на уважаемата Саадат ханъм - той погледна към Валидбекова. - Не, нека спи. Майка му е дошла при него. Сама иска да го събуди... Да, разбрахме се. Пак сме приятели. Ти ела тук. Ще я посрещнеш, ще я изпратиш.

Като остави Хасим да наглежда магната, Ераст Петрович слезе долу с госпожа Валидбекова. Зафар вървеше на пет крачки зад тях.

- Не разбирам. Толкова лесно се съгласихте да му п-прос-тите. Заради някакво си нефтопреработване...

- „Някакво си"? - учуди се Валидбекова. - Вие наистина нищо не разбирате. Заводът на Арташесов има пряка връзка с керосиновата станция. Тя е държавна и е много добре охраняема, там е изключено да има стачка. Ако имам нефт плюс неограничен достъп до преработването и тръбопровода, ще стана царица на пазара за гориво!

- Със сигурност ще станете. Имате всички необходими за това к-качества - каза Фандорин с поклон. - Това е за вас. - По пътечката подприпкваше някакъв човек. - Аз се връщам при Арташесов. Ще чакам обаждане от вас, дали всичко е наред.

Саадат приповдигна края на полата си и се завтече към онзи, който трябваше да я съпровожда. Персиецът я последва, като спазваше същата почтителна дистанция.

- Решихте п-проблема с госпожа Валидбекова. Да видим ще успеете ли също толкова лесно да удовлетворите и мен...

Ераст Петрович бе седнал на един стол срещу стопанина, прехвърлил крак връз крак.

- Колко? - напрегнато попита Месроп Карапетович. - Назовете сумата и ще я обсъдим.

- Не „колко", а „какво". Абсолютно искрени отговори - ето к-какво искам от вас.

- Нали ти обясних, а? - избоботи Хасим, който бе застанал зад креслото на Арташесов.

- Ако отговаряте пределно откровено, аз ще ви оставя на м-мира. Вие не ме интересувате.

- Това е много добре. Съвсем не искам да ви интересувам - магнатът се успокои. - Питайте.

- Първи въпрос. Покушенията срещу мен ваша работа ли са?

На Месроп Карапетович никак не му се щеше да отговаря. Но Хасим сложи ръка на рамото му и милионерът се сви.

- Виновен съм. Станах жертва на роднински чувства. Левончик - той е като цвете. Аз си го пазя. Когато той се влюби в жена ви, аз си направих справка. Винаги си правя справка, аз съм внимателен човек. Една връзка с омъжена жена - това винаги е риск. Особено ако съпругът е опасен човек. А вие сте много опасен човек, разказаха ми... Имам филиал в Москва. Следиха ви. И когато вие неочаквано заминахте за Баку, аз много се уплаших... Направих поръчка на Хачатур Едноръкия... Това беше ужасна грешка! - побърза да добави Арташесов. - Готов съм да платя за нея. Само кажете колко.

Тягостно разочарование - това бе чувството, което сега изпитваше Фандорин. Нима беше толкова далеч от целта? Наистина ли тук нямаше никаква следа?

Но смъртно раненият анархист беше казал, че едноръкият главатар на шайката се е срещал с човек по прякор Кълвача!

- Познавате ли революционер, на когото викат Кълвача?

- Е, как, чувал съм - закима Месроп Карапетович, демонстрирайки готовност да сътрудничи. - Той е болшевик. Но аз нямам вземане-даване с революционери. Никога не съм им плащал и нямам такова намерение. Дребните и средните предприемачи дават откупи, а аз с моята охрана няма от какво да се боя... Освен може би от такъв лъв като вас - той сложи ръка на сърцето си. - Но Фандорин е само един на този свят, и слава Богу.

Искрица на страх трепна в очите на Арташесов: как е събеседникът - да не се е обидил? Ераст Петрович нетърпеливо поклати глава: продължавайте.

- Нито аз, нито Манташев, нито Хаджи ага Шамсиев, нито един човек от нашия кръг не плаща на революционерите. И те не ни пипат, хранят се от по-дребните риби. Навремето, още преди десет години, чеченците на господин Мухтаров дадоха урок на болшевишкия вожд Коба. Не го убиха, а само го натупаха както трябва. За да им покажем, че такава гадинка дори не си струва и да се убива. Болшевиките си научиха урока. Това е умна партия. Те никога не се нахвърлят на плячка, която не им е по силите.

Всичко отначало, от нулата, помисли си Ераст Петрович и скръцна със зъби.