Черният град

Аромат на жасмин

Гласът му бе пресипнал, разказът - несвързан и освен всичко останало нееднократно се прекъсваше от стонове и ридания. Доста време мина, преди Ераст Петрович все пак да започне да разбира какво всъщност се бе случило.

Оказа се, че вчера сутринта целият екип на филма „Любовта на халифа" отишъл извън града, за да снима епизода „Кръстоносците превземат Йерусалим" (Каква беше връзката с Харун ал-Рашид, живял три века преди това, не беше ясно). На няколко километра от Баку предварително била построена дървена крепостна стена и обсадна кула. Но точно в разгара на подготовката за началото на снимките, „локацията" била обкръжена от въоръжени конници, които Арт нарече „азербайджанци".

- Кой ви е обкръжил? - попита Фандорин. Беше срещал някъде тази дума, но бе забравил какво означава.

- Така понякога наричат местните мюсюлмани.

- Как разбрахте, че са азербайджанци?

- По хиляда признака! Лицата им бяха скрити, но очите, веждите, конската сбруя... Можете да ми вярвате, аз съм бакинец, за такива неща не греша...

- Колко бяха?

-Двайсетина души... Те знаеха, че сме без охрана, затова ни нападнаха.

- А защо бяхте без охрана? Дори по време на снимките в Стария град през цялото време ви пазеха хората на чичо ви.

- Защото чичо спешно замина някъде! Още онзи ден.

„Така, така. След нашата малка беседа предпазливият господин Арташесов е решил, че бакинският климат не му се отразява добре. Вероятно се е досетил, че ще стигна до Шубин и че не се знае как ще приключи всичко това".

- И затова дойдохте при мен, а не при Месроп Карапетович?

- Да. Знам що за човек сте. Клара ми е разказвала. Спасете я! Спасете групата ми!

„Само това още ми липсваше".

- Идете в п-полицията.

Леон се учуди.

- Но моля ви, аз съм бакинец! Каква полиция? И какво може тя? Заклех се пред Клара, че ще ви намеря. Нали няма да позволите тя да загине? Няма да вземете да си отмъщавате, защото ви е напуснала?

- Не, няма - увери младежа Ераст Петрович.

- Тя каза: „Побързайте, рицарю мой! Вървете при Фандорин. Той ще знае какво трябва да се направи! Той ще ни спаси!" И аз избягах.

„Значи аз ще спасявам, а рицарят е Леон? По дяволите, защо това се случва тъкмо сега?"

- Вижте - въздъхна Ераст Петрович. - Ето какво ще направим: аз ще задавам въпроси, вие ще отговаряте. Какво се случи, след като ви нападнаха разбойниците?

- Качиха ни всички, четиридесет и четири души, в някакви ужасни каруци... После дълго пътувахме на запад, към Шемаха... Цял ден и цяла нощ, с кратки почивки. Даваха ни само хляб и вода... От страх и жега много от актрисите припадаха. О, колко смело се държа Клара! Ободряваше всички, пееше „ Courage, courage, mes bons Frangais![117].

Режисьорът закри лицето си с ръце и се разрида, а Ераст Петрович си помисли: тя е влязла в ролята на Жана от миналогодишната постановка на „Орлеанска дева".

- И къде ви откараха в к-крайна сметка?

- Понятие нямам! Според мен до подножието на Чувалдаг. През живота си не съм бил в такова ужасно затънтено място. Там има някаква полуразрушена крепост. Да можеше там да снимаме щурма на Йерусалим!

- Значи държат групата в к-крепостта, така ли? Опишете я възможно най-подробно.

Арт разпери ръце:

- Стените са от жълт камък. Кули... Май има пресъхнал ров.

- А вътре?

- Не знам. Избягах преди това. Спряха, един от бандитите препусна напред към замъка. Всички гледаха натам. Аз се възползвах от това. Целунах ръката на Клара, скрих се под каруцата. Пропълзях до храстите. Никой не ме забеляза... Видях как каруците влязоха през портата. На кулата имаше пазач, а храстите бяха редки, затова се придвижвах пълзешком... Погледнете на какво приличат сакото и панталонът ми!

- Добре, избягахте. Какво стана след това?

- Стигнах до някакво село. Гледам – азербейджанско. Няма да помогнат на арменец... Откраднах кон. Препуснах. Боже, как препусках само! Караха ни цял ден и цяла нощ, а аз стигнах до Баку за четири часа... Конят падна, целият в пяна... Бягах, и аз падах... В покрайнините взех файтон. Представяте ли си, дори не ни взеха парите! Това не са обикновени разбойници! Ах, Клара, Клара!

Фандорин изчака поредният пристъп на ридания да премине и попита:

- И вие дори не подозирате кой би могъл да го стори?

- Може да е който щете! Знам ли!

„В днешните вестници нямаше нищо за изчезването на снимачната група. Ако е похищение заради откуп, защо им е да отвличат четиридесет и четири души? Единственият, за когото може да се вземат добри пари - това е самият Арт. Но тъкмо него са изпуснали. Странна история. Трябва да питам Хасим - какво мисли той за това".

- Чуйте ме - каза Ераст Петрович. - Уморен сте, но няма време за почивка. Сега ще идем на друго място. Не ме питайте за нищо, просто правете, каквото ви к-казвам.

Режисьорът с готовност обеща да се подчинява безпрекословно. В пламтящите му черни очи се четяха отчаяние и надежда.

- Ще си взема някои неща. Т-това ще отнеме пет минути. През това време хапнете нещо. Ще ви трябват сили.

На масата имаше блюдо с плодове и сладкиши - compliments от хотела, но Леон потрепери.

- Не мога да ям, не мога да пия. Дори на едно място не мога да седя! Спасете Клара!

Спасете групата ми!

„Куфарите ще трябва да останат. Всичко най-необходимо - в пътната чанта. И задължително - „никки"... Заедно със служителя на музите ще е по-трудно да се измъкнем от хотела. Я да видим, какво има навън?"

По диагонал от входа, в сянката на едно дърво, стоеше автомобил с пердета на прозорците. От ауспуха излизаше дим - двигателят работеше.

Когато преди по-малко от половин час Фандорин се приближаваше към „Национал", колата я нямаше.

Може да е случайност. Но не си струваше да се рискува.

Надникна през вратата в коридора - нямаше никого.

- След мен. Д-дистанция пет крачки.

Ераст Петрович сам излезе на черното стълбище, безшумно. Замря.

На първия етаж някой пристъпяше от крак на крак. Фандорин се върна в коридора и каза:

- Вървете първи. Там долу има някакъв мъж. Заприказвайте го. Трябва да се обърне с гръб към стълбите.

- За какво да говоря?

- Не знам. Измислете някой мизансцен, нали сте режисьор.

Леон кимна. Потърка чело. Отметна косата си.

- Добре. Влязох в образа.

Той изпълни задачата отлично.

Докато безшумно слизаше по стълбите, Ераст Петрович чуваше гласа на Арт:

- Мерси! Много ще ви бъда задължен. Защото пушач без кибрит - това е все едно, нали знаете какво - и се изхили. Ето какво значи истински артистична натура.

Човек със светъл костюм, застанал с гръб към Фандорин, даваше огънче на режисьора. Намазаната му с брилянтин светла коса блестеше, сресана на идеален път. Не приличаше на нелегален - по-скоро на фризьор-конте. И миришеше по съответния начин: на евтин жасминов одеколон.

Ераст Петрович дори се разколеба. Но не, по-добре е човек да се презастрахова.

Той хвана миризливия господин отзад за врата, подържа го няколко секунди - и внимателно го положи под стълбището при кофите и четките.

- Това техен човек ли е? - свирепо попита Арт. - Мерзавец!

И го ритна с крак.

- Не знам кой е. Не ми п-пречете.

Бързият оглед на джобовете не даде интересни резултати. „Парабелум?" За един жител на Баку пистолетът е нещо съвсем нормално и ежедневно нещо - като гребенче. Визитки. „Фридрих Иванович Вайсмюлер. „Шабо и партньори". Застрахователна компания". Не е фризьор. Застрахователен агент или търговски представител - обичайно прикритие за нелегален. Но както и „парабелумът", не е доказателство.

Ераст Петрович не бе равнодушен към мириса на жасмин - не можеше да го понася.

„Как може да се напръска с такава гадост?"

- Добре, нека поспи. Да вървим.

- Защо арменец ми довел? - това бе първото нещо, което каза Хасим, без дори да отвърне на приветствието.

Ераст Петрович обясни. Разбойникът се учуди:

- Защо не си казвал, че имаш жена? Жена, разбира се, трябва да спасява.

Той явно забеляза нещо в израза на лицето на Фандорин. Помисли, помисли и попита:

- Жената красива ли е?

- Много! - възкликна Леон.

- Да, к-красива е. Какво значение има?

- Е, има голям значение! Ако жената е некрасива и не ти трябва много, можеш да почакаш, докато разбойници я насилят, а след това да спасяваш. Тогава убиваш разбойници и убиваш жена. Не опазила чест - убивал си я. Много удобно.

- Що за азербайджанска логика! - възкликна Арт.

За негово щастие, Хасим като че ли не знаеше какво е „логика". Или умишлено игнорираше арменеца.

- Щом жена много хубава и минало толкова време, все едно вече я изнасилвали - продължи да размишлява на глас Хасим. - Ако ти е жал да убиваш жената, може просто да набиеш.

- Не, не! - взе да вие Леон, като се хвана за слепоочията. - Няма да я докоснат! Няма да посмеят! Аз... Не мога да мисля за това!

Просна се на колене, сви се, зарида. Хасим го гледаше с уважение.

- Вай, арменец, а добър човек. Как заради чужда жена тръшка.

- Дай п-по същество - ядоса се Ераст Петрович. - Кои са тези разбойници според теб? Какво искат? Защо не искат откуп?

- Аз знам ли? - Хасим вдигна рамене. - Трябва отива и гледа. Може да е някой познат. Тогава лошо. Ако непозната - добре. Убиваме - жена обратно вземаме. Ей! - той побутна режисьора с крак. - Място запомни ли къде е?

Арт кимна, хлипайки. Хасим взе да сгъва пръсти:

- Шест кон трябва. Един човек - два кон. Още осел трябва.

- Осел пък защо ти е?

Как защо? Трябва яде. Вода трябва. Когато почиваме - черга трябва постели. Обичам меко да седя.

- Да почиваме?! - скочи Леон. - Полудяхте ли! Тя там... А вие - да почиваме?! По-бързо, господа, по-бързо!

Но не стана кой знае колко бързо. Една експедиция в планината, на няколко десетки километра от града, изискваше подготовка. За това трябваше да се разчита на Хасим, а той не се отличаваше с бързина. Първо помисли и допи чая си. След това тръгна да търси „шест кон и един осел".

За да бъде по-далеч от Леон, който непрекъснато се луташе, вреше и кипеше, ридаеше, Ераст Петрович се усамоти в предишната си стая и се захвана с работа, която изискваше пълна съсредоточеност: седна да пише в „никки".

В стаята все надничаха някакви хора - у Хасим никога не секваше потокът от посетители и молители, които искаха да изразят почитта си към уважаемия разбойник; в спарения въздух жужаха лениви мухи; по разгорещеното лице се стичаха струйки пот; в коридора Арт от време на време крясваше с трагичен глас „Не, това няма да го понеса!".

Всичко това не пречеше на медитацията.

Фандорин отдавна бе установил, че най-благоприятни за умствената работа са две състояния: или пълен покой, или безкраен хаос. Това откритие принадлежеше на Конфуций, който още преди две и половина хилядолетия бе изрекъл: „Бягай, ако всички стоят, спри - ако наоколо всички бягат".

Преди всичко Ераст Петрович се застави да престане да се дразни от уморителния Леон и досадните туземци.

Усети, че мисли, напълно недостойно за благороден мъж: „Защо във всяка ситуация арменците се изкарват най-големите страдалци? Защо азербейджанците (той запомни тази звучна дума) нямат никакво усещане за лично пространство?" Засрами се.

Няма нищо по-глупаво и по-пошло от това да прехвърляш личните особености на един човек или дори група хора върху цяла нация. Ако за едно подобно обобщение все пак има някакви основания, не бива човек да се увлича от него - помни, че и твоята собствена нация със сигурност има недостатъци, които правят впечатление на другите народи.

За наказание Ераст Петрович написа под йероглифа „Скреж" нещо доста неприятно и самобичуващо:

Къде другаде можеш да напишеш подобно нещо? Само в собствения ти „никки", слава Богу, никой няма да го прочете. Иначе ще ти излезе име, че си русофоб и всички истински руски хора ще бъдат оскърбени, ще ти обърнат гръб и отгоре на всичкото ще кажат, че подобна гадост може да напише само човек с фамилия, която не е руска - „Фандорин".

След тази „Скреж", която благотворно замрази емоциите, лесно се написа и „Острието".

Ето я, готова програма за действие. Ераст Петрович сложи дневника настрана, напълно доволен от себе си. Оставаше да се намери много голям столичен началник. Ема, дявол да те вземе, къде си?

Потеглиха чак след пладне. Бяха трима, но сякаш не бяха заедно. Леон Арт постоянно избързваше напред, като разгорещяваше коня, а Хасим – обратното, през цялото време изоставаше. Той се поклащаше в седлото, прехвърлил крак през лъка и неспирно дъвчеше нещо. Това бавене подлудяваше темпераментния арменец. Режисьорът обаче не дръзваше да предяви претенциите си лично на страховития гочи и досаждаше на Ераст Петрович. На Фандорин най-накрая цялата тази работа му писна.

- Какво се влачиш така? - попита той най-накрая Хасим. - Така и до утре няма да стигнем.

- Рано ще идем - лошо - флегматично отговори той. - През нощта трябва. Когато е тъмно.

- Не, трябва да стигнем докато е светло, за да огледаме местността. Стига си д-дъвкал. Побързай.

Разбойникът не престана да гризе ядки, но се изправи в седлото и пришпори коня.

Яздиха девет часа, без да спират, ако не се смятат прекачванията от кон на кон. В края на дългия летен ден най-накрая стигнаха до мястото.

Развалините на средновековния замък се намираха на върха на един от сивите хълмове. Наоколо стърчаха подобни ниски възвишения. Заобиколени от прашни храсталаци, кръгли, с голи върхове, те приличаха на плешиви темета с венчета от прошарени коси.

Скрит зад една скала, Ераст Петрович дълго разглежда руините с бинокъла си. Не по-малко от минута отдели на часовоя с космата шапка, който стърчеше на една от кулите. След това промърмори: „Ама че театър!", после престана да се крие и излезе на открито.

- На конете. Тръгваме!

- Какво правите?! - извика Леон. - Трябва да изчакаме да се стъмни! Той ще ни забележи и ще вдигне тревога!

- Не „той", а „то". На кулата няма никакъв п-пазач, това е чучело. И вътре няма никакви часовои.

- Откъде знаеш? - недоверчиво попита Хасим. Фандорин не отговори, а измърмори:

- Малко са с-странни тези похитители... Нищо де, сега ще разберем.

Той препусна в галоп надолу по склона, мина по изровения път до портата, която бе подпряна отвън с дебел клон - след като го видя, Ераст Петрович разбра, че в крепостта няма никаква охрана.

Той скочи от коня, отвори портата, но за всеки случай измъкна все пак пистолета си. Направи знак на другите да останат по местата си. Широкият двор, потънал в гъстия вечерен полумрак, бе празен, но иззад ъгъла на кулата Фандорин чу странни звуци. Реши, че му се е причуло, но не - това не беше от шума на вятъра. Приятен тенор жално пееше:

Хор, в който доминираха женски гласове, чувствено подхвана:

Ераст Петрович ускори крачка.

Край полуразрушения донжон[118] имаше голяма шатра, от която струеше слаба, уютна светлина. Пеенето се чуваше оттам.

Завесата на входа се поклати и се разтвори от течението. Край дълга маса, отрупана с бутилки и какви ли не мезета, седеше цялата снимачна група. Прав бе само един, човек, който дирижираше пеенето. Беше главният асасин - същият, който на онзи банкет поля белия смокинг на Фандорин с вино.

Нито в шатрата, нито наоколо се виждаха въоръжени хора.

- Господа, какво става т-тук?

Пеещите млъкнаха. Всички зяпнаха Ераст Петрович, а главният асасин хлъцна и потърка очи.

- Нали ви казвах, че Фандорин ще ни отърве всички! - възкликна Симон, като скочи на крака.

От другата страна, иззад гърба на Ераст Петрович, се чу още един вик:

- Къде е тя? Къде е Клара?

Беше Леон Арт. Все пак не се сдържа, не изчака.

А след това всички взеха да викат и говорят в хор. Актьори, актриси, оператори, осветители, гримьорки - всички се втурнаха към режисьора и Фандорин. Едните задаваха въпроси, други шумно се радваха, някои - не само жени - ридаеха.

Буйният изблик на чувства бе неописуем, защото артистите са си артисти, а пък и съдейки по празните бутилки, беше изпито доста вино.

Но Леон не отговаряше на никакви въпроси и не спираше да повтаря: „Къде е тя? Къде е?" Ераст Петрович също си спести обясненията. Той хвана за лакътя Симон, като най-вменяем в цялата тази лудница и го дръпна настрана.

- Къде са б-бандитите?

- Тръгнаха си. Оставиха един на кулата. Забраниха ни да се доближаваме до портата. Той каза, че пазачът ще стреля без предупреждение... Мон дийо, знаех си, знаех, че няма да ни изоставите! Вие сте нашият спасител! Мосю дам, благодарете му! Прегръщайте го, целувайте го!

Фандорин вдигна ръце, за да се защити от госпожиците, които се втурнаха към него от всички страни. Той не обичаше фамилиарностите, особено когато те пречеха да разбере каква е ситуацията.

- Кой е „той"? Кой каза това за п-пазача?

Отчаян вопъл заглуши отговора на Симон.

- Как така са я отвели?! И вие не им попречихте? Ооо!

Явно Леон най-накрая бе получил отговор на въпроса къде е изчезнала Клара.

- Загубих я, загубих!

Режисьорът се олюля. Ераст Петрович за първи път виждаше някой да си скубе косите -оказва се, че се случваше не само в романите. Косите на господин Арт бяха гъсти, държаха се здраво. Край нещастника настана суматоха.

Тогава Фандорин хвана продуктьора вече не за лакътя, а за врата и го завлече в най-далечния ъгъл на двора.

- Сеня, сега ми обясни кратко и ясно, кой беше г-главатарят на бандитите. И какво изобщо се е случило тук?

- Техният шеф-принципал беше с маска. Добре говореше руски. Каза, седнете и мезете, господа кинематографисти, а госпожа Лунная ще взема с мен...

- Така ли каза - „к-кинематографисти"?

- Да. Беше облечен с източни одежди, но черкезката - от тънко сукно, папахата от бисерносив каракул, кинжалът - позлатен. Но също беше бандит. Когато се развикахме, че няма да му дадем Клара, той измъкна голям пистолет и бум-бум! Е, и всички млъкнаха, а Клара се разплака. Тогава той й каза да не плаче, а да се радва, защото някакъв много голям човек се бил влюбил в нея и искал да се ожени за нея. А ние да не се страхуваме, да сме пийвали и хапвали. Когато големият човек щял да се жени за Клара, щяло да има сватба и ние всички сме били поканени. А дотогава никой не бивало да мърда от тук. Ако някой се опита, пазачът щял да стреля. Клара взе да крещи: „Аз обичам друг! Живея с него! Освен това имам законен съпруг!" А онзи с маската й вика: „Със законния съпруг вече всичко е решено, останалото няма значение". Хвана я и я отведе. Нашите се възмущаваха известно време, но всички бяха гладни, а масата беше отрупана... Цял ден пихме, пяхме, чакахме да ни спасят. Ето че дочакахме.

„Ясно - каза си Ераст Петрович. - Някой от нефтените магнати е решил да постъпи с красавицата в традициите на Изтока - да я отмъкне със сила. Похитителят знае за законния съпруг, че за добра цена може да се разбере с този човек за каквото и да било. Отвели са снимачната група далеч в планината, за да не вдига шум и да не пречи на матримониалните планове. Умишлено са позволили на Леон да избяга. Първо, за да не се развалят отношенията със семейство Арташесови, и второ - съперникът да не им се мотае в краката".

След не особено сложната дедукция, Ераст Петрович се ядоса, че е изгубил цял ден за тази глупост, а сега трябваше още и да се измъчи по пътя обратно.

За Клара няма какво да се притеснява. Тя е укротявала всякакви ухажори, а за останалото -не е ли все едно на кого от желаещите ще се падне звездата на сребърния екран? Тази страница е обърната, нека други я четат сега (ако искат чак да я скъсат от четене).

В Баку го очакваха важни държавни дела, а тук се беше завихрила буфонада с туземен колорит.

Фандорин помоли Хасим да намери в съседното село каруци и да съпроводи актьорския табор до града, за да не им се случат още някакви неприятности по пътя.

- Не се безпокой, Юмрубаш - отвърна Хасим. - Актьори ще докарам в Баку. И твой жена ще намирам.

„Тъкмо за това не съм те молил" - рече си Фандорин.

Ераст Петрович язди половината нощ обратно, като на всеки половин час сменяше уморените коне. Малко преди съмване, в този тъмен час, когато луната вече беше залязла и още не бе пукнала зората, несдоспал и изнемогващ, той стигна до „Национал", но слезе от коня зад ъгъла. Завърза двата коня за една каменна ваза.

Влезе в хотела през задния вход, готов за всякакви изненади.

„Никакво палене на лампата. Падам в леглото и заспивам. Конете - ако щат да ги крадат. Щом разберат, че принадлежат на Хасим, сами ще ги върнат".

Странно е да отваряш вратата на собствената си хотелска стая с шперц, но дежурният на рецепцията нямаше защо да знае, че гостът се е върнал.

След като прекрачи безшумно прага, Фандорин протегна напред двете си ръце, за да не се блъсне в закачалката. Някой здраво го сграбчи за китките от двете страни, а трети човек, от когото отвратително вонеше на жасмин, хвана Ераст Петрович отзад за врата и усърдно, но не много умело натисна сънната му артерия.

„Това не се прави така, идиот! Няма нужда от сила!"

От гадния парфюмериен аромат така започна да му се повдига, че смъртно умореният Фандорин загуби съзнание дори с известно облекчение.