Черният град

Банкетът в Мардакян

- Хрумна ми идея, която още не е идвала никому! Светът ще бъде шоке! След успеха на халифа ще мога всичко да си позволя! Дори филм за калта!

През целия път от хотела Симон не млъкваше. Той се качи при Фандорин и Маса в разбрицания им кабриолет, последен в кортежа, който се бе разтегнал по извънградското шосе. Най-отпред водеше разкошна черна лимузина, след нея три демократични „форда" и отзад - открит допотопен „парсифал"[56]. Не можаха да намерят нещо по-добро. Цените в града бяха невиждани. Ако в Москва - пък дори и в Европа - Ераст Петрович се чувстваше като финансово осигурен човек, то в Баку се оказа, че възможностите му се смятат за доста скромни.

Петстотин рубли за наем на таратайка, която едва изцежда четиридесет километра в час!

Баку безусловно беше най-скъпият град в империята. А може би на целия евразийски континент. Ако в централните губернии човек, притежаващ сто хиляди, се смяташе за богаташ, то в нефтеното елдорадо заможността започваше от милион и на Апшеронския полуостров вероятно живееха горе-долу толкова милионери, колкото в цяла останала Русия.

От двете столици тук като мухи на мед се стичаха адвокати, инженери, ресторантьори, предприемачи, артисти, професионални красавици. Фандорин прочете във вестника, че бакинският градоначалник има нечувано високо възнаграждение - пет пъти по-високо от тифлиския, независимо, че за център на Кавказкото наместничество се смяташе не Баку, а Тифлис.

Оказа се, че и пролетариите тук никак не печелят зле. Един поне донякъде квалифициран работник на сондажна кула или в нефтопреработвателна фабрика вземаше поне шестдесет рубли - колкото титулярен съветник в руската провинция. А пролетариите отгоре на всичко и стачкуваха - искаха повече.

„Парсифалът" пуфтеше астматично, като подскачаше по бабуните. Над лошия път се издигаха кълба прахоляк, покриваха стъклата на автомобилните очила, плаща, с който Фандорин предвидливо покри белия си смокинг. Слънцето сияеше в зенита си, тежките му лъчи се лееха отвесно, сякаш кипнал сироп. Беше по-разумно да се вземе закрит автомобил, разбира се, но Ераст Петровия нарочно избра кабриолет - знаеше, че жена му ще се страхува да не й се развали прическата.

Така и стана. Клара и Леон тръгнаха с изпратения от чичото „ролс-ройс", останалите поканени членове на снимачния екип се разпределиха по „фордовете", а Фандорин, Маса и присъединилият се към тях продуктьор гълтаха праха най-отзад.

- Фирм за карта? - заинтересува се Маса. - А цендзурата ще го пусне ри?

- Имам предвид нефта - Симон посочи кулите на Черния град, които се виждаха в далечината (пътят към вилната зона минаваше през него). - Още на нито един от кинематографистите не му е хрумвало да се заинтересува от тази лепкава, мазна, черна кал!

А пък аз тук се наслушах и нагледах на такива неща! Анкроайябъл[57] ! Ооо, това е доста по-ефектно от добива на злато! Колко страсти, престъпления! Феерик, фантастик! Какви сюжети, какви типажи! Те просто си просят да влязат на екрана! С нефт могат да се занимават само хора, които са от желязо. Мекотелите не оцеляват. Разказаха ми истоар за Алексей Иванович Путилов, директор на три нефтени компании. Той забранил да дъщеря си брак с младежа, когото обичала. Тя, горката се отровила с арсен. Възлюбеният й се застрелял в деня на погребението точно пред врата на нейната къща. И ву саве, как е реагирал на това Путилов-баща? Той казал: „Само евтина оперетка ни липсваше". А, какво ще кажете?

- Г-гнусно е - отвърна Ераст Петровия, като намали, за да премине над тръба, вкопана в земята напряко през пътя.

- А според мен това си е готов филм! Или ето ви друг железен човек, директорът на Минния департамент Салковски. Покровител на балерините, свой човек на Ривиерата,

Ротшилдови му уредиха орден Лежион д'Оньор[58] . Нито едно важно решение относно нефта не минава през правителството без Салковски. Весел господин - лек един такъв, обаятелен, не се страхува от нищо! Предлагат му рушвет, викат: „Ще ви платим двадесет хиляди и гарантираме пълна конфиденциалност". А той в отговор: ,Дайте по-добре четиридесет и дрънкайте на когото си искате". Не човек, а крупова броня!

- У нас в империята има колкото си искаш такива бронирани - забеляза Фандорин, като отново натисна спирачката - този път, за да пресече релсите на теснолинейката, след която започваше димният промишлено-добивен район.

Тук на кръстопътя се намираше полицейски участък, който сякаш пазеше „чистите" квартали от преизподнята, която плътно подпираше Баку от тази страна. Предишният път във влака, зает с дневника, Ераст Петровия не можа добре да разгледа Черния град. Сега обаче му бе предоставена такава възможност.

Дори на известните нефтени полета на Тексас не бе виждал подобно нещо. Тук наистина всичко беше черно: стените на фабричните постройки, складовете, бараките, кръглите страни на цистерните, сондажните кули. Черна бе земята, по която във всички посоки пълзяха безбройни тръби. Във въздуха се стелеха сажди и пушек. За сметка на това локвите бяха много красиви, в тях със седефен блясък преливаха всички цветове на дъгата - вътре имаше повече нефт, отколкото вода.

Сигурно така ще изглежда планетата, когато алчните индустриалци напълнят със заводи всяко парче земя, като изтребят цялата зеленина, помисли си Ераст Петрович. Животът ще се задуши и ще спре да съществува. Всичко ще стане такова - черно и мъртво.

- Защо повечето сгради са п-празни? - попита той. - Мислех, че в Баку има нефтен бум, а тук почти не се виждат хора. Половината от сондите не работят. Това заради стачката ли е?

- Не само - отвърна Симон. - Тук значи как е? Като свърши нефтът на определено място - край, зарязват го. Или някой се е разорил. Тук често се разоряват. Е, и стачката, биен сюр.

Обаче от дясната страна на шосето се показа предприятие, в което кипеше усилен труд. Комините енергично пуфтяха, от всички страни към високите стени вървяха тръби - по земята и по въздуха - на подпорки. От птичи поглед фабриката (или какво е това?) сигурно приличаше на паяк, разпънал гъстата си паяжина.

Симон обаче използва друга метафора:

- Това е сърцето на Черния град. Помпената станция на Държавния керосинопровод. Изпомпва керосина от всички рафинерии и го праща в основната тръба. Имажине: от тук керосинът тече хиляда километра едва ли не, чак до самия Батуми. Захранва цяла Русия и цяла Европа.

Държавен? Тогава е ясно защо на портала има караул от жандарми, а по ъглите има вишки с часовои. Държавата е прибрала най-доходната част от нефтеното производство. И това май си е правилно. Освен това няма защо да се притеснява от стачки. В държавните предприятия на Русия не стачкуват.

Продължиха нататък. Сега от двете страни, близо, се заредиха кули, една до друга. Фандорин видя как под самите подпорки на дървена пирамида, в една черна локва, шетат прегърбени, изцапани от главата до петите хора. Бяха се строили във верига и си подаваха тежки кофи, чието съдържание се преливаше в голяма бъчва.

- За такава работа шестдесет рубли ще да са малко, бих казал - сподели Ераст Петрович, като се сети как се възмущаваше от алчността на бакинските пролетарии. - И аз бих с-стачкувал.

- Тези не стачкуват. И никой не им плаща шестдесет рубли. Ако вземат полтинник[59] на ден, пак добре. Нали виждате - кулата е стара, разливна, дори и сонда няма. На такива сега само перси работят - Симон потрепери. - Брр, орьор[60] ! То вие сега не виждате онези, които са долу в дупката, вадят нефт. Казвали са ми, че мнозина се задушават и шламът ги засмуква. Никой не ги вади, не ги погребва. За да не се обясняват с полицията.

Фандорин се стресна, като се огледа и видя кошмарната сцена, сякаш слязла от страниците на Дантевия „Ад".

Законите бяха неумолими. Защо да се плаща повече, защо да се влагат пари в подобряване на условията на труд, ако има хора, които смятат за щастие всякаква работа? Колко заводи, мини, рудници има в империята, където картината е същата или малко по-добра? Държавата, която би трябвало да кара собствениците да се отнасят с работниците човешки, пренебрегва тази мисия, а при конфликт се изправя с цялата си мощ на страната на капиталиста. Всичко това няма да свърши добре...

В смрадната атмосфера на Черния град зноят стана още по-тягостен.

- Малко е странно да даваш прием в средата на деня, ако живееш в горещ климат -недоволно забеляза Ераст Петрович. - Вечерта поне няма да пече слънце.

- Не се притесняваайте. Във вилата на Месроп Арташесов ще бъде прохладно.

- Как е възможно това? От студ можеш да се спасиш с помощта на отопление, а от жегата спасение няма. Освен може би сянката. Но тук и дървета няма. На тази земя, пропита с нефт и сол, нищо не расте!

- Като видите Мардакян, ще се учудите. Това е паради[61]! Там са се научили да побеждават жегата. Знаете ли какво е измислила компанията на Нобел? Направили са селище за служителите, където през лятото температурата в къщите винаги е 20 градуса. През зимата докарват от планините стотици тонове лед, складират ги в специални подземия и с компресори пускат студен въздух по специални тръби. А при Арташесов това нещо е още по-добро. Мисля, че такова друго няма в целия свят.

Кавалкадата излезе в равнината. Тук нямаше фабрики и заводи, но нефтените кули продължаваха да стърчат от двете страни, макар и не толкова нагъсто. След още четвърт час на хоризонта се появи тъмнозелена ивица.

- А ето го и Мардакян. Там нефт няма, за сметка на това е пълно с дървета. И бриз има, защото от другата страна е морето. Всички солидни бакинци имат там шале или шато.

Човек можеше да си помисли, че колата се е отдалечила не на двадесетина версти от града, а е преминала от един климатичен пояс в друг - от зоната на пустините в субтропиците. Улиците бяха сенчести, въздухът благоухаеше на свежест, носеше се мирис на цветя, дори слънцето сякаш се смекчи и разнежи - то вече не прижуряше и не заслепяваше, а галеше и намигваше през гъстите листа.

Керванът се спря пред разкошна позлатена порта - такава би била чест и за Бъкингамския дворец. Покрай решетката на оградата, докъдето поглед стигаше, се бяха подредили скъпи автомобили и лъскави екипажи. Някъде наблизо първокласен оркестър свиреше виенски валс. По клоните на акациите горяха разноцветни лампички, което на дневна светлина май беше излишно.

- Ето как живее Месроп Арташесов - заяви Симон с такава гордост, сякаш бе сътворил цялото това великолепие със собствените си ръце.

- П-прилича на сборен пункт на опълчението - Фандорин с интерес огледа хората, скупчили се край автомобилите. Това бяха страховити на вид юнаци: едни с черни калпаци от каракул и кадифени жилетки със сребърни копчета, други с черкезки и сиви папахи, трети с бели бешмети[62] - и всичките въоръжени до зъби. - Какви са тези абреки[63] ?

- Телохранители. Тук, Ераст Петрович, без това няма как. Нали видяхте как ни пазеха по време на снимките в Стария град? Месроп Карапетович ни беше пратил няколко от своите хора за всеки случай.

Фандорин избърса праха от лицето си с напарфюмирана кърпичка, огледа се в малко огледалце.

- А защо са толкова с-свирепи? Сякаш всеки момент ще спретнат престрелка.

Се тужур ком са[64] ,аз вече свикнах. Онези с дървените кобури - това е охраната на арменските милионери. А онези с кожените - пазачите на мюсюлманските нефтени магнати. Арменците обичат маузерите. Тюрките си падат по револверите. И едните, и другите са ужасни бандити, не могат да се понасят един друг. Но клане няма да предизвикат. При всички случаи, поне докато стопаните им се разбират.

Гостите последваха останалите, минаха по посипаната с червен пясък алея и се насочиха към голяма къща с тосканска архитектура, но преди да стигнат до нея, всички свиха надясно - навътре в парка.

- Защо не отиваме в к-къщата?

- Това ще направим вечерта, щом стане прохладно. Там ще има банкет и бал. А докато има слънце, цялото общество е долу.

- В какъв смисъл?

Симон загадъчно се ухили.

- Такова нещо още не сте виждали. Жаме[65] .

Сега вече стана ясно, че оркестърът свири някъде зад гъстата редица от плътно сраснали се туи. Звукът бе странен, сякаш идваше от земните недра. Освен това се чуваше плискане на вода. Ераст Петрович предположи, че зад живия плет има фонтан или езерце.

- Ще ви чакам тук, господзарю - церемониално се поклони Маса.

Фандорин беше свикнал със странностите на помощника и не възрази. Щом иска - нека остане. От гледна точка на японеца васалът е длъжен да съпроводи господаря си до мястото на възвишеното празненство, а той самият да остане отвън. Това не е унижение - тъкмо обратното - високомерна гордост в чистия й вид. Няма по-надменни и знаещи цената си слуги от японците и англичаните. Според тях всеки човек трябва да се гордее с положението, което заема. Веднъж един британски бътлър призна на Ераст Петрович, че в никакъв случай не би разменил съдбата си с тази на своя лорд. В Япония мнозина самураи със сигурност биха казали същото.

- Само гледай да си вежлив с тукашните главорези, че нали те знам какъв си - размаха пръст Фандорин. - И не закачай слугинчетата. Тук е изток, с тези неща е строго.

Маса с достойнство му обърна гръб.

Алеята направи завой и стигна до арка, обвита с благоуханни рози.

Ераст Петрович премина под нея и замря. Пред него зееше пустота, от която се носеха звуците на музиката, смях, гласове, ромон на вода.

По вътрешния периметър на живия плет вървеше тясна пътечка с перила, а средата бе заета от котловина, дълбока тридесетина-четиридесет метра. От горната площадка на стълбата се откриваше фантасмагорична гледка: в голям басейн, голям колкото пет или шест тенискорта, бликаше осветен фонтан, около него плаваха няколко белоснежни лодки, приличащи на лебеди. Краищата на водоема тънеха в гъста сянка, там на групички стояха или се разхождаха многочислените гости. Симон беше прав: Фандорин още никога не бе виждал толкова кардинален способ за борба със зноя, независимо, че беше обиколил целия Божи свят.

Беше невъзможно човек да си представи поне приблизително колко ли е струвала на стопанина тази прищявка.

Слизането можеше да стане и с асансьор, който приличаше на позлатена бонбониера, но пред кабината се беше строила опашка от киноартисти и Ераст Петрович предпочете да използва стълбите.

Долу, в ъглите на еспланадата, покрита с разноцветни мраморни плочи, имаше площадки: на едната свиреше оркестърът, на другата имаше бюфет, върху третата бяха поставени масички за игра на карти, четвъртата бе заета от дивани с наргилета. С всяка площадка по-надолу жегата все повече намаляваше, а долу дори стана прохладно. Високите стени на изкопа бяха измазани и изографисани с фрески, изобразяващи райски градини. Зад три кадифени завеси имаше май пещери, издълбани в скалата. На лявата бе изобразена дама с кринолин, на дясната – джентълмен с цилиндър (аха, ясно); на централната завеса се мъдреше герб с хералдични животни и малка нефтена сондажна кула в средата.

Фандорин спря на най-долната площадка. Очите му свикнаха с полумрака и сега можеше както трябва да огледа събралите се.

Публиката беше пъстра, половината европейска, половината източна. Мундирите и смокингите се смесваха с черкезки; блясъкът на еполетите - с блясъка на хазърите[66] и ръкохватките на кинжалите. Дамите също изглеждаха различно: някои носеха открити рокли с голи рамене, но се срещаха и жени с азиатски тоалети, някои дори със забулени лица.

Изведнъж по тълпата сякаш премина вълна. Всички се обърнаха към кабинката на асансьора, откъдето с омайваща усмивка излезе Клара, придружена от Леон Арт. Тя бе с тясна сребриста рокля, която подчертаваше изящните й форми; режисьорът беше облечен с черен фрак, с пусната по раменете коса и орхидея на ревера - той също беше като картинка.

„Красива двойка - помисли си Фандорин. - Защо им е трети да им свети? Само по-скоро да..."

Към почетната гостенка се затъркаля някакъв дебеланко със сияеща плешивина в неестествено черните коси, той в движение се кланяше на гостите.

- Ераст, Ераст! - с очарователна безпомощност взе да се озърта Клара. - Господа, днес съм със съпруга си. Ах, ето го! Господа, разрешете да ви представя: Ераст Петрович Фандорин.

Всички зяпнаха щастливия съпруг на голямата „етоал", а той скръцна със зъби и слезе по стълбите.

- Защо ми се к-кланяш? - ядосано попита Фандорин продуктьора.

- За да видят всички колко важна персона сте - прошепна в отговор Симон. - Иначе няма да ви уважават.

- За какво ми е тяхното уважение...

Все пак се наложи да спре да мърмори. При Ераст Петрович дойде Клара и с трогателна съпружеска грижа му поправи якичките (които и без това бяха идеални), целуна го по бузата. Ролята на любяща съпруга бе отработена в няколко лаконични щриха, по Станиславски.

Срещата на киногрупата с благодетеля и спонсора напомняше августейша аудиенция. Леон първи отиде при чичо си. След него Ераст Петрович със съпругата му и Симон, който спазваше почтителна дистанция. Последва ги първият оператор и двама актьори, които вчера изпълняваха ролите на главния асасин и главния мамелюк. Всички останали се построиха във вид на полумесец отзад и се поклониха от разстояние.

Когато се озова лице в лице с великия Месроп Карапетович, Фандорин почувства смътно безпокойство и не се сети веднага от какво е предизвикано. Не от богатството на бакинския Крез[67] , разбира се. И не от изпитателния поглед на малките му черни очички, блестящи като маслини: те се впиха в лицето на Ераст Петрович, стрелнаха се към племенника, към Клара и отново се спряха върху Фандорин - сега вече без да мърдат.

Нисичък, закръгленичък, със сочна, месеста уста, с многобройни пръстени на пухкавите си пръсти - господин Арташесов изглеждаше като оперетна фигура. Типаж - „комичен дебеланко". Откъде се взе тогава усещането за дискомфорт?

Изведнъж Ераст Петрович се сети каква бе причината. Те двамата с промишленика образуваха една до комична степен контрастна двойка.

Единият прилича на топка, другият е прав като върлина; единият има черни коси и побелели вежди, другият пък е побелял, но мустаците му са черни; единия носи черен копринен смокинг и бял панталон, другият обратното - бял смокинг и черен панталон.

Позитив и негатив. Пат и Паташон.

Прииска му се по-скоро да иде настрана, преди всички наоколо да започнат да хихикат. Но преди това трябваше да се изпълни необходимият ритуал на вежливост.

- Левончик джан! - каза Арташесов, без да откъсва поглед от Фандорин. - Браво, момче, скъпи гости ми водиш.

- Чичо, помолих да не ме наричаш така! - пламна Леон Арт.

- Кларочка ханъм - без да обръща внимание на думите на племенника си, Месроп Карапетович допря устни до ръчичката на звездата. - За нас е празник! Пристигането на уважаемия ви съпруг - двоен празник.

„Виж ти, и на него му е неспокойно в мое присъствие - разбра Ераст Петрович, като улови тревожен блясък в очите на магната. - Интересно защо ли? Едва ли заради цветовата инверсия".

- Каква чест, какво небесно щастие и за Клара ханъм, и за този дом! Много, много съм чувал за вас, скъпоценни гостенино!

Ераст Петрович отвърна на цветистото приветствие на стопанина с леко кимване. Вяло протегна ръка, която Арташесов стисна с двете си меки длани.

- Мосю Симон също ми е разказвал за вас – милостиво провлачи Ераст Петрович, като не забравяше за обещанието си да помогне на младежа. - Всъщност реших да се възползвам от поканата ви по негова препоръка.

Можеше да каже това без каквито и да било опасения Клара вече беше отлетяла нанякъде. Очевидно ритуалното представяне на съпруга беше завършило, повече не й беше необходим. Тълпа от кавалери незабавно бе обградила актрисата. Леон Арт нервно тръскаше къдриците си и свирепо се озърташе към поклонниците на Клара.

Ераст Петрович установи, че е останал насаме с нефтения магнат. Актьорите и операторът с бодра крачка се насочиха към бюфета. Симон почтително се измъкна, сякаш не беше достоен да участва в беседата на двама толкова велики хора. Само преди това многозначително погледна Фандорин, което означаваше: „Надявам се на вас!"

- Симон има голямо бъдеще, сигурен съм - каза Ераст Петрович. - Рядко греша за подобни неща.

- Аз също - отвърна с тънка усмивка Месроп Карапетович. - Аз в нищо не греша. Вашето протеже си мисли, че Арташесов иска да уйдиса на любимия си племенник: „Ето ти парички, Левончик джан, купи си играчка". А аз не ги давам на Левончик, на мосю Симон ги давам. Защо да не се похарчи някоя друга рубла за добро дело? Триста или четиристотин хиляди - това е дреболия. А може да стане интересен гешефт. Винаги съм казвал: не може да се залага само на нефта. Знае ли човек. Ще има криза или цените ще паднат, или ще измислят друго гориво, или пролетариите ще спретнат голям пожар, като през пета година. А киното никъде няма да се дене. Нали правилно казвам, уважаеми?

Ераст Петрович вдигна рамене. По принцип вече можеше да остави стопанина. Молбата на Клара бе изпълнена, както и молбата на Симон. Време беше да се захване със собствените си работи. Но все пак Фандорин не бързаше - искаше му се да разбере на какво се дължи тревожният блясък в очите на Арташесов.

„Накъде ли поглежда толкова нервно? Аха, към племенника си и Клара. Ето каква била работата! На изток ревнивите мъже са опасни".

И на Ераст Петрович му се прищя да направи някоя пакост. Той се наведе и прошепна:

- Не се притеснявайте за племенника си. Госпожа Лунная е напълно свободна.

Месроп Карапетович замига на парцали и зяпна с уста. Доволен от себе си, Фандорин понечи да се оттегли, но в този момент при тях дойдоха двама азиатци и поздравиха толкова учтиво, че се наложи да се поклони в отговор.

Единият бе възрастен, с побеляла брада, извезан със злато мундир на благотворителното ведомство, с лента и звезда, с шпага, но с източна шапчица, подобна на турски фес. Вторият бе млад, с пищни мустаци, с идеално скроен фрак - и също с туземска шапка на главата: седефено-перлена папаха.

Това несъмнено бяха мюсюлмани.

Първият се здрависа с Месроп Карапетович с две ръце (очевидно тук така бе прието), вторият почтително целуна стопанина по рамото. Ераст Петрович бе чувал много за арменско-тюркската вражда, но срещата изглеждаше повече от сърдечна.

- Това е почтеният Муса Джабаров, милион пуда нефт годишно - представи Арташесов младия. Беше ред на възрастния, Месроп Карапетович сложи ръка на гърдите си и благоговейно изрече, като понижи глас: - Негово превъзходителство трижди почтеният Хаджи ага Шамсиев, два и половина милиона пуда.

Вероятно в Баку обемът на добивания нефт бе нещо като аристократична титла. Господин Джабаров се водеше просто „почтен", тоест беше с ранг на нещо като нефтобарон, да кажем, а статута на „трижди почтен" съответстваше на званието нефтограф или нефтомаркиз. Съдейки по поведението на мюсюлманските феодали, самият Арташесов бе не по-малко от нефтохерцог.

Стопанинът представи Ераст Петрович с многозначителен и до известна степен загадъчен тон:

- Господин Фандорин от Москва. Голям човек, много мъдър - и подбели очи.

Двамата нефтолордове ниско се поклониха.

- Вие явно сте щедър д-дарител? - с любопитство попита Ераст Петрович трижди почтения Хаджи ага. - Чувал съм, че за да получиш „Анна" на лента[68], трябва да дариш поне сто хиляди?

Нефтомаркизът се усмихна лукаво и напевно, с мек, приятен акцент отговори:

- Ако си руснак - сто хиляди. Ако си мюсюлманин, половин милион трябва да дадеш, по-малко не може. Но пари има. Защо да не дам? Много е удобно да си „превъзходителство".

Ама никак не е просто старчето, каза си Фандорин, съвсем не е глупаво. А пък и Арташесов, може и да е дебеланко, но съвсем не е комичен. Ще се окаже, че Симон не е преувеличавал, като говореше за железните хора.

- От мен става генерал, колкото от осела жребец - продължи Шамсиев. - Моят баща на пазара бръснар беше. Коса стрижеше, мазоли режеше, с керосин въшки изтребваше, но най-добре пускаше кръв. Малък бях, легенчето държах, кръвта миришех. За кръвта всичко знам. И на вас ето какво ще кажа, многопочтени ми господин Фандорин. Нефтът - това е кръвта на Земята. А ние сме бръснари, помпаме на земята кръвта. Как ще бие сърцето на Земята -бавно ли, бързо ли - от нас зависи.

- Хубав го каза, муалим[69] ! Ах, че хубав го каза! - възхити се младият промишленик, неговият говор бе още по-приятен и мелодичен. При това нефтобаронът поглеждаше с черните си изпъкнали очи не към Хаджи ага, а някъде встрани. - Къръвта на място не обича да стои. Като искаш по-бързо да се лее – затисни го. После го пусни - ах, как весело ще потече!

- И ти, скъпи ми Муса, добре го каза - одобри Месроп Карапетович. - Днес, нали чухте? Моите акции с четири процента нагоре са скочили. Какво прави стачката! Ай, ай!

Шамсиев зацъка с език, въздъхна.

- Моите с шест пироцента. Добре е, нали? Керосинът за месец с дванадесет пироцента по-скъп е станал. Също добре. Само че не е ли прекалено добре, а? Когато е толкова добре - мен страх ме хваща. Какво ще правим, ако всичко съвсем спре? На мен керосиновите складове скоро съвсем ще се напълнят. Ще го ям ли този керосин? Вместо чай да го пия ли? Ние с млад Муса много се притесняваме, искаме с теб да говорим, уважаеми Месроп ага.

Но Джабаров сякаш се притесняваше не само заради цените на керосина. Ераст Петрович разбра накъде толкова заинтересовано гледа „млад Муса": зяпаше Клара, която звънко разказваше нещо на тълпата от обожатели.

- Ах, каква жена! Милион не ти е жал да дадеш за такава жена! - той целуна крайчетата на пръстите си.

Аратшесов тихо каза нещо, което не беше на руски. Нефтобаронът хвърли уплашен поглед към Фандорин, изчерви се, сведе поглед.

Това положително ставаше непоносимо. Не може пък сега при всеки да ходиш и на всеки да казваш: „Няма нужда от милион, ей така я вземете. Че и аз нещичко отгоре ще доплатя".

- Няма да ви преча да говорите за работа, господа - леко се поклони Ераст Петрович.

Нефтът си е нефт, Клара си е Клара, но вече беше време да се захване за работа. Трябваше да намери подполковник Шубин, този жизнерадостен любител на бакинските увеселения.

След като се разходи, без да бърза, по еспланадата край басейна, скоро на игралната площадка (е, разбира се, къде другаде?) Фандорин забеляза син жандармеристки мундир. Бяха-дори два.

Край масата, покрита със зелено сукно, по която бяха пръснати банкноти и златни монети, стояха двама щаб-офицери[70] . Единият, висок и жилав, гръмогласно обясняваше нещо, другият, дебел, с бръсната глава, слушаше. Останалите играчи седяха, оставили картите настрана, и също слушаха - с най-почтителен вид.

Ераст Петрович се приближи.

- ...Разпоредил съм да бъде обявен месец на борбата с подкупността - важно говореше полковникът, чието сурово лице бе набраздено от белези. - Подписах заповед, съгласно която във всеки участък ще висят изречения от Светото Писание, изобличаващи рушветчийството. Тимофей Тимофеевич - той кимна по посока на втория жандарм - ще подготви списък с мерки за засрамване на полицейските чинове, изпитващи душевна склонност към сребролюбие. Сега господа, с подкупничеството в градската полиция ще бъде приключено!

- Няма да е на минутата, а щом свърши месецът - уточни вторият. Мазното му лице не помръдна, но в очите се мярна искрица. - Щом е такава волята на градоначалника, никой няма да посмее да не се подчини.

- Да, да, след месец - съгласи се полковникът. Фандорин разбра, че това е Алтинов, когото в Тифлис бяха нарекли усърден, но тъп служител. А дебелият подполковник несъмнено беше помощникът му, „печеният" Шубин.

- Браво! Превъзходно начинание! Отдавна беше време! - нестройно откликнаха седналите. Градоначалникът се оттегли с величествен вид.

Подполковникът забърса с кърпичка запотеното си чело - с неговото телосложение му бе горещо дори край басейна.

- Котофей Котофеевич, дали да не продължим? - извикаха го. - Вие май се бяхте решили на ва-банк?

Шубин, който наистина приличаше на охранен котарак, седна на масата, направи знак с глава по посока на отдалечаващия се началник и изразително подбели очи. Около масата се понесе кикот.

- Скъпичко ще им излезе на бакинците този месец - отбеляза господинът, който напомни за играта „ва-банк" и изчегърта нещо от огромния брилянт на пръста си. - Но това кога ли ще стане, а пък вие, защитникът на закона, ще изгорите ей сега, на мига.

- Нищо, Котофей Котофеевич винаги успява да компенсира - изсмя се друг играч, и всички весело се захилиха, макар смисълът на шегата да бе очевиден.

Шубин измърка уютно:

- Ще видим, ще видим. Ето пет „катенки"[71] . - Извади пет стотачки. - Кой иска да понтира?

Ераст Петрович не знаеше правилата на играта, но много внимателно следеше действията на подполковника. По това как човек се държи по време на хазартна игра, може да се преценят много страни от характера му.

Откриха картите.

- Браво! Яко лапнахте банката! - зашумяха партньорите. С меко движение, сякаш котарак с огромна лапа, подполковникът придърпа печалбата към себе си.

„Не е хазартен тип, пресметлив, късметлия е, но не обича риска. От онези хора е, които във всичко знаят мярката. Прави се на мекушав,но има зъби.Дадеш ли му пръст, ръката ще ти отхапе".

Сякаш за да потвърди предположението за мярката, Шубин се надигна:

- Май стига толкова. Благодаря ви за компанията, господа.

Втората половина на диагнозата също се оказа вярна Ераст Петрович веднага се убеди в това.

Подполковникът, който преди това нито веднъж не бе погледнал към Фандорин, изведнъж отиде при него и попита, като го гледаше в лицето с много спокойните си, светли очи:

- А вие, господине, какво сте забили поглед в тила ми, чак ще го пробиете, освен това нямам честта да ви познавам и въобще за първи път ви виждам?

„Сериозен човек - Ераст Петрович мислено оцени този натиск. - Само че дали заслужава доверие?"

Без да продума, подаде на Шубин писмото от Тифлис.

Чудното бе това, че без дори да погледне пакета, жандармът внимателно хвана Фандорин за лакътя, а тонът от агресивен стана поверителен:

- Хайде да идем настрана. Ей там има едно отлично място, никой няма да ни пречи. А и няма да зяпат.

Дали беше видял в чертите на непознатия нещо особено, дали все пак бе успял да хвърли поглед на плика и беше познал почерка, не стана ясно.

Подполковникът четеше посланието в движение, като доста умело лавираше между гостите. Независимо от внушителните си габарити, Тимофей Тимофеевич беше доста подвижен.

Както скоро стана ясно, той водеше спътника си към завесата с герба. Зад нея се оказа не ниша, както предполагаше преди това Фандорин, а начало на тунел. Не можеше да се разбере колко е голям и накъде води: на два метра от входа имаше решетка с катинар. Зад нея се виждаше изсечен в скалата коридор, който малко след това завиваше надясно.

- Какво е това? - попита Ераст Петрович.

- Хммм? - измуча жандармът, без да отваря писмото. - Някакви подземни ходове, от древни времена. Няма да се учудя, ако Арташесов използва пещерите за контрабанда. Той е привърженик на диверсификацията на бизнеса. Трябва някой път да се поинтересувам - изведнъж Шубин погледна събеседника си и му смигна. - А впрочем, защо да се заяждаме? Изтокът си има свои обичаи.

Той прибра писмото в джоба си, но вместо да попита защо е заповядал тифлиският гост и какво е това „всякакво съдействие", от което се нуждае, завърза съвсем страничен разговор.

„И той се ориентира. Предпазлив е. Предпазлив и хитър".

- На Изток всичко е лежерно, благодушно, мазно - дори противозаконната дейност. Защото тук законът - това е условна категория. У нас, в Русия, законите все пак са нещо като оковете на каруца: макар и да се обръщат, накъдето се случи, но все пак са прави и твърди. На Изток законът е като бръшлян - увива се около всяка здрава пръчка и й се умилква. Тук аз също станах такъв: отпуснах се, омекнах, затлъстях. Като ме види някой, с когото сме служили преди - не може да ме познае, ей Богу.

Шубин се подсмиваше, говореше провлачено, но погледът му се движеше непрестанно: не спираше да шари по слушателя, като от време на време се спираше върху отделни детайли -сякаш правеше снимки за досие. Глупава ще да е онази мишка, която повярва, че този огромен котарак е ленив и безопасен.

- Тук живеем по-различно: стараем се да се разбираме с местните паралии, да гледаме през пръсти на пакостите им. А за сметка на това Съветът на Съюза на нефтопромишлениците - това в Баку е нещо като Свещения Синедрион - всяка година дарява по шестстотин хиляди за издръжката на полицията. При нас и най-последният стражар взема осемстотин на година, без да се смятат допълнителните за храна, дърва и всякакви други бакшиши. Откакто се научих правилно да използвам Изтока, животът ми стана сит, приятен и безгрижен. Арменчетата ми донасят за татарчетата, татарчетата тропат за арменчетата. Сред другарите революционери също имам свои хорица - макар това да не е моята епархия. Но нашият началник на управлението на жандармерията - той е европейски човек, квадратно-триъгьлен. Налага се да давам едно рамо...

Така, плавно, без натиск, без да зададе нито един въпрос, подполковникът изведе събеседника си до деловия разговор. Независимо от това, че в препоръчителното писмо дори не беше казано, че господин Фандорин е пристигнал в Баку да търси опасен революционер, самият автор на препоръката и нейният тон можеха да означават за един опитен човек само едно: става дума за важна работа, въпрос от държавно значение.

- Да, в Тифлис ме посъветваха да не се обръщам в профилното ведомство или към г-градоначалника, а непосредствено към вас като към най-компетентна инстанция.

- Поласкан съм, поласкан - очите на Тимофей Тимофеевич заблестяха - наистина му беше много приятно. - Макар да не преувеличавам скромните си възможности. С какво мога да ви помогна? Нали не сте тук по повод стачката?

Ераст Петрович не отговори. Още не бе решил дали трябва да посвещава подполковника в плановете си. Този човек определено имаше повече от едно дъно. Май следваше да го опознае по-добре.

Шубин прие мълчанието като знак на съгласие.

Той едва открехна завесата по средата, така че да види, ако идва някой от гостите, и започна да разказва:

- В наместничеството са много притеснени, знам. Стачката заплашва да прерасне в обща. Работниците са станали крайно нагли. Искат платена месечна отпуска, осемчасов работен ден, гарантирани почивни дни и един път и половина вдигане на надницата. Заразата се разпространява бързо, предприятията спират едно след друго.

Революционерите нападат стачкоизменниците, независимо от охраната. Добрият ни градоначалник въведе в Черния град обсадно положение: забранено е излизането след 8 часа вечерта, събирането на групи по повече от трима - също. Нищо не се спазва, но на високото началство е доложено, че са взети мерки... - Шубин с въздишка повдигна тлъстите си рамене. - А през това време, заради дефицита, цените на нефта се вдигат. Преди месец един пуд струваше 35 копейки, а сега гони полтинник, а фючърсите са още по-скъпи. Най-важната и най-търсената ни стока, керосинът, благодарение на Държавния тръбопровод засега се изпомпва нормално, но запасите от нефт са на изчерпване. При това акциите на нефтодобивните компании са поскъпнали с 15-20 процента. Борсата нервничи...

В този град май всички, дори и полицаите, бяха специалисти по въпросите, свързани с нефтения пазар. Ераст Петрович понечи да прекъсне не особено интересната лекция, но подполковникът вече приключваше. При това доста ефектно:

- Затова изобщо не съм учуден, че от нашата стачка са се заинтересували в центъра. До такава степен, че са пратили самия Фандорин да направи негласна инспекция...

Оказа се, че Шубин е още по-завързан субект, отколкото се бе сторило на Ераст Петрович -беше осведомен не само относно бакинските въпроси, но дори знаеше кой е Е. П. Фандорин, например.

Следващата реплика на Тимофей Тимофеевеч накара Фандорин да вдигне акциите на подполковника с още няколко допълнителни пункта (борсовата стилистика се оказа заразна):

- Впрочем, сега виждам, че съм сбъркал. Слушахте ме без интерес за стачката, в погледа ви се чете някаква задна мисъл - ухили се Шубин. - Хайде тогава, да не меля напразно. Според мен вече и двамата сме се преценили взаимно и сме узрели за разговор по същество.

И напористо, бързо попита:

- За какво сте тук? Каква помощ очаквате от мен?

Котаракът престана да се прави на заспал. Показа си ноктите, цап с лапата - и мишката е хваната.

Дойде време и на Тимофей Тимофеевич леко да му се натрие носът. За да разбере: в този танц за него е предвидена ролята на дамата, а не на кавалера.

- Първо позволете да ви задам един въпрос. Стори ми се, че някак прекалено лесно в-взехте онзи ва-банк. Никой от партньорите ви не изглеждаше разочарован. И никой не поиска реванш. Това завоалиран подкуп ли беше?

Подполковникът внимателно погледна Ераст Петрович в очите. Не се възмути, не се изчерви - просто примижа с очи. След известно мълчание каза:

- Можех да ви кажа, че много ми върви на хазарт. Но това би попречило на изграждането на доверителни отношения. Затова слушайте: не вземам подкупи от туземците, иначе ще ми се качат на главата. Но им позволявам да губят на карти. По малко.

- На това малко ли му викате? Хиляда рубли. Шубин снизходително се усмихна.

- В Москва хиляда рубли са пари, а тук, за да се издържам прилично, ми трябва да харча по стотина хиляди годишно. Иначе няма да ме уважават. Това е Баку. Тук прекалено неподкупните не ги обичат и много се страхуват от тях. Започват да правят интриги, да сплетничат. Ако съвсем се изнервят, могат да пратят „маузерист" - ако убийството се поръчва от арменец. Или главорез-гочи - ако от вас иска да се отърве мюсюлманин.

- Гочи? - попита Фандорин.

- Това са местните тюркски бандити. Различно им викат: гочи, гочу, кочи, кочии.

„Та какво да правя с теб, мошенико? - така и не можеше да реши Ераст Петрович. - Да ти разказвам ли за Одисей или не?"

- А може пък да се интересувате повече от шпионската част? - Шубин гледаше публиката през пролуката. - Доколкото ми е известно, това е по-близо до вашия кръг на интереси, отколкото нефтът. Тогава обърнете внимание ей на онази неразделна двойка.

Той разтвори по-широко завесата и кимна към двама господа, които си шушукаха встрани от останалата тълпа. Ако се съдеше по лицата им, разговорът беше сериозен, дори тревожен.

- К-кои са тези?

- Кльощавият със сюртука - това е германският консул Тотман. Набитият е австрийският консул Люст. На него трябва да обърнете специално внимание. Независимо от това, че империята на Хоенцолерните е по-мощна от хабсбургската, но при нас в Баку тартор е австриецът, немецът го слуша за всичко. Хер Люст отдавна живее тук, има обширна мрежа от осведомители. Впрочем той е кадрови офицер от генералния щаб, майор. Води се в оставка, но ние знаем за какво иде реч.

Изведнъж австрийският консул се обърна, сякаш почувства насочените към него погледи. Леко се поклони на Шубин, но се загледа не в подполковника, а във Фандорин.

„Знае кой съм? Едва ли. Но професионалистите се разпознават отдалеч. Като рибарите."

Люст се обърна, хвана събеседника си под ръка и двамата се отдалечиха.

Ераст Петрович изобщо не се инересуваше от немско-австрийските агенти, но нямаше смисъл да обяснява това на подполковника.

„Колкото повече говори човек, толкова по-ясен ти става. Та да му разказвам ли за Одисей или не?"

Шубин продължи:

- В Баку има няколко хиляди германски и австрийски поданици: инженери, предприемачи, просто търсачи на лесни печалби. Известно е, че отсъствието на собствени нефтени ресурси е най-уязвимото място на централноевропейските империи. Те са като лешояди, закъснели за разкъсването на плячката: кръжат, кръжат, но вече няма къде да се закачат.

- Какво правят в Баку тогава?

- Шпионират. Купуват предприятия чрез подставени лица. Докладват ми, че след сараевското събитие цялата немско-австрийска общност е развълнувана, жужи като пчелен кошер... - Тимофей Тимофеевич почеса закръглената си буза. - Ама вие не сте дошли заради немците и австрийците. Отново не виждам интерес в очите ви. Може би все пак ще ми обясните? Или да продължавам да хвърлям всичките си стоки на тезгяха, като търговец в дюкян?

След като така и не стигна до някакво решение, Фандорин каза:

- По-късно. Хайде да се с-срещнем в по-спокойна обстановка за обстоен разговор. А засега ето какво. Да ви е известен някакъв еднорък бунтовник или просто бандит, свързан с революционерите? По-точно с болшевиките?

Тимофей Тимофеевич помляска със сочните си устни, сякаш опитваше въпроса на вкус.

- Все пак се интересувате от революционерите. Така, така. Еднорък? В Баку това не е особен белег. Има много аварии в производството, в нефтопреработвателните заводи. Бунтовниците често остават без ръце, докато правят бомби... Хм. Предполагам, че едва ли ви интересуват разните дребни риби. От сериозните има един гочи - Абдула Нордарански. Или Хачатур Едноръкия, главатар на шайка арменски анархисти. Вярно, че тези двамата враждуват с болшевиките, но може и да са се помирили. Друг еднорък е Шамир-хан - бандит, лезгинец. Той честичко гастролира в Баку. Освен това...

Подполковникът се загледа с присвити очи в каменния свод и взе да изброява със запъване разбойници, експроприатори, избягали каторжници. Тимофей Тимофеевич имаше чудесна памет, но скоро Фандорин разбра, че смисъл от тази каталогизация няма.

- Някой от едноръките да използва вместо г-герб черен кръст? Може би това е знак на някаква шайка?

- Черен кръст? Не, не съм чувал. - Шубин виновно разпери ръце. - Това е Баку. Тук не можеш всеки душегубец да държиш под око. Знаете ли какво? Заповядайте при мен в службата, утре към три следобед. Ще слезем в картотеката, ще видим.

- Отлично, з-значи до утре.

Можеше да се връща. Предварителният разговор с Шубин беше проведен, стана ясно, че е полезен човек. Ролята на стар съпруг на млада красавица бе добросъвестно изпълнена. Маса доста почака. Време е.

Добрият тон изискваше да се сбогува със стопанина.

Арташесов беше на същото място, където Ераст Петрович го остави преди половин час, но сега промишленикът беседваше не с мюсюлмански магнати, а с някаква източна двойка. Лицето на дамата бе почти изцяло забулено с черен муселин; скромно сведените очи примигваха с великолепни мигли, веждите също бяха чудно красиви. „За сметка на това носът сигурно е като на Хаджи ага или Месроп Карапетович. Затова и го крие - помисли си Фандорин. - При всички случаи Маса би казал така." На крачка зад полукрасавицата стоеше представителен кестеняв мъж с юнашки засукани мустаци. Той не участваше в разговора, а повече се любуваше на рубинените си копчета за ръкавели.

Разговорът вървеше на руски, който в Баку очевидно беше езикът за общуване на многочислените народности, населяващи крайморския град.

-... Ай, много льошо, скъпа ми Саадат ханъм - стопанинът хокаше жената за нещо. - Те имат пролетарска солидарност, а ние трябва да имаме капиталистическа. Ако отстъпите на работниците - какъв пример ще дадете на другите? Некрасиво ще се получи, всички ни ще подведете.

- Какво мога аз, бедната вдовица? - Саадат ханъм цялата посърна. - Само слушам съветите на моя скъп приятел и закрилник Хурам бег.

Спътникът й оправи маншетите си, навъси мъхнатите си вежди, кимна. Без да му обръща внимание, Арташесов отново се обърна към вдовицата:

- Саадат ханъм, ще поговоря с останалите, но вие сама знаете, че това няма да се хареса никому.

- А бакинското кавалерство? - възкликна дамата, в прекрасните й очи заблестяха сълзи. - А съчувствието към нещастната жена, принудена да мъкне огромна тежест на слабите си рамене?

Тя говореше много добре руски, доста по-чисто от Месроп Карапетович.

- Е, щом става дума за нефт, нещо с кавалерството ни започва да куца - каза той и многозначително добави. - Помислете добре, съветвам ви като приятел.

- Добре... - промълви с отпаднал глас Саадат ханъм. - Хурам бег, скъпи мой, отведете ме някъде, където мога да седна. Вие ми се свят...

Те се отдалечиха. Най-накрая можеше да се сбогува. Но това се оказа доста трудна работа. Щом чу, че гостът възнамерява да си върви, Арташесов изпадна в ужас.

- Скъпоценни мой, нима нещо ви наскърби? - попита в паника той - не изглеждаше да се преструва. - Ако са глупавите думи на младия Муса Джабаров, ще го накарам да се извини! А пък ако е... - Той не довърши, но погледът, устремен към племенника, който все така висеше край бляскавата Клара, беше достатъчно красноречив. - У нас, ако гостът си тръгва толкова рано, това е много лош знак за стопанина!

- За да бъда оскърбен, трябват доста по-силни с-средства - опита да го успокои Ераст Петрович. - А госпожа Лунная ще оставя тук да я разкъсат обожателите, без всякакво съжаление и дори без интерес.

Но Месроп Карапетович не мирясваше:

- Всички ще забележат, че сте си тръгнали без съпругата си. И онези, които особено усърдно са я ухажвали, могат да се уплашат. Не познавате бакинците, скъпи мой. Когато силно се уплашат - ох, това е опасно.

- Нищо, аз ще рискувам.

- Останете поне до полунощ. Скоро ще залезе слънцето. Оттук, от дълбокото, ще се виждат звездите. Цялото небе е като персийски килим! Вай, красота! - Арташесов възнесе нагоре маслинените си очички. - А после всички ще се качат в къщата за банкета. Есетри, пълнени с омари! Омарите - пълнени с бискайски скариди! Бискайските скариди - пълнени с хайвер!

- А хайверът с какво е пълнен? - попита Фандорин.

Препирнята продължи близо десет минути. Ераст Петрович мислено прокле учтивостта си

- трябваше да се измъкне по английски.

Най-накрая все пак се сбогуваха.

По пътя към асансьора, край ръба на басейна, на пътя на Фандорин се изпречи главният асасин от киногрупата. Той бе успял добре да се накваси в бюфета, в несигурната му ръката се полюшваше пълен с вино рог.

- Ааа, старият мъж, страховитият мъж...[72] - с оплитащ се език промърмори актьорът и хлъцна. - Хлъц. Лошо виждате през очилата си...

В тази фаза на опиянението човек обикновено си търси скандала, затова Ераст Петрович отвърна много вежливо:

- О, почтени Ибн Сабах, аз не нося очила. Макар да съм стар, имам идеално зрение.

- Вие сте Сабах - каза пияният и размаха пръст. - А аз съм бивш артист на императорските театри и звезда на сребърния, хлъц, екран. Лаврентий Горский! Станах известен с „Война и мир"! Хлъц.

- И там сте играли Долохов. Д-досетих се.

Заекването на Фандорин не се хареса на звездата на сребърния екран.

- Позволявате си да ме дра., хлъц... зните? - Горский пъхна рога си под носа на Ераст Петрович - той май окончателно влезе в ролята на хусар-скандалджия. - За красивите жени и техните любовници! Пийте, хайде наздраве.

Фандорин мислено написа на Клара още една черна точка за тази мила сценка. Вслуша се в себе си: може би това е последната капка и вече може с чиста съвест да скъса отношенията с нея? Какво ще каже das moralische Gesetz in mir[73]? Въпросният Gesetz каза: „Не, не стига, но остава още малко. Потърпи".

- П-позволете.

Ераст Петрович внимателно, с два пръста, отстрани пияния от пътя си. Не го блъсна силно, но на Сабах-Долохов не му трябваше много. Той се заклати и червеното вино се разплиска по белоснежния смокинг на Ераст Петрович.

- О, господи... - запелтечи Горский, излизайки от ролята на бретьор[74] . - Моля за извинение... Не исках...

Фандорин погледна надолу и взе да се оглежда. Видът му беше такъв, сякаш току-що си е направил харакири с тъп меч. Ризата, слава богу, не беше пострадала. Върху тъмния панталон пръските почти не се забелязваха. А смокингът на Ераст Петрович беше с две лица - ако се обърне наопаки, става черен. Всяко опитно конте знае, че с белите дрехи вечно се случват разни неочаквани недоразумения, затова човек трябва да е предвидлив.

Проблемът е поправим, но къде тук е удобно за преобличане?

Той се огледа. Ей там, зад завесата, където беседваха с подполковник Шубин, е съвсем подходящо.

Работа за една минута.

Зад преградата Фандорин огледа пострадалата дреха и се убеди, че е безвъзвратно загубена. Това няма нито да се изпере, нито ще се изчисти. До изхода може да се стигне, но след това ще се наложи да я изхвърли. Втора загуба за два дни. В багажа остават едва четири комплекта прилично облекло...

Зад него се чу леко изскърцване. Беше вратата на решетката. Катинарът, който преди това бе заключен, сега висеше отворен. Странно.

Иззад завоя на каменната галерия, слабо осветена с електрически крушки, долетя тих, мелодичен звук. Подсвиркване?

Любопитството е вечният спътник на детектива. Когато се сблъскваш със загадъчен феномен, веднага изниква непреодолимото желание да хвърлиш светлина върху него.

Ераст Петрович окачи смокинга на вратата (нека изсъхне малко) и премина в режим „нимподжуцу" - тръгна беззвучно по коридора.

Близо, точно зад ъгъла, някой много правилно, макар и с паузи, си подсвиркваше арийката

„Ja, wirsindes, die Grisetten "[75] от „Веселата вдовица".

Още една крачка и зад завоя на галерията, която продължаваше нататък, в тъмнината, Фандорин видя стройна, не особено висока дама, застанала с гръб към него. Тя ту си дърпаше от папироската, ту отпиваше от малка плоска манерка, а в паузите си свиркаше и ритмично си тактуваше с крак. Настроението на непознатата бе доста весело.

„Интересно, как ли изглежда?"

Имаше само един начин да го научи.

Ераст Петрович каза:

- Хм, хм.

Жената бързо се обърна.

Е, хубавица в конвенционалния смисъл човек не можеше да я нарече. Но лицето й бе живо, интересно. А очите - просто чудо. И веждите бяха красиви...

„Стоп, тези очи и вежди вече съм ги виждал някъде! Събеседничката на Арташесов. Еди коя си ханъм, също нефтопромишленичка. Саадат ханъм, ето как се казва".

Предположението, че под забрадката мюсюлманската вдовица крие голям нос, се оказа погрешно. Носът беше с малка гърбица, но тънък и съвсем не такъв като този на Месроп

Карапетович. Устните - изящни, сочни. Да ти е жал да ги криеш от погледите.

Гримаса на уплаха и недоволство за миг изкриви чертите на източната красавица, а ръката хвърли цигарката и посегна към забрадката. Но веднага се отпусна.

- Oh mon Dieu! - възкликна с облекчение Саадат ханъм. - Помислих, че е някой от бакинците. Вие кой сте и защо сте само по риза?

„Това създание не е от срамежливите. Пред Арташесов се преструваше. Ах, вярно, те тук в нефтения бизнес са железни всичките. Очевидно важи и за жените".

Той се представи.

- Саадат Валидбекова. Един милион пуда с опашка[76] - тя направи шеговит реверанс. Не,не, опашка нямам. У нас така е прието да се представяш - според обема на нефта.

- Да, к-казаха ми.

- За ризата няма проблем, няма нужда да обяснявате. Просто ми кажете кой сте? - Тя вдигна папиросата си от земята и най-невъзмутимо я пъхна в устата си. - Промишленик? Инженер? Търговец?

- Не, не се занимавам с нефт.

- Е, значи не сте никой. Поне по бакинските понятия.

Ераст Петрович винаги бе подозирал, че мюсюлманките все пак не са толкова безпомощни и безгласни, както смятат европейците. И все пак беше стреснат от подобно самочувствие.

- Госпожо... а защо сега се държите съвсем различно, не като там?

- Защо да се преструвам на плашлива сърна, щом вече сте ме сгащили да се занимавам с подобни недопустими от гледна точка на шериата неща - Саадат ханъм посочи плоската и папиросата. - А освен това си е уморително, целият този... бахчисарайски фонтан - тя кимна по посока на басейна. - За работата се налага да разигравам комедия, но е ужасно изморително... Знаете ли за какво мечтая?

Тя затвори очи и сладостно се усмихна. Ераст Петрович се досети, че госпожа Валидбекова не е съвсем трезва. -За какво?

- Ще продам бизнеса, шейтаните да го вземат, ще замина оттук, ще живея в Ница и ще се разхождам на брега по „Променад дез Англе" - С открита рокля, голи рамене, да ме одухва бризът, с дантелени ръкавици до лактите - и с чуден черен боксер.

- С черен боксер ли? - изуми се Фандорин на тъй смелата фантазия.

- Ами да, на каишка. Само че не с мъжки, а женски - те са толкова грациозни! В Баку това е невъзможно, ще наруши образа на набожна мюсюлманка – въздъхна веселата вдовица. -Нечисто животно не може да се държи у дома - това е „харам"[77]. О, милосърдни Аллах, колко обичам кучетата!

- Пожелавам ви м-мечтите ви да се сбъднат изцяло.

И Фандорин се оттегли, за да не пречи на дамата да се отдава на забранени наслади. Челото му се изглади, крайчетата на устните му се разтегнаха в усмивка. Кратката беседа по някакъв начин подобри настроението на Ераст Петрович.

- Изостана ли?

- Не, господарю - Маса се обърна. - Зад нас е.

Потеглиха обратно чак когато се стъмни - старият „парсифал" дълго отказваше да запали. И почти веднага щом тръгнаха от вилата, зад тях се появи ездач. Той не се приближаваше, но и не изоставаше. Конникът не можеше да се види ясно. Когато иззад облаците се подаваше луната, тогава се виждаше, че човекът е в черно, че на главата си има космата папаха, но само толкова.

След четвърт час Фандорин спря, за да провери дали става дума за случайност или не. Ездачът също спря.

Не е случайност.

„Интересно. Да видим какво ще е продължението".

- Как мислите, господарю, една ръка ли има или две? - попита Маса. - Да можехме да проверим.

Опитаха се да дадат заден - човекът обърна коня, отдалечи се.

- Ако ни следи - държи се глупаво. За нападение поведението му е още по-глупаво - Ераст Петрович вдигна рамене.

- Няма значение. Какво, по дяволите, може да направи сам човек, пък дори и да има две ръце?

Японецът се съгласи:

- Като иска, да се влачи отзад - нека. Ако иска да нападне - пак нека.

Така стигнаха до Черния град. Нямаше как да се откъснат от ездача. Заради ямите по пътя и слабите фарове не можеха да се движат със скорост, по-висока от петнадесет километра в час.

През нощта нефтодобивният район беше още по-мрачен, отколкото през деня. Смогът и черните постройки не се виждаха, но отстрани на пътя горяха зловещи огньове, а изплуващите от мрака кули приличаха на огромни скелети. Освен това ту тук, ту там се чуваха изстрели.

- Бих се разходил тук - Маса с любопитство се взираше в тъмнината. - Така щях да се поразвлека. Защото денят свършва, а не се е случило нищо особено. Скучно е. След вчерашните произшествия се настроих за... - Той не довърши и каза бързо: - Господарю, конникът се приближава.

Ераст Петрович се огледа. Наистина: ездачът, който през цялото време яздеше в тръс и се държеше на около сто и петдесет - двеста метра от тях, премина в галоп. Черната му бурка[78] се разтвори като криле. Силуетът му изглеждаше неестествено голям - вероятно заради фокусите на лунната светлина.

Ако Фандорин гледаше напред, щеше навреме да види огънчетата от изстрелите - и залпът нямаше да го завари неподготвен. А сега изведнъж, без видима причина, му заглъхнаха ушите. От предното стъкло се посипаха парченца, „парсифалът" подскочи на пробитите си гуми. Ераст Петрович извъртя кормилото в опит да се задържи на пътя - но не, не успя. Колата излезе на банкета и се обърна на една страна. Двамата пътници изхвръкнаха на земята.

Замаян от удара, Фандорин извика:

- Добре ли си?

Но японецът лежеше по очи, без да помръдне. Предното стъкло беше пробито с три куршума отдясно - точно там, където седеше Маса.

Над главата му бясно се въртеше едно от колелата. „Парсифалът" бе застанал на едната си страна и скриваше лежащите от изстрелите.

Ераст Петрович обърна японеца.

Лошо! Цялата риза е в кръв. Под клепачите се вижда само бялото на очите. Диша, но гърдите са простреляни. На опасно място.

Трябва по-скоро да приключи с враговете и да се заеме с ранения.

Фандорин скочи на крака и се показа.

Всичко е ясно. Засадата беше направена на завой, където автомобилът, който и без това не се движеше бързо, трябваше да намали. Изстрелите идваха от близко разстояние, иззад каменната стена на някакъв склад. Чудо бе, че не бяха улучили водача. Невероятен - тоест, всъщност най-обичаен фандорински - късмет.

Над оградата отново блеснаха изстрели. Колата се заклати под град от куршуми. Ераст Петрович отвърна само с един изстрел. Ако се съдеше по вопъла, не беше напразно.

„Къде е конникът? Да не ме изненада в гръб?".

Но не, отзад беше чисто.

Фандорин откъсна парче от ризата на Маса, набързо намота кръвоспиращ тампон и затъкна раната. „Трябва бързо да се откара в болница!" Нов залп. „Парсифалът"отново задрънча, заклати се. , Да включа йоруме."

Близо минута Ераст Петрович търка очните ябълки, за да превключи на „йоруме", нощно зрение. Противниците май бяха решили, че е извън строя. Някой скочи от стената.

Двама.

Единият се втурна да заобиколи отдясно, другият - отляво.

Тъкмо тогава се нагласи и желаното „йоруме". Изстрел иззад предницата на колата; скок; изстрел иззад задната броня. Строполиха се две тела, без викове. Ераст Петрович беше ядосан, бързаше, и затова стреляше на сигурно, в главата.

„Я да видим, много ли сте още?"

Ох, много.

Отново отекна залп. Автомобилът се наклони и се стовари точно върху Фандорин, удряйки го по тила с ръба на тежката врата.

Когато се съвзе, Ераст Петрович разбра, че не може да помръдне. Вече го бяха измъкнали изпод колата, но го държаха здраво за краката и ръцете. Бяха най-малко четирима. В тъмното лицата им не се виждаха, чуваше се само шумно сумтене. Миришеше на тютюн, чесън и пот. Хората възбудено си разменяха реплики на неразбираем език.

Но единият завъртя глава и викна на руски:

- Хачик, този да го довърша или какво?

От тъмното му отвърна нисък глас - също на руски, но със силен акцент:

- Ашот уби, Арам уби, Саркис умира. Няма за него лека смърт.

Земята застена под нечии тежки стъпки. Някой с папаха и черкезка застана така, че закри половината черно небе. Левият му ръкав беше празен и затъкнат в колана.

- Вържете го - нареди едноръкият и добави още нещо на неразбираем език - арменски, както се досети Фандорин.

Бързо го омотаха с въже - от раменете, та чак до коленете - така, че нямаше мърдане.

Вдигнаха го спъшкане и го понесоха. Ераст Петрович изви врат и видя неподвижното тяло, което остана да лежи на същото място. Горкият Маса! Ще умре без медицинска помощ!

След още минута Фандорин вече не смяташе Маса за нещастен. Участта на японеца беше за завиждане в сравнение с онова, което очакваше самия Ераст Петрович.

Той се досети каква смърт му бе подготвил едноръкият, когато над главата му се появи черната плетеница на сондажна кула - една от онези, които се възвишаваха край шосето.

- Не с главата надолу, с краката! - каза руснакът. - Нека се помъчи гадта.

Те вдигнаха Фандорин над ямата, от нея се носеше плътна и отвратителна миризма на нефт.

- Раз, два, пускай!

Падането беше кратко - само няколко метра. С глухо, лениво плискане Ераст Петрович цамбурна в рядката кал, краката му се опряха в дъното, изправи се. Шлаката му стигаше до кръста. Стъпалата почти веднага започнаха да потъват надолу. Беше невъзможно да измъкне крака от тази здрава хватка.

Наоколо цареше непрогледен мрак. Само горе се сивееше сумрачен квадрат.

- Умри, куче!

Такова бе последното „сбогом", отправено към Фанодрин от човечеството.

„Симон разправяше, че кладенците засмукват задушилите се надничари".

Всеки миг Ераст Петрович сякаш ставаше с един дюйм по-нисък. Или нивото на лепкавата маса се вдигаше? Налагаше се да диша с уста - в пропития с изпарения въздух почти нямаше кислород.

Фандорин няколко минути се опитваше да охлаби въжетата. Но те бяха стегнати здраво. От напъните и мятането потъването в тресавището се ускори. Нефтът вече достигаше до средата на гърдите му. Ераст Петрович много пъти беше размишлявал каква ще бъде тя - неговата смърт. Но и в най-мрачните фантазии не си бе представял нещо толкова ужасно.

„Един благороден мъж помни: достойнството не е в това какво ти се случва, а в това как се държиш!".

Той погледна нагоре, за да види за последно парче от космоса - пък било то и малко и сиво. В квадратната дупка - в този смъртен миг това му се видя като особено гнусна подигравка - светеше бледата звезда Венера.