Черният град

Фандорин се бави

Освен Дявола с не особено вежливия му събеседник и Ераст Петрович, в същата тази минута на размисли на ловна тематика се бе отдала още една особа.

Саадат седеше, наежена, върху меките кожени възглавници на екипажа и от минута на минута се ядосваше все повече. Засадата, подготвена за звяра, нещо много се проточи. Да не се наложи да се прибира с празни ръце?

В началото нощта изглеждаше приятно прохладна. След това Саадат започна да замръзва с несериозното си одеяние. Добре, че предвидливият Зафар имаше одеяло под седалката. Саадат сега се беше увила в него.

Тя бе поразена и оскърбена, когато облагодетелстваният Фандорин повече от неочаквано отказа да се яви и да си получи благодарността. При това изумлението беше по-силно от обидата.

Ама че чудеса!

Московчанинът определено не е от страхливите, това е проверено. Не е равнодушен към женския чар - докато вечеряха, я огледа цялата - от главата до петите. Погледът му, макар и не нагъл, беше съвсем недвусмислен. С жена си се е разделил и, ако се съди по събраните сведения, ни най-малко не тъжи за нея - тъкмо обратното. Какъв е проблемът тогава?

Зафар й преразказа някакви врели-некипели за отсъствието на взаимно притегляне. Но Саадат Валидбекова беше добра ученичка в гимназията, а най-добра бе по естествените науки. Небесните тела не се притеглят с еднаква сила. Слънцето привлича Земята, а Земята - Луната. Винаги някой дърпа, а някой се опъва; някой е ловецът, а някой - дивечът.

На западните жени им харесва да бъдат дивеч. Перушината им настръхва, започват да гукат, но никога не преминават в настъпление. Дори да тръгнат на лов за мъже, го правят като хищно тропическо цвете, които разтваря цветовете си, изпуска примамващ аромат, а щом пчеличката или пеперудката кацнат на него - ам!

На Изток не е така. Никой никога не бе ухажвал Саадат, никой не се бе стремил тя да го хареса. В ранната й младост зорко я пазеха, при жив съпруг каквито и да било признаци на внимание от страната на чужди мъже бяха невъзможни, а като вдовица тя се държеше към себе си толкова строго, че на никой не би му и хрумнало да се опита да превземе тази непристъпна крепост.

Мъжките ухажвания - да ги вземе шейтанът! Харесваше й да ловува сама, да си избира плячка по вкуса. Осемдесет и седем трофея бяха окачени по стените на въображаемата й ловна стая, а на най-видното място - също като дванайсеторог елен - номер 29 (ммм!). И изведнъж, ама че работа: плячка номер 88 не желае да влезе в капана! За това трябва да има някаква причина.

Вчера портиерът на хотел „Национал" любезно се съгласи да прочете пристигналите на името на Фандорин, но все още не стигнали до получателя телеграми (любезността не излезе евтино - двадесет и пет рубли). Саадат се притесни. И двете телеграми бяха от Санкт-Петербург. „Ела спешно. Ема". „Незабавно съобщи за пристигането си. Чакам. Ема".

Ето я причината. Казва се Ема.

Що за съперничка е това, че чак е засенчила Клара Лунная? Сигурно е немкиня. Златокоса, с пищни форми, млечно-бяла кожа, трапчинки по бузите - озлобяваше се Саадат, като си представяше своята пълна противоположност.

Но сериозната конкуренция може само да амбицира един истински предприемач.

Ема имаше един съществен недостатък. Тя тръпнеше в очакване някъде далеч на север, а Саадат беше тук, съвсем наблизо.

Освен това портиерът каза, че на клиента постоянно му звъняли от австрийското консулство. И през цялото време минавали да го търсят някакви хора. А господин Фандорин се отбил за минутка през деня и оттогава не се е появявал.

С една дума, положението се изясни. Човекът има безкрайно много работа, има си и Ема с нейната немска любов. На Фандорин, разбира се, не му е до Саадат Валидбекова и нейната благодарност.

Но не е възможно да се примириш това, че си ненужна на мъж, който е нужен на теб. Как би постъпил джигит, влюбен в несговорчива девойка? Просто би я преметнал през седлото и би я отвел в планините.

Точно така реши да постъпи и Саадат. Затова и мръзнеше вече пореден час край омразния хотел „Национал". Нощта е към края си, а Фандорин все го няма! Какви джинове са го отмъкнали?

Арташесов й върна похитения „делоне-белвил" още вчера, но Саадат си каза, че няма да може повече да се вози в него. Споменът за виковете на Турал беше ужасен, а освен това в тази кола бяха убили горкия Франц. Докато нямаше нова кола, тя използваше карета.

Двата бели туркменски жребеца (двойката излезе петнадесет хиляди, по-скъпо от всякакъв „делоне") дремеха прави и само помръдваха изящните си уши. На капрата с цилиндър, нахлупен до очите, сумтеше Зафар - беше с костюм на кочияш.

Изведнъж евнухът вдигна глава. След няколко секунди Саадат чу тропане на токове по улицата.

Някой идваше откъм Стария град, без да бърза. Саадат позна походката, смъкна се по-надолу, за да не се вижда зад кожения гюрук на каретата.

- Джиб-джиб-джиб - прошепна тя, което значеше „кът-кът-кът".

Щом окъснелият гуляйджия се изравни с екипажа, Саадат тихо каза:

- Как можахте? –

Той замря. Обърна се.

- Как можахте така да ме унижите? - Гласът й потрепери. - Посмели сте да си помислите, че моята благодарност значи... това, което си помислихте?!

Той дръпна шапката от главата си. Сложи я отново. Закашля се.

Смути се, това е добре. Саадат вътрешно се разсмя, но очите й послушно се насълзиха - те сияеха като на русалка. „Край, хванах те, пиленце, стой. Няма да избягаш от мрежата. За нищо на света няма да се разделя с теб".

- Съжалявам... - изблея плячката. - Но, какво трябваше да си п-помисля? - Вие явно сте свикнали да имате работа с безсрамници, със сладострастните развратници на Запада! Боже, колко съм оскърбена! - Саадат закри лицето си с ръце и показа изваяните си китки и голите лакти. - Нима с поведението си някога, поне с един поглед, съм ви дала повод?

Фандорин съвсем се уплаши.

- Не! Не, разбира се... Но п-писмото... Когато в Европа една жена пише такова писмо...

Простете ми, за Б-бога! Какво да направя, за да ми п-простите?

- Качвайте се - тя с величествен жест посочи мястото до себе си.

Седна, като момченце. Щеше ли да посмее да се инати, след като бе нанесъл такава ужасна обида на гордата източна жена?

Без да чака нареждане, Зафар дръпна поводите. Дресираните жребци се събудиха, екипажът бавно потегли.

Преметнатият през седлото красавец, когото отвеждаха в неизвестна посока, дори не гъкна.

Пътят до любовното гнезденце беше кратък. Фандорин се опитваше да се оправдава, задаваше въпроси, но Саадат непристъпно мълчеше, без да го поглежда. Нека се любува на профила й, да вдъхва аромата на харасанска амбра, от която се възбуждат дори немощните старци.

Послушно, вече без да пита каквото и да било, сякаш подготвен за жертвоприношение овен, похитеният влезе в къщата.

В спалнята Зафар бе направил всички обичайни приготовления. Правилно съчетание на сумрак и хитро разположено осветление, силен аромат на рози, щорите на прозорците -плътно затворени (изгрев засега не ни трябва).

Саадат се спря пред нишата, прикриваща ложето. Ръцете й бяха непреклонно скръстени на гърдите, веждите - сурово събрани. На раменете й все още бе увисналото до пода одеяло.

Фандорин застина пред нея, нещастен, виновен.

- Повтарям въпроса - звънко каза Саадат. – Смятате, че жените на Изтока са същите сладострастни развратници, като онези, вашите европейки, така ли?

- Не, съвсем не!

- И правилно - страховито рече тя. - Европейските жени са невинни момиченца в сравнение с нас.

Одеялото падна върху килима. Под него имаше наметалце от безтегловна лъскава коприна. Саадат дръпна връзката - наметалото също се свлече на пода. На слабата светлина от двете лампи, насочена отдолу нагоре (проверено е), фигурата й изглеждаше по най-печелившия начин, а тялото бе сякаш изваяно от алабастър.

В същия миг в съседната стая Зафар завъртя ръчката. Зад гърба на Саадат бавно се разтвори завесата. Показа се постеля, цялата посипана с розови листенца.

Плячката се олюля като пронизана от стрела. Сама отиде в ръцете й.

В първите минути Саадат, както винаги, се опитваше да разбере, може ли новият номер да го докара до незабравимия двадесет и девети (ммм!).

Дистанцията бързо намаляваше, а след това изчезна съвсем. В почивката между страстните прегръдки, дишайки тежко, Саадат си рече: „Определено осемдесет и осмият не е по-лош. Трудно е да се сравнява, защото всичко е напълно различно - но не, в никакъв случай не е по-лош".

След това всичко започна отначало и тя вече не си спомняше, не сравняваше, не мислеше. Способността да разсъждава, която май за първи път в живота й временно се изпари, не се върна скоро.

Към този момент осемдесет и осмият вече бе заспал. Саадат, тъкмо наопаки, сякаш се събуди. Тя галеше възлюбения (главата му беше на гърдите й) по прерасналата коса и убеждаваше сама себе си, че в дадения случай не е задължително да спазва железния закон за една-единствена среща. Та нали тук от самото начало всичко беше не по правилата.

He й се наложи да се убеждава много дълго.

Зафар бдеше на поста си: гледаше и слушаше. По знак, даден от господарката му (пръстът описа възходяща спирала) той отвори пердетата на прозорците - в спалнята нахлу розовата светлина на изгрева.

„Ма..." - измуча спящият, като неспокойно се размърда.

Да не би да е „Ема"?

Блажената нега се стопи. Саадат взискателно подръпна любовника за носа. Отвориха се очи, сини. Без коса Фандорин изглеждаше много по-добре. Подмлади се и започна да прилича на Гоштасп от „Шахнаме"[116] - като дете Саадат имаше книжка с превъзходни миниатюри. На колко ли е години все пак? Четиридесет - четиридесет и пет? „Аз нищо не знам за него" - помисли Саадат и ужасно се учуди. Не на това, че нищо не знае за любовник №88, а защото искаше да узнае всичко за него.

- Колко жени си имал? - попита тя. - Ясно е, че са много. Но колко?

- В какъв с-смисъл? - Сините очи замигаха. - Не съм ги броил.

- Толкова много, че си загубил бройката?!

Фандорин се повдигна, примижа от ярките, коси лъчи. Прекара ръка по лицето си.

- Всички мъже водят статистика на победите си. Това се знае - настояваше Саадат. - Така че не ме лъжи. Колко?

- Не съм водил с-счетоводство. Значение имат само онези жени, след които остава п-празнина. Те бяха малко.

„По-топло - рече си Саадат. - Сега ще си кажеш всичко, гълъбче".

- Добре, как се казваха онези, които оставиха п-празнина в душата ти? Можеш да не изброяваш всичките. Назови ми поне последната.

- 3-защо? Той се навъси.

- Сама ще отгатна. Източните жени имат дар на ясновидки. - Тя погледна към тавана, притвори очи. - Чувам буквата „Е"... Името започва с „Е".

Той вдигна рамене - не се впечатли.

- Ами да, б-бившата ми жена преди се казваше не Клара, а Елиза. Всички го знаят.

- Не, не е „Елиза" - друго име. - Няколко мистични движения във въздуха. - Ема! Жената се казва Ема!

Саадат направо впи поглед в него.

Ах! Изразът на лицето му се промени. По него премина сянка. Не виновна - по-скоро угрижена. С такава физиономия не си спомнят онази, която обичат силно.

Саадат се засмя и се отпусна върху възглавниците.

- Искам да спя - каза тя. - О, Аллах, колко съм уморена!

„Ема! Ето кой трябваше да се свърже с мен след депешата. Странно, че това не се случи. Обажданията в хотела от чиновника за специални поръчения - това е несериозно".

С ласкавото женско име в секретната кореспонденция се именуваше Емануил Карлович де Сент-Естеф, директорът на Полицейския департамент. Екстрената телеграма, която Фандорин прати, първо бе стигнала при него и преди да й даде ход, господин директорът трябваше да разбере какъв е проблемът. Това обаче не се случи.

Омаян от тази поразителна жена (никога не бе срещал такава и не подозираше, че такива има), Ераст Петрович за няколко часа забрави за отсечените ръце и за заплахата за държавата, която съвсем не беше намаляла със смъртта на Одисей. Стачката продължаваше, а вместо отпадналия организатор със сигурност щеше да се появи някой друг.

Името „Ема" му напомни за работата. Явно ще се наложи още веднъж да се свърже с Петербург. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

- Глупак съм бил да се откажа от такава благодарност - каза Фандорин и целуна ръка на дамата. - Много жалко, че сега сметките са уредени и не бих могъл да разчитам на продължение...

Тази фраза можеше да се интерпретира и като твърдение, и като въпрос. Интонацията допускаше и двете тълкувания - както пожелае госпожа Валидбекова.

- Да, сега ти си ми длъжник и то мнооо-ого голям - провлачи тя, като подаде за целувка китката, лакътя, рамото. - Никога, на нито един мъж не съм давала толкова много.

Саадат доволно се протегна, подобно на лъвица, която преди малко е изплюскала бивол или дори цял жираф.

- Но виждам, че те чака работа. Върви, аз ще поспя. А вечерта пак ела. Ще обсъдим как да се издължиш.

Интересите на държавата са важни, но не са по-важни от дружбата. Затова, преди да прави каквото и да било, Ераст Петрович отиде в болницата, за да разкаже на Маса за края на лова.

- Обидата е отмита с кръв, честта ви е възстановена - тържествено обобщи японецът. - Сега мога спокойно да умра.

Днес обаче той изглеждаше по-добре. Докторът каза, че след седмица, ако няма усложнения, пациентът ще може да бъде прехвърлен в Москва - бакинската жега не е добра за зарастването на рани на белия дроб.

Принудителното забавяне не огорчи Фандорин. Първо, не бива да тръгва, преди да е ликвидирана опасността за сигурността на държавата. И второ...

„Хм. Тези мисли е най-добре да се отложат за довечера, иначе няма да мога да се съсредоточа върху работата".

Поклащайки се на ресорите на файтона, на път към хотела Ераст Петрович прегледа заглавията на вестниците.

През изминалото денонощие към стачката се бяха присъединили още осем хиляди души. През юни добивът на нефт е възлизал едва на една четвърт от този през май.

Балканската криза започва да се развива в опасна посока. Достоверни източници съобщават, че Виена готви някакъв ултиматум на Сърбия. Берлин и Петербург си разменят телеграми, като се уверяват взаимно в мирните си намерения - лош признак. Световните борси са в паника.

Все пак трябва да се срещна с австрийския консул, помисли Фандорин. Да му разкаже за съдбата на Франц Кауниц и едновременно внимателно да провери какво е настроението на разузнавача. Ако е получил от правителството си някакви необичайни инструкции, това ще стане ясно по сто различни признака. Господин Люст няма да даде отговор на директни въпроси, разбира се, но има цяла наука за това как да се разкодират интонациите, мимиката, движенията на тялото. Поведението на шефа на мрежа от резиденти, който е получил заповед да премине в режим на предвоенна обстановка, ще бъде коренно различно от това на един шпионин в мирно време.

На рецепцията го очакваха цели две телеграми от „Ема", които бяха пристигнали още вчера, с интервал от два часа.

Ето за какво ставаше дума.

Но сега нямаше никакъв смисъл да се бие път до Петербург. Би било чисто губене на време.

Ераст Петрович поиска веднага по телефона да пратят бърз отговор: „Елате вие, и то възможно най-бързо. Отседнете в „Национал". Аз ще ви намеря".

Самият Фандорин не смяташе да остава в този хотел. Ако вчера нелегалните просто го бяха наблюдавали, то днес, след гибелта на предводителя им, ще поискат да отмъстят. Трябва да се покрие, да се премести при Хасим.

Идването в хотела само по себе си беше вече риск. Но няма да си зарязва вещите, я? Освен дрехите (за които също би съжалявал), там беше и пътната чанта със специалната екипировка.

Както и миналия път, Ераст Петрович влезе в стаята с всички предпазни мерки. До прозореца не се приближи. И все пак след четвърт час зазвъня телефонът.

Проверка? Или Сент-Естеф вече е получил телеграмата и чака обяснения? Може пък да е хер Люст? Долу казаха, че от негово име пак са се обаждали.

При всички случаи не си струва да вдига. Нека господа революционерите се чудят. Директорът на департамента трябва да вярва на думата му: като му казват „елате лично" -значи трябва да дойде. А пък при консула Ераст Перович смяташе да се отбие, щом приключи със събирането на багажа.

Без Маса опаковането беше истинска мъка. Опитваш се по-внимателно да сгънеш саката, а те не искат. Ръкавите на ризите стърчат. Якичките не се сгъват надве, а в разгърнат вид не влизат в предназначеното за тях джобче.

Всъщност животът със слуга е пагубен за един възрастен човек - отучваш се да боравиш без помощ с най-елементарни неща. Някога, по време на бедняшката си младост, Ераст Петрович можеше и да пере, и да глади, а сега дори куфара не можеше да си затвори.

Зад гърба на клекналия над куфара Фандорин с трясък се отвори вратата. Без да се обръща и без да разсъждава, Ераст Петрович се претьрколи настрани. Още не се беше изправил, а в ръката му вече се бе озовал неговият уебли със свален предпазител.

На прага стоеше Леон Арт. Не приличаше на себе си: мръсен, изподран, със сплъстени, сиви от прахоляка коси. Акробатичното премятане, изпълнено от обитателя на стаята, стресна режисьора. Той стоеше пред Фандорин и го зяпаше с ококорени очи, устните му се движеха, но не произнасяха нито звук.

Ядосан от поражението върху имиджа си, Ераст Петрович се изправи. Понякога свръхбързата реакция ти спасява живота, а понякога те поставя в глупаво положение.

„Добре, че не застрелях този кретен! Що за маниер е това - всеки път да нахълтва, като че има пожар!"

- Какво искате още? - изрева Фандорин. - Оставете ме и вие, и вашата К-клара, дявол да ви вземе и двамата!

И млъкна. По мръсното лице на Леон като поток се лееха сълзи.

- Ужасно нещастие... - едва изломоти режисьорът. - Отвлякоха ни!