Диво сърце

30.

Къртни беше свикнала с дългите преходи дотолкова, че дори когато изминаваха по двайсет и пет, трийсет мили на ден, вече не й излизаха болезнените мехури, за които я беше предупредила Мати. Но тя беше сигурна, че след днешния ден пак ще се появят Чандос яздеше пред нея с всички сили, за да навакса времето, което бяха изгубили, и девойката започна да се пита дали той не прави това само за да я поизмъчи.

Като че ли още от събуждането правеше всичко възможно, за да я накара да се почувства неудобно.

Пристигнаха в лагера си късно следобед и откриха, че някой се беше погрижил за конете, а и огънят беше запален. Чандос изсвири пронизително с уста и десет минути по-късно индианецът се появи.

Скачащия вълк не беше особено висок, но команчите бяха по-известни като чудесни ездачи, отколкото с ръста си. Беше облечен в стара войнишка риза и носеше широк колан, запасан ниско на кръста. Мокасините му стигаха до средата на прасеца и нагоре краката му бяха голи. Не носеше панталони, а около бедрата си имаше широка препаска, която се спускаше до коленете. Дългата му лъскава, черна коса падаше свободно по раменете, а смолистите очи изпъкваха върху кафеникаво-червения цвят на широкото му лице. Беше млад и малко слабоват, но як в раменете. Носеше късата си пушка на гърдите сякаш държеше бебе.

Къртни, която беше затаила дъх, когато индианецът се показа, видя как той и Чандос се поздравиха, а след това приклекнаха край огъня и се заприказваха. Говореха на езика на команчите, разбира се.

Очевидно съвсем бяха забравили за нея. Тъй като не можеше да се захване с вечерята, докато те стояха около огъня, тя реши да отиде да прегледа и подреди нещата си.

Не след дълго Скачащия вълк тръгна да си ходи, като й отправи същия напрегнат и преценяващ поглед, както и когато беше дошъл. Но ако преди в очите му се четеше безпокойство, то сега го нямаше и тя можеше да се закълне, че той едва-едва й се усмихна.

Каза й нещо, но не изчака Чандос да го преведе, след като той си отиде, Чандос отново коленичи край огъня, дъвчейки стръкче трева, и се загледа към мястото между дърветата, където приятелят му беше изчезнал.

Чандос нямаше намерение да й съобщи какво беше казал Скачащия вълк по неин адрес, а и тя реши да не пита веднага, така че отиде да види какво предлагат запасите им за вечеря.

Когато донесе при огъня боба, сушеното говеждо месо и бисквити, Чандос се обърна към нея.

— Искам да изгориш тази блуза.

Тонът му малко я стресна, но не прие думите му на сериозно.

— Какво предпочиташ: бисквити или кнедли?

— Изгори я. Котешки очи.

Той гледаше дълбокото деколте, което се беше образувало, като беше вързала двата края на скъсаната дреха. Отдолу беше разкъсаната й камизола, но тя я беше обърнала със скъсаното откъм гърба, така че тя едва прикриваше гърдите й.

— Да не би приятелят ти да е казал нещо за блузата ми?

— Не сменяй темата.

— Не я сменям. Ще си сложа друга блуза, ако мислиш, че това ще те направи щастлив.

— Хайде, давай! След това донеси тази.

— Не, няма! — Какво му ставаше? — Бих могла да я закърпя. Пооправих онази другата — тя замълча за момент и присви очи. — О, разбирам. Значи всичко си е в реда на нещата, когато ти ми разкъсаш блузата, но ако някой друг го е направил, искаш да я изгоря, така ли?

Той я погледна намръщено и това поуталожи гнева й. Каквото и да беше — ревност или чувство за собственост, но това означаваше, че той изпитва нещо към нея. Реши да се подчини на желанието му.

Грабна една блуза в кораловорозов цвят и се скри зад близкото дърво да се преоблече. Върна се след няколко минути и без много шум хвърли скъсаната бяла блуза в огъня. Пламъците за секунди погълнаха фината копринена материя. Наоколо се разнесоха парченца пепел, които бяха поети от лекия полъх на вятъра.

Чандос продължаваше да гледа мрачно огъня.

— Какво ми каза твоят приятел? — след дълга пауза попита Къртни.

— Той не говореше на тебе.

— Но нали ме гледаше?

— Не, само каза нещо по повод на тебе.

— И какво беше то?

В тишината се чуваше само пращенето на съчките.

— Похвали смелостта ти — най-накрая й отговори той.

Очите й се разшириха от учудване. Но Чандос не забеляза реакцията й, а стана и се отправи към реката. Девойката въздъхна, като се питаше дали той й е казал истината.

Но Чандос не й беше казал всичко. Не искаше да й предаде точно думите на Скачащия вълк: „… Сега твоята жена има повече смелост. Това е добре, ако решиш да я задържиш при себе си.“

По дявалите. Чандос знаеше, че е така, но каква полза имаше от това? Тя искаше и заслужаваше да получи някои неща, които той никога не би могъл да й даде, така че нямаше право да я задържи при себе си. И все пак, когато Скачащия вълк я нарече негова жена, това му беше прозвучало толкова естествено. Проклета да е и тя, и нейните котешка очи!

Искаше му се пътуването им да е свършило, искаше му се изобщо да не се беше захващал с това. Двете седмици, които оставаха да прекара с тази жена, шиха да бъдат за него истински ад. Не трябваше да я докосва, след като тя се страхуваше да не забременее. Е, това, разбира се, не означаваше, че ще престане да я желае…

Беше изплашен. Когато я отвлякоха, го беше обладал такъв страх, какъвто не беше изпитвал от години. Поне през последните четири години. Знаеше, че само ако държиш на някого, се боиш, че можеш да го загубиш.

Това го разстрои още повече и той си наложи да мисли как ще се държи с Уейд Смит, като го открие. Измъчваше го неудовлетвореност, тъй като този тип постоянно се изплъзваше от ръцете му. Щеше ли всичко да приключи в Париж, щата Тексас?

Измъчван от тези тревожни мисли, Чандос прекара една неспокойна нощ.