Диво сърце

10.

Нютън се намираше на двайсет и пет мили северно от Уичита. Този град беше изместил Абилин като център за събиране и прекарване на добитъка в Канзас. Построен по примитивното подобие на своя предшественик, Нютън вероятно щеше да се радва на славата си само този сезон, защото и Уичита открито предявяваше претенциите си за следващата година.

Южно от железопътната линия в един квартал, наречен Хайд парк, бяха събрани всички салони за танци, кръчми и публични домове. Градът беше пълен с каубои, които пътуваха с добитъка, и ужасната врява и гуляите не прекъсваха ден и нощ. Стрелбата беше нещо обикновено. Съвсем обичайни бяха и юмручните боеве, които избухваха при най-дребен повод.

Така беше през целия сезон, защото на каубоите им плащаха, като докарат добитъка в града, и мнозина от тях изхарчваха спечеленото само за няколко дена.

Докато яздеше през Хайд парк. Чандос си мислеше, че и тукашните каубои по нищо не се различават от останалите. Едни щяха да тръгнат обратно към Тексас, веднага след като джобовете им се изпразнят, някои щяха да се запилеят по други градове. А можеше някой от тези, които хванат на юг, да спре в Рокли и без много труд Къртни Харт можеше да го склони да я отведе в Тексас.

Чандос рядко даваше външен израз на мислите си, но в този момент малко му оставаше да се намръщи. Мисълта за девойката, останала сама в прерията с някой от тези изгладнели за жена каубои, не го радваше особено. Още повече го дразнеше самият факт, че се ядосва. Тези глупави жени от източните щати! Нищо не беше научила за четирите години оттогава, когато животът й беше в ръцете му — все още не беше придобила какъвто и да е инстинкт за самосъхранение.

Чандос спря пред кръчмата на Татъл, но не слезе от коня. Посегна към джоба на жилетката си и извади оттам кичур събрани на топка коси, който беше носил винаги със себе си през тези четири години — кичурът, който беше останал в ръката му, когато беше издърпал косата на Къртни.

Тогава още не знаеше името й, но съвсем скоро го беше научил, когато отиде до Рокли, за да разбере какво е станало с това момиче с очи на котка. Дори и след като разбра как се казва, той продължи да я нарича в себе си Котешки очи. А през последните четири години Чандос често си беше мислил за нея.

Разбира се, не си я беше представял такава, каквато беше сега. В мислите му тя бе едно изплашено дете, почти на възрастта, на която беше неговата сестра, преди да умре. Тя беше много променена — наивното момиче се беше превърнало в красива жена, — но си беше останала все така неразумна, ако не и повече. Не му беше трудно да си представи, че могат да я изнасилят или убият, а и знаеше, че тези представи са много близко до действителността.

Чандос слезе от коня и го завърза пред кръчмата на Татъл. Погледа още няколко секунди свитите на топка коси в ръката си, а после ги захвърли с отвращение и видя как вятърът ги запремята из прахоляка на улицата.

Влезе в кръчмата, където поне двайсетина души бяха насядали на бара и по масите, въпреки че беше още пладне. Мяркаха се даже няколко дами с разголени деколтета. Професионален комарджия хвърляше картите на една маса, а шерифът на града седеше в другия край, на заведението и пиеше с шест момчета, които вдигаха шум колкото всички останали взети заедно. Трима каубои по приятелски спореха как да си разделят две проститутки. На масата в ъгъла двама испанци с тъмни физиономии наблягаха на питиетата си.

— Деър Траск да се е отбивал насам? — попита Чандос бармана, докато си поръчваше пиене.

— Не си спомням, господине. Хей, Уил, да познаваш някой си Деър Траск? — обърна се мъжът към един от редовните клиенти.

— Като че ли не — отвърна Уил.

— Обикновено се движи с Уейд Смит и Лерой Кърли — подсети го Чандос.

— Смит го познавам. Чух, че са го сгащили с някаква жена в Париж, щата Тексас. Но другите двама… — мъжът сви рамене.

Чандос допи уискито си. Е, и това беше нещо, дори и да се окажеше само слух. Всъщност точно по този начин, задавайки няколко невинни въпроса в една кръчма, той беше научил, че Траск е тръгнал към Нютън. Обаче за Смит не беше чувал нищо от две години насам — откакто беше разбрал, че го търсят за убийство в Сан Антонио. Чандос беше проследил Лерой Кърли до едно малко градче в Ню Мексико и даже не се наложи да го предизвиква да се бият, защото Кърли сам си търсеше белята. На него му правеше удоволствие да се показва колко е бърз с пистолета. Той пръв започна престрелката с Чандос и си получи куршума.

Чандос не би могъл да разпознае Деър Траск, ако го види, защото описанието, което имаше за него, беше съвсем бегло — нисък мъж към трийсетте с кафява коса и очи. Това описание се връзваше с двама от каубоите и на един от стрелците на масата в ъгъла. Но Деър Траск имаше една отличителна черта, по която лесно можеше да бъде разпознат — единият от пръстите на лявата му ръка липсваше.

Чандос си поръча второ уиски.

— Ако Траск намине насам, кажи му, че го търси Чандос.

— Чандос? Добре, господине. Вие приятел ли сте му?

— Не.

Това беше напълно достатъчно. Нищо не вбесяваше един стрелец така, както ако чуе, че го търси някой, когото той не познава. Предизвиквайки го по този начин, Чандос беше открил Синсинати, който на някои места беше известен като каубой, а другаде го смятаха просто за скитник. Надяваше се по този начин да се добере и до Траск, който също като Смит все успяваше да му се изплъзне през последните четири години.

Чандос изгледа изпитателно тримата мъже, които най-много се доближаваха до описанието на Траск — не вярваше, че ще го открие сред тях, но просто така, за всеки случай. Всичките пръсти им бяха на място.

— Какво, по дяволите, си се загледал, мистър? — кресна му каубоят, който беше останал сам на масата, след като двамата му приятели бяха станали, за да се качат на горния етаж с двете проститутки. Очевидно той беше загубил спора и сега трябваше да чака, докато едната от тях се освободи, което явно не го радваше особено.

Чандос не му обърна внимание. От опит знаеше, че когато някой много напира да се бие, трудно може да го разубеди човек.

Каубоят стана, приближи се и сграбчи Чандос за рамото, така че да го обърне към себе си.

— Аз те попитах нещо, кучи си…

Чандос го ритна силно между краката и онзи падна тежко на колене, хвана се за удареното място, а лицето му стана болезнено бледо.

Чандос извади пистолета си. Друг на негово място сигурно щеше да стреля, но той никога не убиваше само за едното удоволствие. Просто насочи оръжието си й беше готов да стреля, ако се наложи.

Градският шериф Маклъски, който беше станал на крака още в самото начало на спречкването, не направи нищо, за да се намеси. Той не беше от класата на своя предшественик, който се беше опитал да въведе някакъв ред в Нютън. Очите на Чандос стрелнаха шерифа за един кратък миг, но това беше достатъчно на онзи да разбере, че с него шега не бива. А и Маклъски не беше от тези, които биха застанали срещу някой е изваден пистолет.

Другите двама каубои слязоха по стълбите и бавно се приближиха, за да приберат приятеля си, като държаха ръцете си разперени в помирителен жест.

— Спокойно, мистър, Бъки ще остане на сухо, като дойде на себе си. Той си е малко буен, ама няма да създава повече неприятности.

— По дяволите, аз… — изфъфли злополучният побойник, но единият от другарите му го сръга с лакът, докато го влачеше за краката.

— Глупак! Затваряй си устата, докато още си цял. Имаш късмет, че той не ти пръсна главата.

— Ще остана в града още няколко часа — каза им Чандос. — Ако вашият приятел иска, можем да продължим.

— Не, сър! Ще си го водим в лагера и ако още не му е дошъл акълът, ще му налеем малко. Няма да го видите повече.

Това не беше съвсем сигурно, но Чандос си замълча. Трябваше да бъде нащрек, докато напусне Нютън.

В момента, в които Чандос прибра пистолета в кобура, шумът в помещението отново се повиши. Шерифът си седна на мястото, въздъхвайки с облекчение, и играта на карти се възобнови. Никой не обръщаше особено внимание на свади от тоя сорт — страстите в Нютън можеше да се раздвижат само ако се пролееше кръв.

Няколко минути по-късно Чандос излезе от кръчмата на Татъл. Трябваше да обиколи още няколко кръчми, за да потърси Траск, а също и да надзърне в танцувалните салони и публичните домове. Последното можеше да му отнеме малко повече време, защото не беше имал жена, отпреди да напусне Тексас, а неочакваното среднощно посещение на Къртни Харт, облечена в дяволската си тънка нощница, не можеше да му е от полза в това отношение.

Както си мислеше за нея, очите му спряха върху снопчето коси в прахта, на няколко ярда от мястото, където го беше захвърлил. Докато го гледаше, лекият вятър го затъркаля обратно към него и то спря на няколко инча от краката му. Първото му желание беше да стъпче кичура с ботуша си, но вместо това той се наведе, взе го и го сложи обратно в джоба на жилетката си.