Черният град

Страшна приказка

Много отдавна Фандорин бе открил една много важна истина. Човека го посрещат не по дрехите, а по други параметри: израз на очите, маниер на говорене, движения, а дрехи може да няма изобщо.

Какво би трябвало да направи дежурният в едно полицейско управление, когато посред нощ при него нахълтва гол, омазан с лепкава гадост субект и държи за врата друг човек, който изглежда доста по-прилично? Отговорът май е прост: да извика със свирката си наряда, веднага да арестува омацания и незабавно да освободи приличния господин. Но в гласа, с който неочакваният посетител заповяда: „Началник смяната да дойде. Живо!", имаше нещо такова, от което полицаят скочи, закопча си яката и препусна да извика помощник-кварталния, който сладко хъркаше на дивана.

След пет минути арестуваният беше зад решетката, под бдителния надзор на двама стражари с револвери в ръце, а Ераст Петрович говореше по телефона с директора на полицейския департамент. Той вече знаеше, че на станцията е имало опит за диверсия, офицер и трима жандарми са убити, взривното устройство е обезвредено.

- Веднага пращам конвой за Одисей - каза Сент-Естеф. - Отдавна мечтая да се запозная с него. Отлично свършена работа, Ераст Петрович. Трябва също така да ви съобщя, че влакът е готов и чака. Вещите ви са опаковани, един от адютантите на Владимир Фьодорович тръгна да ви прибере от керосинопровода, за да ви откара направо на гарата. Сега ще се обадя на капитан Василиев да пренасочат колата към полицейския участък. Не по-късно от един след полунощ ще бъдете на гарата. Тъкмо господин Жуковски ще разполага с всички документи.

- Предайте на Владимир Фьодорович да не бърза. Трябва да свърша още някои неща. Това ще отнеме два-три часа.

Емануил Карлович въздъхна:

- Сега всичко ви е позволено. Дори да накарате командващия корпуса на жандармерията да ви чака.

Не мина и четвърт час, и пристигна адютантът на Жуковски. През това време Фандорин горе-долу се изми, по-точно се поизтърка. В участъка нямаше водопровод, още по-малко пък топла вода. Като се душеше с погнуса, Фандорин облече възможно най-простите дрехи (в куфара не се намери нищо по-просто от пясъчножълт костюм „голф").

Пъхна в джоба празния уебли и деринджъра - също празен. Всяващият страх мандат остана в станцията, но той вече не му бе необходим.

- Да тръгваме, полковник. А вие - обърна се Ераст Петрович към началник смяната, - не изпускайте арестувания от поглед. Скоро ще дойде да го прибере конвой.

Тялото го сърбеше под дрехите, кожата му имаше маслен блясък - с една дума, физическите усещания бяха доста гадни. За сметка на това душата му се наслаждаваше на възстановената хармония.

Злодейската диверсия е предотвратена. Кълвача е арестуван и се намира там, където трябва да бъде една заловена птица: в клетката. Предстои важна работа. Може би най-важната в живота му.

Преди заминаването оставаше да свърши три неща.

- Полковник, отиваме в лечебницата на Хюйсманс.

- Нямам с какво да ви зарадвам - разпери ръце дежурният лекар. - Пациентът е все така в критично състояние. Според господин професора това се дължи предимно на психическата му потиснатост.

- Ще се опитам да поправя това - каза Фандорин. Той разказа на Маса как е завършил ловът на Одисей.

- Радвам се, господарю. Вашата чест е възстановена, а душата - спокойна. Значи и аз съм спокоен - отговори японецът. - Сега ще бъдем заедно и аз може би ще се оправя.

Ераст Петрович обясни, че се налага спешно да замине за Виена, защото иначе ще започне голяма война, запъваше се и заекваше повече от обикновено. Страх го бе да погледне японеца в очите.

- Разбира се, заминете, господарю. Не можете да не заминете. Ще се моля за вас на Буда и Христос, защото няма с какво друго да ви помогна. Простете ми.

След това трябваше да каже нещо още по-мъчително. Фандорин прехапа устна, изкашля се, но все не можеше да се реши.

Маса сам заговори на болезнената тема:

- Господарю, ще ви трябва сигурен спътник, за да ви пази. Вземете Хасиму-сам. Аз няма да ревнувам, кълна се в Христа. - Фандорин мислено отбеляза, че в този случай японецът пропусна да спомене Буда. - Хасиму-сан е съвсем недодялан, но ще се научи. Той е доста по-зле от мен, разбира се, но е искрен човек. Той няма да ви предаде, а това е най-важното. Вземете го със себе си и не се измъчвайте. Никой освен мен не е виновен, че позволих да ме ранят.

Сухо, за да не му трепне гласът, Ераст Петрович каза:

- Хм. Два пъти дневно, сутрин и вечер ще ми пращат телеграма за състоянието ти. Веднага щом стане възможно, ще те прехвърлят в Москва. А аз ще се постарая да не протакам разследването и веднага, щом мога...

- Не губете време, господарю - уморено рече Маса. - Вървете да изпълните онова, заради което сте на този свят. Спасете мира.

И се обърна към стената.

С натежало сърце Фандорин крачеше обратно към колата.

Ако можеше да остане с Маса, през цялото време да бъде до него, японецът със сигурност щеше да се оправи. А сега е много вероятно... Буца заседна в гърлото му. „И цял живот ще помниш какъв избор си направил. Никога няма да си го простя. Дори спасеният мир, ако успея да го спася, няма да бъде оправдание".

- Сега към Стария г-град. Към Шемахинската порта - каза мрачно Ераст Петрович.

Адютантът многозначително си погледна часовника, но не посмя да възрази.

Но щом колата спря пред портата на Ичери-Шехер и Фандорин тръгна към тъмната арка, офицерът го последва.

- Ваше превъзходителство, заповядано ми е да ви съпровождам навсякъде.

- Дори в будоара на дама? - попита саркастично Ераст Петрович. - Чакайте ме тук, полковник, след малко се връщам.

Саадат бе заета цял ден. Цял ден витаеше в облаците. Преди тя никога не бе успявала да съчетава едното с другото: можеше или да работи, или да се отдава на блянове. Но нещо в нея се бе променило.

Работата беше повече отвсякога. Почти всички находища бяха спрени и поръчките - устни, по телефона, по телеграфа - идваха в офиса на „Валидбеков-неут" една след друга. Щом Саадат небрежно кажеше, че приема поръчки и за керосин, партньорите изпадаха във възторг. Готови бяха да вземат всякакви количества. С лекота се съгласяваха на фючърси, които доскоро щяха да изглеждат нереални. И всички охотно предплащаха, дори стопроцентово.

Бяха дошли трудни времена, златни времена. Но докато водеше преговори, докато въртеше ръчката на аритмометъра и записваше сметки, Саадат мислеше не за нефта и не за печалбите.

Сутринта се обади на управителя на московския филиал, много читав човек, който нямаше навика да задава излишни въпроси, и на обяд получи цялата информация.

Ерастуш не е голтак, но не е и богат, дори няма собствена къща. Не е съвсем ясно с какво се занимава. Нещо като консултант по различни конфиденциални въпроси. Често сътрудничи на правителствените органи. (Е, да, Саадат го видя в действие - чувства се, че има солидни навици). На 58 години е - доста по-възрастен, отколкото изглежда. (Това по-скоро е добре. Значи вече се е налудувал.) Официалното му семейно положение - вдовец, с известната актриса Клара Лунная са в граждански брак или по-просто казано, тя е негова съжителка. (Тези сведения са вече остарели. В Баку отношенията им са приключили окончателно.) В обкръжението му не е открита никаква Ема. (Тази работа трябва тепърва да се провери, но след миналата нощ Саадат не очакваше особени проблеми със загадъчната немкиня.)

Общо взето, разузнаването не откри сериозни препятствия.

„Наистина ли го искаш?" - запита се Саадат. И се разсмя на въпроса. „Повече от всичко на света. Единственото нещо, което наистина искам. Никога досега, през целия си живот не съм искала нещо така. А щом искам - значи ще го получа".

Тя знаеше, че през нощта той ще дойде. Не може да не дойде, това се виждаше по очите му. И освен това имаше предчувствие - от онези, които не лъжат.

Дългият, изпълнен с грижи ден премина в сладостно очакване, вечерта - в приятни приготовления.

Зафар приготви гореща вана от магарешко мляко, от което кожата става по-нежна от японска коприна. Саадат облече няколко безтегловни, прозрачни халата, за да могат ръцете на възлюбения да ги свалят един след друг. Най-долният бе ален на цвят.

Много е важно правилно да се построи хармонията на ароматите: в антрето съблазнително да мирише на лавандула, над масата да се носи не миризмата на ядене, а на лукавата върбинка. Любовното ложе днес няма да благоухае на рози - те са уместни при първата среща, а на хищно индийско орехче.

Вечерята беше лека, за да не тежи на стомаха: шампанско, стриди, пикантно овернско сирене, плодове.

Саадат чакаше вече от доста време, но не се притесняваше, не проявяваше нетърпение. Най-приятното от всички женски занимания е очакването на любовника, когато си абсолютно сигурна, че той ще дойде. Тя редеше пасианс, подръпваше си пропит с аромата на сладко вино дим от наргилето. Не пушеше папироси, за да не мирише дъхът й на тютюн.

Ерастуш дойде чак след полунощ.

Докато Зафар му отваряше и докато водеше госта по коридора, Саадат страстно се протегна и си зададе важен въпрос: с какво да започне - с разговора за бъдещето или...

Е, от „или", разбира се, поиска тялото.

Затова, щом той влезе, подавайки шапката си на мълчаливия евнух, Саадат на пръсти заприпка към възлюбения, сложи ръце на раменете му и отърка в устните му крайчеца на носа си.

- Миришеш на нефт...

- Извинявай. Нямах време да се измия к-като хората.

- Ваната от магарешко мляко още не е изстинала - прошепна Саадат, докато разкопчаваше якичката му. - Но на мен ми харесва как миришеш. Миризмата на нефт - това е любимият ми аромат. Той ще попие в постелята, аз цялата ще се изцапам от теб. Ще бъде направо чудесно. След като въздъхна, Ерастуш каза:

- Дойдох само за пет минути. Д-да се сбогувам. Трябва спешно да замина. Влакът чака.

Тя веднага разбра: наистина трябва. Страстната нощ се отменя. Очевидно поредната държавна работа. Това да подготвят някому специален влак по време на стачка на железничарите - съвсем не е шега работа. Значи консултациите на Ерастуш се ценят. Но правителството не умее да бъде истински щедро.

- Колко ти плащат за твоите услуги?

- Първо, това не са услуги. Второ, николко - той меко свали ръцете й от раменете си. -Наистина трябва да тръгвам. Става дума за нещо изключително спешно и важно.

Саадат нареди на гласа на тялото да млъкне. Пречеше й да мисли.

- Но десет минути все пак ще ти се намерят, нали? Да поседнем.

„С него трябва да се говори направо, без женски глупости и източна витиеватост. Той е човек на логиката".

И тя произнесе най-хубавата, най-честната реч в живота си.

- Мили - каза Саадат. - Животът на този свят има смисъл само заради щастието. Онзи, който е живял живота си без щастие, той все едно, че е банкрутирал. Хубаво ми е с теб. Никога не ми е било така добре с когото и да било. На теб също ти е хубаво с мен, знам това. И двамата сме силни и създадени един за друг. Не ме е грижа за всичките условности на Запада и Изтока. Правя ти предложение - ръката ми и сърцето ми - той направи поривисто движение, но Саадат му направи знак да мълчи. - Не ме прекъсвай... Обичам да се правя на бедна, но аз съм богата, много богата. Имам едно качество, което мъжете не могат да търпят у жените: обичам да командвам. Но с теб съм готова да бъда равна. Ако имам такъв съдружник като теб, ще направим смешни всички конкуренти. Всичко ще ти обясня за нефта и за Баку. Бързо ще се научиш, знам това. Всеки ще се занимава с онова, което умее най-добре. Аз с производството и търговията, ти - с охраната и решаването на конфликтите. Няма да имаме равни, сигурна съм...

По лицето му трепна гримаса и Саадат веднага смени посоката:

- Като не искаш да ставаш предприемач - недей. Прави, каквото пожелаеш. Знам, че имаш собствени средства, но ти не си представяш какво е истинско богатство. Всяко хоби, всяка фантазия - всичко ще ти бъде достъпно...

Пак нещо не е наред, почувства тя. С всяка дума той сякаш се отдалечаваше. В сърцето й се надигна паника.

- Обичам нефта - бързо каза Саадат, - но заради теб ще се откажа от него. Ще продам бизнеса си - сега е най-подходящият момент, ще го грабнат незабавно. Ще получа милиони. Ще отидем в Москва или в Европа - където кажеш. Ти ще възпитаваш Турал. Ще го направиш мъж - същия като теб. А аз ще бъда с теб. Нищо повече не ми трябва... Защо мълчиш? -възкликна тя отчаяно.

Той погали ръката й.

- Ще обсъдим това, когато свърша работата, заради която трябва да замина.

- Не говори толкова разсъдливо! - тя сграбчи пръстите му

- Отговорът ти ми трябва сега! Казвай, какво искаш? На всичко съм съгласна... А, разбрах! Ти си горд човек, не би могъл да живееш за сметка на жена си! Искаш ли да прехвърля всичко на твое име?

Ерастуш целуна ръката й, изправи се.

- Не ти трябват моите пари? Искаш ли да оставя цялото си състояние на попечител, докато Турал навърши пълнолетие. Ще живеем бедно, само с твоите средства!

В този момент той я притисна до себе си, накара я да млъкне с целувка. След това каза:

- Ти си най-добрата сред жените. Непременно ще се върна при теб. Но сега наистина трябва да вървя.

И си тръгна.

Саадат се отпусна на стола, посърна, заплака.

Зафар се дръпна от тайното прозорче, затвори лице с ръце. Той винаги гледаше онова, което се случваше в будоара. Не от сладострастие, което му беше чуждо, а за да прави навреме онова, което е необходимо: да усили или намали осветлението, да разтвори завесата в нишата и прочее. Освен това, нима можеше .да остави господарката си без надзор с чужди хора, които може нещо да кроят? Знае ли човек?

Но никога, нито веднъж през всичките тези години, не бе изпитвал подобна мъка. Зафар много пъти бе виждал как господарката сваля пред любовника ефирните халати, облечени един върху друг. Но днес тя слой подир слой оголи цялата си душа и тази гледка разби сърцето му.

Случи се ужасно нещастие, което той не очакваше. Саадат се влюби.

„Нещастие е само за мен, за нея е щастие" - каза си евнухът и помисли, че може би след време ще намери утеха в тази мисъл. Но не сега. От дете живееш в безпросветен, враждебен свят, чиито радости не са създадени за теб. Знаеш, че си обречен на вечна самота и дори намираш в това състояние някакви изгоди: вътрешно свободен си, никому нищо не дължиш, не се страхуваш от нищо, не си зависим от долни страсти.

И изведнъж в живота ти се появява Саадат.

Когато я видя за първи път, стори му се, че в плътно затворената и тъмна стая са се отворили кепенците на прозорците, вътре е нахлуло яркото слънце, задухал е свеж ветрец и е започнало да се вижда в каква задушна дупка си живял досега. Заболя го разтапящото се сърце. В съществуването му се появи смисъл: да бъде до нея, да й служи, да се топли от нейната топлина и да се храни от нейната светлина. В това бе щастието, което не би заменил за нищо на света, дори за връщането на отнетата му мъжественост. Защо ще му е тя, ако Саадат няма да е до него?

Цели десет години той живя като в блажен сън, след който трябваше да настъпи още по-лъчезарно пробуждане.

Става дума за това, че Зафар се сдоби с мечта. Далечна, сякаш звезда, сияеща на небосклона, но достижима за разлика от звездата.

Някой ден господарката ще разбере, че на този свят има само един истински човек, а всички останали са мираж и химера, летящи сенки. Очите й ще се отворят, ще види до себе си душа, готова изцяло да се слее с нейната.

Има само две препятствия. Саадат е прекалено много жена и е прекалено богата. Но първото с времето ще отмине. Трябва да се почака още двадесет или тридесет години. Когато стане на петдесет или шестдесет (при различните жени е различно), соковете й ще престанят да кипят. Тогава ще се изравнят. И ще живеят заедно, щастливо и безметежно -колкото даде Аллах.

Втората преграда също може да рухне. Всичко материално е несигурно. Може да се стигне до банкрут, ако се намали търсенето на нефт или и избухне революция. Саадат ще загуби всичко. И тогава ще се окаже, че преданият й роб има средства, с които може да се живее добре. Ето защо Зафар си отказваше всичко, крадеше господарски пари, тихомълком даваше заеми срещу хищни проценти. Още сега в швейцарска банка има немалка сума, а след двадесет или тридесет години тя ще се превърне в солиден капитал. Саадат няма да има нужда от нищо. Такава жена не може да живее в бедност.

Но господарката изрече любовни слова на друг човек и той обеща да се върне. Мечтата рухна. Всичко е свършено. Зафар седеше, превит одве, и пъшкаше - това бе от сълзите, които се опитваха, но не можеха са рукнат, защото евнухът не беше плакал нито веднъж през целия си живот. Не умееше.

Заради тези мъчителни напъни той не забеляза как в стаичката влезе Саадат. Тя прегърна верния си слуга и се обля в сълзи за двамата.

- Чу ли, чу ли? - давеше се тя. - Мислиш ли, че ще се върне? Не, не, разбира се! Нещо ще му се случи, чувствам го. Никога повече няма да го видя! Боже, каква глупачка съм! Винаги съм правила всичко наопаки. Не живях както трябва, не се държах с него, както трябва...

Тя изрече още много глупави женски слова, а Зафар мълчеше, галеше я по главата. Много го болеше сърцето - за нея и за него самия.

- Не се измъчвайте, господарке. Той е силен, значи нищо няма да му се случи. Той е човек на думата, значи ще се върне. А ако не се върне, аз ще ида да го намеря и ще го доведа. Можете да разчитате на мен - твърдо каза той, когато риданията й малко утихнаха. - Ще направя всичко, за да бъдете щастливи.

Никога досега той не бе произнасял толкова дълга реч в нейно присъствие.

Саадат вдигна глава, внимателно погледна персиеца.

- Ах, Зафар, аз имам син, който ми е по-скъп от всичко под слънцето. Сега още се появи и мъж, когото обикнах... Но понякога ми се струва, че в целия свят нямам по-близък човек от теб.

- Аллах да е с вас. Как може да говорите такива неща? - с укор поклати глава той. - Аз съм един сакат човек, ваш роб, а вие - вие сте царица на цариците.

Ераст Петрович излезе на съвсем тъмната улица, нямаше нито една светлинка, погледна надясно. От там се чуваше равномерно хрускане с неясен произход. От стената се отдели масивна черна сянка.

- Бързо излезе, Юмрубаш. Мислих, дълго ще те чакам.

- Ти? - зарадва се Фандорин. - Тъкмо мислех да дойда при теб. Но как разбра, че съм тук?

- Това е Ичери-Шехер, всичко знам тук. Което не знам хора разказват. - Хасим вдигна рамене и отново захрупа. В ръката му имаше кесийка, от която вадеше нещо и го лапаше. -

Козинаки[128] искаш ли? Напразно не искаш, вкусен е. Убивал ли си твой враг? Е, не отговаря, сам ще отговарям. Ако не го беше убивал, нямаше при жена да ходиш.

- За това после ще ти разкажа. Имам да ти казвам нещо много важно.

- И аз искам да казвам, Юмрубаш. Но ти си стар, бял глава. Ти първи казвай.

Добре е да имаш работа с човек, който не обича дълги приказки, помисли си Фандорин. Особено, когато няма време. И попита най-важното:

- Трябва ми п-помощта ти. Ще дойдеш ли с мен?

- Къде?

- Във Виена.

- Къде е това Виена.

- Д-далече.

- По далеч от Шемаха?

- По-далече.

Гочито помълча, като замислено хрупаше.

- Защо толкова далеч да пътуваш?

- Трябва да проведа разследване на убийството на ерцхерцога.

- Ай-ай-ай - разстрои се Хасим. - Кой е този Ерц? Твой роднина?

Оказва се, че може да живееш в съвременен град, където на всеки ъгъл крещят вестникарчета и да нямаш никаква представа за това, което се случва по света!

- Не, не ми е роднина.

- Приятел?

Ераст Петрович взе да обяснява кой е бил Франц-Фердинанд и защо трябва незабавно да тръгне. Разбойникът не го прекъсваше.

- Ясно. Негов чичо твой приятел - каза той, като го изслуша. - Стар цар няма никого, който да отмъщава за племенник. Трябва да се помага. Хубава работа. Защо да не идвам?

„Трябва в Батуми да му купя цивилизовани дрехи, че в Сърбия ще го вземат за башибозук. Да го науча на маниери. Да се храни с вилица, да ползва носна кърпичка. Нищо де, имаме три дни път. Ще има с какво да се занимаваме".

- П-почакай - сети се Фандорин. - Ти каза, че също имаш да ми казваш нещо важно?

Хасим въздъхна.

- Един човек е идвал, бележка носил, чел ми е. От твой жена бележка.

- От Клара?

Честно казано, Ераст Петрович съвсем беше забравил за пленницата на горещите страсти. Как е могла да прати бележка на Хасим?

Той взе сгънатия лист. Драсна клечка кибрит.

С познатия стремителен почерк отгоре беше написано:

Той се намръщи като от зъбобол и разгърна бележката.

- Човек намирал бележка, на мен донесъл - флегматично каза Хасим.

- Защо на теб, а не в „Национал"? Разбойникът вдигна рамене:

- Аз ти обещах, че ще намирам твой жена. Питал съм хора. Хората знаят.

- Твоят информатор къде е намерил б-бележката?

- В Черен град. Има едно място, ,Черна улица" се казва. Коя къща - знам. Отиваме бързо да спасяваме жена или да се оправя?

„Вдън земя да потъне! Нека сама се оправя с обожателя си" - за малко да каже Фандорин. По дяволите, светът е на прага на катастрофа, всяка минута е скъпа, а ще трябва пак да се мъкне до този опротивял Черен град да спасява Клара от плен, да я връща обратно в Баку. И отгоре на всичкото да си губи времето за истерии и утешения.

Невъзможно е!

Но нима има избор?

Хрумна му нова максима за цзюнцзъ - подарък за Конфуций и списъка му с мъдрости: „На благородния мъж само му се струва, че има избор. Всъщност избор никога няма".

Ераст Петрович ритна каменния бордюр и простена:

- Добре. Да вървим.

За да не губят излишно време да се обясняват с адютанта, те излязоха през другата порта. Бързо намериха превозно средство. Хасим спря някакъв нощен файтонджия, вежливо го помоли да слезе от капрата. Като позна прославения гочи, кочияшът не се уплаши, а се зарадва. С поклон му подаде поводите.

Фандорин, разбира се, не разбра краткия им разговор, но всичко беше ясно и така. Кочияшът е радостен да услужи на великия човек и знае, че няма да остане невъзнаграден.

„Правилно ли постъпвам, като го отвеждам от привичната му среда, където се чувства като риба във вода? Но ако разследването бъде успешно, на Хасим ще му опростят всички грехове... Впрочем, той може веднага да извърши нови, нали?"

Ето за какво мислеше Ераст Петрович, докато гледаше монументалния си кочияш, който подканяше конете да препускат по-бързо. Екипажът профуча през спящия град назад към промишлената зона. Това пагубно място май никак не искаше да се разделя с московския гост.

„Половин час натам. Там максимум десет минути. Оставяме Клара пред полицейския участък. И в никакъв случай не бива да позволя да ме тероризира: спасил съм я и сайонара[129]".

По най-оптимистични сметки пак излизаше, че няма да може да се върне обратно до Шемахинската порта преди три след полунощ, а влакът може би ще потегли чак преди съмване.

„Нищо, заради стачката пътят е празен, може да не се намалява скоростта по гарите, ще наваксаме" - успокояваше се Фандорин.

Ето го отново и Черния град, отдавна не сме се виждали.

Този път на прелеза свиха в другата посока, където въздухът беше още по-окаден, а пейзажът - съвсем мрачен: само някакви схлупени бараки с тъмни прозорци.

- Тук има мазутен завод - обясни Хасим. - Затова е Черна улица. Работници, кои на завод работят, също черни. Сега ги няма, никой. Стопанинът Джабаров, лоша човек, изгонил ги... Бележка ей там се търкалял.

Той посочи някаква къщичка, която по нищо не се отличаваше от останалите - същите черни окадени стени.

„Джабаров? Това е младият нефтопромишленик, който на банкета в Мардакян жадно зяпаше Клара - сети се Ераст Петрович. - Да не би пък той да е тайнственият похитител?"

- Странно местенце за любовно г-гнездо. Сигурен ли си, че е тук?

- Хубав място - отвърна Хасим, като с пъшкане слезе на земята. - Никой няма да търси. Може килим да се стели, на стена коприна да се окачва. Красиво ще става. Защо въпроси питаш? Аз знам ли? Сега ще влизаме, ще видим.

Ераст Петрович си спомни, че и в двата пистолета - в големия и в малкия, не бяха останали патрони.

- Случайно да имаш р-резервно оръжие? Аз съм с празни ръце.

- Защо да няма? Винаги има.

Фандорин внимателно тръгна напред с револвера, който му даде Хасим, в ръка. В къщата беше тихо, но това не значеше нищо.

Бутна скърцащата врата. Не беше заключена.

- Шшт! Аз влизам първи, ти след мен. Светна с фенерчето.

Тук май не живее никой: навсякъде боклук, трошляк. Но каква е тази едва различима светла ивица на пода?

Процеп. От там идва светлината.

Ераст Петрович въздъхна с облекчение. Сега - бързина и натиск.

Той хвана халката, прикрепена към люка, дръпна я - видя слабо осветена стълба, която водеше надолу. Втурна се надолу по стълбите.

Изведнъж върху тила му се стовари тежък удар - и Фандорин довърши слизането не така, както смяташе, а с грохот се изтърколи надолу. И се приземи в мрака.

Дойде на себе си и помисли: „Стоп. Това вече ми се е случвало. Неотдавна. Що за тъпо дежа вю? Само дето не мирише на жасмин".

Седеше завързан за стол, съвсем като предишния път в застрахователната кантора. Вярно, че този път без възглавници и беше омотан доста по-обстойно: не само ръцете, но и коленете бяха стегнати с въжета.

В тила му недвусмислено бе опряно метално дуло. Помещението беше без килим и коприна, цялото едно такова черно, но Фандорин не успя да го огледа, защото пред себе си видя човек, който по никакъв начин не можеше да бъде тук.

- Съвзе ли се? - попита Кълвача. - Сега ще си отида. Просто исках да ме видиш и да разбереш кой от нас е победител.

В черната стая миришеше на прах и още - слабо - на нещо познато. Парфюмът на Клара.

- Къде е Клара? - попита Фандорин със скърцащ глас.

- Пуснахме я. Защо ми е тази кукла? - повдигна рамо нелегалният. - Не се и съмнявах, че като за последно ще решиш да се направиш на рицар. Хората от твоята порода са прекалено предсказуеми.

- С Хасим какво стана? - попита тогава Ераст Петрович.

Но Кълвача не се обърна към него, а към онзи, който стоеше зад Фандорин и се целеше в тила му.

- Това е, тръгвам. Твой е.

Ухили се, намигна, изчезна от полезрението. Звук на отдалечаващи се стъпки. Изтропване на вратата. Тишина.

Пред безпомощния Фандорин се появи човек, облечен в черно.

- Трябва да те убия - каза Хасим, поклащайки револвера. Но първо искам да поговоря с теб. Ти си силен човек, ти не заслужаваш да умреш като овен.

„Колко чисто говори руски!" Ето какво най-много порази Ераст Петрович.

- Това не може да бъде - каза Фандорин, като примижа от светлината на лампата. - До такава степен не греша за хората. А Маса още по-малко. Ти не можеш да бъдеш предател. Очите на хората, които са способни на предателство, имат двойно дъно.

- Аз не съм предател - отвърна Хасим. Лицето му се губеше в сянка - беше застанал над пленника. - Просто съм верен не на теб, а на него. Той ми отвори очите за живота, докато лежахме в една килия. Научи ме правилно да говоря, правилно да мисля. На всичко ме научи. Той ми е като баща. Ти също можеше да ми бъдеш като баща, ако те бях срещнал по-рано. Но не мога да имам двама бащи.

- Не разбирам - призна Ераст Петрович. - Съвсем нищо не разбирам.

- Какво има да се разбира? Той каза: „Ще ми трябва този човек. Японецът трябва да излезе от играта, пречи. Заеми мястото му. Пази Фандорин до определено време". Затова през нощта в Мардакян не стреляха по теб. Хвърлиха те в кладенеца, аз те измъкнах, и ти стана като глина в ръцете ми.

- Значи засадата бе организирана не от Арташесов и не от Шубин?

- Не, там бяха Краба и хората му.

- А шайката на Хачатур?

- Бащата е мъдър - каза Хасим. Фандорин все така не виждаше очите му. - Едноръкият Хачатур пречеше, не искаше да се разберем. Бащата каза: „С един Фандорин два заека: ще се отървем от тези нещастници анархистите, а едновременно с това нека си мисли, че Краба е мъртъв".

- А кой беше онзи човек, на когото отсече ръцете?

- Крадец. Открадна пари на партията. Криеше се, но ние го намерихме. Бащата каза: „Гледай да не вземат от трупа отпечатъци на пръстите, че иначе ще установят личността му. Има го в полицейската картотека". Затова го оставих без ръце.

Ераст Петрович затвори очи. Спомни си как Хасим нещо си шепнеше с Арташесов и той пое вината върху себе си. С Шубин разбойникът също бе останал сам в лодката. Ето защо в последния момент жандармът извика: „Така не сме се разбирали!"

- Защо мълчиш? - Хасим се наведе. Погледът му беше остър, студен - през познатите черти сякаш надничаше съвсем друг човек, за когото Фандорин не знаеше нищо. - Мислеше си, че съм тъп дивак. Гледаше ме отвисоко. Грамотен съм. Аз четох дневника ти, знаех всичките ти планове. Дълго те водих за носа. Един път успя да ме измамиш и предаде баща ми на полицията. Но го освободих. Аз победих. Аз съм по-умен от теб.

- Предателят не може да бъде победител - каза му Ераст Петрович с отвращение. - Стреляй, предател. След това ще се хвалиш, предател.

- Вече ти казах, не съм предател! - черните очи пламнаха, вече не бяха студени. - Аз съм човек на честта! Ти също си човек на честта, затова не искам да те убивам. Молих баща ми да те пусне. Но баща ми каза, че докато стоиш на пътя му, работата няма да бъде свършена. Ще заминеш за Виена и ще попречиш на войната. А без война няма да има революция. Задължително трябвало да те убия.

- Писна ми от теб. Стреляй.

Фандорин погледна настрана, за да не вижда в последния си миг гнусната физиономия на предателя. По-добре да гледа черната стена.

„Трябва да съчиня предсмъртно стихотворение, както предписва „шиджуцу", науката за правилна смърт. Нещо за черното. За това, че от такава черна стая никак не ми е жал да се пренеса в още по-голям мрак. И кой знае - може би зад нея сияе светлина?

Не, няма да успея. Набързо такова отговорно нещо не се прави. Трябваше да се погрижа предварително. Освен това и сричките трябва да се броят:

Ами ако минем без аритметика? Ей така, каквото стане?

Три стиха:

Но човекът в черно нещо досаждаше, пречеше му да се съсредоточи върху поезията.

- Обещах на баща си, че ще те обезвредя. „Обезвредя" -това не е задължително „убия". Закълни се, че завинаги ще напуснеш Русия, че никога няма да вредиш на баща ми и делото му. Вземи Саадат ханъм, заминете някъде много далеч, на другия край на света. Чел съм, че има такава страна насред океана, „Океания" се казва. Там е хубаво, като в рая. Не ме карай да те убивам. Дай ми честната си дума. Опознах те. Ако дадеш клетва, никога няма да я нарушиш.

Ераст Петрович се замисли. Опита се да си представи как двамата със Саадат живеят на далечен райски остров.

Не, невъзможно е. Ето още едно изречение в дар на Конфуций: „Човек, който дълго е вървял по Пътя, а след това е свърнал от него в сенчеста горичка, ще се обеси там още на първото дърво".

Да отстъпиш пред злото, застанало на пътя ти - това значи да признаеш, че животът ти е бил напразен.

Сега можеше да излъже - като че ли нямаше нищо по лесно от това. Но Фандорин не можеше да си позволи и това. Казано е: „Летящата стрела не маха с опашка". Хасим наистина го бе опознал добре.

Ераст Петрович поклати глава:

-Не.

- Жалко. Но аз знаех, че ще кажеш така.

Човекът в черно вдигна револвера и стреля в главата на вързания.

Изведнъж някакъв познат глас, вече не помнеше чий, зашепна в ухото на Фандорин приказка, от която някога много се страхуваше, преди да заспи: „В един черен, черен град, на една черна, черна улица, в една черна, черна къща..."