Черният град - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Борис Акунин (Опитна жена с безупречна репутация) #11

Опитна жена с безупречна репутация

Всички разпореждания относно домакинството са дадени, Турал е получил целувка по челото и е пратен с гуверньора в Пони-клуба - да се учи на благородна стойка в седлото, едно момче от добро семейство не може без това. Сега може да се отделят няколко минути за сутрешния кеф.

Сутрешният кеф на Саадат се случваше в гардеробната стая, където прислугата не можеше да се яви без специално разрешение. В това малко, уютно помещение, където по стените висяха рокли, по пода имаше кутии с обувки, а върху тях шапки, винаги димяха благовония, които чудесно прикриваха миризмата на холандски тютюн. Първата папироса сутрин - това е една от радостите на живота. И, както повечето житейски радости, е забранена. Предстои дълъг ден, ще има много грижи, но поне десет минути човек може да отдели за себе си, нали?

Копринени рокли, обувки на висок ток, безумно прекрасни шапки с пера - всичко това бе абстрактно изкуство. Една уважавана мюсюлманска вдовица не би носила подобни вещи. Но да мериш тоалети - това си е отделна радост в живота, вечерна. До вечерта трябва да се доживее.

Сутрин Саадат просто пушеше и оглеждаше лицето си в огледалото. На истинската жена това занятие никога не може да доскучае.

Тя беше наясно за себе си: не е красавица. Носът е големичък, устата широчка, устните -възтънки. Може би само веждите са хубави, сатенената кожа - и очите, разбира се: както по азиатски, така и по европейски стандарти. Жените, дори приличните, си подчертават миглите, а тя няма нужда. С такива очи и вежди от фереджето има само полза. Проверено е нееднократно: горната част на физиономията въздейства на мъжете доста по-силно, отколкото демонстрацията на цялата стока. Това бе и една от причините, заради които Саадат навремето бе решила да играе ролята на ортодоксална мюсюлманска матрона. Възмутително е, разбира се, че на изток женският пол е принуден да крие лика си, сякаш е някаква непристойна част от тялото, но Саадат бе сигурна, че в древността този закон е бил измислен от самите жени. На мъжете не би им стигнал акълът.

Ако имаш какво да покажеш, винаги ще се намери възможност да го сториш. Именно на онзи мъж, който те интересува. При това точно в деня, когато изглеждаш най-добре. Нека след това си спомня и преглъща лиги.

Това впрочем не беше основната причина. Щом искаш да живееш в Баку и да се занимаваш с нефтен бизнес - трябва да се научиш да използваш всички природни предимства докрай. А пък да принадлежиш към женския пол, особено на Изток - това е огромно предимство, Саадат бе сигурна в това. Ако с нейния характер се бе родила на този свят гърбава, пак щеше да измисли как да превърне това обстоятелство в свой плюс. Разбира се, че животът на една бакинка-мюсюлманка си има определени неудобства. Допреди няколко години например се смяташе за неприлично да идеш на театър. Но сега в най-добрия градски театър за дамите като Саадат Валидбекова има специални ложи, плътно прикрити с прегради срещу нескромни погледи. Ако седиш там сама, можеш и от плоската с коняка да си пийнеш. Завиждайте, европейки.

След като огледа подробно лицето си, Саадат остави папиросата и разтвори китайския си халат.

Сега, според ритуала, следваше да огледа тялото си. Завъртя се настрани, пощипна корема си, бедрата. Никъде не виси. Сега с гръб. Всемогъщи Аллах, какво е това отляво на задника? Нима е онзи cellulite, за който пишат в женските списания? Какъв ужас!

Не, само трапчинка е. Уф.

Саадат си дръпна от цигарката, с облекчение изпусна тънка струйка дим нагоре, към закритото с решетка прозорче на вентилацията.

Е, какво, според съвременните европейски разбирания фигурата е стройна, модна дори. Но бакинските ценители на красотата (ако някой ги удостои с това зрелище, разбира се) биха казали: „Пфу!" Хилава, бюстът скромен, бедрата тесни. Когато на шестнадесет Саадат се омъжи, беше съвсем като вейка.

Младата дъщеря на обеднял бег беше омъжена за добър съпруг - не за вулгарен новобогаташ, каквито в Баку се бяха пръкнали в невиждани количества, а за неин равен, човек от стар род, но заможен, което сред аристокрацията вече бе рядкост. Сега в града се разпореждаха хора, които довчера бяха карали волски коли, мъкнали мехове или си бяха изкарвали хляба с кофа в ръка на дъното на кладенците - всички, които бяха имали късмет да открият нефт и им бе стигнал разумът да не превъртят от щастие.

Саадат не беше кой знае каква булка. Не само че бе кльощава и нямаше нито грош, ами отгоре на всичкото беше и повредена от образованието - шест години гимназия, където я бяха научили на куп ненужни, нещо повече - вредни за една мюсюлманка неща.

Наистина, бракът й можеше да се смята за блестящ. Вярно, че Саадат, пълна глупачка, се скъса от рев и през първите дни едва не стигна до самоубийство, защото съпругът й бе възрастен, шкембест и му течаха лигите. Но тя бе умно момиче, с характер, бързо схващаше всичко. И след известно време проумя, че няма страшно - може да се приспособи.

Всъщност Валид бег Валидбеков не беше чудовище, а само стар сластолюбец, който си падаше по слаби девойчета. Възбуждаше го техният ужас и трепет. А ако нямаше ужас и трепет, Валид бег губеше интерес и целият му плам изчезваше. Щом Саадат откри това, брачният й живот незабавно се уреди. Сланинестият тумбак спря да наминава през спалнята й, задоволяваше смешните си страсти някъде на друго място, а вкъщи се държеше тихо и почтително. Много се гордееше пред обществото, че съпругата му е толкова културна и говори руски, френски и немски.

Когато лакомията и еротичните похождения вкараха бега в гроба, Саадат получи своята свобода. На двадесет и три стана вече съвсем умна. Спря да мечтае, че ще замине за Париж или Лондон, където една жена може да си живее сама, да ходи на опера и да се появява с любовник пред хората. Лесно е да заминеш за Европа, но какво е животът без истинско богатство?

От мъжа й остана чудесен нефтен парцел. Беше наследствена земя на Валидбекови. Мъжът й не си бе помръднал пръста, за да го разработи - той даваше находището под аренда за шестдесет хиляди годишно и беше доволен. Но на двадесет и три Саадат много добре разбираше, че шестдесет хиляди не са пари. Раздели се с арендатора, сама се захвана с работата и само след две години вече вземаше три пъти повече. Но какво значи „сама"? Жена да се занимава с нефт в Баку - това е нещо невъзможно. Градът не е за жени, бизнесът също не е женски. Ни преговори можеш да водиш, ни сделка да сключиш, ни за кредит да се пребориш.

Но ако подходиш правилно, всяко препятствие може да се превърне в пиедестал или трамплин. Саадат назначи за директор на предприятието Гурам бег, който се падаше братовчед на покойния й съпруг. Като човек не ставаше за нищо, но беше представителен и много лесен за употреба. Срещу хиляда рубли на месец подскачаше на задни лапи, като дресиран пудел. И на съвещание на Съвета на нефтопромишлениците ще иде (ще прочете от лист хартия, каквото му е наредено), и на театър ще те заведе (а след това тихо ще изчезне), и по време на пътуване ще свърши работа (сама жена не бива да пътува - „харам" е това).

Докато бе жив съпругът й, Саадат се обличаше по европейски. Но като овдовя, с въздишка прибра роклите и шапчиците в гардероба, превърна се в източна вдовица, с което предизвика всеобщо одобрение. В болшинството си мюсюлманските нефтени магнати са груби мъжаги, диваци и са далеч от джентълменството, но са свикнали с уважение да се отнасят към жените, спазващи правилата, това е в кръвта им. Изключително полезно е и това, че за тях женската е глупаво и безопасно същество. А значи винаги ще ти се размине онова, което не би се разминало на един мъж. Трябва само да не прекаляваш.

За шест години самостоятелен живот Саадат постигна много. По обем на добив нейното предприятие не влизаше нито в първата, нито във втората десетка на най-едрите нефтени компании, за сметка на това по рентабилност като че ли нямаше равни. Саадат криеше истинските стойности на добива, занижаваше ги двойно. Мълчеше си и за резервните парцели, купени чрез подставени лица. Там, в недрата на щедрата апшеронска земя, очакваха своя час милиони пудове от черната, сладникава, ароматна, омайна лепкава маса, без която планетата не може да живее - като наркоман без опиум.

Като порасне синът, ще поеме предприятието - тогава компанията „Валидбеков-ньоут" („Нефтът на Валидбеков") ще може да се разгърне в истинската си мощ. Тогава всички ще ахнат.

Истинската причина, заради която Саадат не пожела да живее сред европейската волност, се казваше „Турал". Не шестдесет, а шестстотин хиляди - не, шест милиона годишно ще остави тя на сина си, за да може от този висок постамент да покори света. Защото един истински мъж задължително иска да покори света, а Саадат смяташе да направи от момчето си най-добрия мъж на света.

Децата в богатите бакински семейства са безбожно глезени, растат охранени и капризни. Затова голяма част от бързо натрупаните състояния изчезват още с второ или третото поколение. А Саадат възпитаваше сина си с разум, строго. Беше наясно, че най-важното е от малък да кали характера му, останалото става от само себе си. Когато вървеше с Турал по улицата и той започваше да прави пакости, тя му казваше с отпаднал глас: „Ах, Турапуш, нещо ми се вие свят. Хвани мама за ръчичка да не падне" - и момчето веднага започваше да се чувства като мъж, защитник. А едновременно с това и спираше с пакостите.

Още нещо, което е много важно за едно момче - да се научи да преодолява страха, без при това да се пристрасти към риска. Тези две крайности са много опасни в живота, а за бизнеса - пагубни. Човек може да се научи да бъде разумно смел, както и на всичко друго. За да победиш страха, трябва да се придвижваш на малки крачки, да постигаш малки победи една след друга. Да вземем дори например ездата. Веднъж Саадат забеляза, че Турал се страхува от конете (впрягът й наистина беше прекалено буен, от свирепи туркменски рисаци). Първо купи шетландско пони, малко по-високо от табуретка. Бе напълно невъзможно човек да се страхува от такова конче. Турал с удоволствие се возеше на дребосъка. А ето, че сега записа сина си в Пони-клуба, където кончетата са по-големи. С течение на времето, след три-четири години, момчето и рисаци ще свикне да язди. Цялата работа е в това нещата да се правят постепенно.

Саадат се притесняваше, че детето расте без баща. В смисъл в отсъствието на мъж (покойният Валид бег по никакъв начин не можеше да се смята за такъв). Може би заради тези опасения тя прекаляваше със строгостта. Страхуваше се да не отгледа мамино синче, въздържаше се от нежности. Макар че от време на време сърцето й направо се късаше - така й се искаше да го прегърне, да го помилва. Не бива. По същата причина - за да не се разглези - от тригодишен до Турал не се допускаха никакви дойки, а прислужничките се наказваха за всяко умилкване с него. Накрая измисли как да реши проблема - взе за сина си правилния мъж, гуверньор. Сега от време на време си позволяваше лукса да целуне Турал по челото.

Един път, кратко.

В папиросата оставаше тютюн за още три или четири дръпвания, но Саадат вече превключи от кефа към грижите, свързани с предстоящия ден.

Вечерта я очакваше най-трудното: преговори със стачния комитет.

В компанията „Валидбеков-ньоут" никога нямаше продължителни стачки, стопанката умееше да поддържа добри отношения с работниците.

Два пъти годишно заедно с Гурам бег тя ходеше до Персия, за да вербува работници-амшари[97], защото са непретенциозни и почтителни към стопанина. Отбираше хората лично, след събеседване. Да е тих, с голямо семейство, без лош блясък в очите. Саадат плащаше винаги навреме и малко повече от съседите. На особено старателните даваше премии. Ако се стигнеше до някакво недоразумение или конфликт, прехвърляше вината върху Гурам бег и изиграваше ролята на помирителка.

Но стачката, която започна преди месеци постепенно се разпространи по целия Апшерон, най-накрая стигна и до валидбековските находища. Преди четири дни стачният комитет бе предал пакет с исканията си. Саадат се направи на отчаяна и дори се разплака, като се завайка над вдовишката си съдба. Помоли за пет денонощия отсрочка за размисъл.

Тя умееше добре да се пазари, не бяха много онези, които можеха да се сравнят с нея в това благородно изкуство. Свалянето на цената - това е не по-малко сладостно занятие от чувствения екстаз. Когато идваше време за месечното плащане на революционерите и хищниците-гочи, за да няма пожари в кладенците, Саадат всеки път правеше истински спектакъл. Страховитите типове си тръгваха измъчени и потни, напълно сигурни, че са изцедили всичко до последната капка от нещастната вдовица. Тя обаче не гледаше на този разход като на загуба, а като на част от икономията. Заради добрите отношения с бандитите (както идейните, така и бе-зидейните) нямаше нужда да държи армия от охранители. Излизаше по-евтино и по-спокойно.

Най-важното бе, че не се налагаше да обкръжава Турал с глутница телохранители, както постъпваха другите промишленици, за да опазят децата си от похитители. Какво може да излезе от едно дете, което от сутрин до вечер е под надзора на въоръжени до зъби биячи?

За Турал се грижеше само един човек - той бе както гуверньор, така и защитник. Франц Кауниц, бивш лейтенант от австрийската имперска армия, правеше с момчето гимнастика, учеше го на немски, на добри маниери, а също така и на най-важната наука: да бъде мъж. За всеки случай (Баку си е Баку) в джоба на драгуна в оставка имаше пистолет, с който Кауниц можеше да борави отлично.

Саадат знаеше, че много й е провървяло с възпитателя. Заради зле сгъващото му се коляно, лош спомен от конни надбягвания, австриецът бе напуснал службата и беше тръгнал да си търси късмета в далечния нефтен град, където вложи всичките си спестявания в парче земя. Мнозина играеха на тази лотария. На някои им вървеше - на мястото откриваха нефт. Но Кауниц бе изтеглил късата клечка. Тогава той бе станал гуверньор, за да спести пари и отново да си опита късмета, но Саадат нямаше навика да пуска полезните хора. Австриецът живееше при нея безгрижно, получаваше генералско възнаграждение и изобщо не си спомняше за нефта.

По едно време тя доста се бе позамислила дали да не хване едрия, мълчалив, дяволски привлекателен рус мъж за любовник, но се отказа. За любовници стават два вида мъже: или съвсем обикновени, или много завързани. С едните е много приятно страстно и безметежно да се повъргаляш в леглото; с другите сигурно е интересно да си поговориш („сигурно" -защото Саадат досега не бе срещала жив мъж от втория тип). А Кауниц не беше нито едното, нито другото. За малко неангажиращо приключение бе прекалено образован, а за сложни отношения - все пак недостатъчно сложен. С една дума: кавалерист. А след това какво? Не бива да живее с любовник под един покрив, в къщата има дете. А намирането на кандидат за креватен утешител е доста по-лесно, отколкото на добър гуверньор. Та когато Кауниц научеше момчето на всичко, което знае, щеше на раздяла да направи подарък на себе си и на австриеца. След като взе това решение, Саадат гледаше бившия лейтенант с приятно предусещане - като на апетитна ябълка, която зрее на клона, а моментът, когато ще бъде откъсната и изядена, непременно ще дойде.

Саадат умно и ловко бе уредила женското си щастие - още от времето, когато мъжьт й я остави на мира и без разрешение дори не смееше да се появи в ендеруна, женската част на къщата. Ако Валидбеков имаше слабост към крехки и плахи глупачки, то Саадат предпочиташе високите, мълчаливи и спокойни красавци. В никакъв случай умници. Тя подготвяше любовните си развлечения с вкус и не си ги позволяваше често - само веднъж месечно. Има прелест в това да оставиш телесният глад да се натрупа. Да лелееш любовната тръпка е едва ли не по-приятно, отколкото да се отдадеш на страстта. Постепенно се наливаш със сироп отвътре, изпълваш се със сияние и аромат. И когато започва да ти се струва, че ей сега ще се пръснеш от желание, тогава е точното време да тръгнеш на лов.

Едно време Саадат наистина се качваше в лека карета и бавно се возеше по крайбрежната, като се оглеждаше за привлекателни мъже. Лицето – целомъдрено прикрито, а очите се спират върху стройните минувачи - сякаш стрелят в движение по летящи патици. Почти всички, върху които тя спираше поглед, се обръщаха. Саадат никога не се занимаваше с местни мъже, защото Баку е малък град. Само с пришълци. Можеше да е командирован офицер, инженер, търговски представител. Ако мъжът изглеждаше перспективен, Саадат леко допираше върха на чадъра си в гърба на Зафар. Той разбираше без думи. Скачаше от капрата, отиваше да проследи кандидата, да разбере кой е и къде живее, а Саадат хващаше поводите и обръщаше към дома.

Саадат доведе повереника на тайните си радости от Персия. Беше евнух,бързоходец при най-голямата жена на негово височество персийския шехзаде[98] тоест в миналото представител на много ценена придворна професия. Зафар бе изгонен от двореца заради лошия си характер и Саадат го получи почти без пари. С нея персиецът бе като ангелче. Настина безценен помощник, доверен човек, верен другар! Сега без него животът хх нямаше да е живот.

Той имаше грижата да поддържа идеално подредена, малка, небиеща на очи, но изискано обзаведена къщичка в тиха уличка на Стария град, близо до Шемахинската порта. Съседите бяха сигурни, че стопанинът е ням, защото Зафар говореше с тях само със знаци. Всъщност евнухът презираше хората, не смяташе, че трябва да си хаби думите за тях – жестовете са достатъчни. На този свят той обичаше само господарката, с нея говореше, но рядко и кратко.

Щом Саадат се събуждаше и изведнъж усещаше: „Време е, днес ще ида да се повозя", тя казваше на кочияша си, че днес ще я вози Зафар. И немият персиец се явяваше сякаш от само себе си. Слугите не можеха да разберат откъде разбира за желанието на господарката, затова евнухът ги изпълваше с мистичен ужас. А всичко беше много просто. От покрива на любовното гнезденце се виждаше горният етаж на къщата на Валидбекови на улица Заведенска. Ако на прозореца на спалнята се появеше дръпнато до половината алено перде, Зафар знаеше: днес ще има разходка.

След като набелязаният мъж биваше проверен и сметнат за годен, започваше същинският лов.

Избраникът на Саадат сякаш се озоваваше в приказка от „Хиляда и една нощ". Тайнствен, екзотично облечен непознат с мургава кожа му връчваше с поклон напарфюмирана бележка. „Прекрасна източна дама, с положение в обществото, Ви е обърнала внимание и би желала да се запознае с Вас по-отблизо, но само в случай, че сте деликатен и умеете да пазите тайна" - гласеше посланието, написано на френски с натруфен почерк.

Смешно е как въздейства на европейците ориенталският колорит в съчетание с аромата на тайната. Те направо се вцепеняват. Всички като деца са чели разни врели-некипели за арабски хареми и за „сляпото" рандеву на младия хугенот с Диана дьо Тюржи[99]. Заинтригувани, изгарящи от любопитство, мъжете послушно следваха безмълвните знаци на евнуха. Зафар първо ги водеше в хамама, където ги размекваше и освежаваше с масаж, като същевременно с набитото си око проверяваше дали няма следи от някоя венерическа болест. След това в тъмнината на нощта дълго ги разкарваше по уличките на Ичери-Шехер. Преди да влязат в къщата, им връзваше очите. Някои хитреци след това сваляха превръзката, но това не помагаше с нищо - Саадат никога не палеше лампа в будоара. Преди съмване тя даваше на морния любовник чаша чай, в която слагаше опиум и Зафар отвеждаше замаяната жертва на съблазняването.

Мъжът не виждаше лицето на тайнствената красавица, не знаеше името й, не можеше отново да намери пътя към къщата. На следващия ден, като се наспиваше, щастливецът започваше да се съмнява, дали вълшебната нощ не му се е привидяла, дали всичко не е било прекрасна халюцинация. Мюсюлманските жени са толкова целомъдрени и непристъпни! (И това е истина, господа. Саадат е само една в Баку - но дори тя ви се е присънила.)

След това цял месец се наслаждаваше на спомена за преживяното приключение - и се готвеше за ново. Имаше едно правило, което никога не нарушаваше: дори любовникът да се окаже невероятно добър, не биваше да го кани втори път.

Турал не беше от шкембестия Валид бег, разбира се. Как пък не! Един задморски гост с полуженското име Марио, красив тенор-италианец, дошъл в града на гастроли, прекара незабравима нощ с тайнствената одалиска - и й остави за спомен скъп подарък: момче със същите зелени очи и кожа с нежен маслинен оттенък.

Когато Саадат съобщи на мъжа си, че Аллах възнамерява да благослови брака им с дете, Валид бег се учуди, разбира се, но нямаше никакви претенции - по онова време той вече отдавна играеше по нейната свирка, между тях се бе възцарило пълно разбирателство. Саадат дори плака на погребението му - доста искрено.

Постепенно правилата за лов на мъже се усъвършенстваха. С опита се формираше и вкусът.

По емпиричен път бе установено, че любовникът не бива да е прекалено млад. Младежите са страстни, но неловки и прилепливи. Със зрял мъж е по-интересно и безопасно.

„Ловът на блесна" (така Саадат наричаше своите разходки с каретата) постепенно останаха в миналото. Играта на сляпо е несигурна и непродуктивна. Колко пъти се беше случвало: тя хареса някого, а след това Зафар се връща и казва, че кандидатът е неподходящ поради еди-какви си причини.

Доста по-добре е да подбираш плячката предварително, обмислено. На някой прием или в театралното фоайе, докато пъплеше след Гурам бег като тиха източна мишка с омотана муцунка, Саадат си набелязваше следващата жертва. След това изясняваше дали е годен. Започваше предварително да го обстрелва с благоуханни бележки, като възбуждаше апетита на обекта. А пък и тя самата се разпалваше от очакването.

През цялата история на свободния лов имаше само четири засечки. Трима се бяха отказали в последния момент - страхуваха се от нощния поход към Стария град - дали пък не е бандитски капан. За тях не съжаляваше ни най-малко - от страхливците добри любовници не излизат. Имаше един уникум, който се оказа верен съпруг. Саадат почтително се отнесе към този рядък феномен, но отново без съжаление: кому е притрябвал образец на добродетелта в леглото?

Изпечените ловджии украсяват парадната зала на дома си с ловни трофеи: глави на рогати елени и диви прасета с остри бивни, чучела на мечки и друг по-едър дивеч. Саадат имаше заветно албумче - нещо като почетна книга. Общо 87 експоната. Там имаше номер, дата и изсушено цвете.

Например: „№48 19/VIII — 1909" - и лютиче.

А срещу най-незабравимия номер 29 (ммм!) - незабравка.

Но дори с двадесет и девети (ммм!), най-добрия от всички, Саадат не си позволи втори път. Защото удоволствието си е удоволствие, но безопасността и репутацията са по-скъпи.

Като се сети за двадесет и деветия (ммм, 6 септември 1905г.), Саадат както винаги замечтано се усмихна. Сутрешният кеф завърши. Фасът и пепелта - в хартийка, хартийката в джоба.

Трудно е, разбира се, подобен живот да се смята за нормален: да криеш най-невинни удоволствия в собствената си къща от собствените слуги. East is East. Тук се правят тайни от всякакви дреболии. Може би именно в това се крие най-големият чар на Изтока.

Докато се преобличаше в обичайните си черни дрехи на вдовица, Саадат вече не се усмихваше - мислеше за стачниците.

Сондите не бива да престават да изпомпват нефт. Сега, на фона на намаляването на добива, това носи огромни печалби, в сравнение с които вдигането на надниците е дреболия. Но не бива да се вдигат много, иначе ще се подразнят Арташесов, Шамсиев и останалите тартори на Съюза на нефтопромишлениците. Те и така мърморят, че „Валидбеков-ньоут" подбива цените на пазара на труда.

Навън изсвири нетърпелив клаксон. Как така, още ли не са тръгнали?

Тя надникна през прозореца. Франц седеше зад волана на открития бежов „делоне", беше сам.

Австриецът беше много добър шофьор и предлагаше да научи и стопанката, но това за съжаление е немислимо. Всички мъртви имами на град Баку ще се обърнат в гробниците си.

- Was ist los? - викна Саадат, като се показа от прозореца. - Wo ist Tural[100]?

Гуверньорът не успя да отговори - по стълбите тичешком слезе Турал, облечен с жокейско костюмче и английска шапка с козирка.

- Noch nicht aber schon bald! Jetzt gehen wir![101] - каза той на Кауниц.

Тя се досети за какво става дума. Беше отскочил до задния двор, да види кравата Бети, която всеки момент трябваше да роди. Зад къщата - стара, но наскоро модернизирана (водопровод, електричество) - имаше обор, Саадат го остави.

Детето трябва да се храни с продукти, чийто произход можеш да контролираш. Тя дори имаше собствена пекарна. На сегашните млекари, месари, хлебари не може да се вярва -всички са повредени, развратени от лесните пари и непретенциозността на цялата пасмина, която надойде в Баку.

Саадат по навик изпрати Турал с молитва, която да го пази. Прошепна: „Васалла ллаху та'ала 'ала хайри халкъхи мухаммадин ва 'ала алихи ва асхабихи аджма 'ин " - „О, Аллах, най-щедър сред щедрите, опази ни от всички беди и болести". Тя не вярваше много в Бога, но защо да не се застрахова? Според съвременните учени магическите заклинания могат да имат известна енергия, чиято природа засега е неизвестна на науката.

Името „Турал" също бе заклинание, значеше „Безсмъртен". Освен ежедневните грижи, развлечения и огорчения в живота на всеки човек трябва да има и висш смисъл. Много мъже правят глупост и дори извършват престъпления, като си измислят същия този смисъл. Животът на жената, ако е майка, е доста по-лесен в това отношение. Ето го, въпросният смисъл, седи до шофьора, ръкомаха и разказва нещо. Саадат знаеше: ако името на сина й не си свърши работата и Турал (опазил го Аллах) се окаже смъртен - тогава и тя няма да живее.

Какъв ще е смисълът тогава?

Синът й беше единствен, друг нямаше да има. След като овдовя, Саадат сама помоли Зафар да направи така, че тя никога повече да не забременява. Незаконнородено дете не й трябва, а да се омъжва отново - тази няма да я бъде.

Пък и не й трябва още едно дете. Не е ясно как жените, които имат много деца или поне две, делят онова, което не може да се раздели - любовта. Или какво е това да обичаш с цялата си душа и съпруга, и детето? Та нали, както и да го въртиш, винаги обичаш единия повече? Изобщо - загадка на загадките - как можеш да обичаш един мъж? Не във физическия смисъл, а истински. Можеш да обичаш само онзи, който винаги е бил и ще бъде твой, каквото и да се случи. А мъжете... Те са като огъня, на който се топлиш и готвиш храната, но ако не внимаваш, можеш лошо да се опариш или направо да изгориш.

Няма да вземеш да обичаш огъня, я? Това вече ще е някакво огнепоклонничество.

Франц закопча момчето с колан, защото пътят беше целия на бабуни. Свали му шапчицата, сложи му кожен шлем - това Турал си го поиска. Веднъж видя такъв на главата на автомобилен състезател и си пожела същия.

Слънцето днес печеше люто, заслепяващо. Прахът висеше във въздуха, блестеше като златен пясък. Малцината минувачи вървяха лениво. Някои спираха да си отдъхнат на сянка. Мъжете в Баку често стоят на групички, почти без да говорят. Разменят по някоя и друга дума и млъкнат за дълго. Жените никога не могат да бъдат забелязани да стоят просто ей така и да не правят нищо. Ако си приказват - то е у дома или на двора, и ръцете им винаги са заети с работа.

Изведнъж нещо се промени. Сънената, смазана от жегата улица внезапно се оживи. Трима безделници, и тримата с черни папахи, които досега зяпаха колата от тротоара, скочиха от местата си. Двама минувачи, които едва пристъпяха на отсрещната страна, се втурнаха през улицата към колата.

Викът заседна като буца в гърлото на Саадат.

Кауниц се обърна, като чу тропането зад гърба си, понечи да се надигне, но един от мъжете скочи на стъпенката и удари австриеца с юмрук в главата. Явно в ръката имаше нещо тежко - бокс може би - защото Франц се свлече на седалката.

Петимата скочиха в колата: двама отпред, трима отзад.

- Мамо-о-о! - извика Турал, като се обърна към къщата - знаеше, че майка му е на прозореца. Върху главата му сложиха чувал, викът секна.

Един от похитителите хвана волана, вторият държеше детето. Тримата отзад извадиха пушкалата си, готови да стрелят, ако някой се намеси. Лицата им бяха скрити с маски -Саадат не забеляза кога ги бяха сложили.

Бежовият „делоне" забръмча, изплю черен дим от ауспуха и заподскача по паважа. Завихри се облак прах. Уплашена тънконога камила с огромен вързоп на гърба отскочи встрани. Задрънкаха камбанките на мъхнатата й шия, камиларят плесна с ръце. И колата се скри зад ъгъла.

Саадат все отваряше уста да изкрещи, но не можеше.

♦ ♦ ♦

Сигурно щеше да полудее или да умре от разрив на сърцето, ако след четвърт час не бе звъннал телефонът. Не реагираха веднага на обаждането, защото всички бяха навън. Пищяха, ръкомахаха, ридаеха, тръшкаха се. Накрая старшият слуга чу звъненето и отиде да вдигне слушалката.

През това време Саадат лежеше на паважа - точно там, където бандитите бяха похитили сина й - и виеше неистово, удряше с юмруци по земята. Тя бе плътно заобиколена от хора, всички гръмогласно й съчувстваха.

- Господарке - каза запъхтеният Фарид. - На телефона. Това са те, същите. Искат да ви...

В същия миг Саадат спря да реве. Стана, изтупа прахта. Не й се виеше свят, сърцето не се свиваше. Сега не биваше да се разкисва.

Докато вървеше към телефона, тя си рече: щом се обаждат - значи ще искат откуп. В Баку често крадат деца, това е бизнес. Грешеше, като си мислеше, че синът й е в безопасност, щом чинно си плащаше на бандитите. Вероятно се бе появила някаква нова шайка.

Не се е случило нищо ужасно. Щом става дума за пари, всичко може да се реши. Трябва по-спокойно да говори с изнудвача, за да не поиска прекалено много.

- Валидбекова - кратко, сухо каза тя в слушалката.

- Вашият син е при нас.

Руснак. Това още не значи нищо. И арменците, и мюсюлманите, и който и да е, за такива работи си вземат за посредник руснак - за да не се разбира какви са.

- Кои сте тези „вие"? - осведоми се тя. На другия край сърдито изсумтяха.

- Май не сте особено притеснена?

Напразно.

Говори грамотно. Значи по-скоро не са бандити, а революционери.

- По същество. Колко?

За сина на Абългазиеви есерите взеха триста хиляди. Но той не им е единствено дете. Вярно, че и предприятието е два пъти по-голямо. Трябва да се смъкне до сто и петдесет.

- Само имайте предвид - също толкова спокойно продължи Саадат. - В момента съм зле с парите. Току-що купих ново оборудване. Можете да проверите.

Това беше истина. През май тя инвестира 800 хиляди в модернизация - постави на сондажните кули мотори „Дизел", които изпомпват нефта един път и половина по-бързо. При нея никога не беше имало свободни средства, така че се наложи да вземе краткосрочен заем. Правеше си сметката, че бързо ще ги върне - във въздуха вече витаеше духът на всеобща стачка, а в своите работници Саадат беше сигурна.

- Защо да проверяваме? И така го знаем - отвърна мъжът. - Не ни трябват пари. Откажете на стачния комитет. Никакви отстъпки. Това е всичко, което ни трябва.

Ето какво съвсем не беше очаквала.

- Не ви трябват пари?!

Гласът й трепна. Стратегията на разговора бе провалена.

Да не се съгласи на отстъпки?! Това завинаги ще развали отношенията с работниците. Тя смяташе да почерпи тези от комитета с чай и сладкиши. Да пусне някоя сълза, да се оплаче от съдбата си на вдовица. В края на краищата щеше да вдигне тарифите с десет, максимум с 12 процента - всички щяха да останат доволни.

Но имаше нещо по-ужасно. Ако спрат помпите, няма да има с какво да плаща заема. А това е банкрут и разорение.

- Мълчите, мадам Валидбекова? Решавайте, кое ви е по-скъпо - парите или синът. Говорете сега, трябва веднага да предам какъв е вашият отговор!

- Да, да, да! - изрече тя на пресекулки. - Ще откажа на комитета. Само ми върнете Турал!

Сърцето й биеше в паника, но главата продължаваше да работи. Може да прати сина си в Тебриз, при роднини на мъжа си. След това може да се разбере с комитета...

- Момчето ще остане при нас до края на стачката - каза непознатият. - След това ще ви го върнем, защо ни е на нас?

Връзката прекъсна.

Без да обръща внимание на слугите, струпани на вратата, Саадат седна на пода, хвана се за главата.

Край. Освен осемстотинте хиляди, които трябва да се върнат на банката до края на юли, има още да се плащат лихвите за миналогодишния кредит. Тя винаги бе спазвала принципа, че ако имаш една рубла, трябва да вземеш на заем още девет - и да вложиш всичко в бъдещето. Тази стратегия позволи за година оборотът да нарасне четворно, но тя работеше само при постоянно прииждане на нови средства. Ако добивът на нефт спре, нестабилната конструкция ще се срути. Кредиторите ще налетят като грабливи птици. Като надушат лесната печалба, конкурентите ще се надумат, няма да позволят да продаде парцелите и оборудването на пазарни цени...

Саадат най-много беше потресена от равнодушното отношение на главатаря на похитителите (или на посредника?) към парите. Идейните злодеи са най-страшни. Такива като тях в името на светлото бъдеще на пролетариата могат просто ей така да убият седемгодишно дете. Достоевски с неговата „сълза на дете" не е авторитет за тях.

Ах, не й беше жал за парите, нито за кулите, нито за нефтените запаси! Непоносима бе мисълта, че това, което чака Турал в бъдеще, е бедност. Не нищета, разбира се. Все може да се скъта някоя и друга троха от кредиторите. Но величественото бъдеше с неограничени възможности е загубено.

Саадат се отдаде на отчаянието за около пет минути. Може би десет. А след това се взе в ръце.

Първо, по-добре скромно бъдеще, отколкото никакво, каза си тя.

Второ, не бива да се предавам предварително. Честно казано, тя не умееше да се предава нито предварително, нито със закъснение. Това още не беше краят. Какво може да се направи?

Ако беше в друга държава или поне в друг град на Руската империя, щеше да съобщи в полицията. Но не и в Баку. За една мюсюлманка това значеше завинаги да загуби репутацията си. Да се оплачеш в руската полиция е още по-голям срам, отколкото да решаваш съдебен въпрос в руски съд. Дори да е убит негов роднина, един бакинец никога няма да се обърне към властите. Трябва сам да отмъстиш на враговете си, а ако не можеш -остави възмездието в ръцете на Аллах.

Господи, плюя аз на репутацията! Но единственото, което може да прави тази полиция, е да взема бакшиши. Няма да намерят никого, колкото и да им дадеш. Не затова съществуват тези чакали.

Значи трябва да се тръгне по традиционния път, по който в подобна ситуация би тръгнала всяка мюсюлманска майка, която няма защитник, но разполага със средства.

Само трябва да бърза. Времето е много малко.

♦ ♦ ♦

Близо час по-късно, след като поговори по телефона с някои информирани люде, Саадат вече знаеше към кого трябва да се обърне и как да намери този човек.

Имало един известен гочи с много добра репутация, някой си Кара Хасим. За него от седмица говори целия град, защото наскоро в Шубани този мъж сам е застрелял цяла банда арменски анархисти. Един осведомен човек бе казал: „Ако Кара Хасим се хване - ще свърши работа. Ако не се хване -значи никой няма да помогне."

След още половин час, загърната със старата забрадка на една от слугините, Саадат вървеше из Стария град.

Посредникът, когото онзи осведомен човек бе изпратил, посочи един двор:

- Тук е, госпожо. Нагоре по стълбичката. Няма да идвам с вас, нека ви помогне Аллах.

С разтуптяно сърце, но с твърда и решителна крачка тя влезе в стая, в която върху килимите по стените висяха много оръжия, а на масата седеше огромен мъжага с пищни мустаци и лапаше с шепи сушени плодове.

Той изслуша тъжния разказ, без да продума. Веднага каза:

- Не, няма да се хвана. Върви си, жено.

- Това са петнадесет хиляди - Садат разгърна кърпата и показа парите - всичко, което имах у дома. - Ще има още.

Той дори не погледна парите. Днес й вървеше на безсребреници.

- Черният Хасим е честен човек. Щом не мога да направя нещо, си казвам. Жено, имам много по-важна работа. Сега съм зает. Дума съм дал. Смири се със съдбата. Ако ти е скъп синът, размени го срещу богатството си.

За истинския гочи се знае - думата му е като камък. Щом е казал нещо, не можеш да го разубедиш или да го накараш да се смили. Да го умоляваш няма смисъл.

Ослепена от рукналите сълзи, Саадат се изправи и тръгна, накъдето й видят очите. Някаква врата. Коридор или нещо подобно. Стена.

Май се беше озовала не там, откъдето бе дошла.

Избърса сълзите, опита да се ориентира.

Коридор. Врати. Бутна първата срещната.

В доста голямата стая върху нисък диван спеше някакъв човек, завит с одеяло. До масичката, със скръстени крака, седеше брадясал дагестанец с папаха на главата, пишеше нещо много бързо. Това беше удивително. Саадат никога не беше виждала планинец да пише с молив по хартия.

Този, просветеният, вдигна глава. Саадат, която понечи да притвори вратата, замря. Някъде вече бе виждала тези сини внимателни очи, тънкия нос, дългите, извити вежди. Саадат имаше превъзходна зрителна памет.

Не може да бъде!

Да, той е, със сигурност е той! Мъжът на актрисата Лунная, любимката на бакинската преса!

Но нали нещастникът бе убит от разбойници, веднага след приема у Арташесов, където Саадат за първи път видя този елегантен московски денди. Фамилията му не беше много руска. Фон... Не, Фандорин. Като прочете за смъртта му във вестника, въздъхна. Там, в пещерата, беше забелязала нещо у него. Дори си помисли, дали пък да не си го набележи. Красив, строен, не е млад. Само дето очите му са прекалено умни.

- Какво искаш, жено? - попита призракът на руски, като доста добре имитираше аварски акцент. - Защо ме гледаш?

Но загадката с възкръсналия съпруг на актрисата не занимава дълго нещастната майка. Ако ще цялото човечество да загине, да възкръсне и да загине отново - какво я е грижа, ако Турал е в ръцете на фанатици?

Но този човек живее тук. Може би пък ще каже една добра дума за нея пред страховития гочи?

Вместо отговор Саадат разтвори забрадката. Показа мокрото си от сълзи лице.

Фалшивият аварец се навъси.

- П-почакайте - каза той вече без акцент, но с леко заекване. - Та вие... Не помня името... С вас се видяхме в Мардакян.

Тя рухна на колене и се разрида. Искаше само да предизвика жалост, но след като започна да плаче, вече не можеше да спре.

- Ама какво се е с-случило?

На пресекулки, давейки се със сълзи, Саадат му разказа за мъката си. Стана глупаво. Някои неща повтори по три пъти, а други, важни, изпусна.

Фандорин слушаше търпеливо. В началото без интерес, както й се стори, а после в очите му сякаш пламна нещо.

Той зададе само един въпрос, при това странен:

- Значи е к-куц този, вашият австриец, така ли?

- Да, коляното му... Затова Франц не можа бързо да се надигне и да извади оръжието си. Макар че това нищо нямаше да промени. Те бяха петима...

- Почакайте тук, госпожо... Валидбекова, нали така? Веднага се връщам.