Черният град

Разговор с Дявола

Човекът, който бе обсебил мислите на Фандорин, в това време се намираше на няколко километра от Баку, в една опустяла къща.

Опустяла бе не само къщата. Пусти бяха всички околни квартали - откакто се бе разорил нефтопреработвателния завод на Мурсалиеви, който се намираше в тази част на Черния град. Цеховете бяха замрели, складовете - запечатани, бараките на работниците - обезлюдени. Стопанинът на жилището, куцият Хасан, остана единствен обитател на това мъртво място, той бе заводският пазач.

Отлично място за явка, просто превъзходно.

Човекът бе легнал на продънено легло с ръце зад главата. Заради вечния смог в Черния град се стъмваше още по-бързо, отколкото в Баку. Прозорецът допреди малко беше светлосив и ето че стана черен. През нощта димният въздух щеше се разнесе и да започнат да примигват звезди, но засега в тъмнината гореше само едно огънче - на папиросата.

По перваза, между отворените крила на прозореца, се разхождаше врабче.

Срещу леглото смътно се виждаше приведен сгърбен силует - там на един стол се бе настанил вечният събеседник на лежащия.

- Е, какво, птицо небожия, да поприказваме, а? - измърка събеседникът.

Врабецът съвсем невъзмутимо потропваше с клюн. Първо, гласът съвсем не се обръщаше към него. И второ, никакъв глас нямаше.

Човекът на леглото разговаряше сам със себе си. Мислено. Той зададе въпроса, отговори пак той, беззвучно:

- Хайде, рогати. Докато не се е явил Краба, можем да похортуваме.

На облегалката на стола висеше куртка. Човекът нарочно я бе нагласил там - за да има с кого да си поговори.

Диалогът с въображаемия дявол отдавна му бе станал навик. Това му помагаше да отсява мислите си.

Човекът бе психически напълно здрав, не страдаше от шизофрения, не се терзаеше от вътрешни раздори, а към образа на Иван Карамазов и творчеството на Достоевски се отнасяше е ирония. Но идеята за разговор с умен, хаплив, критично настроен опонент беше продуктивна. Винаги е полезно да подложиш на изпитание със скепсис възгледите и плановете си.

Човекът не вярваше в дявола, както и в бога, разбира се, обаче с одобрение се отнасяше към алегорията на ангела-революционер, който е решил да свали небесното самодържавие.

Последните седмици се оказаха пълни с грижи, нямаше време за почивка, да си подреди мислите. И ето сега имаше минутка да си побъбри с умен чо... - за малко да помисли „човек". Лежащият тихо се засмя.

- От какъв зор се занесе в тая Ялта? - рече с укор Дяволът. - Защо ти беше да се занимаваш с този дребен плъх Спиридонов? Защо ти трябваше да се излагаш на риск преди огромното начинание? Не те ли е срам, а, Кълвач?

На човека с цигарата му викаха „Кълвач" само онези, които знаеха с какво за занимаваше наистина. Винаги, още от млад, си беше измислял само птичи псевдоними. Харесваха му птиците. Защото могат да летят. А сегашният псевдоним дойде от прекрасната, но малко известна поговорка „Кълвачът и дъб издълбава".

- Кажи ми след това, че не си глупак - продължи силуетът. - Остави следи, сега сърбаш попарата.

В нормалния живот никой не би посмял да разговаря с Кълвача по този хаплив начин. Дяволът бе язвителен, вземаше го на подбив. Но беше умен, често му подсказваше смислени неща. Човекът с птичи прякор нямаше друг събеседник на този свят, с когото можеше да си поговори откровено. И по-добре. Един лигав поет е казал: „Никой човек не е остров"[54] . А Кълвача мислеше за себе си именно като за остров. При това голям. Толкова голям, че може да се смята за континент. Като Австралия. Или дори по-голям.

Какво е остров ли? Това е твърдина, обкръжена от всички страни с безсмислена, течна, вълнуваща се маса.

- Абе я се разкарай - отвърна Кълвача. - Всеки трудов човек трябва да има право на отпуска. Нали за това се борим. Всичко ми е готово, сега остава само да чакам. Добре де, отидох, разпуснах малко. Какво толкова?

- Преследваш Слона, а се втурна след плъх. Глупаво е.

- Приятно е за сметка на това. Ободрих се.

Лекомисленият диалог прекъсна.

Целият живот на Кълвача се подчиняваше на една огромна цел. Той никога не бе говорил за това с никой друг освен с Дявола. Но често си го мислеше. Почти през цялото време.

Още в ранното си детство беше видял в зоологическата градина огромно, мръсно, тъпо животно. Слонът беше гигантски, момчето - мъничко. Но момчето вдигна пръст, примижа: „Паф! - и си представи, как исполинът пада и рита във въздуха с подобните си на трупи крачища.

Ловът, на който бяха отдадени толкова години, е към своя край. Слонът е обречен, за него няма спасение.

Партийното ръководство романтично кръсти операцията „От тъмнина към светлина", Кълвача обаче мислено я наричаше „Лов на слон".

Зъбните колелца се закачат едно за друго, чукчетата чукат - всичко работи като часовников механизъм.

Остава да бъде решена последната задачка, най-завъртяната: какво все пак да прави с охраната? Докато не измисли, не може да дава заповеди.

Мисли, главо, мисли!

Ех, пълно е с помощници, а за най-важното няма на кого да разчиташ, освен на себе си. И винаги е било така.

Когато след поражението на революцията го пратиха в Задкавказието, задачата на партията беше следната: да уреди финансирането. В тази покрайнина на империята се въртят огромни пари, а полицейската хватка е по-слаба отколкото в центъра. По онова време се залагаше основно на ексове[55], да се ограби параход, да се обере банка и прочие „стражари и апаши".

Шумът от такова финансиране беше голям, а ползата - малка. Най-гръмката акция -нападението на Тифлиската хазна през 1907 година, донесе четвърт милион, и какво стана? Номерата на откраднатите банкноти бяха разпратени по цяла Европа и много другари изгоряха заради тези белязани хартийки.

Кълвача бързо се досети, че работата трябва да се нагласи по друг начин. Тихо, без прекъсвания, без полицейски неприятности. Идеалният плацдарм е не Тифлис, а Баку. Именно тук блика най-мощният паричен фонтан, пръските летят във всички страни - само гледай да подложиш навреме кофите. А освен това тук има неизчерпаем източник на революционни кадри: горещи тюрки, пламенни арменци, боен пролетариат. Плюс един немаловажен фактор - добре охранена, сговорчива полиция.

Постепенно се оформи система, удобна на всички и затова непробиваема. Беше изградена на „доброволни вноски" от едрия капитал. Та нали нефтеният бизнес е толкова уязвим - една кибритена клечка, и от свръхдоходното предприятие остават само въглени. Това е само един от методите, а има и други, не по-малко доходни.

Вече коя година подред цялата партия се хранеше само от един доставчик - Кълвача. От неизчерпаемия бакински извор течаха парични потоци на длъж и на шир, от Питер до Владивосток, от Архангелск до Цюрих. Изключително ефективното и рентабилно предприятие функционираше безупречно. Живей и си свиркай. Въпросът обаче е: заради какво? Цялата тази разбойническа (а каква друга да е?) дейност намираше смисъл и оправдание само в комбинацията с великата цел: смъртта на Слона. Без нея Кълвача беше просто изнудвач, шантажист, главатар на шайка бандити. А със Слона - предводител на ловци.

- Гоначите нали няма да се изложат? - наруши мълчанието Дяволът. - Ловците ти са некадърни, приятел.

Което е истина, си е истина. С помощниците има повече проблеми, отколкото с полицията. Открай време се знае: лошият помощник е по-страшен от врага. Мъка е с бившите партийни другари есери, с меншевиките, националистите и най-вече с малоумните анархисти. Истински читави са само болшевиките. Останалите имат бръмбари в главите.

Нищо. Кълвача е свикнал да работи с „инвалиди". В Баку е пълно със сакати. Такъв е този град, зъбат - на кого ръката му отхапе, на кого крака. Производствената травма - това е най-добрата агитация срещу капиталистическата експлоатация. Но под „инвалиди" Кълвача нямаше предвид куците и сакатите, а безмозъчните. Ох, колко ги има само в революцията! С най-различни оттенъци, от бледорозово до тъмночервено с уклон към черното. Маса време и сили отиват, за да се нагласят отношенията между участниците в лова. Арменските „маузеристи" са се хванали гуша за гуша с тюркските робинхудовци, надутите есери са уверени, че са най-важни от всички, защото с тях са транспортните работници, меншевиките във всичко си пъхат носа и нищо не правят, идиотите анархисти не желаят да се подчиняват никому.

Да, ловците са тъпи и неорганизирани. Но все пак успя да ги събере заедно. Болшинството дори не се досещат за кого е ловът.

- Онези, които се мотаят в краката ни, ще ги поразчистим. За да не провалят работата -обеща Кълвача на събеседника си.

- Не се съмнявам. Но признай си, че все пак сглупи с Ялта. Домъкна на опашката си репей, наречен „фандорин".

- Прав си - призна Кълвача. - Но не е трудно да се поправи усложнението. Този славей обича да пее соло, а това значи, че не е особено опасен. Болестта на всяка прогнила власт е в това, че тя изтласква талантливите хора в канавката. С единака, дори и да е много печен, е лесно да се справиш.

В този миг някъде навън, съвсем близо, се чуха два пистолетни изстрела. Това бе условен сигнал. В Черния град, при това през нощта, няма,от какво да се притесняваш. Ако някой чуе гърмежите, няма да се учуди.

Кълвача се развесели. Оказа се, че все пак се е изнервил заради „славея". По-точно, че заради ялтинската си ваканция постави под заплаха „Слонския лов".

- Какво ти казах? - засмя се Кълвача и свали крака от леглото. - Ето го и Краба. Значи няма вече никакъв Фандорин.

На сигнала трябваше да се отговори също с изстрел. Кълвача извади изпод възглавницата маузера си, вдигна ръка. От врабеца остана само хвърчаща перушина. Ами защото му омръзна с неговото потропване.