Черният град

Истински Екшън

„Бегом по тавана" - така се наричаше упражнение, при което се предписваше със засилка да се качиш възможно по-високо по стената, да се отблъснеш и като направиш салто, да се приземиш на крака. Наложи се Ераст Петрович да изпълни този не особено лесен трик три пъти, за да се отърси от раздразнението - едва след това душевната хармония взе да се възстановява. Той отдели още четвърт час на безшумно пълзене по тъмния коридор на хотела. Край него три пъти минаха гости, два пъти камериерки - и не забелязаха извиващата се като змия черна фигура на пода. Такава тренировка - в условия, близки до бойните - освен всичко каляваше и нервите: ако Фандорин бе открит, щеше да бъде конфузно и скандално, а за един благороден мъж няма нищо по-страшно от това да се озове в жалко положение. Освежен до известна степен от двойното ренсю, Ераст Петрович отново тръгна към градоначалството. Маса носеше под мишница кинжала с черния кръст на дръжката, той бе загърнал вещественото доказателство в една хотелска кърпа. Ако подполковник Шубин се окажеше достоен за откровен разговор, щеше да се наложи да му се покаже този трофей.

На Садовая обаче уж прогоненото раздразнение го налегна с нова сила. Шубин отново не си беше на мястото. Дежурният го посъветва да потърси господин подполковника в казиното, „защото днес нали е понеделник и денят клони към края си".

„Ама че е „печен". Ту е в „Локант", ту е в казиното. И все пак с Шубин трябва да се поговори. Но няма да е край рулетката, я?"

- Явно ще се наложи д-да отложим срещата за утре. Кога идва на работа подполковникът?

- Ама моля ви - учуди се чиновникът. - Утре няма да има никого от началниците. Нали у Месроп Карапетович в Мардакян има банкет.

Това бе казано с такъв тон, сякаш цялото човечество, включително и хората, които за първи път идваха в Баку, трябва да разбират смисъла на абракадабрата „умесропкарапетович-вмардакян".

Ераст Петрович скръцна със зъби. Първият ден на бакинското разследване определено не беше успешен.

Той се сдържа, вежливо попита далеч ли е от тук джамията на Мохамед, която е на улица Кичик-кала в Стария град. Предстоеше му още да издържи и разговора с жена си. Клара не го бе излъгала, имаше не повече от десет минути ходене.

Пред старинната порта, пробита в плътната крепостна стена, Фандорин замря за миг. Насреща му се носеше миризма на подправки, нещо сладко, мускусно, но същевременно с отчетлив привкус на гнилоч, спарено, слегнала се прах. Миризмата бе позната - като в старите квартали на Константинопол. Ароматът на изтока - ето какво беше това. Откъде се беше взел той в новобогаташкия, космополитен Баку?

Но зад стената се криеше съвсем друг град. Плътно притиснати една в друга ниски къщи с плоски покриви, тъмните пролуки на преките, жълти калдъръмени улици - и тълпа, в която нямаше хора с европейски дрехи, а в разногласната глъчка не се чуваше нито една руска дума.

От вътрешната страна към стената бяха прилепени навеси, под които се въртеше оживена търговия: там се продаваха рисувани тъкани, глинени и медни съдове, плодове и ядки, сладкиши, тютюн, кърпи, халати, подправки.

Като следваше упътването на чиновника, Фандорин сви в средната от разклоняващите се улички. Стените на сградите още повече се стесниха, небето вече не се виждаше, защото на горните етажи стърчаха дървени остъклени тераски, а на опънатите между тях въжета се сушеше пране.

- Третата на ляво, след т-това втората вдясно - мърмореше си Ераст Петрович. - Маса, не изоставай. Ще се загубиш.

- Не ми се вярва тук да живеят предимно умни грозни жени - каза японецът, като изпращаше е поглед всяка фигура с фередже (тук нямаше нито една жена с открито лице). -Такова нещо в природата е невъзможно. Трябва да се провери.

Колко странно, мислеше си Фандорин. Източен град, скрит насред европейския. Все едно вървиш по уличките на константинополския „Беязът". Та нали това е Руската империя, двадесети век е, а сякаш сме в друг свят и друга епоха. Възможно ли с Кузнецкий мост[46] тази приказка на Шехерезада да съществуват в пределите на една държава? И сам се усмихна: защо ти е Кузнецкий мост? Европа се намираше доста по-близо, на двеста метра оттук - и не пречи, всичко това успява все някак да съжителства заедно.

- Задължително трябва да надникна под черната мрежа -не спираше да се притеснява Маса. - И под халата, разбира се. Едва ли някога пак ще се озовем в Баку, тази тайна ще има да ме мъчи.

Вторият завой надясно след третия завой наляво завърши със задънена улица: в края й имаше сляпа стена, без врати и прозорци. Наложи се да се върнат обратно.

Навсякъде - по тротоарите и стълбичките, по первазите, дори по покривите - седяха, лежаха и се разхождаха котки.

- В котешко царство сме - каза Маса, като бършеше потното си чело. - Предпочитам кучетата. Но тук ги няма.

- За мюсюлманите кучето е нечисто животно.

- Кой ти говори за чистота...

Японецът си запуши носа - минаваха, за кой ли път, край купчина гниещи отпадъци. У Фандорин възникна подозрението, че това е един и същ куп смет и че те се въртят в омагьосан кръг.

- 3-загубихме се.

Той се опита да попита за пътя, но жените мълчаливо страняха от човека с европейски костюм; мъжете поглеждаха в друга посока и подминаваха.

- Имам чувството, че тук никой не знае руски! - разпери ръце Фандорин.

Маса, който снизходително наблюдаваше действията на господаря си, каза:

- Има език, който всички разбират. Повейте си с ветрилото, лицето ви прилича на варено цвекло.

Той застана насред улицата, вдигна ръка. Между пръстите му се поклащаше банкнота.

Веднага се спряха двама минувачи: единият с кафяв халат и чалма, с неестествено червена брада; вторият с големи мустаци, съдрана черкезка и изтъркана папаха.

- Джамия Мохамедо, Кичик-кара - заяви Маса. И прекрасно го разбраха.

Стана кратко спречкване: папахата изблъска чалмата.

- Ходи след мен, моля!

След пет минути Фандорин и Маса се озоваха до снимачната площадка. До малкото площадче без калдъръм, обградено от разкривени сгради, не можеше да се стигне: навсякъде бяха завардили едри мустакати пазачи с овчи калпаци, с еднакви жълти кобури и внушителни кинжали на кръста. Фандорин предположи, че Симон е наел наел местни хора за охрана. Много разумно, като се вземеше предвид високото ниво на престъпност в града. Спряха се в съседната улица, под шишкаво минаре (именно това бе джамията на Мохамед). Тук се бе струпала цялата масовка: статисти, играещи ролята на свита красавици, някакви омацани с грим злодеи с ятагани, коне, магарета, камили.

До Клара нямаше как да се стигне. Тя седеше върху гърбав, лениво предъвкващ дромадер, цялата увита в коприни и грациозно димеше с пахитоската[47]си. Двама чернокожи роби помахваха край „етоал" с дълги ветрила. Негрите не бяха истински, а боядисани. Очевидно астраханският параход така и не беше пристигнал.

Режисьорът стоеше на една табуретка и не спираше да крещи в рупора с прегракнал глас:

- Еничарите и мамелюците, по местата им! Асасините, крийте се по дворовете! Абе, не всички в един! Господи, не може да сте такива овце!

Дойде Симон и с гордост каза:

- Снимаме епизода „Нападението на асасините". Седем хиляди рубли са похарчени за костюмите, оръжието и наема на животните. Манифик!

- Нима по времето на Харун ал-Рашид е имало мускети? - попита Фандорин.

- Взех ги под наем от филма „Щурмът на Измаил", почти без пари. Филмът ни е със звук.

Трябва да има изстрели. - Продуктьорът дръпна Фандорин настрана. Имам тре гран деманд[48] ... Моля ви, не отказвайте да дойдете на утрешния прием. Стопанинът е много важен за мен човек. Много е чувал за вас. Знае, че заради вас Клара е зарязала владетелна особа. А щом досега сте жив, значи владетелната особа не смее да ви отмъсти - според местните представи това е единственото възможно обяснение. Ако дойдете там и кажете добра дума за мен, това много ще вдигне кредитите ми в очите на инвестисьора.

- Наистина съм много зает. Извинявай.

- Екуте[49] - зашепна Симон. - Не питам каква работа имате. Със сигурност е секретна. Но имайте предвид, че Месроп Карапетович може да ви е много ютил[50] .Има връзки навсякъде.

- Кой може да ми бъде п-полезен? - повдигна вежда Фандорин.

- Месроп Карапетович Арташесов, чичото на Леон. Приемът в чест на Клара ще бъде на вилата му в Мардакян.

„Ах, ето къде ще бъде утре подполковник Шубин. Това променя нещата..."

Ераст Петрович обаче попита за друго, за да не издава интереса си:

- А пък аз мислех, че Леон Арт е французин.

- Не е, истинското му име е Левон Арташесов. Чичо му е една от големите клечки в града. Утре в Мардакян ще се събере каймакът на бакинското общество. Ще ви бъда много задължен, ако споменете пред Арташесов-старши пти-мо[51] за мен!

- Добре де - сякаш против волята си каза Фандорин. - Щом толкова ти трябва.

„Е, извън града, на тази вила, все някак ще хвана Шубин за малък тет-а-тет",помисли си той, прихващайки от Симон неговата „смес от френски и нижегородски".

- Мерси, Ераст Петрович! Вие сте мой совьор[52]!

Тълпата от зяпачи, дошли да наблюдават невижданото зрелище, се раздвижи.

- Всички, които не са заети в снимките, да се съберат в дясната страна на улицата, разчистете кадъра! - викаха асистентите.

Фандорин застана до прашната стена на една къща, като внимаваше да не се изцапа. Маса стоеше до него с увития кинжал под мишница.

Процесията се разтегна по улицата. Клара върху камилата си се озова в началото на кавалкадата. След като дочака жена му да погледне в неговата посока, Ераст Петрович красноречиво показа часовника си. Клара умоляващо събра длани: не си тръгвайте!

Сега всички актьори го зяпаха. Шушукаха си и се подсмиваха. Той изобрази безгрижна усмивка. Със здраво стиснати зъби това никак не беше лесна работа.

- Готови! - пискливо извика режисьорът. - Камилата тръгва! Асасините, като махна с кърпата - напред! Мамелюците - никаква стрелба без команда! Господа, днес е исторически ден! Ще покажем на целия свят какво е истински екшън! Камера!!!

Масовката се раздвижи. Зазвъняха звънчетата, задрънчаха щитовете и сабите, вдигнаха се кълба прах.

Ераст Петрович не без интерес наблюдаваше случващото се, но Маса, който все още бе сърдит на Леон, демонстративно се обърна с гръб и гледаше в обратната посока, където между къщите се виждаше тънещ в сянка двор.

- Хайде, асасините!!!

Към камилата се втурнаха хора с бели хламиди, започнаха да размахват мечове. Боядисаните негри се проснаха на земята. Клара вдигна глава, елегантно показа оголените си лакти. За викане - не викаше; очевидно звукът щеше да се записва по-късно.

- Мамелюците, огън!!!

Започнаха да гърмят халосни изстрели, две дузини дула изригнаха пламък и дим.

Изведнъж Фандорин едва не бе повален на земята. Това бе японецът, който неизвестно защо внезапно бутна господаря си по рамото.

- Маса, какво правиш?!

Заради гърмежите не се чуваше нищо. Без да казва нищо, Маса посочи стената, пред която преди миг бе застанал Фандорин. В мазилката зееше дупка, а в центъра й блестеше края на заседналия куршум.

С другата ръка японецът посочи напред. Като проследи пръста му, Фандорин видя, че в дъното на намиращия се отсреща двор, над стъклената галерия на втория етаж се вдига дим.

- Хаяку! - извика Маса и се втурна през масовката. - Бързо! Ще избяга!

Ераст Петрович хукна след него, като не пропусна да се приведе, за да не развали кадъра.

Те прекосиха за миг двора, опасан в горната си част с дървена тераса. Фандорин стискаше в ръка новия си, направен по специална поръчка „Уебли", който още нито веднъж не бе изпробван в истинска ситуация; Маса размахваше трофейния кинжал. Но вече никой не стреляше.

След като преодоля потъмнялото от времето дървено стълбище, долепено плътно до стената, Ераст Петрович се озова в прашен скърцащ сандък, дълъг два сажена и широк един и половина. Тераската някога е била остъклена, но половината рамки за стъкла зееха празни. На перваза, върху статив, бе сложена пушка; дулото проблясваше, промушено през нащърбения отвор; на пода се търкаляше празна гилза. Напуканата врата, която водеше към вътрешността на къщата, още се поклащаше на ръждивите си панти. Някой се бе шмугнал през нея само преди няколко секунди.

Маса изблъска господаря си, първи се втурна вътре. Фандорин - след него, готов за стрелба.

Празно помещение. Необитаемо, при това отдавна. Дупки по пода, олющени стени, висящи от тавана парчета кълчища.

Но пред тях имаше още една врата, открехната, през процепа се виждаше светлина.

Японецът не си направи труда да дръпне вратата, а за да не губи време, със скок я изкърти заедно с касата. С грохот, в облак от прах и трески той се приземи на пода с вдигнат за удар кинжал в ръка.

Фандорин се спря на прага.

Къщата се оказа не само необитаема, но и полуразрушена. В стаята липсваше външната стена. Вместо нея се виждаше улицата. Залязващото слънце се заиграваше с червеникави отблясъци по натрошените стъкла и керамични отломки, които се търкаляха по пода. Покривът отсъстваше - през оголените му ребра прозираше сочно синьо небе.

Преследвачите отидоха до самия ръб. Погледнаха наляво, надясно. Стрелецът бе скочил долу, разбира се. Свил е зад ъгъла, или в съседния двор, или просто се е смесил с тълпата минувачи. Сега вече нямаше как да бъде догонен.

- Няма смисъл - каза Фандорин. - Я да се в-върнем на верандата. Искам да проверя нещо.

На мястото, откъдето бе произведен изстрелът, Ераст Петрович се наведе и внимателно огледа пушката и крепежното устройство.

- Какво ще кажеш? - попита той, като се изправи.

- Този човек добре се е подготвил. Знаел е, че ще бъдете на мястото на снимките и че тук ще се гърми, никой няма да чуе изстрела - Маса приклекна, за да определи възможния сектор на обстрел. - Добра позиция. Вижда се половината площад и почти всички зяпачи на улицата. Където и да бяхте застанали, все щяхте да бъдете на огневата линия.

- Изводите?

- Очевидни. Трябва да се търси сред онези, които са знаели, че в девет часа ще дойдете тук и че на снимките ще бъде шумно.

Фандорин вдигна рамене:

- Във фоайето на хотела всеки би могъл да подслуша моя разговор с Клара. Не е задължително да е от киногрупата, там със сигурност са се навъртали и външни лица. А освен това, помолих да ме упътят в г-градоначалството, там също имаше доста посетители. Убиецът би имал време да се скрие на верандата, докато с теб сме се лутали в уличния лабиринт.

Маса не оспори казаното.

- Тогава има още нещо. Нападението на гарата не е било опит за грабеж. Някой много силно иска да ви убие, господарю.

- Ще ти кажа нещо повече - Ераст Петрович потупа с ръка по статива. - За какво според теб е тази стяга?

- За твърдост на прицера. Откатът е по-марък и муската не трепери - отвърна на руски помощникът. Той бе напуснал родната си Япония във време, когато огнестрелното оръжие не е било на почит и беше усвоил цялата нова терминология вече в странство, затова, когато ставаше дума за пушки и пистолети, Маса предпочиташе да говори на руски или английски.

- Не, за стабилност на прицела щеше да е достатъчно просто да се сложи дулото на перваза, много е удобно.

- Катапо! - плесна се по челото Маса, като отново мина на японски.

- Да. Еднорък. И от всичко това следва...

- Че Одисей-сан е очаквал вашето пристигане. Едноръкият убиец е пратен от вашия враг.

- Точно така.

Ераст Петрович премина обратно през двора дълбоко замислен.

„И така, версията с бандитите от гарата може да отпадне. Това - първо. Одисей отнякъде е научил, че в Баку пристига ловец за главата му. Това - второ. Той също така е знаел с кой влак пристигам. Това - трето.

И четвърто. Отнесъл се е толкова сериозно към идването ми, че не го е домързяло да организира две покушения едно след друго, в течение само на няколко часа. Единственото място, откъдето може да има изтичане на информация, е Тифлис. Кой е знаел за цялата работа? Полковник Пеструхин, никой друг. Абсурдно е обаче да подозираш във връзки с революционерите началника на управлението на жандармерията. Той самият, подобно на покойния Спиридонов, отдавна е осъден на смърт от бунтовниците!

Липсва някакво звено от веригата..."

Те излязоха на улицата, когато снимките вече бяха приключили. Възкръсналите негри грижливо сваляха Клара от камилата.

- Ераст, колко мило, че ме изчакахте!

Той се приближи до нея, поклони се.

- За какво искахте да говорите с мен? - Въздъхна. - Кажете ми, а вашите колеги какво, сега няма да спрат да ме зяпат ли?

Жена му го погледна с поглед, изпълнен с беззаветна любов, отработен с ролята в „Без зестра"[53]: „Не ме е грижа за приказките! С вас мога да бъда навсякъде. Вие ме отведохте и вие трябва да ме върнете у дома!".

Тя се изрази горе долу със същите думи:

- Трябва ли да ме е грижа за това? Нека гледат. Вие сте мой мъж, а аз - ваша жена! Трябва да бъдем заедно винаги и навсякъде! Знам, нямам право на каквито и да било претенции. Безкрайно съм виновна пред вас, отделях прекалено малко внимание на вас и нашите отношения. Цялата ми душа, всичкото ми време са отдадени на изкуството, на това проклятие, на този опиум, който изпива живота ми! За това сте в правото си да ме накажете жестоко, да погубите репутацията ми!

„Поредната експлоатация на „сълзливата дарба". Боже, колко е скучно..."

- И така, какво искате от мен? - прекъсна я Ераст Петрович. - Какво общо има тук репутацията?

Сега Клара се разплака истински. Фандорин знаеше как да различи истинските сълзи - в такива моменти жена му преставаше да „удържа лицето си" и то се изкривяваше, започваше да прилича на нормално, човешко. Но онези времена, когато Ераст Петрович се трогваше от тези редки мигове на естественост, отдавна бяха отминали. Освен това той много добре разбираше от какво се огорчи Клара сега: бе почувствала, че чарът й повече не му въздейства.

- Разлюбили сте ме - изхлипа тя. - Станали сте съвсем чужд... Не ви е грижа за мен.

- Какво искате? - повтори Фандорин, той започваше да се досеща, защо е цялата тази мелодрама. - Утре да ви съпровождам при този вашия б-благодетел ли?

- Нищо подобно! Той не ми е благодетел! Но от този човек зависи съдбата на филма, в който съм вложила целия си талант. О, умолявам ви! - Тя сплете ръце в глупав жест, който се използва на сцената, но в живота - никога. - Знам, че никак не обичате многолюдните сборища. Но поне се покажете там! Не ме правете мишена на сплетни! Няма нищо по-срамно от ролята на жена, която е пренебрегната от собствения й мъж!

- Добре. Ще отидем заедно, а след това ще си тръгна.

Клара започна да мига. Тя не беше очаквала толкова бърза победа.

- Нали няма да размислите?

-Не.

Сълзите пресъхнаха на мига. Лицето й се озари с победна усмивка.

„Сигурна е, че е намерила нов ключ към сърцето ми: да поплаче както се следва, и после може да прави с мен каквото си поиска. Нека."

- Защо ни е да ходим там, господарю? - попита Маса, когато Фандорин се сбогува с Клара. Японецът, разбира се, бе стоял зад тях и беше подслушвал.

- За сериозен разговор с Шубин. Щом Одисей така или иначе знае за моето пристигане, няма смисъл от конспирация спрямо човека, който може да ни бъде п-полезен. Трябва да разберем, дали в полицейските досиета няма някой куц, който живее в Черния град. Освен това ме интересува още един инвалид: еднорък, но отлично боравещ с кинжал и пушка.

Насреща им се зададе Леон Арт, целия изпоцапан от барутния дим, но много доволен.

- Успяхме! - тържествено съобщи той. - Залезите в Баку настъпват стремително, но хванахме светлината навреме!

Наистина - слънцето, което допреди минута огряваше Стария Град с меден цвят, се скри зад покривите и веднага, без какъвто и да било преход, се спусна синкав сумрак.

- Пушката от реквизита ли е? - попита режисьорът, като погледна оръжието в ръката на японеца. - Каква е грозна! Надявам се, не е попаднала в кадър.

Маса неучтиво му обърна гръб, но Леон не забеляза обидното му поведение.

- Американците да вземат да се поучат от нас! Това да не ви някакъв си там жалък „Влаков обир"! - Той с широк жест посочи камилите, конете, масовката. - Това се казва истински размах! На това му се вика истински екшън.